Сюзън Кайл
Нощна треска (4)

Четвърта глава

Беше хубава пролетна сутрин. Килпатрик гледаше през прозореца на луксозната си тухлена къща в един от тихите райони на Къри Стейшън и изпитваше леки угризения, че прекарва събота сутрин в дома си, вместо в кабинета си. Но Гус се нуждаеше от разходка, а прокурорът страдаше от непоносимо главоболие. Нищо чудно, бе работил до късно през нощта в подготовка за наближаващите процеси.

Гус излая и Килпатрик протегна ръка да помилва сребристочерната козина на немската си овчарка.

— Нетърпелив си, нали? Ще излезем. Остави ме, да се облека.

Беше само по джинси и бос. Току-що бе изпил една диетична кола и бе изял претоплена поничка за закуска. Понякога му се искаше, да бе задържал Матилда, вместо да уволни бившата си икономка, когато бе започнала да издава информация от канцеларията му пред пресата. Тя беше най-добрата готвачка и най-върлата клюкарка, която бе познавал. Къщата бе толкова тиха без нея, а неговите собствени кулинарни способности щяха да го убият някой ден.

Облече си бяла памучна риза, чорапи и маратонки и среса гъстата си, черна коса. Загледа се в отражението си в огледалото. Срещу него не стоеше „Мистър Америка“, но тялото му бе стегнато. Не че имаше кой знае каква полза от това. Жените бяха лукс напоследък при неговата работа, която поглъщаше напълно времето му. И изведнъж си помисли за Ребека Калън, като се опита да си я представи в леглото си. Смешно. Първо, почти бе сигурно, че е девствена, второ — семейството й би застанало между нея и всеки неин евентуален ухажор. Имаха всички основания да не го искат. Не, тя не влизаше в плановете му. Трябваше да продължи да си го напомня.

Огледа елегантното си жилище с бегла усмивка. Стори му се странно, че извънбрачният син на известен бизнесмен и индианка от племето чероки можеше да притежава подобна къща. Само някой толкова дързък като чичо му, Сандерсън Килпатрик, би имал смелостта, да въведе Рурк в обществото и да се пребори с предразсъдъците.

„Чичо Сандерсън.“ Рурк се засмя неволно. Ако някой погледнеше портрета над камината, никога не би предположил, че този уравновесен, достопочтен стар джентълмен е имал безобразно чувство за хумор и студено сърце. Но Рурк бе желан и обичан единствено от него. Смъртта на родителите му бе истинска травма за малкото момче. Детството му бе непрестанен кошмар — особено училището. Но чичо му бе застанал зад него, бе го принудил, да приеме наследството си и да се гордее с него. Беше го научил, какво е кураж, решителност и доблест. Чичо Сандерсън бе съдия на съдиите, блестящ представител на най-доброто в професията на юристите. Примерът му бе подтикнал Рурк към правния факултет и бе предопределил пътя му на областен прокурор. „Заеми се с това и направи добро — бе казал чичо му. — Парите не са всичко. Престъпниците вземат надмощие. Заеми се с нещо, което трябва да се свърши.“

И той правеше точно това. Не му допадаше да бъде обществена фигура и кампанията, след като бе работил една година от неизтеклия мандат на предшественика си, му се бе сторила истински ад. Но за негова изненада, спечели и обичаше да си мисли, че оттогава бе премахнал някои от най-лошите престъпници от улиците. Болното му място бяха наркотиците и Рурк бе точен до педантизъм при подготовката на делата си. В досиетата му нямаше никакви пукнатини. Чичо му го бе научил, че педантичната подготовка до най-малката подробност е неизменна необходимост. И той никога не го забравяше, за най-голяма изненада на няколко случайни обществени защитници и влиятелни адвокати.

Чичо Сандерсън бе накарал Рурк да се чувства горд заради индианските си черти. Беше се постарал, Рурк никога да не ги прикрива. Въведе го в обществото на Атланта и откри, че повечето хора намираха присъствието на племенника му за вълнуващо, вместо смущаващо. Не че това щеше да има някакво значение. Рурк бе не по-малко смел и дързък от чичо Сандерсън. Беше добър с юмруците си и ги бе използвал няколко пъти през изминалите години.

С възрастта все по-добре започваше да разбира стария човек. Дядото на Сандерсън Килпатрик бе дошъл в Америка от Ирландия без пукната пара и животът му беше неспирна поредица от нещастия и трагедии. Първото поколение американец от фамилията им, и по-точно Тад, бе открил малък магазин и бе сложил началото на веригата магазини на Килпатрик. Сандерсън бе едното от двете оцелели деца на Килпатрик.

И тогава Сандерсън бе разбрал, че е стерилен. Убийствен удар за гордостта му. Но поне единственият син на брат му имаше наследник — Рурк. Веригата магазини постепенно бяха фалирали. Чичо Сандерсън бе заделил обаче достатъчно, за да остави на Рурк задоволително материално състояние. Той живееше комфортно и знаеше как да инвестира парите си, но съвсем не беше милионер. Мерцедесът на чичо Сандерсън, хубавата тухлена къща и двете без ипотеки бяха свидетелства за по-добри времена.

Гус излая точно, преди звънецът да иззвъни.

— Добре, потрай още малко — каза му Рурк и отиде да отвори вратата.

Дан Бери се усмихваше на прага.

— Здравей, шефе — поздрави го весело следователят му. — Имаш ли една минутка?

— Разбира се. Само да взема каишката на Гус. Ще се разходим и ще поговорим — Рурк погледна едрия мъж. — Малко упражнения няма да ти навредят.

Дан направи гримаса.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това. Как е главоболието?

— По-добре. Мина ми от аспирина и студения компрес.

Рурк сложи каишката на Гус и отвори вратата. Ранните утрини през пролетта бяха доста хладни и Дан потрепери. Клоните на дърветата все още бяха голи, но само след около месец щяха да представляват изящни букети от цветове.

Килпатрик тръгна по тротоара, като остави Гус да го води.

— Какво ново? — попита той, когато бяха изминали половината улица.

— Много неща. В офиса на шерифа са получи оплакване тази сутрин за прогимназията в Къри Стейшън. Някаква майка се обадила. Синът й видял един от пласьорите на марихуана, да спори с Буба Харис през междучасието. Засега е само марихуана.

Килпатрик замръзна, погледът му се напрегна.

— Харис да не се опитват да пробият на тази територия с дрога?

— Така мислим — отговори Бери. — Все още нямаме нищо. Но ще поработя с някои от учениците и ще видя какво мога да измъкна. Организираме претърсване на шкафчетата им с помощта на местната полиция. Ако намерим дрога, ще знаем, точно кой е замесен.

— Ще се вдигне голям шум с родителите.

— Да, зная. Но ще се справим — Бери изгледа Килпатрик, като тръгнаха отново. — Онзи Калън бил забелязан със Сан Харис в един от баровете в центъра на Атланта. Наистина са близки.

— И аз така чух.

— Зная, че нямаше достатъчно доказателства за процес — продължи Бери. — Но ако бях на твое място, щях да следя отблизо това момче. То може да ни отведе право до Харис, ако изиграем добре картите си.

И Килпатрик си мислеше точно това. Тъмните му очи се присвиха. Ако се сближеше с Беки, можеше да следи Клей Калън отблизо съвсем лесно. А дали просто не търсеше повод, да се среща с Беки? Трябваше да го обмисли внимателно, преди да вземе решение.

— Има още едно усложнение — добави Бери и пъхна ръце в джобовете си. — Противникът ти е готов да обяви кандидатурата си.

— Дейвис? Това е в стила му, да действа неочаквано.

Рурк се засмя.

— Той ще спечели, стига да не греша. Има много кандидати за работата ми, но Дейвис е истинска акула.

— Ще се нахвърли върху теб и ще те стисне за гушата.

— Само за да печели популярност. Все още не съм решил да се кандидатирам за трети мандат — Рурк се протегна и се прозя. — Нека да прави, каквото иска. Не давам и пукната пара.

— Искаш ли да те довърша съвсем? — изрече Бери, като го изгледа притеснено. — Един последен слух. Освобождават Харви Блер в понеделник.

— Блер! Да, спомням си. Изпратих го в затвора за въоръжен грабеж преди шест години. Какво, по дяволите, прави навън?

— Адвокатът му е издействал пълна амнистия от губернатора. Не ме обвинявай. Не крия пощата ти. Секретарката ти е виновна. Забравила да ти каже, а ти си бил твърде зает в съда, за да го прочетеш.

Килпатрик преглътна една ругатня.

— Блер. По дяволите. Ако някога човек е заслужавал амнистия по-малко от… Беше безусловно виновен!

— Разбира се — Бери се спря притеснен. — Блер заплашваше, че ще те убие, ако някога го пуснат. По-добре е да държиш вратите си заключени, за всеки случай.

— Не ме е страх от Блер — изрече Килпатрик с присвити очи. — Нека да се опита, ако има смелост. Няма да е първият.

Това бе истина. Областният прокурор бе бил мишена на убийци два пъти — един път за пистолета на гневен подсъдим, осъден заради експертизата на Килпатрик, а втория път един вбесен обвиняем го бе нападнал с нож направо в съдебната зала. Никой от присъстващите в залата през онзи ден нямаше да забрави как Килпатрик бе посрещнал атаката. Той без никакви усилия бе парирал удара и бе проснал нападателя си върху масата. Килпатрик бе служил в специалните части. Бери тайничко си мислеше, че и индианската му кръв също му бе от полза. Индианците бяха страшни в ръкопашния бой.

Килпатрик се сбогува с Дан и продължи ежедневната си разходка с Гус. Беше в доста добра физическа форма. Тренираше всяка седмица и играеше тенис. Разходките бяха повече заради кучето. То беше на десет години и водеше заседнал живот. Гус не можеше да тича много в затвореното пространство в задния двор, докато Килпатрик прекарваше шест дни от седмицата в офиса си, а понякога, когато беше претрупан в съда, и седем дни.

Рурк си помисли за това, което току-що бе научил от Дан, и се намръщи. Блер щеше да се върне отново на улицата и щеше да започне да го преследва. Това не беше изненадващо. Нито информацията за братя Харис. Като капак на всичко сега беше война между наркотрафикантите и Калън по средата. Припомни си баща му навъсен, недружелюбен мъж, със студени очи. Странно, че беше баща на жена като Ребека, с нейното добро сърце и нежен поглед. Рурк поклати глава. По един или друг начин животът й щеше да стане много по-лош, преди да се забележи проблясък на хоризонта — особено с такъв брат. Той стисна каишката на Гус и двамата тръгнаха обратно към къщи.

 

 

Беше неделя. Наближаваше полунощ, а Клей Калън все още не се бе прибрал. Пак бе отишъл при братята Харис и говореха за пари, големя пари. Той витаеше из облаците при мисълта, колко щеше да спечели.

— Лесно е — каза му безгрижно Сан. — Всичко, което трябва да направиш, е да пробуташ малко на някои от по-богатите хлапета. Ще го опитат и после ще дадат всичко, за да го имат отново. Елементарно.

— Да, но как да намеря подходящите? Как да избера момчета, който няма да ме издадат? — попита Клей.

— Имаш брат в прогимназията, в Къри Стейшън. Питай го. Можем дори да му дадем дял — отвърна Сан.

Клей се почувства неудобно от това предложение, но не каза нищо. Мисълта за всички тези лесни пари го зашеметяваше. Франсин бе започнала да му обръща внимание, откакто са бе сприятелил с братовчедите й — двамата Харис. Франсин, с хубавата си черна коса и страстни сини очи. Клей я харесваше твърде много — достатъчно, за да направи всичко тя да го забележи. „Наркотиците не са чак толкова лошо нещо — успокояваше се той. — В края на краищата, хората, които ги използват ще си ги набавят от друг, ако не от мен. Само да не се чувствах толкова виновен.“

— Ще попитам Мак утре — обеща Клей.

Малките очички на Сан се присвиха.

— Още нещо. Постарай се, сестра ти да не разбере. Работи за адвокатска кантора, а и областният прокурор е в същата сграда.

— Беки няма да узнае нищо — увери го Клей.

— Добре. Ще се видим утре.

Клей слезе от колата. Беше останал чист тази вечер, за да не събуди подозренията на Беки. Трябваше да я държи в неведение. Не би трябвало да е толкова трудно. Тя го обичаше, а това я правеше уязвима.

На следващата сутрин, докато сестра му се обличаше в стаята си за работа, той притисна Мак.

— Искаш ли да изкараш малко джобни пари? — попита го с лукав поглед.

— Как? — заинтересува се Мак.

— Някои от приятелите ти да вземат наркотици? — пробва почвата Клей.

Мак се поколеба.

— Не, всъщност…

— О! — Клей дочу стъпките на сестра си и млъкна. — Ще поговорим пак друг път. Не споменавай нищо пред Беки.

Когато Беки влезе в стаята, Мак беше навъсен и мълчалив, а Клей изглеждаше притеснен. Беше си облякла синя плетена рокля и лачени обувки с високи токчета. Нямаше твърде много дрехи, но никой в офиса не й намекваше за това. Бяха мили хора, а тя винаги бе спретната и чиста, макар да не можеше да си позволи бюджета за облекло на Маги и Тес.

Беки сви косата си на кок и тъкмо привърши с приготвянето обяда на Мак, когато автобусът мина. Тя се намръщи, че Клей не тръгна с него.

— Как ще отидеш на училище? — попита го.

— Франсин ще ме вземе — отвърна й той безгрижно. — Има корвет — чисто нов.

Беки го изгледа подозрително.

— Нали не се събираш повече с двамата Харис, както ти казах.

— Разбира се — рече Клей невинно. Беше много по-удобно да излъже, отколкото, отново да се карат. Освен това, тя никога не можеше да разбере кога я лъже.

Беки си отдъхна малко, макар да му нямаше напълно доверие напоследък.

— А сеансите с психолога?

Той я изгледа свирепо.

— Нямам нужда от тях!

— Не ме интересува какво ти мислиш. Килпатрик каза, че трябва да ги посещаваш.

Клей се раздвижи неловко.

— Добре — съгласи се неохотно. — Утре имам час. Ще отида.

— Добре. Така е добре, Клей.

Той присви очи и я изгледа втренчено.

— Просто не ми заповядвай, Беки. Вече съм мъж, а не малко момченце, на което можеш да нареждаш, какво да прави.

Преди Беки да му отговори, Клей излезе навън и в това време корветът пристигна. Той се качи в него и колата бързо изчезна зад ъгъла.

Няколко дни по-късно Беки се обади на директора в училището на Клей, за да се увери, че посещава занятията редовно. Успокои се, като чу, че не е отсъствал нито веднъж. Брат й посещаваше и часовете при психолога, въпреки че Беки не можеше да знае, че той не спазваше нито един от съветите му. Бяха изминали три седмици след арестуването му и тя се надяваше, да е влязъл в правия път. „Слава Богу!“

Беки се погрижи за дядо си и замина на работа, като си мислеше за Килпатрик. Не го бе срещала в асансьора напоследък и се питаше, дали не се е преместил отново в канцеларията си в съда. Зърна го през обедната почивка. Той се движеше леко и изящно. Беки обичаше да наблюдава походката му.

Килпатрик съвсем не подозираше за следящите го очи, когато се качи в синия си мерцедес и се отправи към гаража на Харис-баща, прикритие на нелегалната му търговия с наркотици. Престъпната му дейност бе обществено достояние, но въпросът бе, да се докаже.

Харис наближаваше шестдесетте, беше леко плешив, с бирено коремче. Постоянно ходеше брадясал. Имаше дълбоки бръчки под очите си и голям, вечно зачервен нос.

Изгледа злобно Килпатрик, когато той слезе от колата си, спряна до бордюра.

— Самото величие — изрече с възкисела усмивка. — Търсиш ли нещо, прокуроре?

— Няма да го намеря — отговори Килпатрик.

Спря се пред него и си запали пура с бавно, предизвикателно движение на елегантните си пръсти.

— Следователят ми проверява някои слухове, които никак не ми харесаха. Това, което откри, още по-малко ми хареса. Помислих си, че ще е по-добре, да дойда и да проверя лично.

— И какви са тези слухове?

— Че вие и Морели сте започнали война за територия. И се опитвате да въвлечете децата от местната прогимназия.

— Кой, аз? Глупости! Това са глупости! — отвърна Харис с присмехулно възмущение. — Аз не притискам деца.

— Не ти се налага. Синовете ти го правят заради теб.

Рурк изпусна кълбо дим, като го насочи право в лицето му.

— Затова дойдох да те предупредя. Наблюдавам училището, наблюдавам и теб. Ако само едно дете получи една доза кокаин или един грам хероин, ще ви задържа под стража — и теб, и синовете ти. Каквото и да ми коства, каквото и да трябва да направя, ще ви хвана. Исках, да го чуеш лично!

— Благодаря за предупреждението, но си сбъркал адреса. Нямам нищо общо с наркотиците. Имам гараж тук. Поправям коли — Харис погледна към мерцедеса. — Хубава изработка. Обичам чуждите марки. Мога да ти я регулирам.

— Не се нуждае от регулиране. Но ще го имам предвид — рече подигравателно Килпатрик.

— Не го забравяй. Можеш да се отбиеш тук по всяко време.

— Разчитай на това.

Килпатрик кимна леко с глава и влезе в колата си. Харис остана загледан яростно след него, когато прокурорът потегли.

Малко по-късно той привика двамата си сина настрани.

— Килпатрик се добира до мен — предупреди ги. — Не трябва да допускаме никакви пропуски. Сигурни ли сте, че може да се разчита на този Калън?

— Разбира се! — ухили се Сан.

Той бе по-висок от баща си, тъмнокос със сини очи. Беше доста симпатично момче, много по-красиво от бузестия си, червендалест по-малък брат.

— Ще го подхвърлим, ако прокурорът стигне твърде близо до нас — изрече мрачно Харис. — Имате ли някакъв проблем с това?

— Никакъв — отвърна, без да се замисли Сан. — Нали затова го оставихме, да бъде заловен с дрога. Дори да не го задържаха, няма да го забравят. Следващия път можем да наденем примката на шията му, ако се наложи.

— Това не могат да го използват срещу него в съда за малолетни — напомни им по-малкият Харис.

— Слушайте — рече сериозно бащата. — Ако Килпатрик пипне това момче отново, той ще го третира като възрастен. Просто бъдете сигурни, че сте го сложили в джоба си. Междувременно — добави той замислено, — трябва да извадя Килпатрик от моя. Няма да е зле, да уредим нещо, преди да си е забил зъбите в нас.

— Майк от „Хейлофт“ може да знае някого — предложи Сан с присвити очи.

— Добре. Питай го. Още тази вечер. Мандатът на Килпатрик изтича тази година. Ще трябва да се кандидатира. Може да ни използва като реклама за кампанията си.

— Калън казва, че няма да се кандидатира отново — отвърна Сан.

Баща му го изгледа ядосано.

— Всички така казват. На мен не ми минава. Как върви операцията в прогимназията?

— Опекъл съм я — увери го Сан. — Подготвяме Калън за нея. Има по-малко братче, което учи там.

— Но дали то ще се поддаде?

Сан го погледна.

— И за това си имам решение. Ще заведем Калън при получаването на стоката с нас, така че доставчикът да го види хубавичко. След това е мой.

— Добра работа — изрече одобрително Харис. — Вие двамата можете да се закълнете, че той е бил мозъкът на операцията, и Килпатрик ще се хване. Хайде, тръгвайте.

— Разбира се, татко.

 

 

Един следобед Беки забеляза, че Клей разговаря оживено с Мак, когато се прибра от работа. Мак каза нещо сприхаво и замлъкна. Клей я изгледа неловко. Тя се учуди какво ли става. „Вероятно нова кавга.“ Момчетата напоследък никак не се разбираха. Беки зареди пералнята и приготви вечерята. През цялото време си мечтаеше за окръжния прокурор и искаше да бъде красива, жизнерадостна и богата.

— Трябва да отида до библиотеката, Беки! — извика й Клей от входната врата.

— Отворена ли е толкова късно? — попита тя, но в отговор чу единствено затварянето на вратата, а след малко и шума от потеглянето на кола.

Изтича до прозореца. „Братята Харис! — помисли си гневно. — Казах му да стои надалече от тях. Господин Брейди го предупреди също. Но как мога да го спра, освен ако не го завържеше?“ Не смееше да сподели тревогите си с дядо си. През деня не се бе чувствал добре и си легна рано. „Само да имаше с кого да поговоря!“

Мак пишеше домашното си по математика на масата в кухнята, без да се мръщи и странно притихнал.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита го.

Той я погледна и доста бързо отклони очи.

— Не. Просто Клей ме помоли да направя нещо, а аз му отказах — Мак въртеше нервно молива в ръцете си. — Беки, ако знаеш, че нещо лошо ще се случи, и не кажеш на никого, това прави ли те виновен също?

— Като?

— О, нямах нищо предвид, наистина — отвърна уклончиво Мак.

Беки се поколеба.

— Ами, ако знаеш, че се върши нещо нередно, би трябвало да кажеш. Не бива да бъдеш дърдорко, но ако е нещо опасно, трябва да бъде съобщено.

— Предполагам, че си права.

Той продължи да решава задачи и остави Беки в неведение.

 

 

Клей отиде с братята Харис, да вземат стоката. През изминалите три седмици се бе научил как да им намира клиенти. Познаваше момчетата, които имаха проблеми вкъщи, неприятности в училище или бяха луди по нещо, забранено от закона. Беше осъществил дори две продажби и парите, които спечели, бяха невероятни, дори при нищожната комисионна. За пръв път имаше джобни пари и Франсин бе хлътнала по него. Купи си някои нови неща, хубави ризи и джинси, но предвидливо ги криеше в шкафчето си в училище, за да не разбере Беки. Сега искаше кола. Но не знаеше как ще я крие от сестра си. Вероятно би могъл да я оставя при братята Харис. Разбира се, това бе добър ход. Или при Франсин.

Все още кипеше от гняв срещу Мак. Беше го помолил да му намери купувачи от прогимназията, но Мак се ядоса и отказа да направи подобно нещо! Дори го заплаши, че ще каже на Беки, но и Клей не му остана длъжен. Знаеше някой нещица за по-малкото си братче, които можеше да разкаже — например за онези списания с голи момичета, които Мак криеше в гардероба си. Мак бе отстъпил, но беше доста разлютен, а това изнервяше Клей. Не мислеше, че брат му би го предал, но човек никога не знаеше какво може да се очаква от децата.

Бяха на мястото на сделката — изоставен малък фургон в покрайнините. Двамата доставчици пристигнаха с един джип. Братята Харис се държаха странно. Погледите им шареха. Бяха оставили и двигателя на колата да работи. Клей се питаше, дали не му готвеха капан.

— Върви с парите — нареди му Сан и го потупа по гърба. — Няма за какво да се тревожиш. Ние винаги сме много предпазливи, но тази вечер всичко е чисто. Просто иди там и им дай мангизите.

Клей се поколеба. Досега се бе заплитал само с малки количества кокаин. Но тази вечер постъпката му щеше да го превърне в посредник — нещо, което щеше да му коства доста годинки в пандиза, ако го пипнеха. За миг го обзе паника, като си представи, как това би се отразило на Беки и дядо му. После се овладя и вдигна сака с парите. Нямаше да го хванат. Братята Харис знаеха какво правят. Всичко щеше да е наред. А и този доставчик едва ли щеше да желае да свидетелства срещу него, защото и Клей можеше да му върне със същото.

Когато стигна до облечения в черно мъж, с модно спортно сако, той почти се бе убедил сам. Не каза и две думи на доставчика. Подаде му парите, той и партньорът му ги провериха и му подадоха кокаина в друг подобен сак. Във филмите по телевизията стоката първо се пробваше, но очевидно в истинския живот качеството бе гарантирано. Братята Харис като че ли въобще не се притесняваха за това. Клей взе дрогата, кимна на мъжете и се върна при Сан и брат му, а сърцето му туптеше като барабан. Не можеше да си поеме дъх. Беше невероятно, да преодолее собствения си страх и да извърши нещо толкова опасно. Очите му блестяха от вълнение, когато стигна до колата.

— Браво — ухили се Сан.

Хвана Клей за раменете и го разтърси.

— Добро момче! Сега си един от нас.

— Така ли? — попита Клей колебливо.

— Разбира се. Вече си посредник като нас. И ако не ни се подчиняваш, Буба и аз ще се закълнем, че ти си мозъкът на тази сделка.

— Доставчикът знае по-добре — опита се да спори Клей.

Сан се изсмя гласно.

— Той не е доставчик — каза той, като разглеждаше небрежно ноктите си. — Една от горилите на татко. Защо си мислиш, че не пробвахме стоката, преди да дадеш парите?

— Ако той е просто един от хората на баща ви…

Клей се опитваше да проумее.

— От другата страна на улицата имаше две ченгета — отговори бързо Сан. — Видяха те. Не те хванаха, защото нямаше достатъчно време, да извикат подкрепление и знаеха, че ще избягаш. Но имат запис и всичко, което им е необходимо са свидетелските показания на очевидец, за да скалъпят процес срещу теб. Ти купи кокаина — много кокаин. Човекът на татко няма да има нищо против да постои в затвора срещу това, което ще му се плати. Винаги можем да го купим по-късно. Към теб отношението няма да е същото, разбира се.

Клей се вцепени.

— Мислех, че ми имате доверие…

— Просто малка застраховка, приятелче — увери го Сан. — Искаме малкото ти братче да направи проучване за нас в прогимназията. Ако той се съгласи, ти няма да пропилееш дните си в затвора.

— Мак отказа. Вече каза не!

Клей започна да изпада в истерия.

— Тогава по-добре го накарай, да промени мнението си! — изрече Сан и малките му очички се присвиха заплашително. — Или ще кацнеш в дранголника за дълго, дълго време.

И така го оплетоха — бързо и лесно. Клей не можеше да знае, че тъй наречените „ченгета“ са техни хора. Или че бяха убедили Франсин, да се държи мило с него, за да го вербуват. Да, бяха хванали нещастната рибка на двойна въдица, а Клей все още не осъзнаваше колко бе загазил. Все още…