Тес Геритсън
Хирургът (12)

11

Очите на Нина Пейтън бяха широко отворени и безумни. Китките и глезените й бяха привързани с ремъци към леглото и сухожилията на ръцете й бяха изпъкнали като дебели въжета от усилието й да се освободи.

— Дойде на себе си преди около пет минути — обясни Стефани, сестрата в Интензивното отделение. — Първо забелязах, че пулсът й се ускори, после видях, че очите й са отворени. Опитах да я успокоя, но тя продължава да се бори с ремъците.

Катрин погледна към монитора, следящ сърдечната дейност и видя ускорен пулс, но не и аритмия. Дишането на Нина също беше учестено, от време на време се чуваше експлозивно хриптене, което изхвърляше слуз по ендотрахеалната тръбичка.

— Заради тръбичката в трахеята й е — поясни Катрин. — Тя е причина за паниката й.

— Да й дам ли валиум?

— Нужна ни е в съзнание — обади се застаналият до вратата Мур. — Ако бъде приспана, няма да получим никакви отговори.

— Тя така или иначе не е в състояние да разговаря с вас. Не и докато тръбичката е в трахеята й. — Катрин погледна към Стефани. — Какъв е резултатът от газовия анализ на кръвта й от последния тест? Можем ли да махнем тръбичката?

Стефани прелисти документацията си.

— Стойностите са гранични. Р02 е шейсет и пет. РС02 е трийсет и две. Резултатите са при интубиране с 40% кислород.

Катрин се намръщи, тъй като нищо от казаното не й хареса. Тя не по-малко от полицията искаше Нина да бъде в съзнание и в състояние да говори, но се налагаше да преодолее и други съображения. Усещането на вкараната в гърлото тръбичка може да предизвика паника във всеки и Нина беше толкова възбудена, че вързаните й китки вече бяха ожулени. Но махането на тръбичката също беше рисковано. След операцията в белите й дробове се беше събрала течност и макар да вдишваше 40% кислород — два пъти повече, отколкото количеството кислород във въздуха в стаята — насищането на кръвта й с кислород едва достигаше долната граница. Затова Катрин беше оставила тръбичката. Извадеха ли я, щяха да увеличат риска за пациентката. Ако пък я оставеха, тя щеше да продължи да се мята, обзета от паника. Ако я упояха, въпросите на Мур щяха да останат без отговори. Катрин погледна към Стефани.

— Смятам да извадя тръбичката.

— Сигурна ли сте?

— Ако състоянието се влоши, ще я интубирам отново.

„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“ — прочете тя в очите на сестрата. След няколкодневен престой на тръбичката в ларинкса, меките тъкани понякога се надуваха и това затрудняваше повторното интубиране. Единственият изход в такъв случай оставаше спешната трахеотомия.

Катрин заобиколи леглото, така че да застане зад главата на пациентката, и нежно обхвана в дланите си лицето й.

— Нина, аз съм д-р Кордел. Ще извадя тръбичката. Това ли искаш?

Пациентката кимна, реакцията й беше остра и отчаяна.

— Трябва обаче да застанеш напълно неподвижно, съгласна ли си? За да не нараним гласните ти струни. — Катрин вдигна поглед. — Маската готова ли е?

Стефани протегна пластмасовата кислородна маска.

Катрин стисна успокоително рамото на Нина. Свали лейкопласта, който държеше тръбичката на място, и пусна въздух от подобния на балон апарат за дишане.

— Поеми дълбоко въздух и издишай — каза тя.

Видя как гръдният й кош се издигна и щом Нина изпусна въздуха от гърдите си, Катрин измъкна навън тръбичката.

Тя се появи сред облак от слуз, докато пациентката кашляше и хриптеше. Катрин я галеше по косата, шепнейки нежно, докато Стефани закрепваше кислородната маска на място.

— Справяш се чудесно — заяви лекарката.

Но по монитора за следене на сърдечната дейност продължаваха да пробягват точки и линийки. Уплашеният поглед на Нина не се отделяше от лицето на Катрин, сякаш тя беше спасителният й пояс и не смееше да откъсне очи от нея. Катрин се вгледа в очите й и усети смущаваща близост. „Това съм аз преди две години. Когато се събудих в болницата в Савана. Изплувайки от един кошмар, за да се озова в друг…“

Погледна към ремъците около китките и глезените на Нина и си спомни колко ужасяващо й се бе сторило усещането, че е вързана. Така, както я беше завързал и Андрю Капра.

— Развържи ремъците — рече тя.

— Но тя може да извади иглата за системата.

— Просто ги развържи.

Стефани се изчерви от мъмренето. Без да каже дума повече развърза ремъците. Тя не разбираше. Никой не можеше да разбере, освен Катрин, която дори две години след случилото се в Савана не можеше да търпи ръкави със стегнати маншети. След като свалиха и последния ремък, тя видя как устните на пациентката се раздвижиха безмълвно.

Благодаря.

Постепенно писукането на апарата за електрокардиограмите забави скоростта си. На фона на стабилния ритъм на сърцето двете жени се спогледаха. Ако Катрин бе разпознала част от себе си в очите на Нина, Нина изглежда също разпозна себе си в лекарката. Безмълвното братство на жертвите.

Ние сме повече, отколкото някой някога ще узнае.

— Сега вече можете да влизате — каза сестрата.

Мур и Фрост влязоха в ограденото пространство и завариха Катрин, седнала до леглото, хванала ръката на Нина.

— Тя ме помоли да остана — обясни лекарката.

— Мога да се обадя да изпратят жена-полицай — каза Томас.

— Не, тя иска мен — поясни д-р Кордел. — Ще остана при нея.

Впери нетрепващия си поглед право в очите на Мур и той осъзна, че това не е същата жена, която беше държал в обятията си само преди няколко часа. Пред него стоеше друга Катрин Кордел, пламенна и покровителствена, която не бе склонна да отстъпи.

Той кимна и приседна край леглото, Фрост намести касетофона и зае възможно най-скромна позиция край краката на пациентката. Мур го беше избрал да присъства по време на този разговор именно заради кроткия му нрав и ненатрапваща се любезност. Последното, от което се нуждаеше сега Нина Пейтън, беше някое прекалено агресивно ченге.

Кислородната й маска беше махната и заместена с тръбички, през които въздухът влизаше в ноздрите й. Погледът й пробягваше между двамата мъже в търсене на някакви признаци за заплаха и бидейки нащрек за внезапни жестове. Мур се постара да говори максимално тихо и нежно. След като се представи пред пациентката, той прочете името, възрастта и адреса й, за да получи потвърждение от нея за точността на информацията. Те вече бяха сигурни в нея, но искаха тя също да я потвърди на записа, за да бъдат наясно с менталния й статус и да й дадат възможност да демонстрира, че е в пълно съзнание и способна да даде показания. Тя отговаряше на въпросите му с дрезгав, равен глас, неестествено лишен от емоции. Тази дистанцираност го нервираше, струваше му се, че слуша мъртва жена.

— Не го чух да влиза в къщата ми — каза тя. — Събудих се едва когато той вече стоеше над леглото ми. Не трябваше да оставям прозорците си отворени. Не трябваше да пия хапчетата…

— Какви хапчета? — попита меко Мур.

— Имах проблеми със съня заради… — Не довърши мисълта си.

— Изнасилването ли?

Тя извърна очи, избягвайки погледа му.

— Имах кошмари. В клиниката ми дадоха хапчета. За да ми помогнат да спя.

И един кошмар, един истински кошмар е влязъл в спалнята й.

— Видяхте ли лицето му?

— Беше тъмно. Чувах дишането му, но не можех да помръдна. Не можех да извикам.

— Вече бяхте ли завързана?

— Нямам спомен да го е правил. Не помня как е станало.

„Хлороформ — помисли си Мур, — за да сломи съпротивата й в началото. Преди да се е събудила напълно.“

— Какво се случи после, Нина?

Дишането й се учести. Линията на монитора, следящ работата на сърцето й, започна да играе.

— Седна на един стол до леглото ми. Виждах сянката му.

— И какво направи?

— Той… говореше ми.

— Какво каза?

— Каза… — Младата жена преглътна с усилие. — Каза, че съм мръсна. Заразена. Каза, че трябвало да бъда отвратена от собствената си мръсотия. И че той… щял да отреже частта, която ме позоряла, и да ме направи отново чиста. — Замълча, след което додаде шепнешком: — И тогава разбрах, че ще умра.

Макар лицето на Катрин да бе пребледняло, жертвата изглеждаше неестествено хладнокръвна, сякаш говореше не за своя кошмар, а за кошмара на друга жена. Вече не гледаше към Мур, а се взираше в някаква точка зад него, виждайки в далечината завързана за легло жена. А на стола до нея мъж, скрит в мрака, който описва спокойно ужасите, които възнамерява да извърши. „Това именно е подготвителният етап за Хирургът — помисли си Мур. — Това именно го възбужда. Миризмата на женския страх. Той се храни с нея. Седи до леглото на жертвата си и изпълва ума си с образи на смъртта. По кожата й избива пот, пот, която излъчва киселата миризма на ужаса. Той копнее за този екзотичен парфюм. Вдишва го и той го възбужда.“

— Какво стана после? — попита Томас.

Не последва отговор.

— Нина?

— Включи лампата, като я обърна така, че да свети право в лицето ми, за да не го виждам. Виждах само ярката светлина. Той ми направи снимка.

— И после?

Тя го погледна.

— После излезе.

— Остави те сама в къщата?

— Не сама. Чувах го да се движи нагоре-надолу. И телевизора… цялата нощ чувах телевизора.

„Моделът се е променил“ — помисли си Мур и двамата с Фрост се спогледаха изумени.

Хирургът определено беше станал по-уверен. По-дързък. Вместо да извърши убийството за два-три часа, той го беше проточил. Беше оставил жертвата си завързана за леглото през цялата нощ и на следващия ден, за да размишлява върху предстоящото си изтезание. Безчувствен към риска, целта му беше да изтръгне целия й ужас. За да изпита максимално удоволствие.

Сърдечните удари на монитора отново се бяха ускорили. Макар гласът на Нина да звучеше равно и безжизнено, страхът се спотайваше под спокойната фасада.

— Какво стана тогава, Нина? — попита Томас.

— По някое време следобед трябва да съм заспала. Когато се събудих, отново беше тъмно. Бях страшно жадна. Не бях в състояние да мисля за нищо друго, освен колко ми се пие вода…

— Той излизал ли е по някое време? Оставял ли те е сама в къщата?

— Не знам. Не чувах нищо друго, освен телевизора. Когато той го изключи, аз разбрах. Разбрах, че се връща в стаята ми.

— Включи ли светлината, когато се върна?

— Да.

— Видя ли лицето му?

— Само очите. Носеше маска. Като тези, които носят лекарите.

— Но видя очите му.

— Да.

— Познаваше ли го? Беше ли го виждала преди?

Последва дълго мълчание. Мур усещаше учестените удари на собственото си сърце, докато стоеше в очакване на желания отговор.

Тогава тя тихо промълви:

— Не.

Той се отпусна назад в стола си. Напрежението в стаята внезапно се бе сгромолясало. За тази жертва Хирургът беше непознат, човек без име, чиито причини да избере именно нея оставаха загадка.

Той каза, прикривайки разочарованието в гласа си:

— Опиши ни го, Нина.

Тя пое дълбоко въздух и затвори очи, сякаш опитвайки да извика спомена.

— Той имаше… имаше къса коса. Подстригана спретнато…

— Какъв цвят?

— Кафяв. От по-светлите нюанси на кафявото.

Също като косъма, който бяха открили в раната на Елена Ортис.

— Значи е бил кавказки тип? — попита полицаят.

— Да.

— Очи?

— Светли. Сини или сиви. Страхувах се да гледам право в тях.

— А формата на лицето? Закръглено, овално?

— Тясно. — Направи пауза. — Обикновено.

— Височина и тегло?

— Трудно е да…

— Ти как смяташ?

Младата жена въздъхна.

— Средни.

Средно. Обикновено. Чудовище, което изглеждаше като всеки друг човек.

Мур се обърна към Фрост.

— Да й покажем снимките.

Фрост подаде първия албум със снимки, подредени по шест на страница. Мур постави албума на масичката с колелца до леглото и я приближи до пациентката.

През следващия половин час те наблюдаваха с постоянно смаляващата се надежда, докато тя разлистваше албумите, без да се спре на нито една от снимките. Никой не говореше, единствените звуци бяха тихото съскане на кислорода и обръщането на страниците. Това бяха снимките на известни извършители на сексуални престъпления. Докато Нина прелистваше страница след страница, на Мур му се струваше, че парадът от лица няма край, че той представяше тъмната страна на всеки мъж, импулса на влечугото, прикрито от човешка маска.

Чу почукване по стъклото на заграденото пространство около леглото. Вдигна очи и видя Джейн Ризоли, която му правеше знаци.

Излезе при нея.

— Идентифицира ли го вече? — попита тя.

— Не се надявай да го направи. Носел хирургическа маска.

Ризоли се намръщи.

— Защо пък маска?

— Възможно е да е част от ритуала му. Част от това, което го възбужда. Да играе на чичо доктор във фантазиите си. Казал й, че ще отреже органа, който бил опозорен. Знаел е, че е жертва на изнасилване. И какво е изрязал? Насочил се е право към матката.

Джейн погледна към леглото от другата страна на стъклото. И додаде тихо:

— Аз се сещам за още една причина да носи маската.

— И тя е?

— Не е искал да види лицето му. Не е искал да го идентифицира.

— Но това би означавало…

— Твърдя го от самото начало. — Ризоли се обърна и го погледна. — През цялото време Хирургът е възнамерявал да остави Нина Пейтън жива.

 

 

„Колко малко виждаме всъщност от човешкото сърце“ — мислеше си Катрин, докато изучаваше рентгеновата снимка на гръдния кош на Нина Пейтън. Седнала в полумрака, тя се взираше в закрепената към светлата кутия снимка, в сенките, които образуваха костите и органите. В гръдния кош, в тремполина на диафрагмата, докато накрая се спря върху намиращото се отгоре сърце. Не седалището на душата, а просто мускулна помпа, чието предназначение не беше по-мистично, отколкото това на белите дробове или бъбреците. Но колкото и здраво да се опираше върху науката, Катрин не можеше да гледа сърцето на Нина Пейтън, без да се развълнува от неговия символизъм.

Това бе сърцето на един оцелял човек.

Чу гласове в съседната стая. Беше Питър — искаше снимките на някакъв пациент от отговарящата за документацията секретарка. Миг по-късно той влезе в помещението за разчитане на снимки и спря, като я видя, застанала пред светлата кутия.

— Още ли си тук? — попита той.

— Също като теб.

— Но тази нощ аз съм на повикване. Защо не се прибереш у вас?

Катрин се обърна отново към рентгеновата снимка на гръдния кош на Нина.

— Първо искам да се уверя, че тази пациентка се е стабилизирала.

Той се приближи и застана зад нея, толкова висок, толкова внушителен, че младата жена с мъка сдържа импулса си да отстъпи встрани. Питър се взря в снимката.

— Като се изключат ателектазите^[1] тук-там, няма кой знае каква причина за тревога. — Потърси името в ъгъла на снимката — Джейн Доу^[2]. — Това ли е жената от дванайсето легло, около която се въртят всички онези ченгета?

— Да.

— Както виждам, си махнала тръбичката за дишане.

— Преди няколко часа — отвърна неохотно Катрин.

Нямаше желание да говори за Нина Пейтън, нямаше желание да разкрива доколко бе въвлечена лично в случая. Но Питър продължаваше да задава въпроси.

— Наред ли е газовият анализ на кръвта?

— В нормалните граници.

— А иначе стабилна ли е?

— Да.

— Защо тогава не се прибереш? Аз ще се грижа за нея.

— Искам лично да държа под око тази пациентка.

Той постави длан върху рамото й.

— Откога престана да имаш доверие в собствения си партньор?

Тя замръзна в мига, в който я докосна. Той го усети и отдръпна ръката си.

След кратко мълчание д-р Фалко се зае да намества своята снимка на светлата кутия, пъхайки я с резки движения на мястото й. Беше донесъл поредица от снимки на коремната област и те заеха цяла редица. След като ги окачи всичките, той застана неподвижно, очите му бяха скрити от отраженията на рентгеновите снимки в очилата му.

— Аз не съм врагът, Катрин — произнесе тихо той, без да я погледне, като вместо това се фокусираше в светлата кутия. — Иска ми се да можех да те накарам да го повярваш. Все си мисля, че трябва да съм направил или казал нещо, което промени нещата между нас. — Най-сетне я погледна. — Преди разчитахме един на друг. Поне като партньори. По дяволите, та онзи ден практически се държахме за ръце в гръдния кош на онзи човек! А сега не ме оставяш дори да те замествам в грижите за една пациентка. Нима вече не ме познаваш достатъчно добре, за да ми се довериш?

— Няма друг хирург, на който да имам по-голямо доверие, отколкото на теб.

— Какво тогава става? Тази сутрин идвам на работа и разбирам, че някой е влизал в офиса ни. А ти не искаш да говориш с мен за това. Питам те за пациентката ти на дванайсето легло, но ти не желаеш да говориш и за нея.

— Полицаите ме помолиха да не го правя.

— Както изглежда тези дни животът ти се управлява от тях. Защо?

— Не съм свободна да обсъждам тази тема.

— Аз не съм ти просто партньор, Катрин. Мислех, че съм ти приятел. — Направи крачка към нея. Беше физически внушителен мъж и самото му приближаване стана причина внезапно да я обземе чувство за клаустрофобия. — Виждам, че си уплашена. Заключваш се в офиса си. Изглеждаш така, сякаш не си спала от дни. Не мога просто да стоя отстрани и да наблюдавам.

Младата жена грабна рентгеновата снимка на Нина Пейтън от светлата кутия и я пъхна в плика.

— Това няма нищо общо с теб.

— Напротив, има, след като е свързано с теб.

Отбранителната й позиция моментално премина в гняв.

— Нека изясним веднага едно нещо, Питър. Да, двамата работим заедно и да, уважавам те като хирург. Харесвам те като партньор. Но всеки живее живота си отделно. И определено не споделяме тайните си.

— И защо да не го правим? — тихо попита той. — Какво се страхуваш да ми кажеш?

Тя го изгледа, изнервена от нежността в гласа му. В този миг повече от всичко й се прииска да се освободи от товара си, да му разкаже всичко случило се в Савана до най-срамните подробности. Но знаеше какви ще бъдат последствията от подобна изповед. Беше наясно, че да бъдеш изнасилена, означава да бъдеш опетнена завинаги, да се превърнеш завинаги в жертва. Не можеше да понася съжалението. Не и от Питър, единственият човек, чието уважение значеше всичко за нея.

— Катрин?

Младият мъж протегна ръка напред.

Тя погледна през сълзи към протегнатата му ръка. И като удавница, предпочела черното море пред спасението, не я пое.

Вместо това се обърна и излезе от стаята.