Сюзън Кайл
Нощна треска (1)

Първа глава

Асансьорът сигурно щеше да е препълнен. Ребека Калън се опитваше да балансира с трите чаши в кутията, без да разлее кафето. Както обикновено, капачките на пластмасовите чаши не бяха сложени плътно. Мъжът, който работеше в малкото барче на приземния етаж, не се престараваше особено, когато я обслужваше. Едва ли би се развълнувал, ако горещата течност се разлееше върху една слабичка, безлична жена, с демодиран сив костюм.

Вероятно я възприемаше като някоя фанатична мъжемразка, с поредица степени и титли пред името си и кариера, вместо съпруг и деца. Навярно би останал шокиран обаче, ако я видеше през лятото във фермата на дядо си — със срязаните джинси, с тениската и с буйната златистокестенява коса, свободно и тежко падаща чак до кръста й.

Беки беше единствената опора на дядо си и на двамата си по-малки братя. Майка им почина, когато тя бе на шестнадесет години, а баща им се отбиваше при тях единствено, ако бе фалирал и имаше нужда от пари. Преди две години се бе преместил в Алабама и оттогава нямаха никаква вест от него. Беки не би се трогнала, ако никога повече не научеше нищо за баща си.

Имаше хубава работа. Новият офис на адвокатската кантора, където беше секретарка, се намираше в индустриалния комплекс „Къри Стейшън“ — в предградията на Атланта. Това я устройваше, тъй като бе съвсем близо до фермата на дядо й, където тя и братята й живееха.

Беки нямаше никакви оплаквания от работата си. Единствено желаеше, шефовете й да купят нова кафе машина, колкото се може по-скоро. Това слизане до барчето по няколко пъти на ден започваше да я изнервя. В кантората имаше още три секретарки, едно момиче в приемната и двама асистенти, но между тях съществуваше йерархия. На Беки й се падаше да върши черната работа.

Тя направи гримаса, когато се приближи до асансьора. Молеше се да не попадне на почти неизбежния си спътник до шестия етаж. Огледа с лешниковите си очи чакащите и си отдъхна, когато не забеляза високата му фигура. Това, че погледът му бе леденостуден, не бе толкова лошо — или мразеше жените по принцип, или нея в частност. Но той вечно пушеше тези отвратителни тънки, черни пури и превръщаше асансьорната кабина в истински ад. Искаше й се, някой да му напомни, че съществува разпоредба против пушенето на обществени места. Възнамеряваше да го стори сама, но покрай тях винаги имаше много хора, а въпреки силния си дух, Беки бе доста свита в обществото. Но ако някой ден останеше насаме с този непознат, щеше да му каже мнението си за противната му воня.

Докато чакаше, в главата й се въртяха нерадостни мисли. Имаше си по-големи проблеми от досаждането на заклетия пушач. Дядо й все още се възстановяваше от тежкия сърдечен пристъп преди два месеца, сложил внезапен край на работата му като фермер. Задълженията й се увеличаваха неимоверно. Ако не успееше да се научи да кара трактор и да се грижи за реколтата, фермата щеше да бъде безвъзвратно загубена. По-големият й брат Клей — ученик последна година в гимназията — непрекъснато имаше неприятности напоследък. Не можеше да разчита на него. Мак беше в пети клас, със слаби оценки по математика. Той с готовност се впускаше да й помага, но бе твърде малък. Беки беше на двадесет и четири и никога не бе имала личен живот. Едва бе успяла да завърши училище, когато майка й почина, а баща й забягна за неизвестни краища.

За миг се отдаде на мечти. Искаше й се ходи на партита, да носи хубави дрехи, да има приятели, които да я канят на срещи. Усмихна се при мисълта, как ли щеше да се чувства, ако нямаше близки, които да зависят от нея.

— Извинете ме — сепна я гласът на една жена с дипломатическо куфарче, която едва не обърна чашите с кафе върху костюма й.

Беки се откъсна от мечтите си тъкмо навреме, за да влезе във вече препълнения асансьор, който идваше от подземните гаражи. Успя да се вмъкне между някаква дама, от която се разнасяше невероятно силен парфюм и двама мъже, които спореха за предимствата на различни марки компютри. Почувства истинско облекчение, когато почти всички слязоха на третия и четвъртия етаж, включително и силно ухаещата дама.

— О, Господи, мразя компютрите — въздъхна, когато асансьорът бавно продължи да се качва нагоре към шестия стаж.

— Аз също — чу зад гърба си мъжки глас. Стреснато се обърна. Мислеше си, че е сама в кабината. „Как не съм го забелязала?!“ — мина й през ума.

Беше висок около метър и деветдесет. Не впечатляваше обаче само височината, но и телосложението му — бе мускулест, с физика, с която всеки професионален атлет би се гордял. Имаше хубави, елегантни ръце, големи крака и когато не миришеше на тютюн, от него се разнасяше аромат на най-възбуждащия парфюм, който Беки бе помирисвала. Но мъжествената му красота свършваше дотук. Беки не си спомняше, някога да е виждала друг човек с такова грубо изражение. На лицето му бяха изписани ненавист и жестокост. Имаше гъсти, черни вежди и малки тъмни очи, но погледът му бе пронизващ. Носът му бе прав, брадичката му забележимо цепната. Лицето му бе издължено и изпито, с високи скули и мургав по рождение тен, който не се получаваше от слънчеви бани. Устата му бе широка и добре оформена. Беки никога не го бе виждала да се усмихва. Минаваше тридесетте, но вече имаше няколко дълбоки бръчки, а поведението му бе така студено, че я побиваха тръпки. Най-хубавото нещо у него бе гласът. Плътен, ясен, звучен глас, способен да гали или да те нарани, в зависимост от настроението му. Беше добре облечен — скъп тъмносив раиран костюм, бяла памучна риза и копринена вратовръзка.

Беки напразно се бе надявала, че поне веднъж е успяла да го избегне. Може би той беше просто нейната съдба!

— О, отново вие — изрече тя с примирение и оправи изкривените капачки на чашите. — Да не би случайно да сте собственик на асансьора? Всеки път, когато се кача в него, вие сте вътре, гледате заплашително и мърморите. Никога ли не се усмихвате?

— Когато открия нещо, на което да се усмихна, ти първа ще го узнаеш — отвърна непознатият и наведе глава, за да запали една от поредните си отвратителни пури.

Имаше най-гъстата, най-черната и най-правата коса, която Беки някога бе виждала. Приличаше й по всичко на италианец, с изключение на скулите и овала на лицето.

— Мразя цигарения дим — каза тя, за да наруши мълчанието.

— Тогава престани да дишаш, докато вратите се отворят — отвърна той небрежно.

— Вие сте най-грубият човек, когото някога съм срещала! — възкликна Беки и се обърна ядосано.

— Още не си ме срещнала — отбеляза мъжът.

— О, каква късметлийка съм!

Зад гърба й се разнесе приглушен звук.

— В тази сграда ли работиш?

— Аз в действителност работя за удоволствие — Беки го погледна злъчно през рамо. — Държанка съм на един адвокат.

Тъмните му очи огледаха слабата й фигурка, демодирания й костюм, обувките с ниски токчета, а после се задържаха върху лицето й, което днес бе без никакъв грим. Имаше хубави, лешникови очи, които хармонизираха със златистокестенявата й коса, високи скули, чувствени устни и прав нос, но като цяло, външността й бе доста скромна. Вероятно, ако положеше малко усилия, би могла да изглежда по-привлекателна.

— Зрението сигурно му изневерява — процеди той пренебрежително.

Очите на Беки проблеснаха и се присвиха. Тя стисна по-здраво чашите и се опита да овладее гнева си. О, какво удоволствие би изпитала, да го залее с горещото кафе! Но сама си бе изпросила реакцията му, пък и това можеше да има непредсказуеми последствия. А тя се нуждаеше от работата си. Може би този тип познаваше някой от шефовете й.

— Не е сляп — отвърна му надменно. — Компенсирам външността си с фантастична техника в спалнята. Първо му го задушавам в мед — прошепна заговорнически и намигна, — а после поставям специално обучени мравки…

Непознатият дръпна от пурата си и изпусна голямо кълбо дим.

— Надявам се, че първо събличаш дрехите му — изръмжа той. — Медът се пере трудно. Това е моят етаж.

Беки отстъпи назад, за да го пусне да мине, и го изгледа свирепо. Вече наистина й ставаше зле от него.

— Приятен ден — изрече прекалено сладко.

Мъжът дори не се обърна.

— Беше приятен, докато не се появи ти.

— Защо не си вземете пурата и да си я заврете в…

Вратите на асансьора се затвориха и заглушиха последните й думи. „Защо той трябва да работи точно в тази сграда, когато Атланта е толкова голям град!“

Все още вбесена, Беки влезе в просторния офис на кантората. Маги и Джесика — другите две секретарки — работеха в противоположните ъгли на помещението. Беки имаше една малка стаичка, непосредствено до кабинета на Боб Малкълм, който бе младши съдружник и неин шеф. Без да чука, тя влезе в големия му кабинет. Завари колегите му Харли и Джарард нетърпеливо да очакват кафето си, докато Боб разговаряше раздразнено по телефона.

— Остави го някъде, Беки, и благодаря — каза той рязко, като закри слушалката с длан.

После се обърна към колегите си.

— Килпатрик току-що е влязъл в кабинета си. Да видим, дали съм улучил момента.

Беки подаде тихо чашите с кафе и двамата адвокати измърмориха по едно благодаря. Боб заговори отново по телефона:

— Слушай, Килпатрик, искам единствено да поговорим. Имам някои нови доказателства. Няма да навреди, ако ги видиш — Боб удари с юмрук по бюрото си и смуглото му лице почервеня. — По дяволите, човече, как може да си толкова непреклонен?! — въздъхна гневно. — Добре, добре. Ще се кача след пет минути — той затвори рязко телефона. — Господи, моля се, да не се кандидатира за още един мандат! Едва втора седмица, откакто работя с него, а вече ми тече кървава пот! Защо не беше Дан Уейд!

Дан Уейд беше областният прокурор на Атланта. Беки знаеше, че е приятен човек. Но тук, в Къри Стейшън, областен прокурор бе Рурк Килпатрик. Беки предполагаше, че шефът й просто имаше неправилен подход към Килпатрик. Сигурно бе не по-малко приятен от Дан Уейд, когато човек го опознаеше. Тя се опита да изтъкне това, но Харли я изпревари.

— Нима можеш да го обвиняваш? Получил е повече смъртни заплахи през последните няколко месеца заради тази война на наркотрафикантите, отколкото един президент. Той е труден човек и няма да отстъпи. Имах два случая по-рано тук и зная, с каква репутация се ползва Килпатрик. Не можеш да го купиш. Той е истински служител на закона.

Боб се облегна в мекия си стол.

— Побиват ме ледени тръпки, като си припомня как веднъж Килпатрик изцеди една моя свидетелка с кръстосания си разпит. След показанията жената се нуждаеше от успокоително.

— Наистина ли господин Килпатрик е толкова лош? — попита Беки.

— Да — отговори шефът й. — Не си го срещала никога, нали? Работи временно в нашата сграда, докато кабинетът му бъде ремонтиран. За нас е доста удобно да се качим само един етаж нагоре, вместо да ходим чак до съда. Разбира се, Килпатрик мрази сегашния си офис.

— Килпатрик мрази почти всичко, включително и хората — засмя се Хейг. — Казват, че характерът му бил генетично заложен. Потеклото му е индианско — по-точно от племето чероки. Майка му се преместила да живее тук с роднините на баща му, когато баща му умрял. Но и тя починала наскоро и чичо му го взел под своя опека. Чичо му бил един от основателите на Къри Стейшън и той въвел Килпатрик в средите на местното общество. Бил федерален съдия. Предполагам, че Килпатрик е заимствал от него любовта към правото.

— Добре, но все пак трябва да отида и да му предложа душата си, заради съмнителния ни клиент — каза Боб Малкълм. — Харли, приготви досието за процеса на Бронсън, ако нямаш нищо против. А ти, Джарард, върви при Тайлър. Той е в деловодството и работи върху случая с онова наследство, което разследваш.

— Добре. Залавям се за работа — отвърна Харли. — Защо не изпратиш Беки, да се погрижи за Килпатрик. Може би ще успее да го размекне.

Малкълм се засмя.

— Той ще я схруска за закуска. Можеш да помогнеш на Маги, докато ме няма — обърна се към Беки.

— Добре — прие вежливо тя. — Късмет!

Боб подсвирна с уста.

— Ще ми трябва.

Беки го проследи с поглед, докато излизаше, и тъжно въздъхна. Беше грижовен човек, макар и с нрав на баракуда.

Маги й показа, какво трябваше да се свърши, със снизходителна усмивка. Дребната, слабичка негърка работеше в кантората от двадесет години. Имаше остър език и се държеше еднакво строго, както с клиентите, така и с новите секретарки. Но за щастие, двете се разбираха добре — дори понякога обядваха заедно. Маги бе единственият човек, с когото Беки можеше да разговаря, освен с дядо си.

Джесика, елегантната блондинка в другия край на офиса, бе секретарка едновременно на господин Хейг и на господин Рейндърс. Тя се радваше, на привилегията си, да прави компания на господин Хейг след работа, и винаги бе екстравагантно облечена. Той не беше женен и нямаше вероятност да се ожени в близко бъдеще. Тес Коулман беше една от асистентките — наскоро омъжена млада блондинка с дружелюбна усмивка. Нети Хейс, тъмнокожа студентка по право, бе другата асистентка. В приемната работеше Кони Блеър — жизнерадостна брюнетка, която не бе омъжена и съвсем не бързаше да промени семейното си положение. Беки се разбираше добре с всички в кантората, но все пак Маги й бе най-близка.

— Ще вземат нова кафе машина — спомена между другото Маги. — Утре мога да я купя.

— И аз бих могла да отида — предложи Беки.

— Не, скъпа, аз ще изляза. Искам да избера и подарък за зълва ми. Тя очаква бебе.

Беки се засмя, но с натежало сърце. Животът отминаваше покрай нея. Тя никога не бе имала истински приятел. Беше излизала няколко пъти с внука на стар другар на дядо си, но това бе истинска катастрофа. Момчето пушеше марихуана, обичаше да пие и не можеше да проумее, защо това не й допада.

Из офиса се говореше, че била старомодна. В такова затворено малко общество свободните ергени бяха истинска рядкост, а малкото останали не бързаха да се обвържат с брак. Беки се бе надявала, че когато кантората се премести в Къри Стейшън, може би щеше да има малко по-голяма възможност да се среща с хора. Но дори да намереше с кого да излиза, как би могла да има сериозна връзка? Не можеше да остави дядо си сам, а и някой трябваше да се грижи за Мак и Клей. Тя просто се жертваше заради семейството си, но нямаше друг избор. Баща й съвсем не се вълнуваше от този факт. Беше заминал преди две години и нито веднъж не се бе обадил.

Късно следобед се качи в белия си тандърбърд. Беше един от по-старите модели със сгъваеми седалки и с квадратно купе, но все пак бе най-елегантната кола, която някога бе карала, и я обичаше. Трябваше да отиде до центъра на града, за да вземе няколко папки от един адвокат, напуснал, преди фирмата да се премести. Мразеше центъра и се радваше, че не работи вече там. Днес движението й се стори по-ужасно от всякога. Успя да намери място да паркира, взе папките и си тръгна обратно — точно навреме, за да попадне в пиковия час.

Движението по Десета улица бе кошмарно, а по „Омни“ стана дори още по-непоносимо. Постепенно след болницата „Грейди“ то понамаля и, когато отмина стадиона и изхода на международното летище „Хартсфийлд“, Беки успя да си отдъхне отново. След двадесет минути навлезе в Къри Стейшън, а пет минути след това вече заобикаляше площада, намиращ се недалеч от масивната сграда, където фирмата им се бе настанила.

Къри Стейшън изглеждаше почти така, като след Гражданската война. Задължителният паметник на войник от Конфедерацията „пазеше“ градския площад, заобиколен от пейки, където възрастните хора сядаха през слънчевите неделни дни. Имаше аптека, супермаркет и реконструиран театър. В Къри Стейшън все още бе запазена красивата съдебна палата с червените й тухли и огромен часовник и тук се провеждаха заседанията на съда. Тук бе и канцеларията на областния прокурор, за която се говореше, че се реконструира. Беки беше любопитна да види господин Килпатрик. Както всички останали, и тя бе слушала много за фамилията Килпатрик. Първият Килпатрик бе направил състояние, преди да се премести в Атланта. С течение на годините богатството му намаляло, но Беки бе чувала, че областният прокурор карал мерцедес и живеел в голяма тухлена къща. Не би могъл да си позволи това само със заплатата си. Беше странно, че той бе избрал да се кандидатира за тази длъжност, когато с университетското си образование по право би могъл да си открие частна практика и да натрупа милиони.

Рурк Килпатрик бе избран от губернатора, да довърши мандата на предишния областен прокурор, починал внезапно. Когато мандатът изтече, година по-късно, Килпатрик изненада всички, като спечели изборите. Необичайно бе в Къри Стейшън заместниците да станат достатъчно популярни, че да бъдат избрани.

Беки не бе проявявала досега особен интерес към областния прокурор. Задълженията й във фирмата не включваха присъствие на драмите, разиграващи се в съда, а бе твърде заета вкъщи, за да седне и да гледа новините по телевизията, затова за нея Килпатрик бе просто едно име.

Разсеяно се взираше през предното стъкло на колата. По главната улица имаше доста хубави къщи, оградени от високи дървета и декоративни храсти, които през пролетта се изпъстряха с великолепните си бели и розови цветове. Покрай второстепенните пътища към града имаше няколко ферми, чиито порутени хамбари и къщи бяха безмълвно доказателство за упоритата гордост на заселниците в Джорджия, които от поколения наред се държаха за тях, независимо на каква цена.

Една от тези стари ферми принадлежеше на Грейнджър Калън, третият по ред, който я бе наследил, а родословното му дърво можеше да се проследи чак до Гражданската война. Семейство Калън винаги бе успявало някак да се задържи в малката ферма с около стотина акра земя. През последните години бялата дървена къща се нуждаеше от основен ремонт. Имаха телевизор, но не и кабелна телевизия, защото беше твърде скъпа. Имаха и телефон — дуплекс с още трима съседи, които като че ли никога не престанаха да говорят. Имаха течаща вода и канализация, за което Беки бе благодарна на щастливата си звезда, но водопровода замръзваше през зимата и като че ли никога нямаха достатъчно газ, за да отопляват къщата в студено време.

Беки паркира под навеса, който й служеше за гараж, но остана още малко в колата и се огледа. Оградата бе полусрутена, ръждясала, тук-там подпряна с колове, които бяха изгнили. Дърветата бяха голи, защото все още бе зима, а полето бе осеяно с плевели. Земята трябваше да се изоре преди пролетната сеитба, но Беки не можеше да кара трактора, а Клей бе твърде луд, за да му се повери тежката машина. Имаше достатъчно сено за двете дойни крави, които гледаха заради млякото, и достатъчно зърно за пилетата. Благодарение на неуморните усилия на Беки миналото лято, големият фризер бе пълен със зеленчуци, а килерът — с консерви. Но всичко щеше да се изяде до лятото и отново трябваше да се приготвя зимнина. А междувременно Беки ходеше и на работа. Целият й живот бе една дълга, безкрайна работа. Никога не бе ходила на парти, или на танци. Никога не бе носила коприна, не си бе слагала скъпи парфюми. Дългата й коса никога не бе подстригвана от фризьор, ноктите й никога не бяха правени от маникюристка и вероятно, това никога нямаше да стане. Щеше да остарее в грижи за семейството си, с мечти да бъде свободна.

Почувства се гузна заради самосъжалението си. Обичаше дядо си и братята си и не би трябвало да ги обвинява, че я задържат тук. В края на краищата, бе възпитана така, че не би могла да се наслаждава на модерния начин на живот. Не можеше да се люби, с когото й падне, защото това бе против природата и принципите й. Не можеше да взема наркотици, не можеше и да пие, защото й се доспиваше и от най-малкото количество алкохол.

Беки слезе от колата. Не можеше дори да пуши, защото се задушаваше. Като „социална единица“ тя бе загубена.

— Не съм устроена за реактивни самолети и компютри — каза на пилетата, които я гледаха през мрежата си. — Устроена съм да нося басмени рокли и кожени бричове.

— Дядо! Беки си говори отново с пилетата! — извика Мак от хамбара.

Дядо й бе седнал на слънчевата страна на верандата в плетения стол и се усмихна на внучката си. Беше облякъл бяла риза и пуловер под палтото и изглеждаше по-добре напоследък. Времето бе топло за февруари, почти пролетно.

— Щом те не й отговарят, всичко е наред, Мак — извика той на русокосото хлапе.

— Написа ли си домашните? — попита Беки малкия си брат.

— О, Беки, току-що се прибрах. Трябва да си нахраня жабата!

— Извинения, извинения — измърмори тя. — Къде е Клей?

Мак не й отговори и изчезна бързо в хамбара. Дядо й впери очи към пръчката и джобното си ножче, които въртеше из ръцете си, докато Беки се качи по стъпалата.

— Какво има? — попита тя и сложи нежно ръката си върху рамото му.

Старецът наведе оплешивяващата си, посребряла глава. Беше висок, много слаб и леко се бе попрегърбил, откакто бе се разболял. Беше на шестдесет и шест години, но изглеждаше много по-възрастен. Животът му никак не бе лесен. Той и съпругата му бяха загубили две деца при наводнение и едно бе починало от пневмония. Единствено бащата на Беки, Скот, от четирите им деца бе оцелял, а Скот бе станал източник на тревоги за всички. Включително и за жена си Хенриета. В смъртния й акт бе написано „пневмония“, но Беки бе сигурна, че тя просто се бе предала. Отговорността за трите деца и болния й баща, собственото й лошо здраве плюс нескончаемата игра на комар и изневерите на съпруга й бяха прекършили нейния дух.

— Клей излезе отново с онези двамата Харис — каза най-сетне старият човек.

— Сан и Буба? — въздъхна Беки.

Това бяха прякорите на младежите. Тя дори не знаеше истинските им имена. Двамата братя наближаваха двадесетте и имаха шофьорски книжки. Но в техния случай това, като че ли по-скоро бе равносилно на разрешително да убиват. И двамата вземаха наркотици, носеха се слухове, че Сан е и пласьор. Караше голям син корвет, а и винаги имаше пари. Бе зарязал училище на шестнадесет години. Беки не харесваше нито един от братята и много пъти го бе казвала на Клей. Но очевидно той не приемаше никакви съвети от по-голямата си сестра.

— Не зная какво да правя — изрече тихо Грейнджър Калън. — Опитах се да му поговоря, но той не иска да ме слуша. Заяви ми, че бил достатъчно голям, за да взема сам решения, и че ние с теб нямаме никакви права над него. Дори ме напсува. Представяш ли си? Седемнадесетгодишен да псува собствения си дядо?

— Това съвсем не е в стила му — отвърна Беки. — Едва от Коледа е станал неуправляем. Откакто започна да дружи с братята Харис.

— Днес не е ходил на училище — добави дядо й. — От два дни не е ходил. Обаждаха се от училището и питаха къде е. И класната му се обажда. Каза, че бележките му били толкова лоши, че годината му можела да пропадне. Няма да завърши, ако не повиши успеха си. И тогава къде ще отиде? Точно като Скот — въздъхна изнурено той. — Още един Калън, който се е оказал лош.

— О, Боже!

Ребека се отпусна тежко на стъпалата и затвори очи.

— От лошо към по-лошо, не беше ли такава поговорката?

Клей бе добро момче, опитваше се да й помага вкъщи, да се грижи за Мак. Но през последните няколко месеца се бе променил. Оценките му бяха незадоволителни. Стана навъсен и самовглъбен. Прибираше се вечер късно и понякога не можеше да стане за училище въобще. Очите му бяха кървясали, а дори веднъж се появи, кискайки се като малко момиче — симптоми, които се дължаха на употребата на кокаин. Беки никога не го бе виждала, да взема наркотици, но беше сигурна, че пушеше марихуана, защото дрехите му миришеха. Клей отричаше, а и тя не бе открила никакво доказателство. Брат й бе твърде предпазлив. По-късно, той започна да негодува срещу намесата й в живота му. „Ти си ми само сестра — бе й заявил само преди два дни. — Нямаш никакви права над мен и няма да ми нареждаш, какво да правя. Омръзна ми да съм беден и никога да нямам джобни пари! Аз ще си извоювам място под слънцето, а ти можеш да вървиш по дяволите!“

Беки не бе разказала това на дядо си. И без друго й бе достатъчно трудно, да се опитва да оправдава лошото държане на Клей и честите му отсъствия. Надяваше се единствено, че той нямаше да стане наркоман. Имаше центрове, където се лекуваха подобни момчета, но те бяха за богатите. Най-доброто, на което можеше да се надява за брат си, бе някой държавен рехабилитационен център, а дядо й никога не би допуснал да го изпратят там, дори Клей да се съгласеше. Дядо й никога не приемаше нещо, което приличаше на благотворителност! Беше твърде горд.

„Това е положението“ — мислеше си тъжно Беки, загледана към земята, собственост на предците й повече от сто години. Знаеше, че дори и на алкохолика не можеше да се помогне, ако сам не осъзнаеше, че има проблем. А Клей не го осъзнаваше. „Лош край на още по-лош ден…“