Сюзън Кайл
Нощна треска (14)

Четиринадесета глава

Когато се свести, Рурк беше облечен и се бе надвесил над нея с чаша уиски, а изражението му бе болезнено загрижено.

Тя отблъсна чашата и седна. Дрехите й бяха на леглото до нея. С гневно почервеняване се обърна и започна да се облича с треперещи ръце. После се изправи на прималелите си крака, като едва съзнаваше къде се намира. Въобще не я бе грижа за състоянието й. Светът изведнъж се бе срутил върху нея.

— Това ще убие дядо — прошепна.

— Не, няма — отговори Рурк. — Той е по-жилав, отколкото предполагаш. Хайде, Беки. Ще те закарам у вас.

Тя отметна назад разрошената си коса и влезе във всекидневната. Бузите й пламнаха, когато си обу обувките и вдигна пуловера си от пода. Не посмя да погледне към килима, където се бяха любили.

Беки се обърна към Рурк с патетична гордост.

— Как са заловили Клей? — попита, съвсем сигурна, че той прикриваше нещо.

Беше обещал да не издава Мак. Оставаше му единствената алтернатива — сам да поеме вината.

— Аз им казах — отговори й и добави хладно: — Клей изпусна няколко думи един ден, когато бях във фермата. Дочух го.

Беки затвори очите си, изпълнени със сълзи.

— Значи затова ме канеше да излизаме, затова прекарваше толкова време с мен?

— Наистина ли е необходимо да задаваш този въпрос, след тази вечер? — попита той кратко, като си спомни как й бе шептял, колко отчаяно я желае.

Но Беки мислеше за ареста на брат си, а не за нежностите на Килпатрик, които той вероятно не бе изрекъл сериозно. Беше чела и чувала, че мъжете са способни на какво ли не, за да отведат жената в леглото си.

— Не — изрече тя с тихо примирение. — Не е необходимо да питам.

Обърна се и излезе през вратата. Рурк я последва. Поведението й го притесняваше. Не се държеше като момичето, което познаваше.

— Тези обвинения… — започна тя, когато вече пътуваха към фермата. — Те са обвинение в углавно престъпление, нали? А пласирането на наркотици се наказва с минимум десет години и някакви ужасни глоби?

— Не трябва да се тревожиш за това тази вечер — отговори той рязко. — Утрото ще настъпи достатъчно бързо. Сега разпитват Клей и няма да успееш да го освободиш под гаранция, докато делото не бъде гледано в съда, и му бъде определена гаранция.

— Той не е в центъра за малолетни престъпници, нали? — попита Беки дрезгаво.

— Господи, не искам да ти казвам това — отвърна Рурк след минута. — Беки, обвинен е в сериозни престъпления. Нямах избор. Ще трябва да го съдя като възрастен.

— Не! — избухна тя. По бледите й бузи се стичаха едри сълзи, а луничките й изпъкнаха още по-ярко. — Не, не можеш! Рурк, не можеш, той е още момче! Не можеш да направиш това с него!

Той стисна челюсти, без да я погледне отново.

— Не мога да променя правилата. Нарушил е закона. Трябва да си плати.

— Клей не се е опитал да те убие. Зная, че не е. Не е чудовище. Той е просто едно момче, без никаква подкрепа, без баща, който да му помогне да израсте. Не можеш да го затвориш за цял живот!

— Не зависи от мен — опита се да й обясни Рурк.

— Можеш да им кажеш, че не е виновен — продължаваше тя истерично. — Можеш да откажеш да съставиш обвинение!

— Имат безспорни доказателства! Какво искаш направя, да не ги забележа? Да си затворя очите и да го освободя?

Леденият му тон я накара да изтрезнее. Беки си пое дълбоко дъх, докато се поуспокои. Загледа се през прозореца, но цялата трепереше.

— Знаеше, че ще го арестуват тази вечер, нали, Рурк? — попита тя. — Знаеше, преди да тръгнем от фермата.

— Знаех, че ще се опитат — изрече той уклончиво.

Запали пура и отвори прозореца. Никога не бе предполагал как щеше да се чувства, когато Клей попадне в затвора. Не беше осъзнал колко много щеше да го заболи, че Беки мислеше повече за брат си, отколкото за него. Клей бе обвинен в опит да го убие, и въпреки това, тя се тревожеше за момчето. Фактът, че бомбата можеше да го убие, изглежда съвсем не я притесняваше.

— Нима няма значение, че се е опитал да ме убие? — попита той след минута.

— Да — отвърна Беки с необичайно спокойствие. — Трябвало е да се постарае повече.

Думите й му подействаха като удар с юмрук. Рурк не каза нито дума повече, продължи да пуши и да шофира.

Когато спря пред вратата на къщата й, Беки слезе от колата и тръгна към верандата, без да каже нищо. Едва като го видя зад себе си, тя осъзна, че той бе паркирал.

— Къде отиваш? — попита го студено.

— С теб — отвърна той упорито. Очите му се присвиха. — Може да имаш нужда от помощ за дядо си.

И Беки си бе помислила същото, но не искаше неговата загриженост и му го каза.

— Мрази ме, ако това ще ти помогне — изрече той, вперил очи в нея, без да мигне. — Но идвам.

Беки се обърна и отключи вратата.

Не й се наложи да казва на никого, какво се бе случило. Дядо й лежеше на пода, стенеше и се държеше за гърдите, а Мак се бе навел над него с едно малко бяло хапче.

— Съобщиха в новините за Клей — каза Мак, а по лицето му се стичаха сълзи.

Той погледна безпомощно Рурк вместо Беки.

— Дядо получи пристъп и се строполи на земята. Не мога да му дам хапчето!

— О, не — проплака Беки. — О, не!

Рурк я хвана за ръка и я отведе на дивана. Имаше чувството, че е на края на силите си. Той коленичи до Мак и взе лекарството от него.

— Хайде, господин Калън — изрече тихо, като повдигна стария човек и го подпря на коляното си. — Хайде, трябва да вземеш лекарството си.

— Оставете ме да умра — простена старецът.

— Как ли пък не — отвърна навъсено Рурк — Хайде. Сложи това под езика си.

Той отвори очи и изгледа страшно Рурк.

— Проклет да си! — изрече с немощния си глас.

— Можеш да ме наричаш, както искаш, но вземи хапчето. Ето.

Изненадващо старият човек се подчини. Сложи малкото хапче под езика си, като се намръщи дори от това съвсем леко движение на ръката си.

Рурк помоли Мак за една възглавница и повдигна главата и гърдите на стареца.

— Просто лежи тук и дишай — нареди му кратко. — Ще се обадя за линейка.

— Не е нужно — отвърна задъхано той. — Ще ми мине.

— И двамата много добре знаем, че трябваше да ти мине досега — каза Рурк и погледна стареца право в изморените, изпълнени с болка очи. — Нитроглицеринът действа незабавно. Чичо ми страдаше от ангина пекторис.

— Няма да отида!

— Напротив, ще отидеш — повтори настойчиво Килпатрик и се отправи към телефона.

Беки седеше вцепенена — дори не можеше да се противопостави. Линейката и болничната сметка не бяха нищо в сравнение с глобата за притежание на наркотици. Из главата й се въртеше сумата петдесет хиляди долара. Щеше да й се наложи да продаде фермата и колата си, дори да й се наложи запор на заплатата, за да може да си позволи адвокат за Клей, да не говорим за глобата и сметката за лекаря за дядо й. Тя започна да се смее истерично.

— Съжалявам, Беки.

Гласът на Рурк достигна до нея от много далече. Усети една ръка да я гали по бузата и скри лицето си в длани.

Рурк бе коленичил пред нея.

— Успокой се — каза тихо той. — Всичко ще се оправи. Не започвай да се тревожиш още тази вечер. Аз ще погрижа.

— Мразя те! — изсъска тя и в момента наистина го казваше сериозно.

— Зная. Просто си седи на дивана и се опитай да не мислиш.

Рурк стана, прегърна утешително Мак и седна до дядо й. Стори му се, че мина цяла вечност, преди да дойде линейката. Въведе лекарите вътре и изчака, докато направят необходимото, за да откарат стареца в болницата.

— Някой трябва да отиде с него — запротестира Беки отмаляла.

— Можеш да отидеш и да го видиш утре сутринта. Обясних на лекарите положението и те ще информират домашния ви лекар. Ти се нуждаеш от почивка — каза твърдо Рурк. — Върви да си лягаш.

— Мак — успя да изрече тя, когато Рурк я вдигна на крака.

— Аз ще се погрижа за Мак. Тръгвай.

Беки се прибра в спалнята си и си облече нощница, твърде засрамена, за да се погледне, защото не искаше да вижда леките следи, които Рурк бе оставил по нея. Мислеше си, че ще умре от срам всеки път, когато си спомнеше какво му бе позволила да стори с тялото й. „Но си го заслужавам — каза си гневно. — Глупачка. Как не бе проумях, че той се среща с мен, само за да се добере до Клей?!“ Дядо й я бе предупредил, но беше ли го послушала? Не! Беше твърде поласкана от вниманието му. А всичко, което Рурк бе искал, бе да стегне примката около врата на брат й, и тя му бе предоставила идеална възможност. Сега брат й щеше да прекара целия си живот в затвора, и то по нейна вина.

Беки се отпусна в леглото си разридана и плака, докато очите и носа й почервеняха. После заспа. Когато Рурк влезе в стаята й да я види, тя бе потънала в дълбок сън, а дългата й коса се бе разпиляла върху възглавницата.

Той я погледна с болезнена нежност — една крехка, сладка жена, която бе толкова страстна и щедра в леглото. Беки съчетаваше всичко, което някога бе искал да притежава една жена. Но щеше да му е доста трудно, да я убеди след тази вечер. Рурк поклати глава, като предчувстваше мъката, която го очакваше занапред.

Затвори вратата на спалнята й и се върна, да сложи Мак в леглото.

— Престани да се мусиш — каза той на момчето и го прегърна. — Ти вероятно му спаси живота, въпреки че не очаквам, да ми повярваш сега. Ще се справите ли сами с Беки, ако си тръгна? Искам да отида до болницата, за да съм сигурен, че дядо тя е настанен добре.

— Не е необходимо да правиш това — отвърна Мак.

Рурк сложи силните си ръце върху крехките му рамена и го погледна решително.

— Мак, Беки е единственият близък човек, който имам сега. Тя ме мрази и може би го заслужавам, но не мога да я оставя сама точно в този момент.

Мак кимна.

— Добре. Благодаря.

Рурк сви рамене.

— Заключи вратата след мен. После си лягай. Никакви късни филми. Беки ще се нуждае от помощ на сутринта.

— Ще й помогна, колкото мога. Лека нощ, господин Килпатрик.

— Лека нощ.

Рурк тръгна към колата си и запали нова пура, уморен и наранен. Беше кошмарна нощ.

Мина покрай болницата, за да се увери, че старецът е настанен, и разговаря с дежурния лекар.

— Не мога да кажа, дали ще се оправи — каза лекарят. — Стар е, не са му останали много сили. Ако издържи следващите седемдесет и два часа, ще има надежда. Но ще трябва да му се направят изследвания и да го задържат тук няколко дни, а това ще се отрази на бюджета на Беки. Не е толкова стар за социално-медицинско осигуряване и няма застраховка за хоспитализация.

— Аз ще поема разноските — отвърна Рурк. Или по-голямата част от тях — добави той. — Достатъчно, да си мисли Беки, че се справя сама.

Лекарят го изгледа втренчено.

— Вие сте областният прокурор, нали?

Рурк кимна.

— Чух в новините, че братът на Беки е арестуван. Вие ли ще водите делото.

— Все още не зная.

— Тежък момент за вас. За цялото семейство. Те са добри хора, старият е честен до смърт, Беки също. Съжалявам за тях.

— И аз — отвърна Рурк тихо. — Беки ще дойде утре да види дядо си. Тази вечер й се струпа прекалено много.

— Мога да си представя. Да, мога да си представя.

„А той не знае дори и половината от всичко“ — помисли си Рурк. Прибра се вкъщи, а сърцето му бе бучка олово в гърдите. И от горе на всичко, нито той, нито Беки бяха взели някакви предпазни мерки. Съществуваше опасност, тя да забременее, защото бе загубил самообладание и се бе отдал до безпаметност на желанието си да я притежава.

Фактът, че Беки му се бе отдала доброволно, не успокояваше съвестта му. Когато се събудеше на другата сутрин, тя щеше да мразя и двамата. А него щеше да го мрази още повече, защото бе убедена, че я е използвал, за да се добере до брат й. Това може би бе вярно в началото, но не и сега. Беше се любил с нея, защото я обичаше, защото копнееше за единството, което се постигаше при сливането на две души. Това бе най-върховното изживяване през целия му живот и бе признал на Беки, че я обича. И тя му бе казала, че го обича, но това бе, може би, за да приспи съвестта си, да оправдае вината си, че се е поддала на желанието. Жените бяха странни същества. Винаги се нуждаеха от някакво извинение, за да правят секс.

Рурк поклати глава. Не знаеше какво ще прави с Клей и с Беки. Може би, ако се наспеше добре, на сутринта щеше да има по-ясна представа.

Но и сънят не му помогна.

На другия ден той разгъна сутрешния вестник и там на първа страница бе отпечатана злобната нападка от Джей Линкълн Дейвис, в която той обвиняваше областния прокурор на Къри Каунти, че се опитвал да прикрие пласирането на наркотици в прогимназията, за да защити брата на приятелката си!

Рурк смачка гневно вестника, като трепереше от ярост. „Е, щом Дейвис иска нечестна борба, ще я получи!“ Влезе в дневната и набра номера на „Атланта Таймс“.

Следобедният ежедневник излезе с нова уводна статия, в която Рурк обвиняваше Дейвис, че се възползва от арестуването на момче, вследствие на което един безпомощен старец е постъпил в болница. Преди края на деня телефонът му звънеше до полуда. Изказваха му съчувствие и ругаеха Дейвис за липсата му на състрадание.

Беки не можеше да реши, къде да отиде първо — в болницата или в затвора. Посети дядо си, като отложи срещата си с Клей, защото не знаеше какво да му каже или да направи. Призляваше й, като си припомнеше предишната вечер.

Дядо й спеше. Бяха му дали болкоуспокояващи лекарства и той изглеждаше безпомощен и блед. Беки седна до него, благодарна, че другото легло в стаята е празно. Многото нещастия за толкова късо време бяха сломили духа й. Тя никога не се бе отдръпвала от задълженията си, но и никога не бе имала подобно бреме на крехките си плещи. Постоя при дядо си няколко минути, но после реши, че Клей се нуждае повече от нея.

Отиде до местния затвор със свито сърце. Щеше да бъде ужасно да застане срещу брат си. Щеше да я засипе с нападки, че тя и Рурк са виновни за положението му, а нямаше сили за нов двубой. Остана изненадана обаче, когато намери Клей напълно променен. Той я прегърна нежно. Изглеждаше сломен, наранен.

— Как си? — попита го и потрепери, когато гласовете на другите затворници достигнаха до тях от коридора — дрезгави и груби.

— Аз съм добре — каза Клей.

Той седна на леглото. Носеше сини затворнически дрехи.

— Истинско успокоение е, че всичко свърши. Ще ида в затвора и братята Харис ще ме оставят на мира, ще съм защитен от тях.

— Какво искаш да кажеш?

— Напиха ме и ме дрогираха, а после напълниха джобовете ми с кокаин. Знаеш за това — започна той. — И после ме изпратиха да взема стоката от един от копоите на баща им и започнаха да ме третират като посредник. Никога в действителност не съм пласирал стоката. Заплашиха ме, че ще свидетелстват срещу мен обаче, ако не им намеря хора в прогимназията.

— Мили Боже! — прошепна Беки ужасена.

Тя закри лице с длани.

— Малкият Денис…

— Аз не съм им дал името му, Беки, кълна се! Не съм аз — Клей наведе очи. — Е, можеш да научиш и това. Вече е все едно. Те се опитаха да ме накарат да въвлека Мак, и аз упражних доста голям натиск върху него, но не се поддаде. Затова не ми говори. Смята ме за отрепка. Обвинява ме за смъртта на приятелчето си. Кой знае, може би съм виновен. Но не съм сложил бомбата в колата на Килпатрик, Беки. Глупак съм, но не съм убиец. Трябва да го накараш да разбере!

— Не мога да го накарам да разбере нищо — изрече безизразно тя. — Срещал се е с мен единствено, за да те залови.

— Кучият му син!

— Поддадох се. Вината не е само негова. Сами изкопахме гробовете си, нали? — Беки си пое тежко дъх. — Дядо е в болницата. Получил е инфаркт.

Клей изпъшка и хвана главата си с ръце.

— Съжалявам, Беки! Беки, толкова много съжалявам!

Тя го потупа неловко по рамото.

— Зная.

— Болнични сметки, време за сеитба, без никой да ти помага, а сега и аз… — Клей я погледна с изпълнени с болка очи. — Господи, толкова съжалявам! Как, по дяволите, ще се справиш с всички разходи?

— Както винаги — отвърна гордо Беки. — Като работя.

Той почервеня.

— Честно, искаш да кажеш. Убеждавах се, че го правя, за да ти помогна, но само съм се заблуждавал. Когато най-после оставих пиенето и наркотиците, бях ужасен. Но те вече не ми позволиха да се откъсна от тях, Беки. Заплашиха ме, че ще свидетелстват, че съм бил главният организатор, че аз съм дал наркотиците на малкия Денис, че аз съм сложил бомбата в колата на Килпатрик. Нямах вече избор.

— Да, нямал си. Ще поговоря с господин Малкъм и ще го помоля да те представлява, ще ти стана поръчител за гаранцията…

— И ще се опиташ да платиш и нея? Не, няма, Беки! Слушай сестричка, аз имам адвокат — обществен защитник. Млад е, но е добър. Достатъчен ми е. Каквато и защита да имам, нищо няма да ме спаси от затвора, Беки. Трябва да го приема. А що се отнася до гаранцията, не я искам.

— Не е честно! — проплака Беки.

— И дума да не става. Наруших закона. Сега трябва да си платя. Прибери се вкъщи и си почини. Имаш достатъчно тревоги с дядо. Аз съм в безопасност тук.

— О, Клей! — прошепна изплашено тя.

— Аз ще се оправя, Франсин идва да ме види. Тя е на моя страна, дори да си навлече доста неприятности с чичо си — Клей се усмихна. — Не е лошо момиче, щом я опознаеш. Мисля, че никога не си я виждала в истинската й светлина.

— Никога не съм я виждала въобще — напомня му Беки сухо.

Той се изкашля.

— Е, някой ден ще я видиш…

— Някой ден…

Беки го целуна за довиждане и извика пазача, за да я пусне от килията. Скърцането на затварящата се врата след нея отекваше в ушите й през целия път до фермата.