Сюзън Кайл
Нощна треска (3)

Трета глава

Дядо й прие новината по-добре от очакваното. Беше истинско щастие, че Клей бе арестуван в града, а не в къщи. Сега той не се възпротиви да отиде на училище. Качи се на автобуса, без да спори, заедно с Мак.

Беки настани дядо си във фотьойла му във всекидневната, обезпокоена от мълчанието му.

— Добре ли си? — попита го, след като му даде лекарството. — Да помоля ли госпожа Уайт да остане при теб?

— Нямам нужда от суетене — изрече той. Слабите му рамене се вдигнаха и отпуснаха.

— Къде се провалих с баща ти, Беки? — попита тъжно. — И къде се провалих с Клей? Синът ми и внукът ми имат неприятности със закона, а този Килпатрик няма да се спре, докато не ги натика и двамата в затвора. Зная всичко за него. Той е истинска баракуда.

— Той е прокурор — поправи го Беки. — И просто си гледа работата. Гледа я доста ревностно, това е всичко. Господин Малкълм го харесва.

Дядо й присви очи.

— А ти?

Беки се изправи.

— Не ставай глупав. Той ни е враг.

— Не го забравяй! — изрече старецът и вирна упорито брада. — Направи всичко възможно, да прати Скот в затвора.

— Знаел си за това?

— Знаех. Не сметнах за необходимо да ти казвам, нито на момчетата. Нямаше да помогне. Както и да е, Скот извади късмет. Свидетелят промени показанията си.

— Сам ли ги промени или татко му помогна?

— Скот не беше лошо момче. Беше просто особен — приемаше нещата по различен начин. Вината не беше негова, че законът започна да го преследва. Както и Клей. Този Килпатрик ни е нарочил.

Беки понечи да каже нещо, но се отказа. Дядо й нямаше да признае, че е сбъркал с баща й, и едва ли щеше да признае, че е сгрешил и с Клей. Нямаше да има никаква полза да спори с него, което означаваше, че отговорността за бъдещето на Клей падаше единствено върху нейните плещи.

— Беки, каквото и да е направил баща ти, или да не е направил, той все още ми е син — рече старецът и стисна облегалката на здраво стола с немощните си. — Аз го обичам. Обичам и Клей.

— Зная — отвърна нежно тя и го целуна по бузата. — Ще се погрижим за Клей. Ще ходи на консултации. Ще преодолее кризата си. Той е Калън.

— Точно така. Той е Калън — дядо й се усмихна. — Ти също. Казвал ли съм ти някога колко се гордея с теб?

— Доста често — засмя се Беки. — Когато стана богата и известна, няма да те забравя.

— Ние никога няма да бъдем богати, а Клей вероятно ще е единственият известен от нас, но по-скоро с позорна слава — той въздъхна. — А ти си душата на всички нас. Не позволявай това да те сломи. Животът понякога е много тежък. Но ако си мислиш за по-добри времена, докато преминат трудностите ти, това помага. С мен винаги е било така.

— Ще го запомня. Трябва да отивам на работа. Надявам се, да си добре. Довиждане.

 

 

Беки пристигна в офиса със свито сърце пред изпитанието, което я очакваше. Трябваше да говори с Килпатрик. Заплахата на областния прокурор, да го прати в поправително училище, я бе стреснала. „Какво ще стане, ако реши да го направи!?“ Трябваше да потисне гордостта си и да му обясни истинското положение в семейството й, а това я ужасяваше.

Шефът й й даде един час почивка на обяд. Тя телефонира в кабинета на областния прокурор на седмия етаж и поиска да се срещне с него. Отговори й, че тръгвал надолу и ще я чакал в асансьора. Можели да поговорят, докато си изпиел кафето в барчето.

Беки сграбчи чантата си, поизпъна шарената си пола и изскочи от офиса. За щастие, в асансьора беше само господин Килпатрик с леденостудения си поглед. Бе облечен с дълго палто, гъстата му черна коса бе леко разрошена и държеше неизменната си противна пура в ръка.

Той я изгледа от глава до пети съвсем не ласкаво.

— Искала си да говорим — рече й. — Да вървим.

Натисна бутона за приземния етаж и не каза нито дума повече, докато не влязоха в барчето. Поръча си кафе и поничка. Предложи й и на нея, но Беки бе твърде притеснена, за да хапне нещо. Прие само кафето.

Седнаха на една ъглова маса и Килпатрик отново я огледа, отпивайки от чашата си. Косата й бе прибрана в неизменния кок, на лицето й нямаше никакъв грим. Изглеждаше така, както се и чувстваше — изцедена и потисната.

— Някакви язвителни забележки за пушенето ми? — подхвърли Килпатрик. — Някакъв коментар за маниерите ми?

Беки вдигна бледото си лице и го изгледа така, сякаш никога не го бе виждала преди.

— Господин Килпатрик, животът ми се разпада и не ме е грижа особено за вашите пури, маниери или каквото и да било друго.

— Какво каза баща ти, когато научи за брат ти?

Тя не можеше да се преструва повече. Трябваше да открие картите си.

— Не съм го виждала от две години, нито имам някакви известия от него.

Килпатрик се намръщи.

— А майка ти?

— Тя почина, когато момчетата бяха малки, а аз бях на шестнадесет години.

— Кой се грижи за тях? — продължаваше упорито той с въпросите си. — Дядо ти?

— Дядо ми е с болно сърце — отвърна тихо Беки. — Той не е в състояние да се грижи сам за себе си, камо ли за друг. Живеем с него и се грижим за него, колкото можем.

Голямата му ръка се стовари върху масата.

— Да не искаш да ми кажеш, че ти се грижиш за тримата сама?!

Не й хареса изражението на лицето му. Отдръпна се малко назад.

— Да…

— Мили Боже! С твоята заплата?

— Дядо има ферма. Отглеждаме сами зеленчуците си и ги прибираме във фризера, а някои консервираме. Обикновено гледаме по едно теле, а дядо има пенсия от железниците и социална осигуровка. Справяме се.

— На колко си години?

Беки го изгледа гневно.

— Това не е ваша работа!

— Току-що го направи моя. На колко си?

— Двадесет и четири.

— А на колко си била, когато майка ти е починала?

— На шестнадесет.

Килпатрик всмукна дълбоко от пурата си и се извърна, за да изпусне дима. Тъмните му очи я пронизваха и тя разбра как точно се чувства човек, застанал на подсъдимата скамейка пред този мъж. Беше невъзможно, да не му кажеш това, което той иска да узнае. Този пронизващ взор и студеният му, властен глас биха изтръгнали информация дори от камък.

— Защо баща ти не се грижи за семейството си?

— И аз бих искала да зная — отвърна му. — Никога не го е правил. Търси ни, само когато остане без пари. Предполагам, че сега има достатъчно. Не сме го виждали, откакто се премести в Алабама.

Килпатрик се загледа толкова продължително в лицето й, че коленете й омекнаха. Беше доста мургав, а тъмносиният раиран костюм го правеше да изглежда още по-висок и по-елегантен. Индианските черти на прадедите му доминираха в слабото му лице, въпреки че по характер приличаше повече на ирландец.

— Нищо чудно, че изглеждаш така — изрече той разсеяно. — Изтощена. В началото си мислех, че се дължи на някой страстен любовник, но очевидно е от преумора.

Бузите й пламнаха и Беки го изгледа злобно.

— Това те обижда, нали? Но самата ти ми каза, че си била държанка — напомни й сухо Килпатрик.

— Излъгах — призна си Беки, като се раздвижи неспокойно. — Както и да е, имам достатъчно проблеми и без да си прибавям този, да водя разгулен живот — изрече сковано.

— Разбирам. Ти си едно от онези момичета, при които майките сами водят синовете си.

— Никой няма да ви доведе при мен, надявам се. Не бих ви приела, дори и поднесен на тепсия с пикантен сос.

Прокурорът повдигна тъмните си вежди.

— Защо не? — попита той, като вирна брадичката си саркастично. — Да не ти е казал някой, че съм мелез?

Беки поруменя.

— Нямах предвид това. Вие сте много студен човек, господин Килпатрик — поясни тя и потрепери от близостта му.

Миришеше на някакъв екзотичен парфюм и на тютюн. Усети топлината на тялото му. Това я правеше нервна, слаба, несигурна, а беше опасно да се чувства така пред врага си.

— Не съм студен. Предпазлив съм — Килпатрик вдигна пурата до устата си. — Заслужава си, човек да е внимателен в наши дни. За всичко.

— Така казват.

— В такъв случай, би било разумно да си имаш едно на ум към онзи мъж, който те издържа. Нали твърдеше, че си любовница на един от шефовете си?

— За да се защитя — запротестира Беки. — Гледахте ме така, като че ли съм абсолютно пропаднала. Просто се изплъзна от устата ми, това е всичко.

— Трябваше да го спомена вчера пред Боб Малкълм.

— Не бихте го направил! — простена тя.

— Разбира се, че бих. Никой ли не ти е казвал, че нямам сърце? Твърди се, че бих осъдил и собствената си майка.

— Бих повярвала на това след вчерашния ни разговор.

— Брат ти ще бъде загубен, ако не го стегнеш — поде бавно Килпатрик. — Момчето се нуждае от здрава ръка. Господ да ти е на помощ, ако баща ти му е кумир.

— Не зная какво изпитва Клей към татко. Не желае вече да разговаря с мен. Негодува от мен. Исках да ви разкажа за положението вкъщи. Помислих си, че ще е от полза, ако имате малка представа за произхода му.

Прокурорът отхапа къс от поничката с равните си бели зъби и го преглътна с кафето.

— Помислила си, че това би ме смекчило — острият му поглед се закова в нея. — Аз съм отчасти индианец. Не зная милост. Предразсъдъците отдавна ми я отнеха.

— Вие сте и ирландец… — произнесе колебливо Беки. — А семейството ви е било богато. Това сигурно ви е помогнало малко.

— Така ли?

За усмивката му въобще не можеше да се каже, че е усмивка.

— Бях неповторим. Забележителност. Парите улесниха малко живота ми. Не премахнаха пречките обаче, нито ми осигуриха обичта на чичо ми, който ме понасяше, само защото беше стерилен, а аз бях последният от рода Килпатрик. Господи, как го изпълваше с омраза това. И отгоре на всичко, баща ми никога не се е оженил за майка ми.

— О, вие сте…

Беки замлъкна насред изречението и се изчерви.

— Извънбрачно дете — кимна той и я изгледа с ледено присмехулство. — Точно така.

Продължи да я наблюдава вторачено, като явно очакваше, надяваше се, Беки да каже нещо. Когато тя продължи да мълчи, Килпатрик се засмя безмилостно.

— Никакъв коментар?

— Не бих посмяла…

Той довърши кафето си.

— За това нямаме право на избор, просто е факт.

Протегна изящната си тъмна ръка, на която нямаше никакви пръстени и нежно докосна слабото й лице.

— Постарай се, брат ти да посещава сеансите. Съжалявам, че направих прибързани заключения за него.

Това неочаквано извинение от човек като Килпатрик я размекна и очите й се изпълниха със сълзи. Беки се извърна, засрамена, че показва слабост точно пред него. Реакцията му бе незабавна и малко шокираща.

— Хайде да се махаме оттук! — рече рязко.

Изправи я на крака, хвърли чашите в кошчето и я поведе бързо към един от асансьорите, който беше отворен и празен.

Вратата се затвори и поеха нагоре. Внезапно Килпатрик спря асансьора между етажите. Притегли я в обятията си и я задържа нежно, но настойчиво.

— Отпусни се — изрече дрезгаво до слепоочието й. — Въздържаш се, откакто, момчето бе арестувано вчера. Отпусни се. А аз ще те подържа, докато плачеш.

Много малко хора бяха изразявали съчувствие към нея. Никога никой не я бе прегръщал, за да я успокои. Това обикновено правеше тя. Дори дядо й не бе осъзнал колко е уязвима. Килпатрик обаче, бе прозрял през маската й.

Сълзите рукнаха от очите й и Беки чу плътния му глас да шепне нежни думи, докато дланите му галеха косата й. Тя се притисна към широкия му гръден кош, като си мислеше колко е странно, да намери съчувствие на такова невероятно място.

Той беше топъл и силен. Беше хубаво поне веднъж някой друг да поеме бремето й, да се почувства безпомощна, женствена. Отпусна се и изведнъж някакво странно усещане пропълзя в нея. Като че ли в кръвта й лумнаха пламъци. Нещо се сви дълбоко в стомаха й и усети стягане, което нямаше нищо общо с мускулите.

Тъй като остана шокирана от подобно внезапно и нежелано привличане към този мъж, Беки вдигна глава и се опита да се отдръпне. Но тъмните му очи бяха над нейните и погледите им се кръстосаха. За секунда само като че ли между тях премина електрически ток. Беки остана без дъх, но ако и той бе изпитал нещо такова, то това не пролича на безизразното му лице.

В действителност, Килпатрик също бе обзет от подобни вълнения. Невинността й бе така прозрачна. Тя възбуждаше любопитството му, вълнуваше го. Странно, тази млада жена бе напълно различна от изисканите, изтънчени дами, които винаги бе предпочитал. Беше така уязвима и така женствена. Прииска му се да разпусне косата й, да разкопчае блузата й и да й покаже, какво означава да бъдеш жена в обятията му. И точно тази мисъл го накара да я отблъсне от себе си — внимателно, но решително.

— Сега по-добре ли си? — попита я тихо.

— Да… Съжалявам… — измънка Беки.

Усети здравите му ръце да я оттласкват. Искаше й се да се притисне към него. Може би се дължеше на това ново усещане. Отметна назад няколко кичура коса, изплъзнали се от кока й, и забеляза, че по сакото му имаше мокри петна.

— Намокрила съм ви.

— Ще изсъхне. Заповядай.

Той й подаде носна кърпа, наблюдавайки я, как изтрива сълзите си. Откри, че се възхищава на силната й воля, на смелостта й. Бе поела по-голяма отговорност от много мъже и се справяше с невероятен успех.

Беки вдигна лице и най-после и очите й потърсиха неговите.

— Благодаря.

Килпатрик сви рамене.

— Няма защо.

Тя успя да се усмихне.

— Дали да не натиснем бутона на асансьора пак?

— Предполагам, че трябва да го направим. Ще помислят, че е счупен, и ще изпратят техниците — Килпатрик погледна финия си златен часовник. — Трябва да съм в съда след един час.

— Обзалагам се, че сте ужасен в съдебната зала — изрече плахо Беки.

— Минавам за такъв.

Той спря асансьора на шестия етаж. В очите му се забелязваше едва доловима нежност, докато я изучаваше.

— Не се мръщи. Ще получиш бръчки.

— На моето лице, кой би ги забелязал? — въздъхна Беки. — Благодаря още веднъж. Приятен ден.

— Ще се справя.

Килпатрик отново натисна бутона и вдигна пурата към устата си, когато вратите на асансьора го скриваха от погледа й. Беки се обърна и тръгна по коридора като на сън. Беше нереално, Килпатрик да й каже нещо приятно. Може би просто сънуваше.

Но не само тя се чувстваше така. Килпатрик мислеше за нея непрекъснато. Когато пристигна в съда, трябваше насила да я прогони от главата си. Един Господ знаеше как бе успяла да се вмъкне под кожата му толкова лесно. Беше тридесет и петгодишен и нещастната връзка с една фатална жена бе обвила сърцето му с непробиваем лед. Жените идваха и си отиваха, но сърцето му оставаше недосегаемо, докато това невзрачно, дребничко момиче с бледо, изпъстрено с лунички лице, не бе започнало словесен двубой с него в асансьора. Той всъщност очакваше срещите им, като му харесваше начинът, по който го подкачаше, дръзката й походка, блясъкът в очите й, когато се смееше. Тя просто го пленяваше.

Килпатрик се намръщи, като си припомни, как Франсин го бе възбуждала до полуда, а после се смееше, когато го отблъскваше и му се присмиваше заради слабостта. Слуховете бяха, че е избягала в Южна Америка със секретаря на адвоката им, разваляйки годежа. Истината беше, че я бе заварил в леглото с една от приятелките й, и едва тогава бе разбрал, какво удоволствие е изпитвала да го измъчва. Дори бе признала, че мрази секса с мъже. Не би му се отдала за нищо на света. Просто си бе играла с него, наслаждавала се е на слабостта му.

Тогава бе нямал и представа за съществуването на такива жени. Слава Богу, че не я бе обичал, иначе разочарованието можеше да го убие. Все пак това го бе отчуждило от жените. Гордостта му бе накърнена от постъпката й.

Не можеше да си позволи да загуби отново контрол и така да желае някоя жена до полуда.

От друга страна, Беки Калън силно го бе впечатлила. Изведнъж осъзна колко навъсено и заплашително гледа, когато свидетелят, когото бе подложил на кръстосан разпит, започна да излага подробности, за които въобще не го питаше. Горкият човечец си бе помислил, че този мрачен вторачен поглед бе предназначен за него. Килпатрик прекъсна монолога му и му зададе въпросите, на които искаше да чуе отговорите, преди да се върне на мястото си.

Адвокатът на защитата, негърът Джей Линкълн Дейвис, се смееше прикривайки лицето си зад някакви документи. Беше по-възрастен от Килпатрик — едър мъж, с тъмни очи, остър ум и кожа с цвят на кафе. Беше един от най-богатите адвокати в Къри Стейшън и може би най-добрият. Беше единственият противник, победил Килпатрик през последните години.

— Къде витаеше? — попита Дейвид шепнешком, когато съдебните заседатели се оттеглиха. — Господи, нещастният човек така се оплете, а беше единственият ти свидетел!

Килпатрик се усмихна едва доловимо, докато събираше материалите си в куфарчето.

— Отнесох се — измърмори.

— Това е истинско чудо. Би трябвало да окачим паметна плоча или нещо подобно. До утре.

Той кимна разсеяно. За пръв път губеше концентрацията си в съдебната зала. И то заради някаква си кльощава секретарка с грива от светлокестенява коса.

Би трябвало да помисли какво да прави с брат й. Беше разговарял дълго със следователя си на обяд. Носеха се някои слухове, че се очаквал удар, свързан с наркотиците. Килпатрик работеше върху случай с пласиране на дрога. Имаше двама свидетели и първата му мисъл бе, че те можеха да се окажат прицелната точка. Следователят му бе почти сигурен, че Клей Калън е замесен по някакъв начин с трафикантите, заради приятелството му с братята Харис. Щом момчето е имало толкова много дрога в себе си, не беше ли вероятно и да е започнало да я пласира? Да заведе дело срещу него, всъщност никак не би го притеснило, но си мислеше за Ребека и това го смущаваше. Как тя щеше да реагира, ако брат й попаднеше в затвора именно по негово настояване? Трябваше да престане да разсъждава по този начин. Работата му бе, да преследва престъпниците. Не можеше да си позволи да се поддаде на личните си чувства. Оставаха му само още няколко месеца като прокурор. Искаше да бъдат незабравими.

Върна се угрижен в офиса си. Дали наркотрафикантите щяха да рискуват да извършат убийство, за да запазят територията си? Ако започнеха да се избиват в неговия район, на Килпатрик се падаше отговорността, да залови извършителите и да ги напъха в затвора. Той се навъси още повече, като се надяваше, че братът на Ребека Калън нямаше да попадне отново при него като съучастник в битката за надмощие и територии.

 

 

Ребека също се терзаеше. Пишеше механично на електронната машина, докато Нети вкарваше в компютъра предварителна информация по един нов случай. Нети беше асистентка, квалифицирана да подготвя материали за адвокатите, както и да върши секретарска работа. Беки й завиждаше, но не можеше да си позволи обучението, необходимо за тази длъжност, дори и това да означаваше по-голяма заплата.

Тревожеше се за дядо си. Мълчанието му сутринта бе обезпокоително. Телефонира по обяд на госпожа Уайт и помоли вдовицата, да отиде у тях и да види как е. Госпожа Уайт винаги бе готова да наглежда стареца, когато бе необходимо. Освен това, бе пенсионирана медицинска сестра и Беки бе благодарна на щастливата си звезда, че има такава добра съседка.

„Ех, само Клей да можеше да влезе в правия път…“ — помисли си мрачно. Беше й достатъчно, да отгледа сама момчетата, без да се добавят към това и усилията й да ги измъква от затвора. Мак обожаваше по-големия си брат. Ако Клей продължаваше така, не след дълго Мак щеше да започне да му подражава.

Беки не усети как дойде краят на работния ден. Беше доста натоварен и тя бе благодарна за това, тъй като не й остана много време за мислене. Взе чантата си и поизтърканото зелено сако и си тръгна. „Асансьорът ще е пълен по това време — мина й през ума, но сърцето й затуптя по-бързо, докато вървеше по коридора. — Вероятно, господин Килпатрик все още работи горе.“

За съжаление обаче, той беше в асансьора, когато Беки се качи. Усмихна й се. Тя не можеше да знае, че бе пресметнал, кога си тръгва, и се надяваше да я срещне. „Учудващо — помисли си Килпатрик, — колко странно се държа заради тази жена!“

Беки отвърна на усмивката му, а сърцето й изведнъж се качи в гърлото й, но не заради движението на асансьора.

Слязоха заедно на приземния етаж и той тръгна редом с нея, като че ли нямаше какво друго да прави.

— По-добре ли си? — попита я, когато излязоха на улицата.

— Да, благодаря… — отговори Беки.

Никога досега не се бе чувствала толкова срамежлива и скована. Погледна го и се изчерви като тийнейджърка.

На Килпатрик му хареса този предателски признак. Повдигна духа му.

— Загубих едно дело днес — отбеляза той разсеяно. — Съдебните заседатели помислиха, че нарочно вадя душата на свидетеля и взеха решение в полза на защитата.

— Вярно ли е?

— Че съм му вадил душата? — устните му се разтегнаха в неохотна усмивка. — Не. Мислите ми бяха на друго място и той просто се изпречи на пътя им.

Беки познаваше тъмния му, проницателен, вторачен поглед твърде добре. Би могла да разбере как се е почувствал свидетелят под неговия натиск.

— Съжалявам, че сте загубил делото.

Килпатрик се спря на тротоара и я изгледа замислено. Поколеба се, чудейки се какво ли би последвало, ако я поканеше да излязат. „Това е лудост — рече си. — Не мога да си позволя да се обвържа с нея!“

— Как прие дядо ти новината? — чу се да казва.

Тя остана разочарована. Беше очаквала съвсем различен въпрос, но вероятно това просто се дължеше на въображението й. „Защо ли мъж като него би поискал да излезе с такова невзрачно момиче? Не съм негов тип. Освен това, семейството ми ще вдигне такава врява — особено дядо…“

Успя да се усмихне.

— Хладнокръвно — отговори му. — Доста сме жилави.

— Бъди сигурна, че знаеш къде ходи брат ти през следващите няколко дни! — неочаквано рече Килпатрик. — Получихме информация, че нещо се готви в града — може би, нападение. Не знаем кой, кога или как, но сме почти сигурни, че е свързано с наркотиците. Две групировки водят война за надмощие в дистрибуторската мрежа. Братята Харис са замесени. Ако се опитат да използват брат ти като изкупителна жертва, като се вземат предвид неприятностите, които вече има…

Беки потрепери.

— Това е като ходене по въже. Нямам нищо против, да се грижа за братята си, но никога не съм очаквала наркотици и убийство.

Тя отново потръпна и се загърна по-плътно със сакото си. Очите й се вдигнаха към неговите, бяха толкова раними.

— Понякога ми е ужасно трудно… — прошепна.

Дъхът му спря. Караше го да се чувства по-голям и по-силен, когато го погледнеше така.

— Имала ли си някога нормален живот?

Беки се усмихна.

— Когато бях малка. Но не и след като мама умря. От тогава живея само с дядо и момчетата.

— Никакви социални контакти, доколкото разбирам.

— Нещо винаги все се появяваше — вирус, заушка, шарка, сърцето на дядо. На прага ми нямаше опашка.

Тя сведе очи към чантата си.

— Не е лошо. Необходима съм. Имам цел. Толкова много хора нямат.

Рурк Килпатрик пък бе отдаден изцяло на работата си — беше му необходима и изпълваше времето му. Но с изключение на привързаността си към немската си овчарка, не изпитваше никакви други чувства, освен гняв и възмущение. Никаква обич. Работата му се базираше на моралността и справедливостта, целеше предпазване на обществото и преследване на виновните. Благородна цел, може би, но твърде уединен живот. И съвсем доскоро той не бе осъзнавал самотата си.

— Предполагам — изрече разсеяно.

Очите му се бяха спрели на нежните й устни. Бяха със съвършена извивка, бледорозови и деликатни. Караха го да тръпне по тях, да пожелае да опита вкуса им.

Беки го изгледа, озадачена от неприкритото му взиране в нея.

— Луничките ми ли ви притесняват?

Гъстите му вежди се повдигнаха и погледите им се кръстосаха.

— Какво?

— Бяхте се намръщил — уточни тя. — Помислих си, че се чувствате неудобно заради луничките ми. Не би трябвало да ги имам, но косата ми е с лек червеникав оттенък. Баба ми е била рижа.

— Приличаш ли на родителите си?

— Баща ми е рус, с лешникови очи. С него доста си приличаме. Майка ми беше дребничка и тъмнокоса.

— Обичам лунички — каза неочаквано Рурк.

Той хвърли поглед на часовника си.

— Трябва да се прибирам. Симфоничният оркестър в Атланта представя Стравински тази вечер. Не искам да го изпусна.

— „Огнената птица“? — попита Беки.

Рурк се усмихна.

— Всъщност, да. Повечето хора я мразят.

— На мен ми харесва — каза тя. — Имам я на два записа — един с модерен аранжимент и един оригинален. Мога да я слушам само със слушалки. Дядо харесва записите на стария Ханк Уйлямс, а и двамата ми братя са привърженици на хардрока. Аз съм доста старомодна.

— Обичаш ли операта?

— „Мадам Бътерфлай“, „Турандот“, „Кармен“… — Беки въздъхна. — Обичам да слушам Пласидо Доминго и Лучано Павароти. Гледах „Турандот“ в Метрополитън миналата година — тъмните очи на Килпатрик гледаха топло лицето й.

— Следиш ли тези предавания по телевизията?

— Когато мога да си извоювам телевизора за себе си. Имаме само един малък.

— Направиха филм „Кармен“ с Доминго. Имам го.

— Хубав ли е?

— Страхотен е, особено за поклонниците на операта.

Той се чудеше, защо му бе толкова трудно да се сбогува с нея, защо караше кръвта във вените му да кипи.

Беки отвърна на погледа му с омекнали колена. Случи се толкова бързо — помисли си дори и в този момент здравият й разум отхвърляше възможността за каквато и да било връзка с него. Той беше врагът. А сега най-малко от всякога можеше да си позволи слабост. Не трябваше да забравя, че Килпатрик беше по петите на брат й. Щеше да бъде предателство спрямо семейството й, ако нещо се случеше. Но сърцето й оборваше тази логика. Беше сама и самотна, беше пожертвала най-хубавите години от младостта си заради тях. Нима не заслужаваше нещо и за себе си?

— Дълбоки мисли? — попита той нежно, като наблюдаваше промяната в изражението на лицето й.

— Дълбоки и мрачни — призна си Беки.

Рурк я гледаше така, както тя винаги си бе въобразявала, че един мъж гледа жената, която желае. Това я вълнуваше, възбуждаше и плашеше до смърт.

Той забеляза уплахата й. Също се чувстваше така. Едва ли искаше да се обвързва повече от нея и сега бе времето да се отдръпне.

— Трябва да вървя — каза й. — Дръж под око брат си.

— Да. Благодаря за предупреждението.

Той сви рамене. Извади си една пура и я запали, като се отдалечи. Беки се чудеше защо въобще си бе направил труда да я спре и да разговаря с нея. Нима наистина можеше да се интересува от жена като нея?

Тя се огледа бегло в един прозорец, докато отиваше към подземния гараж, където държеше колата си. „О, разбира се — рече си, като видя отражението на слабото си изнурено лице. — Аз съвсем не съм жената, която би привлякла толкова поразяващо красив мъж…“ Стигна до колата си и остави безнадеждните мечти зад гърба си.