Стив Олтън
Денят на змията (20)

18.

1 декември 2012 г.

Равнината Паларбор, Австралия

5:08 ч.

Равнината Паларбор, най-голямото плоско пространство на планетата, представлява дива пустош от варовик, която се простира на 152 хиляди квадратни километра по безплодното южно крайбрежие на Австралия. Районът е ненаселен и лишен от растителност и животни.

Но за натуралиста Саксън Ленън и приятелката му Рене равнината Паларбор представляваше идеално място за почивка. Тук нямаше хора и шум, чуваше се само успокояващият звук на вълните, разбиващи се на трийсет метра под палатката им.

Някакви вибрации накараха Саксън да се размърда в спалния чувал. Той отвори очи, смъкна ципа на палатката, погледна навън и видя само балдахин от звезди.

Рене плъзна ръка по слабините му и игриво го погали.

— Станал си рано, моя любов.

— Чакай малко. Чу ли нещо да профучава?

— Какво?

— Не знам.

Изведнъж силен тътен разтърси палатката и Саксън залитна и викна:

— Да бягаме!

Хукнаха полуголи навън, нахлузвайки туристическите си обувки, без да си правят труда да ги завързват. Скочиха в джипа и Саксън подкара на юг, като внимаваше да е на безопасно разстояние от крайбрежните скали.

Тъмният хоризонт просветля.

— По дяволите, Сакс, какво е това?

— Не знам.

Съществото беше огромно колкото двуетажна къща. Приличаше на влечуго, но имаше крила, дълги двайсетина метра.

Беше черно като мрака и бе кацнало на два нокътя с три израстъка, които сякаш се бяха впили в безплодната варовикова повърхност. Грамадната му светлоотразяваща, разперена като ветрило опашка беше неподвижна. От корема му излизаха множество пипала. Главата, която нямаше лице и беше с формата на рог, беше вдигната към небето. Подобното на статуя същество изглеждаше безжизнено, с изключение на луминесцентния кехлибаренозлатист блясък на орган с формата на диск от едната страна на торса.

— Да не би да е някой военен летателен апарат?

— Може би трябва да съобщим на някого.

— Ти се обади. Аз ще направя снимки. — Саксън щракна няколко пъти с фотоапарата, докато приятелката му опита да се обади по телефона в джипа.

— Линията е прекъсната. Сигурен ли си, че плати сметката?

— Да. Ето, вземи фотоапарата и ме снимай с това нещо.

— Не се приближавай до него, моя любов.

Саксън даде фотоапарата на Рене и се приближи на четири-пет метра от съществото.

— Мисля, че не е живо.

На хоризонта се появи златисто сияние.

— Точно навреме. Изчакай слънцето да изгрее. Снимката ще стане по-хубава.

Първите лъчи на зората докоснаха повърхността на светлоотразяващата опашка на съществото.

Саксън отскочи, когато опашката се вдигна, издавайки хидравлично съскане.

— Мамка му, това нещо мърда!

— Сакс, погледни, окото му мига.

Саксън се вторачи в кехлибарения диск, който проблясваше все по-бързо и промени цвета си в тъмночервен.

— Ела…

Той хвана Рене за ръката, качи я в джипа и потегли на север.

Дискът стана кървавочервен, после престана да проблясва. По разперените крила премина искра, която лумна в ярък, нажежен до бяло сребрист пламък.

Съществото експлодира с ослепителен блясък, освобождавайки неизмеримо количество взривна енергия, която се разпространи със скоростта на звука из цялата равнина. Ударните вълни от термоядрената експлозия проникнаха в шуплестите варовикови скали, унищожавайки всичко по пътя си.

 

 

Мексиканският залив

Американският ракетоносач „Бун“ безшумно плаваше по оловносивото море под заплашителното следобедно небе. В радиус три километра около бойния кораб бяха разпръснати останките на петролната платформа „Сцила“. Десетина гумени лодки с мотори внимателно маневрираха между отломките — моряците вадеха от водата осеяните с черни петна тела на мъртвите.

Лейтенант Зак Уишнов вдигна ципа на чувала на поредния труп, докато младши лейтенант Бил Блакмун бавно управляваше лодката.

— Зак, там има още едно тяло.

— Господи, каква неприятна работа. — Уишнов се наведе и закачи трупа с куката. — По дяволите, този няма ръка.

— Акула ли я е отхапала?

— Не, прилича на отрязана с остър нож. Знаеш ли, като спомена за това, не видях нито една акула, откакто дойдохме тук.

— И аз.

— Няма логика. Навсякъде има кръв, пък и обикновено тези води са пълни с акули. — Зак издърпа трупа в лодката и бързо го напъха в найлонов чувал. — Онова нещо там долу е причината, нали, лейтенант? Източникът на зелената светлина. Затова бягат акулите.

Бил Блакмун кимна.

— Акулите знаят нещо, което ние не знаем. Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

 

 

Капитан Едмънд Лус стоеше неподвижно на мостика. Кафявите му очи се бяха вторачили в заплашителния хоризонт, челюстите му бяха стиснати от ярост. Той кипеше от гняв, откакто му бяха заповядали да отклони „Бун“ от групата, потегляща към Персийския залив, и да отплава към Мексиканския.

„Проклета спасителна операция по средата на нещо, което може да се окаже най-големият конфликт от двайсет години. Ще станем за смях на целия шибан флот“ — мислеше Лус.

До него се приближи помощник-капитанът Къртис Брод.

— Извинете, капитане, но един от хеликоптерите е открил подводница на километър и седемстотин метра на запад с двама оцелели на борда. Единият твърди, че знае какво е унищожило „Сцила“.

— Да ги доведат в стаята за инструктаж.

В далечината блесна светкавица, последвана от гръм.

— Извикай лодките да се приберат. И ми съобщи веднага щом вицепрезидентът пристигне.

— Слушам, сър.

 

 

Военният хеликоптер „Каман-СХ-2Г Сийспрайт“ подскочи два пъти и спря на площадката на ракетоносача „Бун“.

Мик Гейбриъл грабна единия край на носилката, в която лежеше Доминик, а един от членовете на екипажа — другия. Вратата на хеликоптера се отвори и към тях се приближиха лекарят на кораба и медицинският му екип.

Лекарят се наведе над красивата латиноамериканка, която беше в безсъзнание, увери се, че диша, премери пулса й и после светна с фенерче в очите й.

— Има лошо мозъчно сътресение. Може би и вътрешни наранявания. Трябва да я занесем в лазарета.

Един от моряците бутна Мик настрана и взе от него носилката. Мик беше твърде изтощен, за да се възпротиви. Лекарят го изгледа от главата до петите.

— Изглеждаш така, сякаш си бил в ада. Имаш ли други рани, освен тези, които виждам?

— Не мисля.

— Откога не си спал?

— Не помня. Може би от две денонощия. Ще се оправи ли приятелката ми?

— Би трябвало. Как се казваш?

— Мик.

— Ела с мен, Мик. Ще те превържем, ще те нахраним и ще те измием. Трябва да си починеш…

— Не — прекъсна го лейтенантът. — Капитанът го иска в стаята за инструктаж след петнайсет минути.

 

 

Когато хеликоптерът на Инис Чейни кацна на палубата на „Бун“, валеше. Вицепрезидентът се наведе и сръга спящия мъж до себе си.

— Събуди се, Марвин, пристигнахме. Не знам как можеш да спиш на това тракане и бръмчене.

Марвин Тепърман се ухили и потърка очи.

— Пътуването ме успива.

Лейтенантът отвори вратата, отдаде чест и поведе двамата мъже към вътрешността на ракетоносача.

— Сър, капитан Лус ви чака в стаята за инструктаж…

— Още не. Първо искам да видя труповете.

— Веднага ли, сър?

— Да.

Лейтенантът го заведе в големия хангар. На пода бяха наредени чували с трупове.

Чейни бавно тръгна от чувал на чувал — спираше до всеки, за да прочете името на етикета.

— Господи…

Коленичи до един от чувалите и дръпна ципа. Ръцете му трепереха. Той се вторачи в бледото безжизнено лице на Брайън Додс, после протегна ръка и приглади кестенявите къдрици на челото му. Очите му се насълзиха.

— Как се случи това?

— Не сме сигурни, сър. Човекът, който може би знае, е в стаята за инструктаж и чака да разговаря с вас.

Чейни вдигна ципа на чувала и се изправи.

— Заведи ни при него.

 

 

Мик лапна последната хапка от сандвича с пуешко и сирене и отпи глътка безалкохолна бира.

— Пооправи ли се? — попита капитанът.

Мик кимна. Макар да беше изтощен, храната, горещият душ и чистите дрехи бяха повдигнали духа му.

— Казваш, че името ти е Майкъл Розен и си хидробиолог, който работи в Тампа, така ли?

— Да, сър. Наричайте ме Мик.

— И си открил обекта под нас? Как?

— Със СПАН. Това е система за подводно наблюдение…

— Знам какво е СПАН. А жената с теб?

На вратата се потропа. Мик вдигна глава и видя вицепрезидента, който влезе в стаята, придружен от по-нисък и по-възрастен господин с тънки мустаци и сърдечна усмивка.

— Добре дошли на борда, сър. Съжалявам, че не ни посещавате при по-приятни обстоятелства.

— Капитане, това е доктор Марвин Тепърман, екзобиолог от Канада. А кой е господинът?

Мик протегна ръка.

— Доктор Майкъл Розен.

— Доктор Розен твърди, че е влязъл с подводница в обекта под нас.

Чейни седна до масата.

— Разкажете ни.

Капитан Лус погледна бележките си.

— Доктор Розен описа обстановка, която прилича на Дантевия „Ад“. Казва, че изумруденозелената светлина се излъчва от мощно енергийно поле с източник камера под морското дъно.

Чейни се вторачи в Мик.

— Какво се е случило със „Сцила“?

— Петролната платформа — поясни Лус. — Наблюдателният пост, разположен над дупката.

— Енергийното поле създаде мощен водовъртеж, който сигурно я е разбил.

Лус широко отвори очи и натисна копчето на вътрешния телефон.

— Свържете ме с мостика.

— Да, сър. Тук е Ричардс…

— Пуснете шамандурите със сензорите и после преместете кораба един километър на изток.

— Слушам, сър. Един километър на изток.

Мик погледна капитан Лус, после вицепрезидента.

— Преместването на кораба няма да е достатъчно, капитане. Намираме се в ужасна опасност. Там долу има форма на живот…

— Форма на живот! — Марвин подскочи на стола. — Нещо там долу още е живо? Но как е възможно? Как изглежда?

— Не знам.

— Не го ли видяхте?

— Беше скрито в огромна капсула.

— Тогава как разбрахте, че е живо? Мърдаше ли?

— Съществото общува с мен по телепатичен път. Притежава способността да прониква в мислите и дори в най-дълбоко скритите спомени в подсъзнанието ни.

Тепърман стана. Не можеше да сдържа вълнението си.

— Невероятно. Какви мисли комуникира?

Мик се поколеба.

— Съществото проникна в спомен за покойния ми баща. Споменът… не беше приятен.

Чейни се наведе напред.

— Казахте, че сме в ужасна опасност. Защо? Заплаха ли е онази форма на живот?

— Повече от заплаха. Ако не унищожим съществото и кораба му, всеки мъж, жена и дете на тази планета ще умре на четвърти ахау… на двайсет и първи декември.

Марвин престана да се усмихва. Чейни и капитанът се спогледаха, после отново се вторачиха в Мик, който усети напрежението в очите на вицепрезидента.

— Откъде знаете това? Съществото ли ви предаде по телепатичен път заплахата?

— Видяхте ли някакво оръжие? — попита капитанът.

— Не съм сигурен. Нещо се освободи. Не знам какво беше. Приличаше на огромен уродлив прилеп, но не размахваше крилата си, а само се издигна от езеро от течна сребриста енергия…

— Живо ли беше? — попита Марвин.

— Не знам. Приличаше по-скоро на нещо механично, отколкото органично, на безпилотен самолет. Енергийното поле се развълнува, образува се водовъртеж и после таванът на камерата се отвори и нещото се издигна нагоре и изчезна във фунията.

— Право през фунията? — Чейни недоверчиво поклати глава. — Това са фантастични неща, доктор Розен.

— Съзнавам го, но ви уверявам, че всичко е истина.

— Капитане, огледахте ли подводницата на този човек?

— Да, сър. Електрониката е блокирала, а корпусът е очукан.

— Как стигнахте до извънземния кораб? — попита Марвин.

Мик погледна екзобиолога.

— За пръв път споменавате, че е извънземен кораб. Това са останките от обекта, който преди шейсет и пет милиона години е паднал на Земята, нали, докторе?

Марвин повдигна вежди в недоумение.

— И радиосигналът от космоса е трябвало да активира животоподдържащата система на кораба.

Тепърман изглеждаше смаян.

— Откъде знаете всичко това?

— Истина ли е? — недоверчиво попита капитан Лус.

— Твърде вероятно е, капитане, макар че според онова, което току-що ни разказа доктор Розен, изглежда, извънземната животоподдържаща система никога не е преставала да работи. Капсулата, за която спомена доктор Розен, трябва да е продължила да функционира, поддържайки живота на съществото в някакъв вид защитен статус.

— И космическият сигнал го е активирал — довърши мисълта му Мик.

Чейни го погледна подозрително.

— Откъде знаете толкова много за това извънземно същество?

На вратата се потропа и в стаята влезе помощник-капитанът Къртис Брод.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, капитане, но трябва да говоря с вас насаме.

Лус стана и двамата излязоха.

— Доктор Розен, твърдите, че онова същество ще унищожи света на двайсет и първи декември. Откъде знаете това?

— Както вече казах, доктор Тепърман, съществото общува с мен. Намеренията му не бяха изказани с думи, но бяха съвсем ясни.

— Съществото ли ви предаде по телепатичен път датата двайсет и първи декември?

— Не. — Мик протегна ръка към бележките на капитана, прегледа ги и небрежно махна щипката от листата. — Цял живот съм изследвал предсказанието на маите, както и пет-шест древни паметници, намиращи се на различни места по планетата, които свързват присъствието на злото с края на света. Датата двайсет и първи декември фигурира в календара на маите. На този ден човечеството ще бъде заличено от лицето на Земята. Преди да ми се изсмеете, трябва да знаете, че календарът е точно астрономическо средство…

Чейни потърка очи. Търпението му се изчерпваше.

— Не говорите като биолог, докторе, а предсказанието на маите никак не е забавно. На петролната платформа загинаха много хора и аз искам да знам какво ги е убило.

— Вече ви казах. — Мик незабелязано пъхна щипката в колана си.

— И как влязохте в извънземния кораб?

— На около километър и половина от централния тунел има двайсет и три дупки, наредени в съвършен кръг в морското дъно. Спътничката ми и аз насочихме подводницата към една от дупките. Всмука ни огромна турбина, която…

— Турбина! — Тепърман отново повдигна вежди в недоумение. — Невероятно. Каква е функцията на турбината?

— Предполагам, че служи за вентилация. Миниподводницата се заклещи в перките. И когато роторите заработиха, за да изтеглят водата от камерата, бяхме изхвърлени в морето.

Капитан Лус се върна в стаята. Изражението му беше иронично.

— Вицепрезидент Чейни, имаме проблем, който обяснява много неща. Оказва се, че доктор Розен не е такъв, за какъвто се представя. Истинското му име е Майкъл Гейбриъл и миналата седмица е избягал от психиатрична клиника в Маями.

Чейни и Марвин погледнаха насмешливо Мик, но той твърдо се взря в очите на вицепрезидента.

— Не съм психичноболен. Излъгах за самоличността си, защото полицията ме преследва, но не съм луд.

Капитан Лус показа факса, който държеше в ръката си.

— Тук пише, че единайсет години сте били в клиниката след инцидент с Пиер Борджия.

Чейни отвори широко очи.

— Държавният секретар Борджия?

— Борджия обиди баща ми и го унижи пред колегите му. Не можах да се сдържа. Борджия манипулира съдебната система. Вместо да излежа присъда за нападение, той направи така, че да ме изпратят в психиатрична клиника.

Капитан Лус даде факса на Чейни.

— Бащата на Мик е Джулиъс Гейбриъл.

— Археологът? — изненада се Марвин.

Капитанът се изсмя подигравателно.

— По-скоро шарлатанинът, който се опита да убеди научната общност, че човечеството ще бъде унищожено. Спомням си, че четох за този случай. Вестта за смъртта му беше на корицата на „Таймс“.

— Какъвто бащата, такъв и синът — отбеляза Чейни.

— Може би е имал право — измънка Марвин.

Лицето на капитана се зачерви.

— Джулиъс Гейбриъл беше луд, доктор Тепърман, и според мен крушата не е паднала по-далеч от дървото. Този човек изгуби достатъчно от времето ни.

Мик стана. Не можеше да сдържа гнева си.

— Всичко, което ви казах, е истина…

— Защо не зарежете тази игра, Гейбриъл? В миниподводницата намерихме дневника на баща ви. Целта на историята ви е да убедите нас и останалия свят, че абсурдните теории на баща ви са истина.

Капитанът отвори вратата.

В стаята влязоха двама въоръжени пазачи.

— Господин вицепрезидент, ако нямате повече въпроси към този човек, имам заповед да го хвърля в карцера.

— От кого е заповедта?

— От държавния секретар Борджия, сър. Той пътува насам.

 

 

Сидни, Австралия

Свръхзвуковият самолет „Дасолт“ летеше със скорост две хиляди километра в час над Тихия океан. В пътническата кабина имаше осем места, но само три от тях бяха заети.

Посланик Барбара Бекър се събуди, протегна се и погледна часовника си. Самолетът вече се спускаше над Австралия. „Лос Анджелис-Сидни за седем часа и половина — помисли Барбара. — Не е зле.“ Стана и се приближи до двамата учени от Института за изследване на енергията и околната среда.

Едрият Стивън Тейбър се бе облегнал на прозореца и хъркаше, а колегата му доктор Марти Мартинес трескаво пишеше на лаптопа си.

— Извинете, докторе, но скоро ще кацнем, а искам да ви задам още няколко въпроса.

— Един момент, моля — отговори Мартинес и продължи да пише.

Бекър седна до него.

— Може би трябва да събудя приятеля ви…

— Буден съм — обади се Тейбър и се прозя.

Мартинес изключи компютъра.

— Задайте въпросите си, госпожо посланик.

— Както знаете, австралийското правителство е скандализирано. Твърдят, че сто и седемдесет хиляди квадратни километра земя са се изпарили по време на експлозията. Това е невероятно огромна територия. Въз основа на предварителната ви оценка от сателитните снимки, бихте ли казали, че инцидентът е причинен от природно явление, или е предизвикана от човека експлозия?

Мартинес сви рамене.

— Предпочитам да не изразявам мнение, докато не довършим изследванията.

— Разбирам, но…

— Госпожо посланик, господин Тейбър и аз сме представители на Съвета по сигурността на Обединените нации, а не на Съединените щати. Разбирам, че се е разразила разгорещена политическа битка, но предпочитам да не разсъждавам…

— Успокой се, Марти. — Тейбър се наведе напред. — Ще отговоря на въпроса ви, госпожо посланик. Първо, забравете, че става дума за природно бедствие. Не е било земетресение, нито изригване на вулкан. Според мен е било експлозия от експеримент с нов вид термоядрено оръжие и съм уплашен до смърт.

Мартинес поклати глава.

— Стивън, не можеш да си сигурен…

— Хайде, Марти, не го увъртай. И двамата подозираме едно и също. И без това всичко ще излезе наяве.

— Какво ще излезе наяве? Кажете, господа. Какво подозирате?

— Нещо, срещу което учените протестират през последното десетилетие. Ново поколение термоядрена бомба на основата на чист синтез.

— Съжалявам, но не съм учен. Какво означава чист синтез?

— Не съм изненадан, че не сте чували термина — каза Тейбър. — Неизвестно защо, тази тема винаги е успявала да убегне от вниманието на политиците. Има три вида ядрено оръжие — атомната бомба, водородната бомба и бомба с чист термоядрен синтез. При атомната бомба се използва ядреното делене — процесът на деленето на ядрото на атома на две или повече части. По принцип атомната бомба е сфера, пълна с електронно програмиран експлозив. В сферата има топка плутоний, голяма колкото грейпфрут, а в сърцевината й е устройството, което освобождава поток от неутрони. Когато експлозивът се взриви, плутоният се превръща в разтопена лава. Атомите се делят, предизвиквайки верижна реакция, която на свой ред освобождава огромни количества енергия. Ако говоря твърде бързо, кажете ми да спра.

— Продължавайте.

— Във водородната бомба уран-235 поглъща неутрон. Ядреното делене става, когато неутронът се разпада на две по-малки ядра, няколко неутрона и много енергия. Това довежда до повишаване на температурата и плътността, необходими за синтеза на деутерия и трития, които са изотопи на водорода и…

— Чакайте. По-бавно.

— Подробностите не са важни — каза Мартинес. — Трябва само да знаете, че термоядреният синтез и ядреното делене са различни неща. Ядреният синтез е реакцията, която се получава, когато два атома водород се комбинират или слеят и се образува атом хелий. При този процес, същият, който зарежда с енергия Слънцето, се освобождава много по-голямо количество енергия, отколкото при ядреното делене, и се предизвиква още по-силна експлозия.

Тейбър кимна.

— Ключовият фактор, който в крайна сметка определя силата на термоядреното оръжие, е как да се задейства експлозията. Новото поколение бомби, основаващо се на чист синтез, е много по-различно от атомните или водородните, защото не изисква задействащ механизъм, за да предизвика ядрен синтез. Това означава, че не е необходим плутоний или обогатен уран. Добрата новина е, че няма плутоний, следователно няма и радиоактивен разпад. А лошата е, че експлозивната сила на една относително малка бомба, основаваща се на чист синтез, би била много по-голяма и от най-модерната ни водородна бомба.

— Колко по-голяма?

— Ще ви дам пример — отговори Мартинес. — Атомната бомба, пусната над Хирошима, създава количество енергия, равно на петнайсет килотона или петнайсет хиляди тона динамит. Температурите в центъра на експлозията стигат до седем хиляди градуса, при скорост на вятъра хиляда и шестстотин километра в час. Повечето хора в радиус от километър и половина са умрели. Съвременният вариант на водородната бомба е с еквивалент от двайсет до петдесет мегатона или петдесет милиона тона динамит, колкото две-три хиляди бомби като хвърлената над Хирошима. Бомбата, основаваща се на чист синтез, причинява още по-големи поражения. Една такава малка бомба от два килотона има същия ефект като трийсетмегатонна водородна бомба. С други думи, един тон динамит, получен при чистия синтез, се равнява на петнайсет милиона тона динамит, произведен от една водородна бомба. Ако искате да унищожите територия от сто и седемдесет хиляди квадратни километра, ключът за успеха е чистият термоядрен синтез.

Въпреки климатичната инсталация Барбара усети, че се изпоти.

— И смятате, че някоя чужда сила е успяла да направи такова оръжие?

Мартинес и Тейбър се спогледаха.

— Какво? Говорете.

Тейбър се почеса по носа.

— Още не е официално доказано, че може да бъде разработено оръжие от това ново поколение, госпожо посланик, но Съединените щати и Франция полагат усилия повече от десетилетие.

Доктор Мартинес я погледна в очите.

— Както казах, нищо от това не би трябвало да ви шокира. Учените от години протестират и оспорват морала и законността на тези изследвания. Това е нарушение на договора за забрана на опитите с ядрено оръжие.

— Чакай малко, Марти — каза Тейбър. — И двамата знаем, че в договора не се споменава за чист термоядрен синтез.

— Защо, по дяволите? — попита Бекър.

— Пролука в закона, на която не е било обърнато внимание, предимно защото никоя държава не е обявила официално намерението си да прави такива оръжия.

— Мислите ли, че французите биха продали технологията на австралийците?

— Ние не сме политици, госпожо посланик — заяви Тейбър. — Може да са руснаците или дори САЩ.

Мартинес кимна.

— Съединените щати знаят повече за тези намерения. Полевият експеримент на това оръжие в Австралия кара всички да гадаят.

Барбара поклати глава.

— Господа, отивам в гнездото на осите. И петте постоянни страни членки на Съвета за сигурност изпращат делегати. Всеки ще обвинява другия.

Мартинес облегна глава назад и затвори очи.

— Още не проумявате значението на всичко това, нали, госпожо посланик? Термоядрената бомба, основаваща се на чист синтез, е оръжието на Деня на Страшния съд. Преди всичко, на никоя страна, включително на Съединените щати, не трябва да се позволява да извършва експерименти с такова оръжие. Няма значение коя страна ще го направи първа. Оръжието може да унищожи всички ни.

Колесникът докосна пистата и самолетът се придвижи към очакващия го „Сикорски С-70Б-2 Сийхоук“.

Посрещна ги висок мъж в черен неопренов костюм.

— Госпожо посланик, аз съм Карл Брант от Австралийската организация за екологично наблюдение. Приятно ми е да се запознаем. Извинете, че съм облечен така, но защитните облекла, които след малко ще си сложим, са много неудобни. Предполагам, че господата са от Съвета за сигурността към Обединените нации?

Тейбър и Мартинес се представиха.

— Много добре. Вижте какво, не желая да ви карам да бързате, но Паларбор е на два часа път и бих искал да пътувам по светло.

— Къде са другите членове на Съвета за сигурност?

— Вече чакат в хеликоптера.

 

 

Мексиканският залив

Мик коленичи до стоманената врата на килията и се опита да отвори ключалката с телената щипка, но тя се счупи и се заклещи в ключалката.

— По дяволите!

„Нищо не става. Не мога да се съсредоточа. Трябва да си почина, да поспя.“ Затвори очи, после отново ги отвори. „Не, не трябва да заспивам, а да се опитам да отключа. Борджия скоро ще бъде тук и…“

— Мик?

Гласът го стресна.

— Мик Гейбриъл, чуваш ли ме?

— Тепърман?

Вратата се отвори.

— Едва те намерих. Този кораб е огромен. — Той даде на Мик подвързания в кожа дневник. — Интересно четиво. Но баща ти имаше буйно въображение.

Мик погледна открехнатата врата.

— Знаеш ли, че познавах баща ти? Бях третокурсник в Кеймбридж през шейсетте. Джулиъс изнесе поредица от лекции на тема „Загадките на древния човек“. Помислих, че е гениален. Всъщност тъкмо неговите лекции ме накараха да стана екзобиолог.

Марвин забеляза, че Мик гледа вратата, обърна се и видя щипката, която се подаваше от ключалката.

— Така няма да стигнеш далеч.

— Доктор Тепърман, трябва да изляза оттук.

— Знам. Ето, вземи това. — Марвин бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. — Тук има шестстотин долара. Не са много, но би трябвало да ти стигнат дотам, където отиваш.

— Освобождаваш ме?

— Аз съм само пратеник. Баща ти ми оказа голямо въздействие, но не го обичах чак толкова много.

— Не разбирам.

— Бягството ти е уредено от човек, който ненавижда държавния секретар Борджия.

„Чейни?“ — запита се Мик.

— Значи не ме освобождаваш, защото вярваш на историята ми?

Марвин се усмихна и приятелски го потупа по рамото.

— Ти си добро момче, Мик, но също като баща ти си малко откачен. А сега слушай внимателно. Завий наляво и тръгни по коридора. Ще стигнеш до горната палуба. Там има хангар. На пода са жертвите, които загинаха на петролната платформа. Вземи чувал, скрий се вътре и чакай. След трийсет минути ще дойде спасителен хеликоптер, за да транспортира мъртвите до Мерида.

— Благодаря. А Доминик?

— Приятелката ти е по-добре, но не е в състояние да пътува. Искаш ли да й предам нещо?

— Моля те, кажи й, че ще довърша тази работа докрай.

— Къде ще отидеш?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Може би не. По-добре тръгвай, преди да са затворили и двама ни.

 

 

Южна Австралия

Посланик Бекър гледаше през стъклото и внимателно слушаше разговора, който се водеше в задната част на хеликоптера между делегатите от Русия, Китай и Франция. Спенсър Бочин, представителят на Великобритания, се наведе и прошепна в ухото й:

— Трябва да са французите. Само се моля на Бога да не са направили глупостта да продадат оръжието на иранците.

Тя кимна.

— Не биха извършили експеримента без подкрепата на Русия и Китай.

Късно следобед хеликоптерът пристигна в Южна Австралия. Барбара Бекър погледна навън и настръхна от гледката, която се разкри пред очите й.

Районът представляваше огромна овъглена яма, опожарена вдлъбнатина, простираща се докъдето поглед стига.

Карл Брант седна до нея.

— Преди три дни участъкът е бил на четирийсет метра над морското равнище, а сега на някои места е едва метър и половина.

— Как е възможно нещо да изпепели толкова много скали?

Стив Тейбър спря, докато помагаше на доктор Мартинес да си сложи защитното облекло.

— Ако се съди по кратера, който виждаме, бих казал, че експлозията е била подземна и с невероятна мощност.

Брант нахлузи противорадиационното облекло и вдигна ципа на качулката.

— В резервоарите на тези костюми има кислород за трийсет минути.

Тейбър даде на помощника си гайгеров брояч.

— Марти, сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Ще се оправя.

Помощник-пилотът се присъедини към тях и помогна на Брант и Мартинес да се наместят на седалките, свързани с кабел за хидравличен механизъм.

— Господа, в слушалките ви има предаватели. Ще можете да комуникирате с нас и помежду си. Ще трябва да освободим седалките ви, щом стъпите на земята. — Той отвори плъзгащата се врата на товарното помещение. — Хайде, спускайте ги.

Петимата посланици се събраха да гледат. Мартинес почувства как сърцето му сякаш подскочи в гърлото, когато прекрачи прага и увисна на петдесет метра над земята. Затвори очи и усети, че се завъртя, докато го спускаха.

— Добре ли си, докторе?

— Да, Брант. — Мартинес отвори очи и погледна гайгеровия брояч. — Засега няма радиация, но е много горещо.

— Не се притеснявай. Защитните облекла би трябвало да ни предпазят.

— Би трябвало? — Мартинес погледна надолу. Към него се издигаше бял пушек, който замъгляваше стъклото на шлема му. „Още три метра…“

— Чакай! Спри, спри! — Мартинес прибра колене до гърдите си, опитвайки да не се допира до разтопената повърхност. — Вдигнете ни!

Двамата престанаха да се спускат и увиснаха над нажежената до бяло, топяща се при температура шестстотин и петдесет градуса земя.

— Вдигнете ни още три-четири метра — извика Брант.

— Какъв е проблемът? — чу се в слушалките гласът на Барбара.

— Повърхността кипи. Това е врящ котел от разтопени скали и морска вода — с нервен писклив глас отговори Мартинес. — Ще направим изследванията оттук. Ще отнеме само минута.

Плътният глас на Тейбър го накара да подскочи.

— Има ли радиация?

Мартинес погледна брояча.

— Не. Чакай малко. Открих аргон-41.

— Това не е страничен продукт от разпада на плутония — обади се Брант.

— Не, това е краткотраен активиращ продукт на чистия термоядрен синтез. Онова, което е изпепелило този район, трябва да е било някакво хибридно ядрено оръжие. — Мартинес погледна гайгеровия брояч на колана си, после анализира газовете, издигащи се отдолу. — Брей. Нивото на въглеродния двуокис надвиши скалата.

— Това е разбираемо — каза Брант. — Равнината е съставена от варовик, който, както знаеш, е природен склад за въглероден двуокис. При изпаряването на земята се е образувал облак от въглероден двуокис. Всъщност извадихме късмет, че южните ветрове са го издухали към океана, далеч от градовете.

— Има и високи нива на хидрохлоридна киселина.

— Сериозно? Странно.

— Да, Брант, цялото това нещо е много странно. И страшно. Вдигнете ни. Видях достатъчно.

 

 

Летището в Мерида Мексико

Транспортният хеликоптер се приземи с трясък. Мик отвори очи, пое дълбоко въздух, надигна глава и се огледа.

Около него бяха натрупани шейсет и четири зелени найлонови чувала с труповете на екипажа на „Сцила“. Той чу, че вратите изтракаха, легна и вдигна ципа на чувала. Вратата се отвори и се чу гласът на пилота:

— Ще бъда в хангара. Кажи на хората си да внимават, амиго.

Последва разговор на испански. Мъжете започнаха да разтоварват чувалите. Мик лежеше неподвижно.

Изминаха няколко минути. После един камион изръмжа и се отдалечи.

Мик смъкна ципа на чувала, надникна през отворената врата на товарното помещение и забеляза вагонетката, която се бе насочила към хангара.

Измъкна се от чувала, скочи от спасителния хеликоптер и хукна към изхода на летището.

Дневник на Джулиъс Гейбриъл

През есента на 1977 година двамата с Мария се върнахме в Централна Америка. Съпругата ми беше бременна в шестия месец. Отчаяно се нуждаехме от средства, затова решихме да предадем трудовете си на университетите в Кеймбридж и Харвард, като внимателно пропуснахме информацията за присъствието на извънземната раса от човешки същества. Смаяни от работата ни, университетските власти ни отпуснаха пари, за да продължим проучванията си.

Купихме си каравана и тръгнахме да изследваме руините на маите. Надявахме се да разберем коя е пирамидата в Централна Америка, която художникът от Наска е нарисувал в пустинята, както и да намерим средство да спасим човечеството от предсказаната гибел.

Въпреки ужасяващото естество на мисията ни, годините, прекарани в Мексико, бяха щастливи. Най-радостният миг беше раждането на сина ни Майкъл, който се появи на бял свят на Коледа сутринта, в малка болница в Мерида.

Трябва да призная, че бях много загрижен как ще отгледаме детето в тези тежки условия. Тревожех се, че изолираността на Майкъл от други деца ще попречи на социалното му развитие. Дори предложих да го изпратим в частно училище с пансион, когато стане на пет години, но Мария не искаше и да чуе за това. Накрая се съгласих с желанията й, осъзнавайки, че тя се нуждае от компанията на детето, както и синът ни от нея.

Мария беше за Мик не само майка, но и съветник, наставник и най-добър приятел. А той беше отличният й ученик. Още от ранна възраст беше ясно, че момчето притежава проницателния й ум, наред с черните й като абанос очи и обезоръжаващия им поглед.

В продължение на седем години семейството ни претърсва гъстите джунгли на Мексико, Белиз, Гватемала, Хондурас и Ел Салвадор. Докато другите бащи учеха синовете си да играят бейзбол, аз учех Майкъл да прави разкопки. Другите деца учеха чужди езици, а той превеждаше йероглифите на маите. Тримата се изкатерихме на храмовете в Уксмал, Паленке и Тикал, изследвахме крепостите в Лабна, Чурихуху и Кеуик и се възхищавахме на замъка на Тулум. Изследвахме столицата на запотеките Монте Албан и религиозните центрове Каминалую и Копан. Провирахме се в гробници и се гмуркахме с акваланги в подводни пещери. Изровихме древни плочи и разговаряхме с потомци на маите. И накрая стеснихме кръга на идентичността на рисунката на пирамидата в Наска до едно от две древни места. Смятахме, че и двете са части от загадката в календара на маите.

Първото беше Теотихуакан — великолепният град на толтеките, разположен на високо две хиляди метра планинско плато в Мексико, на петдесетина километра североизточно от сегашния Мексико Сити. Смята се, че Теотихуакан е построен по времето на Исус Христос и е бил първата голямата столица в Западното полукълбо.

Подобно на пирамидите в Гиза, и произходът на Теотихуакан е забулен в загадъчност. Нямаме представа коя култура е проектирала града, как са го построили и дори на какъв език са говорели първите му жители. Както и в случая със Сфинкса и пирамидите в Гиза, датата на построяването на Теотихуакан е спорна. Дори името на комплекса и пирамидите са стигнали до нас от цивилизацията на толтеките, които са се заселили там векове след като градът е бил изоставен.

Изчислено е, че за построяването на Теотихуакан е бил необходим трудът на двайсет хиляди души в продължение на четирийсет години. Но вниманието ни беше привлечено не от загадката около построяването, а около проектирането на града и очевидните прилики с архитектурния план на Гиза.

Както вече споменах, в Гиза има три най-важни пирамиди, ориентирани към звездите в пояса на Орион, а река Нил е огледален образ на тъмната ивица в Млечния път. В Теотихуакан също има три пирамиди, разположени в изумително подобна зашеметяваща формация, макар че ориентацията се различава със сто и осемдесет градуса. От единия до другия край на града минава Алеята на мъртвите — главната улица в комплекса. Също като река Нил в Гиза, Алеята представлява тъмната ивица в Млечния път.

За древните американски индианци тъмната ивица е била позната като Шибалба Би, Черния път, водещ към Шибалба, Подземния свят. Последните разкопки в Теотихуакан разкриха големи канали, прокопани под този път, които сега знаем, че са предназначени да събират дъждовната вода. Това показва, че Алеята на мъртвите може би съвсем не е път, а величествен космически отразяващ поток.

Приликите между Гиза и Теотихуакан не свършват дотук. Най-големият от трите храма в Теотихуакан се нарича Пирамидата на слънцето — четиристенна постройка, чиято основа 227,75 метра е само 3,75 метра по-къса от тази на Голямата пирамида в Гиза. Пирамидата на слънцето е най-голямата направена от човека постройка в Западното полукълбо, а Голямата пирамида в Гиза — в Източното. Освен това Пирамидата на слънцето сочи на запад, а Голямата пирамида е ориентирана на изток — интересен факт, който накара Мария да стигне до извода, че тези две огромни постройки са гигантски планетарни ориентири.

Измеренията на Голямата пирамида и на Пирамидата на слънцето ясно показват, че древните строители и на двете места са притежавали изумителни познания по математика и геометрия и са знаели стойността на числото пи. Обиколката на Пирамидата на слънцето е равна на височината й, умножена по 2 пи, а на Голямата пирамида — на два пъти височината й по 4 пи.

Податки кой е построил Теотихуакан могат да бъдат намерени в най-малката от тези постройки — Пирамидата на Кецалкоатъл. Храмът се намира в огромен квадратен двор, наречен Цитаделата, който може да побере сто хиляди души. Най-пищно украсената постройка от всички в Теотихуакан — Пирамидата на Кецалкоатъл — има множество скулптури и триизмерни фасади, изобразяващи една отличителна фигура — заплашителната Перната змия.

За толтеките и ацтеките Пернатата змия е символизирала великия белокож мъдрец Кецалкоатъл.

За пореден път присъствието на загадъчния брадат учител насочи търсенията ни към миналото.

След като напуснали Теотихуакан, толтеките и водачът им тръгнали на изток и се заселили в града на маите Чичен Ица. Там двете култури отново се слели в една и създали най-величествената и озадачаваща постройка в целия древен свят — пирамидата на Кукулкан.

И именно в Чичен Ица попаднахме на откритие, което не само промени съдбата на семейството ми, но и ни обрече завинаги да пътуваме.