Сюзън Кайл
Нощна треска (5)

Пета глава

Беки се опитваше да направи едновременно фотокопия за Маги и да напечата спешно едно досие, необходимо на Нети, но мислите й бяха на друго място. Изминалите няколко дни бяха много трудни. Клей се държеше по-враждебно от всякога — хладен, навъсен и открито агресивен. Мак бе вглъбен в себе си, избягваше контакти с брат си, не желаеше да говори и с нея. Беше по-лошо, отколкото във военен лагер. Нервите на дядо й бяха опънати до краен предел. На Беки също. Днес като дойде на работа, цялата трепереше, като си мечтаеше да би могла просто да се качи в колата си, да замине и никога да не погледне назад.

— Не можеш ли да побързаш, Беки? — помоли я Нети. — Трябва да бъда в съда в един, а пътят ми дотам е четиридесет и пет минути! Няма да ми остане време да хапна!

— Бързам, наистина бързам — отвърна тя и се намръщи.

— Аз ще си направя сама фотокопията — обади се Маги и я потупа по рамото. — Просто се успокой, скъпа. Справяш се отлично.

Беки почти се насълзи от този израз на съчувствие. Маги беше великолепна. Стисна зъби, преглътна сълзите си и успя да свърши навреме.

— Благодаря! — извика Нети от вратата и се засмя. — Дължа ти обяд някой ден!

Беки само кимна и дълбоко си пое дъх.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Маги, като се връщаше с копията си. — Какво има? Искаш ли да поговорим?

— Няма да има никаква полза — изрече Беки с нежна усмивка. — Но все пак ти благодаря. И за копията също.

— Няма проблеми. Не се опитвай да приемаш твърде много работа наведнъж. Ти си най-младшата тук и това те поставя в доста неизгодно положение понякога. Не се страхувай да кажеш не, когато няма да успееш да спазиш срока. Ще живееш по-дълго.

— Не си ли ти тази, която винаги вършиш доброволно всичко?

Маги сви рамене.

— Значи, не се вслушвам в собствения си съвет.

Тя погледна часовника си.

— Наближава дванадесет. Върви да обядваш. Аз ще почивам втора днес. Имаш нужда, да си отдъхнеш малко — добави, като огледа разтревожено слабата фигура на Беки в карирана розова рокля.

Косата й бе разпиляна върху лицето и раменете й, гримът й отдавна се бе изтрил.

— И се пооправи първо, мила. Изглеждаш така, като че ли те е влачила котката.

— Приличам на малка зелена змия? — попита ужасена Беки.

Маги впери недоумяващо очи в нея.

— Моля?

— Ами, моята котка не влачи нищо друго вкъщи, освен змии — Беки се погледна. — Мога да си се представя като гигантска розова гъба. Малка зелена змия? Никога!

— Хайде, махай се оттук — промърмори Маги.

Беки се засмя и напусна помещението.

Отиде до малката закусвалия на самообслужване зад ъгъла и с изненада откри, че застава на опашката зад самия областен прокурор.

— Здравейте, господин Килпатрик — поздрави го, като се опита гласът й да не издаде вълнението й.

Той й действаше като динамит, особено с този сивкав костюм, който подчертаваше широките му рамене и тъмния цвят на лицето.

— Здравей — отговори й, като я изгледа със слаб интерес. — Къде се криеш? Асансьорът започна да ми се струва скучен.

Беки повдигна вежди.

— Познайте. Защо не пробвате стъпалата, за да проверите, дали не можете да пушите тези ужасни пури тайничко?

Рурк се засмя. В момента не пушеше, но тя бе сигурна, че си е скрил поне една пура някъде.

— Вече го направих. Запалих кошчето за боклук тази сутрин. Не чу ли алармата?

Беше я чула, но Маги бе проверила и се бе оказало, че тревогата е фалшива.

— Шегувате се — отвърна, като не знаеше как да приеме думите му.

— Не. Говорех по телефона и не обърнах внимание къде е пепелникът. Грешка, която няма да направя втори път — добави той. — Секретарката ми извика началника на противопожарната охрана, да ми изнесе лекция за безопасността — Рурк присви устни и тъмните му очи заискряха. — Да не би случайно да ти е роднина?

Беки се засмя.

— Не мисля така, но изглежда твоят тип секретарка.

Той поклати глава.

— Жени, жени. Мъжът никога не е в безопасност.

Погледна дългата опашка пред себе си с примирение, а после и часовника си.

— Имах два часа, когато тръгнах, но бележките ми трябваше да се напечатат първо и да взема още едно досие, преди да намеря време за обяд.

Рурк отново поклати глава.

— Не се получава много добре, когато канцеларията ми е толкова далече от съда.

— Помислете си само какви двигателни упражнения са това — вметна Беки. — Това трябва да е най-несъществената полза.

— Щеше да бъде, ако ми се налагаше да сваля някой килограм — той изгледа крехкото й тяло. — Отслабнала си. Как е брат ти? — попита многозначително.

Когато я погледнеше така, Беки ставаше доста нервна. Чудеше се, дали очите му не бяха рентгенови, защото той, без съмнение, виждаше през хората.

— Добре е…

— Надявам се, че е чист — изрече безизразно Килпатрик. — Братята Харис са загазили до гуша. Ако се движи с тях, може да си навлече такава беля, от която няма да успееш да го измъкнеш.

Тя го погледна.

— Ще го изпратите ли в затвора?

— Ако наруши закона. Аз съм обществен служител. Данъкоплатците очакват, да заслужа заплатата си, която ми дават. Някой сигурно ти е казвал какво е отношението ми към пласьорите.

— Брат ми не е такъв, господин Килпатрик. Той е добро момче. Просто е попаднал на лоша компания.

— Знаеш ли, това е достатъчно. Затворите са пълни с добри момчета, които са следвали примера на водача не само веднъж — очите му се присвиха. — Нали си спомняш предупреждението ми, че се готви нещо голямо? Може би нападение! Не го забравяй! Не пускай брат си да излиза вечер.

— Как? — разпери ръце Беки. — Той е по-силен от мен, а аз, дори не мога вече да говоря с него. Господин Килпатрик, толкова съм уморена да крепя света! — добави почти шепнешком.

Рурк я хвана за ръката.

— Ела.

Изтегли я от опашката, за най-голяма нейна изненада, и я поведе навън.

— Обядът ми! — запротестира Беки.

— По дяволите, този ресторант. Ще ядем в „Кристал“.

Никога до този момент Беки не се бе качвала в мерцедес-бенц. Седалките му бяха тапицирани с истинска кожа, имаше и облегалки за главата. Контролното табло беше от лакирано дърво. Тя затаи дъх от красивия й интериор.

— Изглеждаш шокирана — рече Рурк като потегли.

— Двигателят сякаш мърка! — Беки закопча предпазния си колан. — Автоматична ли е?

Той се усмихна снизходително.

— Да. А ти какво караш?

— Ремонтиран шърман-танк — или поне на това прилича рано сутрин, когато е студено — Беки се усмихна. — Не трябва да ме водите на обяд. Ще закъснеете заради мен.

— Не, няма. Имам време. Брат ти пласьор ли е, Ребека?

Ти остани с отворена уста.

— Не!

— Опитай се да го предпазиш. Наблюдавам семейство Харис. Ще ги пратя в затвора, преди да е изтекъл мандатът ми, каквото и да ми коства това. Наркотици по улиците е едно, но наркотици в прогимназията съвсем друго! Няма да мине!

— Не говорите сериозно! — възкликва Беки. — В центъра на града може би, но не и в Къри Стейшън!

— Намерихме кокаин в шкафчето на един ученик. Десетгодишен, а вече пласьор — Рурк я изгледа навъсено. — Господи, не може да си толкова наивна! Не знаеш ли, че стотици деца в прогимназиална възраст попадат в затвора всяка година, заради наркотици, или че едно дете на всеки четири има родители наркомани в Джорджия?

— Не знаех…

Беки облегна глава до прозореца.

— Какво стана с децата, които ходеха на училище, играеха си с жаби и на прескочикобила, получаваха пчелички за добър правопис?

— Увредено поколение. Сегашните деца могат да направят дисекции на пчела и да измъчват жабата. Те все пак ходят на училище, където учат предмети в прогимназията, които аз съм учил едва в гимназията. Акселерати, госпожице Калън. Искаме децата ни да станат възрастни рано, за да не се притесняваме с травмите на детството. Ние произвеждаме миниатюрни възрастни, а възмъжалите момчета са лидерите на класа.

— Майките трябва да работят.

— Така е. Повече от петдесет процента от тях се трудят, докато децата им са разделени, стоят заключени или живея в разведени семейства с втора майка или баща.

Килпатрик си запали пура, без да я попита, дали възразява. Знаеше предварително отговора й.

— Жените никога няма да постигнат истинско равноправие, докато мъжете не започнат да забременяват.

Тя се засмя.

— Предполагам, че вие сигурно ще имате ужасно раждане.

— Без съмнение, и с моя късмет сигурно ще е седалищно. Днес съм скапан. Подготвям обвинение срещу двама малолетни като възрастни тази седмица и съм доста хаплив. Искам да има повече родители, които да се грижат за проклетите си хлапета. Това е любимата ми тема.

— Вие нямате деца, предполагам? — попита Беки свенливо.

Той спря пред „Кристал“ и паркира.

— Не, старомоден съм. Мисля, че децата идват след женитбата. Хамбургер или чили?

— Чили — отговори тя, без да се замисли. — Със сос отстрани.

— Ти си една от онези, нали? — попита Рурк със закачливи пламъчета в очите.

— Една от кои? — повтори недоумяващо Беки.

Килпатрик хвана ръцете й и тя притаи дъх. Спря до вратата и я погледна, отново, като не пропусна да забележи изненадващото удоволствие, изписано на нежното й овално лице и в лешниковите й очи, с малки златисти точици. Беки изглеждаше така изненадана, както той се почувства от допира им, преминал като електрически ток от ръката през цялото му тяло. Потръпна от наслада.

— Нежни ръце — отбеляза, като се намръщи леко. — Груби пръсти. Какво правиш вкъщи?

— Пера, готвя, чистя, занимавам се с градината. Ръце на работеща жена.

Рурк впери очи в дългите й, елегантни пръсти, без никакъв маникюр. Наистина приличаха на работнически, но въпреки това бяха изящни. Наведе се импулсивно и докосна устните си до тях.

— Господин Килпатрик! — избухна Беки, цялата пламвала.

Той вдигна глава. В очите му имаше смях.

— Просто се обади ирландската ми жилка. Индианската, разбира се, отдавна щеше да те е качила на кон и да те пропъдила от окръга до залез-слънце.

— Имали ли са коне дедите ти?

— Да. Ще ти разкажи за тях някой ден.

Когато Рурк преплете пръстите си с нейните, и влязоха в ресторанта, Беки имаше чувството, че всичко е сън.

Взеха си храната, намериха свободна маса и седнаха. Беки хапваше едва-едва от чилито, докато той погълна набързо два хамбургера с две порции пържени картофи.

— Господи, изгладнял съм като вълк. Напоследък не мога да намеря достатъчно време, да се нахраня. Графикът ми е претоварен. Работя почти през всички почивни дни. Дори водя дела и насън.

— Мислех, че имате асистенти.

— Броят на съдебните процеси е невероятен. Имам хора в затвора, който не трябва да са там, и очакват делата им да бъдат насрочени. Няма достатъчно съдилища, нито достатъчно съдии, нито достатъчно затвори.

— Нито достатъчно прокурори?

Килпатрик и се усмихна над шоколадово млечния си шейк.

— Нито достатъчно прокурори.

Тъмните му очи потърсиха погледа й. Усмивката му се стопи, изражението му стана някак си интимно.

— Не искам да се забърквам с теб, Ребека Калън.

Откровеността му я стъписа за миг.

Тя преглътна.

— Не искате?!

— Ти си все още девствена, нали?

Бузите й станаха алени.

— Дори не трябва да се напрягам, за да се досетя — каза той мрачно. — Е, аз не прелъстявам девици. Чичо Сандерсън искаше да бъда джентълмен, а не червенокож индианец, затова ме научи на изискани маниери. Имам съвест, благодарение на него.

Беки се размърда неловко на стола си. Не беше сигурна, дали й говореше сериозно, или само я дразнеше.

— Не се хвърлям в леглото с непознати — отвърна сухо.

— Няма да се хвърлиш, ще бъдеш занесена. И аз не съм непознат. Понякога правя пожар в офиса си и стъпвам върху опашката на кучето си, но това не е толкова страшно.

Тя се усмихна нежно, а по тялото й преминаха топли вълни, докато го гледаше. Харесваше й силата, която се излъчваше от лицето му, от стегнатото му, изящно тяло. Беше твърде чувствен мъж. Пленяваше сърцето й, а тя не бе в състояние да се предпази.

— Аз не съм от типа на свободните момичета — рече тихо. — Доста съм традиционна. Бях възпитана строго, посещавам и редовно църквата. Предполагам, че това ви се струва доста архаично…

— Чичо Сандерсън беше църковен настоятел в баптистката църква — прекъсна я Рурк. — Бях кръстен на десет години, и докато завърших гимназия, ходех редовно на неделно училище. Ти не си единственият „архаичен вид“ тук.

— Да, но вие сте мъж.

— Надявам се — въздъхна той. — В противен случай, щях да похарча цяло състояние за дрехи, които не бих могъл да нося.

Беки се засмя с удоволствие.

— Това наистина ли сте вие? Искам да кажа, вие ли сте навъсеният мъж, когото срещах в асансьора?

— Имах много причини, да съм мрачен. Преместиха ме от удобния ми кабинет в този небостъргач, отделиха ме от любимото ми кафене, засипаха ме с дела — разбира се, че бях мрачен. После се появи тази млада госпожица, истински дразнител, която не преставаше да ме обижда.

— Вие започнахте двубоя — отбеляза тя.

— Само се защитавах.

— Аз също. Обзалагам се, че сте доста страшен в съдебната зала.

— Някои ме намират за такъв. Трябва да тръгваме. Не искам да бързам така, но трябва да съм в съда след половин час.

— Съжалявам! Не усетих, че е минало толкова много време.

— Аз също — призна си Рурк.

Отдръпна се встрани, за да може Беки да мине пред него. Времето се затопляше, но все още денят бе студен и тя закопча сакото си. Рурк го погледна. Беше доста износено, вероятно от три или четири години. Роклята й също не беше нова, а черните й обувки с високи токчета бяха поожулени. Притесняваше го фактът, че Беки имаше толкова малко. И все пак бе така весела, когато не се споменаваше брат й. Рурк познаваше жени с истинско състояние, критични към всичко и всеки, а Беки на практика нямаше почти нищо, а така обичаше живота и хората.

— Доста си весела и жизнена — каза й, докато караше обратно към офиса си.

— Всеки има проблеми. Аз се справям с моите доста добре почти винаги. Не са по-лоши отколкото на другите — добави тя усмихнато. — Най-вече обичам живота, господин Килпатрик.

— Рурк — поправи я той. — Ирландско е.

— Така ли! — възкликна Беки изненадана.

— Как очакваше, че се казвам? Джордж Непоклатимата скала или Хенри Мраморното лице, или някакъв подобен анахронизъм?

Тя закри лицето си с ръце.

— О, Боже мой! — простена.

— Всъщност, майка ми се казваше Айрин Тали. Баща й е бил ирландец, а майка й индианка. Аз съм само една четвърт индианец, а не наполовина. Все едно. Гордея се с произхода си.

— Мак непрекъснато се опитва да накара дядо, да му каже, че има индианска кръв. Този срок в училище учат за индианците чероки и той е полудял, да се научи как да използва тръбите, с които се издухвали стрели при лов. Знаете ли, че чероките са били единственото югоизточно племе, което е ходело на лов с такива тръби?

— Да, зная. Аз съм чероки.

— Само една четвърт, нали така, и тази четвъртина може да не го знае.

— Престани да цепиш косъма на две.

— Точно обратното, никога дори не съм разрязвала заек наполовина — увери го високомерно Беки.

— Боже Господи! Много си бърза, госпожице.

— Бърза, но не и остра, сър — отговори провлечено тя.

Рурк се засмя.

— Разбрал съм го вече. Кажи на Мак, че индианците чероки не са използвали кураре на стрелите си. Само южноамериканските индианци са знаели за тази отрова.

— Ще му кажа — Беки погледна чантата на коленете си. — Той ще ви хареса.

— Така ли мислиш?

Рурк копнееше да я покани да излязат някоя вечер заедно, да се запознае със семейството й. Щеше да му е от полза, Клей беше доста близко до братята Харис и това щеше да му осигури чудесен източник на информация. Но не искаше да наранява Беки, а ако я подведеше, щеше да се случи точно това. Беше по-добре да остави нещата такива, каквито бяха сега.

— Пристигнахме.

Беки трябваше да преглътне разочарованието. Все пак, беше я поканил на обяд. Трябваше да бъде доволна и на трохите и да не съжалява, че не й бе предложил пир. И тя му се усмихна лъчезарно, а всъщност искаше да се разплаче.

— Благодаря за чилито — изрече тихо, когато излязоха от колата.

— Удоволствието беше мое.

Рурк вдигна ръка към лицето й и палецът му се плъзна по долната й устна доста ловко.

— Ако не бяхме на такова обществено място, госпожице Калън — изрече той, а очите му се задържаха върху извивката на устните й, — щях да те притисна и да те целувам, докато коленете ти омекнат.

Беки притаи дъх. Тези тъмни очи я хипнотизираха. Трябваше да направи нещо, преди да се хвърли в краката му, умолявайки го, да направи точно това.

— Хамбургерите често ли ви действат по този начин? — прошепна, като се опита да запази достойнството си.

Рурк избухна в смях и свали ръката си.

— Проклета жена!

Тя се почувства горда от себе си. Беше успяла да възвърне равновесието си, без да накърни честолюбието му твърде силно. Беше го накарала да се смее. Чудеше се, дали бе толкова лесно, колкото изглеждаше.

— Срамота е, да ругаете една дама на обществено място, господин областен прокурор — отговори весело. — Благодаря ви много за обяда и за подкрепата. Не изпадам често в униние, но напоследък нещата са доста напрегнати вкъщи.

— Не е необходимо да ми обясняваш нищо — прекъсна я Рурк нежно.

Беки го караше да се чувства като покровител, а той не бе свикнал на подобно нещо.

— По-добре да вървя — каза тя след минута.

— Да.

Погледите им се кръстосаха и времето, като че ли замря. Рурк почти трепереше от необходимостта, да я притегли към себе си и да я целуне. Чудеше се, дали и Беки изпитва същото желание.

— Добре… довиждане.

Той кимна.

Беки успя да застави краката си да се движат, но беше сигурна, че не докосва земята. Нямаше никаква представа, че едни любопитни очи я наблюдаваха, когато тръгна с Килпатрик и се върна с него.

 

 

— Сестра ти е доста гъста с областния прокурор, Калън — каза Сан Харис на Клей вечерта. — Днес обядва с него. Не можем да оставим нещата между тях да се развиват. Той може да се добере до нас чрез нея.

— Не ставай глупав! — отговори нервно Клей. — Беки не се интересува от Килпатрик, зная го със сигурност!

— Той и следователят му се приближават твърде много към нас. Може да ни се наложи, да се отървем от него — продължи Сан, а малките му очички не се откъсваха от смаяното лице на Клей. — През следващите няколко седмици ще получим голяма пратка. Не можем да допуснем никакви усложнения.

— И вие мислите, че премахването на областния прокурор няма да причини усложнения? — Клей се засмя, защото Сан обичаше да преувеличава.

— Не и ако някой друг бъде обвинен.

Клей сви рамене.

— Е, мен ме изключете. Не мога да стрелям точно.

Сан го изгледа втренчено.

— Обмисляме нещо малко по-безопасно. Например, да взривим колата му — той се усмихна на недоверчивото изражение на Клей. — Ти си доста добър в тази област, нали? Спечели и награда за експлозивите на научното изложение в училище миналата година. За един добър следовател няма да е трудно да изрови тази информация. Никак няма да го затрудни — Сан го потупа по рамото. — Затова бъди добро момче, Клей. Заеми се с брат си. Или ще взривим колата на областния прокурор, а ти ще опереш пешкира.

— Мак не се поддава — каза Клей колебливо.

Сан вече бе доста пийнал. Може би това бе представата му за пиянска шега. Разбира се, нямаше да извършат нещо толкова глупаво. Навярно бяха само приказки. Страхуваха се, че Беки може да издаде нещо на Килпатрик, това бе всичко. Опитваха се да го сплашат. „Господи, не могат да говорят сериозно!“

— По-добре Мак да се съгласи — изрече Сан със съвсем тих глас, който предвещаваше неприятности.

Разширените му очи срещнаха погледа на Клей.

— Чуваш ли ме, Клей? По-добре да се съгласи, скоро. Искаме бизнеса в прогимназията и ще го имаме. Затова се заеми!

 

 

Беки се прибра вкъщи, витаейки из облаците. Мислите й бяха изпълнени с образа на Килпатрик, проблемите й бяха останали далече назад. Тя не забеляза, че Мак и Клей отсъстваха няколко минути, докато приготвяше вечерята, а дядо й гледаше новините.

Мак се появи в кухнята с побеляло лице, но не каза нито дума. Измънка някакво извинение, че не е гладен и не смееше да погледне Беки в очите.

Тя тръгна след него в стаята му, изтривайки мокрите си ръце в кърпата за чинии.

— Мак, какво не е наред?

Той я погледна, понечи да каже нещо, после погледна зад нея и рязко затвори уста.

— Всичко е наред, нали, Мак? — каза Клей и се усмихна непринудено. — Какво има за вечеря?

— Ти ще бъдеш ли тук за вечеря? — попита Беки.

Той сви рамене.

— Нямам нищо по-добро. Не и тази вечер. Мислех си, че бих могъл да поиграя на дама с дядо.

Беки се усмихна с облекчение.

— Ще му хареса.

— Как мина денят? — попита Клей, когато се върнаха в кухнята.

— О, много хубаво — изчурулика тя. — Господин Килпатрик ме покани на обяд.

— Вече си близка с областния прокурор?

Клей присви очи.

— Нямаше нищо общо с теб — отговори Беки решително. — Той е приятен човек. Беше просто обяд!

— Килпатрик, приятен? — той се изсмя горчиво. — Разбира се. Опята се да прати татко в затвора, сега преследва и мен и бил приятен.

Беки почервеня.

— Това няма нищо общо с теб — повтори тя. — За Бога, и аз имам право на малко удоволствие в живота си! Готвя, чистя и работя, за да се издържаме. Нима нямам право да отида на обяд с някой мъж? Вече съм на двадесет и четири години, Клей, и никога не съм ходила на среща? Аз…

— Съжалявам — каза той искрено. — Наистина, съжалявам. Зная колко упорито се трудиш заради нас — добави тихо.

Обърна се и изведнъж се почувства нищожен и жалък. Имаше толкова много неща, които не можеше да й каже. Беше започнал с най-добрите намерения, да изкара малко допълнително пари, да й помогне. Но сега нямаше начин, да ги покаже на сестра си. Щеше да попита откъде ги има. Беше объркал ужасно всичко. Сан Харис го държеше в капан, а не искаше да попадне и в затвора. Той въздъхна и погледна през прозореца към нощното небе. Може би щеше да вербува някое друго хлапе — някое с по-малко скрупули от брат му.

Обърна се към Беки. Тя харесваше областния прокурор, а той не. Но като си помислеше, че братята Харис говореха за убийството му… „Господи, каква бъркотия!“ Върна се във всекидневната, докато сестра му приготви вечерята. Винаги можеше да се обади на Килпатрик и да го предупреди. Ами ако това бе само уловка? Сан имаше навика да си прави гадни шеги. Не беше сигурен, че покушението не е една от тях. В края на краищата, откъде Сан Харис щеше да намери подходящ човек за операцията? Тревожеше се неоснователно. Без специалист Сан не можеше да направи нищо. Беше просто една от противните му шеги, а той се бе хванал.

— Какво ще кажеш, да поиграем на дама след вечеря? — попита дядо си с пресилена усмивка.

Вечеряха набързо и Беки си легна, решила да не забелязва унилото изражение на Мак, необичайната веселост на Клей и липсата на желание за живот у дядо си. Беше време да има свой собствен живот, дори ако трябваше да стане по-коравосърдечна. Не можеше да прави саможертви винаги. Тя затвори очи и видя образа на Рурк Килпатрик. Никога не бе пожелавала някого достатъчно силно, за да се опълчи срещу семейството си. Досега…