Сюзън Кайл
Нощна треска (2)

Втора глава

Беки се преоблече в джинси и червен пуловер, върза косата си на опашка и се зае да приготви вечерята. Докато пържеше пилето, което щеше да сервира с пюре от картофи и домашно консервиран зелен боб, изпече и бисквити в старата фурна. Може би щеше да успее да вкара Клей в правия път, но нямаше представа как. Едва ли имаше голяма полза от разговори. Беше опитвала вече. Клей просто излизаше от стаята, отказваше да я слуша или започваше да псува. Отгоре на всичко, напоследък бе забелязала, че липсват банкноти от буркана, в който държеше дребните пари. Беше почти сигурна, че Клей ги взема, но как би могла да попита собствения си брат, дали я краде! Накрая се бе принудила да прибере всичките пари и да ги внесе в банката. Не беше оставила нищо, което би могло да се продаде или заложи. Беки се чувстваше като престъпник, което подсилваше угризенията й, че негодува от отговорността за семейството си.

Нямаше дори с кого да сподели проблемите си, освен с Маги, а не й допадаше мисълта, да притеснява по-възрастната жена със собствените си тревоги. Всичките й приятелки или отдавна бяха женени, или живееха сами, или се бяха преместили в други градове. Не можеше да говори и с дядо си. Здравето му и без това бе твърде крехко, за да се натоварва и с лошото поведение на Клей. Затова Беки се опитваше да убеди стария човек, че сама ще се справи с брат си. Би могла да разкаже за тревогите си на господин Малкълм и да го помоли за съвет. Той бе единственият човек извън семейството й, който би могъл да й го даде.

Беки сложи масата и извика Мак и дядо си. Старецът изрече благословията си и започнаха да вечерят, като Мак непрекъснато се оплакваше от математиката, учителите и училището по принцип.

— Няма да уча математика! — заяви той, гледайки сестра си с лешниковите си, сини очи.

Косата му бе много по-светла от нейната. Беше доста висок за годините си и продължаваше да расте като гъба.

— Не, ще учиш! — отвърна Беки със заповеднически тон. — Скоро ще трябва да помагаш за счетоводството във фермата. Аз няма да съм вечна.

— Престани да говориш така — намеси се рязко дядо й. — Твърде си млада. Въпреки че… — той въздъхна, загледан в картофите. — Разбирам, че понякога ти се иска да избягаш. Прекалено много сме ти всички ние, за които трябва да се грижиш…

— Престани с това! — прекъсна го Беки и го изгледа строго. — Обичам ви, иначе не бих останала. Изяж си пюрето. Приготвила съм черешов пай за десерт.

— Ау! Любимият ми! — засмя се Мак.

— Можеш да изядеш, колкото искаш, но след като си напишеш домашното по математика. Ще го проверя!

Мак направи недоволна гримаса и подпря брадичката си с длани.

— Трябваше да изляза с Клей. Каза ми, че мога да ходя с него.

— Ако някога излезеш с Клей, ще взема баскетболната ти топка и ще махна обръча! — заплаши го Беки.

Той пребледня. Баскетболът беше смисълът на живота му.

— Хайде, Беки, само се шегувах.

— И аз така се надявам. Клей дружи с лоши момчета. Имам достатъчно неприятности, и без ти да ги увеличаваш.

— Точно така — подкрепи я и дядо й.

Мак взе вилицата си.

— Добре, ще стоя настрана от Бил и Дик. Само не ми пипай баскетболния обръч.

— Споразумяхме се — обеща Беки, като се опита да не изглежда твърде успокоена.

Тя изми чиниите, почисти всекидневната и включи пералнята, докато дядо й и Мак гледаха телевизия. После прегледа домашното на Мак, настани брат си в леглото, помогна и на дядо си и се изкъпа. Преди да си легне обаче, във всекидневната се появи Клей с олюляваща се походка. Той се кикотеше и вонеше на бира.

Призля й от силната малцова миризма. Нищо в живота й досега не я бе подготвило, да се справи с подобно бреме. Гледаше го вторачено с безпомощен гняв, като мразеше условията в дома си, които го бяха довели до този капан. Беше на възраст, когато се нуждаеше да подражава на някой мъж. Но вместо да вземе пример от дядо си, той предпочиташе мерило да му бъдат братята Харис.

— О, Клей! — въздъхна Беки съкрушено.

Той приличаше толкова много на нея с кестенявата си коса и стройно тяло, но очите му бяха зеленикави, а лицето му — червендалесто.

Клей й се ухили.

— Няма да ми стане лошо. Изпуших една цигара, преди да си отворя кутия с бира — той премигна. — Напускам училище, Беки, защото то е за некадърници и бавноразвиващи се.

— Не, няма! Не се претрепвам от работа, за да наблюдавам, как ставаш професионален негодник.

Клей я изгледа злобно.

— Ти си ми само сестра, Беки. Не можеш да ми кажеш, какво да правя!

— Не искам да се мотаеш с момчетата на Харис повече. Тласкат те по лош път!

— Те са ми приятели, и ако искам, ще дружа с тях — информира я той раздразнено.

Беше пушил опиум и имаше чувството, че главата му ще експлодира. Докато се намираше под въздействието на наркотика беше великолепно, но с намаляването на ефекта му, го обземаше все по-силна депресия.

— Мразя да съм беден! — допълни Клей.

Беки го изгледа страховито.

— Тогава си намери работа! Аз така направих. Работех още преди да завърша гимназия. Работех на три места, преди да започна в адвокатската кантора и посещавах вечерни курсове, за да стана секретарка.

— Пак започваме приказките за светицата Беки — изпелтечи той. — Така значи? Ти работиш. Голямо чудо! И какво си постигнала. Толкова сме бедни, а сега, след като дядо се разболя, ще бъде още по-лошо.

На Беки й призля. И тя го съзнаваше, но не очакваше Клей да й го натяква. „Той е пиян — опита се да го извини. — Не знае какво говори.“ И все пак я заболя.

— Ах ти малък егоист! — отвърна гневно. — Ти неблагодарен нехранимайко! Работя до смърт, а ти си стоиш тук и ми хленчиш, че нямаме нищо!

Клей се олюля, седна тежко и си пое бавно дъх. Беки вероятно бе права, но той бе твърде гипсиран, за да го е грижа.

— Остави ме на мира — процеди през зъби и се изтегна на дивана. — Просто ме остави на мира…

— С какво друго си се натъпкал, освен с марихуана и бира?

— Малко кокаин… — отговори той сънено. — Всички го правят. Остави ме. Спи ми се.

Клей затвори очи и заспа веднага. Беки се наведе над него вцепенена. „Кокаин!“ Никога не бе виждала, но знаеше много добре какво представлява от новините по телевизията. Трябваше да спре Клей, преди да е затънал до гуша. Първата стъпка бе, да го откъсне от братята Харис. Нямаше представа как точно ще го постигне, но сигурно имаше някакъв начин.

Зави го с едно одеяло, защото бе много по-лесно да го остави да спи на дивана, отколкото да го премести в стаята му. Клей беше почти метър и осемдесет висок и тежеше повече от нея. Не можеше да го вдигне. „Кокаин! Боже мой, това вероятно му е за пръв път и аз бих могла да се намеся, преди да го направи отново.“

Прибра се в стаята си, легна върху изтърканите чаршафи в памучната си нощница и се почувства изведнъж много стара. Може би нещата щяха да й изглеждат по-добре сутринта. Би могла да помоли преподобния отец Фокс в църквата, да поговори с брат й. Децата имаха нужда да се придържат към нещо. Наркотиците и религията бяха противоположните краища на сигурността, но религията във всеки случай бе за предпочитане. Нейната собствена вяра й бе помогнала да преживее доста бури.

Беки затвори очи и заспа.

 

 

На следващата сутрин изпрати Мак на училище, но Клей не искаше и да чуе за подобно нещо.

— Ще си поговорим, като се върна от работа — заплаши го тя. — Няма да излизаш повече с онези момчета!

— Искаш ли да се хванем на бас? — отвърна той предизвикателно. — Спри ме, де! Какво можеш да направиш?

— Почакай и ще видиш — рече Беки, като се молеше отчаяно, да измисли нещо.

Тръгна на работа доста разтревожена. Бе оправила дядо си и бе го помолила, да поговори с Клей, но той като че ли предпочиташе да скрие главата си в пясъка и да не забелязва проблемите на момчето. Беше се провалил един път със сина си и не можеше да признае, че същото се повтаря и с внука му. Старецът бе прекалено горд.

Маги изгледа Беки, седейки замислена на бюрото си.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита я тихо, за да не чуят другите.

— Не, но все пак ти благодаря — отговори й Беки с усмивка. — Много си мила, Маги.

— В живота има бури, но те преминават. Просто се задръж на дървото, докато вятърът утихне, това е всичко. В края на краищата, Беки, нито един вятър не духа вечно, добър или лош.

Беки се засмя.

— Ще се опитам да го запомня.

И тя го направи, но го помни само до следобеда, когато позвъниха от канцеларията на магистрата и я информираха, че Клей е задържан за притежание на наркотици. Господин Гилън, магистратът, й съобщи, че е извикал областния прокурор и двамата са разговаряли с Клей, след което са го изпратили в отделението за малолетни престъпници, докато решат какво ще предприемат. Джобовете му били пълни с дрога. При залавянето е бил с братята Харис извън града, пиян.

Решението, да се повдигне обвинение, и да се заведе дело зависело от прокурора, обясни й господин Гилън и Беки бе сигурна, че ако господин Килпатрик имаше достатъчно доказателства, щеше да го направи. Беше безкомпромисен към пласьорите на наркотици.

Беки благодари на Гилън, че й е телефонирал лично, и отиде веднага в кабинета на Боб Малкълм за съвет.

Шефът й я потупа по рамото и затвори вратата, за да й спести погледите на чакащите в приемната.

— Какво да правя? Какво мога да направя? — попита го тя нещастно. — Казват, че в себе си е имал петдесет грама. Това може да означава обвинение в углавно престъпление.

— Беки, баща ти трябва да предприеме нещо — каза Боб.

— Отсъства от града в момента — отговори Беки.

Тя не лъжеше. От две години не се бе появявал, но всъщност, никога не се бе чувствал отговорен за децата си. — А дядо ми не е добре със здравето — добави тя. — Има болно сърце.

Боб Малкълм поклати глава и въздъхна.

— Добре. Ще отидем при областния прокурор и ще се опитаме да поговорим с него. Ще се обадя, за да уговоря час. Може би ще успеем да се споразумеем.

— С господин Килпатрик? Не споменахте ли вчера, че с него това е невъзможно — рече нервно Беки.

— Зависи, колко тежко е обвинението и какви доказателства има. Той не обича да пилее парите на данъкоплатците за съдебни дела, които не може да спечели.

Боб набра някакъв номер.

Секретарката на областния прокурор му каза, че господин Рурк Килпатрик имал няколко свободни минути в момента.

— Идваме веднага.

— Надявам се, да е в добро настроение — прошепна Беки и се огледа в огледалото.

Косата й бе навита на кок, лицето й бе пребледняло, въпреки дискретния грим. На червената й карирана пола й личеше, че е от три години, а черните й обувки бяха протрити и ожулени. Маншетите на бялата й блуза с дълги ръкави бяха изтъркани, а по слабите й ръце имаше следи от тежката физическа работа във фермата. По лицето й се забелязваха леки бръчици, които не би трябвало да има на нейната възраст. Страхуваше се, че нямаше да направи голямо впечатление на господин Килпатрик. Изглеждаше точно такава, каквато си беше — преуморена от работа, поело прекалено голяма отговорност на плещите си провинциално момиче, в което нямаше нищо изтънчено. А може би пък точно външността й щеше да наклони везните в нейна полза. Не можеше да позволи, Клей да попадне в затвора. Дължеше го на паметта на майка си.

Секретарката на господин Килпатрик беше висока, чернокоса — истинска професионалистка. Поздрави Малкълм и Беки сърдечно.

— Очаква ви — кимна към затворената врата на кабинета. — Можете да влезете направо.

— Благодаря, Дафни — отговори Малкълм. — Хайде, Беки, вдигни глава.

Почука леко на вратата, отвори я и пусна Беки да мине пред него. Не трябваше да го прави. Тя замръзна, когато видя мъжа седнал зад голямото бюро, отрупано с папки.

— Вие! — възкликна неволно.

Мъжът остави тънката черна пура, която пушеше, и се изправи. Не обърна внимание на възклицанието й, не се усмихна, не направи опит за някакъв любезен поздрав. Гледаше така заплашително и студено, както и в асансьора.

— Не беше нужно да водиш секретарката си, да стенографира. Ако искаш някакво оправдание, ще се придържам към това, което ще кажа, след като чуя фактите. Седни.

— За случая „Калън“.

— Малолетният. Момчетата, с които се движи, са измет. По-малкият Харис пласира наркотици в местната гимназия. Брат му продава всичко — от марихуана до кокаин — и вече има една присъда за опит за кражба. Размина му се, защото беше малолетен, но сега вече е навършил години. Ако го хвана отново, ще го изпратя в затвора.

Беки седеше неподвижно.

— А Калън? — попита с хриптящ шепот.

Килпатрик я изгледа смразяващо ледено и процеди:

— Разговарям с Малкълм, а не с теб.

— Вие не разбирате — изрече тя тежко. — Клей Калън ми е брат…

Тъмнокафявите му, почти черни очи, се присвиха и той така я изгледа, че Беки се почувства по-ниска с пет сантиметра.

— Името Калън ми е познато. Имах й друг Калън с обвинение в кражба. Жертвата отказа да даде показания и той се изплъзна. Щях да му издействам присъда, ако се беше стигнало до процес. Да не ти е роднина?

Тя се сви като ранено коте.

— Баща ми е…

Килпатрик не каза нито дума. И не беше нужно. Пронизващият му поглед изрази достатъчно красноречиво мнението му за семейството й. „Грешиш — прииска й се да му каже. — Ние не сме такива“. Но преди да успее да си отвори устата, Килпатрик се обърна отново към Малкълм.

— Да разбирам ли, че представляваш секретарката си и брат й?

— Не… — обади се Беки, като си помисли за хонорара, който не би могла да плати.

— Да! — прекъсна я Боб Малкълм. — Това е първото му престъпление, а и момчето е трудно.

— Навъсено и недружелюбно — коригира го Килпатрик. — Разговарях вече с него. Не го намирам за трудно.

Беки можеше да си представи, как е реагирал Клей пред мъж като Килпатрик. Брат й нямаше никакъв респект към никого, особено след примера на собствения му баща.

— Той не е лошо момче… — изрече умолително тя. — Това е заради компанията, в която се движи. Моля ви, ще се опитам да поработя с него…

— Баща ти е свършил чудесно работата вече — отсече Килпатрик, без да има представа от истинското положение в дома й.

Тъмните му зеници я пронизаха, когато се облегна напред с пура в ръка.

— Няма смисъл да връщаме момчето обратно на улицата, ако семейното му положение не се промени. Ще направи същото отново.

Лешниковите й очи срещнаха неговите.

— Имате ли брат, господин Килпатрик?

— Не, доколкото ми е известно, госпожице.

— Ако имахте, може би щяхте да разберете, как се чувствам. За пръв път прави нещо подобно. Това е все едно да изхвърлиш бебето заедно с коритото.

— Това бебе е имало в себе си незаконни наркотици. Кокаин, да сме по-точни.

Той се надвеси напред. Индианските му черти се откроиха още повече, а спокойният му, немигащ поглед стана заплашителен.

— Брат ти се нуждае от напътствия. Ти и баща ти очевидно не сте в състояние да му ги дадете.

— Това беше удар под кръста — намеси се Боб Малкълм.

— Но беше точен — отговори прокурорът невъзмутимо. — На тази възраст момчетата не се променят без помощ. Трябвала му е в началото, вече може да е твърде късно.

— Но!… — възкликна Беки.

— Брат ти има дяволски късмет, че не е заловен да пробутва тази отрова на улицата! Мразя пласьорите. Бих направил всичко според силите си, за да ги осъдя.

— Но той не е пласьор… — изрече дрезгаво Беки и огромните й лешникови очи се насълзиха.

Килпатрик не бе изпитвал съчувствие от много отдавна и това не му хареса. Той се извърна.

— Не още — въздъхна тежко. — Добре. Съдията Гилън каза, че ще се съгласи с моето решение. Момчето отрича, че наркотиците са негови. Твърди, че не знаел как са попаднали в сакото му, а единствените свидетели са двамата Харис. Те, разбира се, потвърждават версията му — добави Килпатрик с ледена усмивка.

— С други думи — вметна Боб с едва доловимо задоволство, — нямаш голям шанс за процес.

— Този път — процеди Килпатрик, като изгледа многозначително Беки. — Ще оттегля обвиненията си.

На Беки чак й прилоша от облекчение.

— Може ли да го видя? — попита тихо.

Беше твърде потисната, за да каже нещо повече, а този човек очевидно я мразеше. Не би могла да получи съчувствие или помощ от него.

— Да. Искам Брейди от отделението за малолетни престъпници да поговори с момчето, а и ще поставя условия за освобождаването му. А сега си вървете. Имам работа.

— Добре, веднага се махаме от пътя ти — каза Малкълм и стана. — Благодаря, Килпатрик.

Килпатрик също стана. Пъхна едната си ръка в джоба, загледан в трагичното изражение на Беки със смесени чувства. Изпитваше съжаление към нея, а не искаше. Чудеше се, защо ли баща й не е дошъл с нея. Беше толкова слаба, а тъгата изписана на бледото й лице, го смущаваше. Откри с изненада, че това го вълнува. Напоследък много малко неща го трогваха. Тя не беше самоуверената, нахакана спътница от асансьора. Не и сега. Сякаш бе загубила всякаква надежда.

Изпрати посетителите си до вратата и се върна в кабинета, без да каже нито дума на секретарката си.

— Ще отидем до отделението за малолетни престъпници — рече Боб Малкълм, докато влизаха в асансьора.

Той натисна бутона за шестия етаж.

— Всичко ще бъде наред. Ако Килпатрик не разполага с доказателства, няма да продължи със случая. Клей може да си тръгне с нас.

— Той дори не поиска да ме изслуша — изрече Беки дрезгаво.

— Килпатрик е труден човек. Вероятно е най-добрият областен прокурор от много време насам, но понякога е непреклонен. И в съдебната зала не е лесно, човек да застане срещу него.

— Да, вече го разбирам…

 

 

След работа Беки отиде в отделението за малолетни престъпници, за да види брат си. Беше въведена в миниатюрна стая, за да го изчака.

Клей се появи петнадесет минути по-късно, едновременно изплашен й войнствен.

— Здравей, Беки — ухили се. — Не са ме били, затова не е необходимо да се тревожиш. Няма да ме изпратят в затвора. Говорих с две други момчета, които са наясно с положението. Не могат да ни осъдят, защото сме малолетни.

Беки присви устни.

— Колко благородно, че си се съобразил с моите чувства и тези на дядо. Приятно е да знаем, че ни обичаш достатъчно, за да се прочуеш за наша сметка.

Клей сведе очи.

— Сега ми разкажи какво се случи!

Беки седна срещу него.

— Не са ли ти казали?

— Искам да го чуя от теб!

Той я изгледа продължително и сви рамене.

— Бях пиян… — измънка нервно. — Казаха, хайде да се надрусаме и аз се съгласих. Строполих се на задната седалка и се свестих едва, когато полицията ни спря. Джобовете ми бяха пълни с този прах. Не зная, как е попаднал там. Честно, Беки…

Сестра му, брат му и дядо му бяха единствените хора на света, които Клей обичаше. Мразеше се заради постъпката си, но беше твърде горд, за да го признае.

— Изтрезнях доста хубавичко, след като Килпатрик разговаря с мен.

— Незаконно притежание на наркотици може да ти донесе присъда до десет години, ако областният прокурор беше решил да те съди като възрастен — намеси се полицаят Брейди, който бе застанал наблизо. — Все още може да не си се измъкнал. Господин Килпатрик би искал твърде много да те види притиснат до стената.

— Не може. Аз съм малолетен.

— Само още една година. А поправителното училище няма да ти допадне, млади човече. Мога да ти го обещая.

Клей изглеждаше потиснат и вече не така войнствен.

— Няма да отида в затвора, нали?

— Този път, не — отвърна полицаят. — Но не подценявай Килпатрик. Баща ти се държа доста арогантно, когато се прекрати делото за грабеж, а това съвсем не те прави любимец на областния прокурор. Той е твърде морален човек. Не обича нарушителите на закона. Ще ти е от полза, да го запомниш. Все още е убеден, че баща ти е заплашил жертвата, за да не проговори.

— Татко е бил арестуван?

— Ще ти го кажа само веднъж. Дава ти се възможност, да държиш ръцете си чисти. Ако я отхвърлиш, никой няма да е в състояние да ти помогне — нито сестра ти, нито аз. Можеш да се измъкнеш за известно време, докато си малолетен. Но ти си на седемнадесет. И ако престъплението е достатъчно тежко, областният прокурор е в правото си, да заведе дело срещу теб като пълнолетен. Ако продължаваш да се забъркваш с наркотици, няма да ти се размине присъдата. Ще ми се да ти обясня, какво означава това. Затворите ни са препълнени и дори и най-добрите са истински ад за младите престъпници. Ако не ти харесва да бъдеш напътстван от сестра си, съвсем сигурно е, че няма да ти хареса, по-старите затворници да те използват като приятелка — полицаят изгледа вторачено Клей. — Разбираш ли какво имам пред вид, синко? Ще си те прехвърлят като нова играчка.

Клей почервеня.

— Няма! Ще се бия…!

— И ще загубиш. Помисли за това. Междувременно ще те изпратим при психолог. Вече сме ти запазили часове в психиатричната клиника. Ще трябва да ходиш. Надявам се разбираш, че това е идея на Килпатрик, и той ще следи периодично, дали спазваш условията. Не бих те посъветвал, да пропуснеш нито един сеанс.

— Проклетият Килпатрик! — изрече злобно Клей.

— Подобно отношение не е добро — предупреди го Брейди тихо. — Доста си я загазил. Килпатрик може да ти е най-големият враг или най-добрият приятел. Няма да ти хареса като враг.

Клей измърмори нещо и извъртя погледа си към прозореца. Изглеждаше така, като че ли мрази целия свят.

Беки разбираше много добре как се чувства брат й. Искаше й се да се разплаче. Стисна ръцете си, за да не треперят.

— Хайде, Клей, сега можеш да вървиш със сестра си. Ще поговорим отново.

— Добре. Сестричке, да се прибираме вкъщи.

Беки не каза нито дума. Тръгна към колата като зомби, седна зад волана, едва изчака Клей да затвори вратата и потегли. Душата я болеше.

— Съжалявам, че ме хванаха — проговори Клей, когато бяха изминали почти половината път. — Предполагам, че ти е много трудно да бъдеш така обвързана с дядо, мен и Мак…

— Не е вярно — излъга тя. — Обичам ви.

— Обичта не би трябвало да превръща живота на хората в затвор — отвърна Клей и я изгледа косо. — Наистина, Беки, нямах представа в какво се забърквам.

— Сигурна съм — каза Беки, прощавайки му всичко, както бе правила винаги, и дори успя да се усмихне. — Просто не зная как да се справя с положението. Областният прокурор бе доста суров.

— Този Килпатрик! — процеди брат й ледено. — Господи, мразя го! Идва да ме види в отделението за малолетни. Накара ме да се почувствам като червей с онзи негов вторачен поглед. Каза, че съм щял да свърша като татко.

— Няма! — изрече остро Беки. — Няма право да казва такова нещо!

— Не искаше да ме пусне. Опита се да убеди господин Брейди, да ме изпрати в поправително училище. Беше доста нервен, когато полицаят не се съгласи. Каза, че всеки, който се занимава с наркотици, заслужавал да попадне в затвора.

— Господин Килпатрик може да върви по дяволите! Ще се справим.

— Виж… Мога да си намеря работа… след училище, нали разбираш. Бих могъл да изкарвам малко пари…

— Справям се добре и сама — излъга тя, като почти се задуши от думите си. — Не е необходимо да работиш — добави тя, игнорирайки гневния блясък в очите му. — Ще се грижа за теб, както досега. Първо завърши училище, а после се хвани на работа. Остава ти само тази година. Не е толкова много.

— Слушай! Вече съм на седемнадесет! — избухна Клей. — Не е нужно някой да се грижи за мен! До гуша ми дойде, да работя само във фермата, и никога да нямам джобни пари. Освен това, харесвам едно момиче, но то не ми обръща никакво внимание. А ти не ми даваш да си купя дори и някоя шибана кола!

— Не псувай пред мен! — предупреди го гневно Беки. — Да не си посмял!

— Пусни ме да сляза!

Той хвана дръжката на вратата. Очите му я пронизваха.

— Ще скоча, заклевам се! Спри колата и ме пусни да сляза!

— Клей?! Къде отиваш? — извика Беки, когато брат й беше вече на тротоара.

— Някъде, където мога да бъда това, което искам да съм — отвърна той грубо. — Не съм вече малкото ти момченце, Беки, аз съм ти брат! Ти просто не го разбираш, нали? Не съм дете, което можеш да командваш! Аз съм мъж!

Раменете й се отпуснаха. Лешниковите й очи бяха разтревожени, лицето й помръкна.

— О, Клей!… — проплака отчаяно. — Клей, какво ще правя сега?…

Гласът й замря и по бузите й се стекоха големи, горещи сълзи.

Клей се колебаеше, разкъсван от желанието, едновременно да бъде независим и да прогони тъгата от лицето на сестра си. Не искаше да я наранява, но през последните дни не бе в състояние да се владее. Настроението му се променяше доста рязко. Вмъкна се обратно в колата, затвори вратата и я изгледа предпазливо. Изведнъж се почувства възрастен, когато осъзна, че Беки само се преструваше на силна. В гърдите му заседна чувството на вина като голям, тежък камък. Не би трябвало да увеличава бремето й с държанието си на глупав хлапак.

— Виж, всичко ще се оправи… — поде неуверено. — Беки, моля те, не плачи…

— Дядо ще умре — промълви тя и потърси кърпичка в чантата си, за да изтрие сълзите си. — Той ще разбере, колкото и да се опитваме да скрием от него…

— Хей. Защо не се преместим в Савана? — предложи Клей с усмивка. — Можем да строим яхти и да забогатеем.

Жизнеността му повдигна духа й и Беки също се засмя.

— Татко ще научи, че имаме пари, и ще започне да ни търси — отвърна тя с мрачен хумор.

— Казаха, че бил арестуван. Знаеше ли?

Тя кимна.

Клей се облегна назад и се загледа през прозореца.

— Беки, защо той избяга от нас, когато мама умря?

— Избяга от нас много преди това. Ти си малък и не помниш, но татко рядко се прибираше вкъщи. Нямаше го, дори и когато ти и Мак се родихте. Струва ми се, че никога не е бил покрай нас, когато наистина сме имали нужда от него. И мама постепенно се предаде.

— Не се предавай, Беки! — изрече Клей и се взря в лицето й. — Ще се погрижа за всичко, не се тревожи!

Той вече обмисляше планове, как да изкара достатъчно пари, за да облекчи малко сестра си. Братята Харис му бяха направили едно-две предложения и би могъл да изкара много пари. Това, което сестра му не знаеше, нямаше да й навреди, а той щеше да внимава, да не го хванат втори път.

— Добре.

Беки сви по пътя към фермата, като се чудеше как да съобщи новината на дядо си. Как ли щеше да се справи с всичко занапред. Надяваше се, че Клей ще се вслуша в думите на полицая от отделението за малолетни. Надяваше се, че той се е изплашил от арестуването. Може би това щеше да му помогне, да влезе в правия път.

Беки не знаеше какво да прави. Животът бе станал твърде сложен. Искаше й се да избяга.

— За какво се замисли? — попита Клей с мрачно предчувствие.

— Мислех за шоколадовия кейк, който ще опека за вечеря — измъкна се тя и се усмихна.

Усмивката й костваше много повече усилия, отколкото Клей би могъл да си представи…