Тес Геритсън
Хирургът (6)

5

— Този извършител е класически пикерист — каза д-р Лорънс Цукер. — Човек, който използва нож, за да постигне вторично или индиректно сексуално удовлетворение. Пикеризъм е действие, изразяващо се в мушкане или рязане, всяко многократно проникване в кожата с остър предмет. Ножът е фалически символ — заместител на мъжкия полов орган. Вместо с нормален полов акт, нашият извършител постига удоволствие, като причинява на жертвата си болка и ужас. Всъщност го възбужда усещането за власт. Върховна власт над живота и смъртта.

Детектив Джейн Ризоли не се впечатляваше лесно, но от думите на д-р Цукер я побиха тръпки. Той приличаше на блед и тромав Джон Малкович^[1], а гласът му беше приглушен и почти женствен. Докато говореше, пръстите му се движеха със змийска елегантност. Той не беше ченге, а криминален психолог от Североизточния университет, консултант на бостънската полиция. Ризоли беше работила веднъж с него във връзка с едно убийство и тогава той пак беше успял да я накара да настръхне. Не само заради вида му, а и заради начина, по който успяваше да проникне в главата на извършителя и очевидното удоволствие, което му доставяше разходката из това сатанинско измерение. Пътуването му беше приятно. Почти чуваше подсъзнателното тананикане, породено от вълнението в гласа му.

Погледна към другите четирима детективи, насядали в конферентната зала, като се запита дали някой от тях също беше впечатлен така неприятно от тази откачалка, но видя единствено уморени изражения и набола в различна степен брада.

Всички бяха изморени. Тя самата беше спала само четири часа предишната нощ. Беше се събудила в тъмнината, предшестваща зазоряването, и умът й се беше заел да преработва направо на четвърта скорост калейдоскопа от образи и гласове. Беше потънала в мисли за случая на Елена Ортис до такава степен, че в сънищата си беше разговаряла с жертвата, макар разговорът да беше безсмислен. В съня липсваха свръхестествени разкрития, нямаше никакви насоки, дадени от гроба, а само образи, родени от трептенията на мозъчните клетки. Въпреки всичко Ризоли смяташе, че сънят й не беше лишен от значение. Той й показваше колко много означаваше за нея този случай. Да бъдеш водещ детектив на разследване от подобен мащаб беше като да ходиш по опънато високо въже без предпазна мрежа. Ако хванеш извършителя, всички ще те аплодират. Ако се провалиш, целият свят ще те гледа как се сгромолясваш.

Това беше случай с подобни мащаби. Преди два дни на първа страница на местния таблоид се появи следното заглавие: „Хирургът реже отново“. Благодарение на „Бостън Хералд“, техният извършител вече си имаше име, което дори ченгетата използваха. Хирургът.

Боже, беше готова да тръгне по опънатото високо въже, готова за възможността или да политне във висините, или да се сгромоляса. Преди седмица, когато бе влязла в апартамента на Елена Ортис като водещ детектив, беше разбрала на мига, че това е случаят, който ще я тласне напред в кариерата й и нямаше търпение да се докаже.

Колко бързо се промениха нещата.

Само за един ден нейният случай се бе раздул до значително по-широко разследване, водено от лейтенанта на отдела, Маркет. Случаят на Елена Ортис бе свързан със случая на Даяна Стърлинг и екипът се беше разраснал до още петима детективи: Ризоли и нейния партньор, Бари Фрост; Мур и неговия набит партньор, Джери Слийпър; плюс пети детектив, Дарън Кроу. Ризоли беше единствената жена в групата, тя всъщност беше единствената жена в отдел „Убийства“ и някои мъже не й позволяваха да го забравя нито за миг. О, тя се разбираше прекрасно с Бари Фрост, въпреки дразнещо слънчевия му характер. Джери Слийпър беше прекалено флегматичен, за да ядоса някого или самият той да се ядоса на някого. Колкото до Мур… е, въпреки първоначалните си резерви, тя започваше да го харесва и истински да го уважава заради изключително методичната му работа. И най-важното — той като че ли я уважаваше. Щом заговореше, знаеше, че Мур я слуша.

Не, тя имаше проблеми именно с петото ченге в екипа, Дарън Кроу. Големи проблеми. Той беше седнал на масата точно срещу нея, а на загорялото му от слънцето лице играеше обичайната самодоволна усмивка. Беше израснала с момчета като него. Момчета с много мускули и много гаджета. И с огромно его.

Двамата с Кроу се презираха един друг.

Купчина листи започна да обикаля около масата. Джейн взе един екземпляр и видя, че това е криминалният профил, който д-р Цукер бе завършил току-що.

— Знам, че някои смятат работата ми за шарлатания — започна д-р Цукер. — Затова нека обясня какво имам предвид. Ето какво знаем за нашия извършител. Той влиза в жилището на жертвата през отворен прозорец. Прави го в ранните часове на деня, между полунощ и два часа сутринта. Изненадва жертвата в леглото. Незабавно сломява съпротивата й с хлороформ. Сваля й дрехите. Завързва я за леглото с лейкопласт, увит около китките и глезените. За още по-сигурно залепва няколко ленти лейкопласт и в горната част на бедрата и около средата на торса. Най-накрая залепва устата й. Така си осигурява пълен контрол. Когато се събуди малко след това, жертвата не може да помръдне, не може да вика. Все едно е парализирана, само дето е будна и осъзнава всичко, което се случва. А онова, което става после, сигурно е най-големият кошмар за всеки.

Гласът на Цукер бе придобил монотонни нотки. Колкото по-абсурдни бяха детайлите, толкова по-тихо говореше той и всички се привеждаха напред, попивайки думите му.

— Извършителят започва да реже — продължаваше Цукер. — Според доклада от аутопсията, той не бърза. Върши всичко педантично. Срязва долната част на корема, слой след слой. Първо кожата, после подкожния пласт, фасцията, мускула. Използва конци, за да контролира кървенето. Разпознава и отстранява само органа, който иска. Нищо повече. А той иска матката.

Цукер огледа насядалите около масата, отбелязвайки си техните реакции. Погледът му се спря върху Ризоли, единственото ченге в помещението, което притежаваше въпросния орган. Тя отвърна на погледа му, възмутена, че полът й бе станал причина той да се фокусира върху нея.

— Какво ни говори това за него, детектив Ризоли? — попита той.

— Че мрази жените — отвърна тя. — Изрязва точно онова, което ги прави жени.

Цукер кимна и усмивката му я накара да потръпне.

— Това е направил Джак Изкормвача на Ани Чапман. Чрез изваждането на матката той дефеминизира своята жертва. Отнема й силата. Той не обръща внимание на парите им, на бижутата им. Иска само едно и веднъж щом се сдобие със своя сувенир, може да премине към финала. Но преди крайното вълнение има пауза. Аутопсията и на двете жертви показва, че той спира на това място. Преминава може би около час, през който жертвата продължава да кърви бавно. В раните им се събира локва кръв. Какво прави той през това време?

— Наслаждава се на свършеното — отвърна тихо Мур.

— Имаш предвид, че си прави чекия или нещо от този род? — обади се Дарън Кроу, задавайки въпроса с обичайния си груб език.

— Няма следи от еякулация на местопрестъплението и в двата случая — отбеляза Ризоли.

Погледът, с който я удостои Кроу, говореше „Ама че сме умни“.

— Липсата на е-я-ку-ла-ци-я — каза той, наблягайки саркастично върху всяка сричка, — не изключва чекиите.

— Не смятам, че е мастурбирал — намеси се Цукер. — Този конкретен извършител не би позволил да изгуби контрол до такава степен и то в непозната обстановка. Мисля, че изчаква да отиде на безопасно място, където да се отдаде на изживяването на сексуално удоволствие. Всичко в тази сцена на престъпление крещи: „контрол“. Той пристъпва към финалния акт с увереност и авторитет. Срязва гърлото на жертвата само с един дълбок разрез. И тогава изпълнява един последен ритуал.

Цукер бръкна в дипломатическото си куфарче, извади две снимки на местопрестъплението и ги постави на масата. Едната беше на спалнята на Даяна Стърлинг, а другата — на спалнята на Елена Ортис.

— Той сгъва педантично нощното им бельо и го поставя близо до тялото. Знаем, че сгъването е направено след заколването, защото пръските от кръвта са открити от вътрешната страна на дрехите.

— Защо го прави? — попита Фрост. — Какъв е символизмът тук?

— Отново става въпрос за контрол — отговори Ризоли.

Цукер кимна.

— Причината отчасти е тази. Чрез този ритуал той демонстрира контрола си над сцената. Но в същото време ритуалът контролира него. Той може би не е в състояние да устои на този импулс.

— И какво би станало, ако му се попречи да го изпълни? — осведоми се Фрост. — Да речем, ако бъде прекъснат и не успее да го завърши?

— Ще се ядоса. Нищо чудно да почувства необходимост незабавно да започне да търси следващата си жертва. Но засега винаги е успявал да извърши ритуала докрай. И всяко убийство го е задоволявало достатъчно, за да няма нужда от друго посегателство в продължение на дълъг период от време. — Цукер огледа присъстващите. — Това е най-лошият тип извършители, срещу който може да се изправим. Той изкарва цяла година между нападенията — това е изключително рядко. Означава, че може да изкара месеци от лов до лов. Може да се скъсаме да го търсим, докато той си седи и търпеливо чака следващото убийство. Той е внимателен. Организиран е. От тези, които оставят съвсем малко или не оставят никакви улики.

Погледна към Мур, търсейки потвърждение.

— Не разполагаме нито с отпечатъци, нито с ДНК и от двете местопрестъпления — каза Томас. — Имаме само един косъм, намерен в раната на Ортис. И с няколко тъмни полиестерни влакна, закачени за рамката на прозореца.

— Както разбираме не сте намерили и свидетели.

— За случая Стърлинг проведохме хиляда и триста разговора. И до този момент — сто и осемдесет за случая Ортис. Никой не е видял извършителя. Никой не е заподозрял, че някой е наблюдавал апартаментите на двете жертви.

— Но имаме три признания — намеси се Кроу. — Трима минувачи по улицата. Взехме показанията им и ги пуснахме да си вървят. — Той се засмя. — Побъркани.

— Този извършител не е умопобъркан — каза Цукер. — Предполагам, че изглежда напълно нормален. Мисля, че е бял мъж малко преди или след трийсетата си година. Със спретнат вид и над средната интелигентност. Почти със сигурност има завършена гимназия, нищо чудно да е висшист или дори още по-образован. Двете престъпления са отдалечени на повече от миля едно от друго и са извършени по такова време на денонощието, когато почти няма обществен транспорт. Следователно той може да шофира. Колата му несъмнено е добре поддържана и спретната. Вероятно не е лекуван за ментални проблеми, но нищо чудно като съвсем млад да е съден за кражба с взлом или за воайорство. Ако има работа, тя несъмнено изисква интелект и педантичност. Знаем, че планира нещата си, както доказва фактът, че носи всичко необходимо за убийството — скалпел, медицински конци, лейкопласт, хлороформ. Плюс някакъв контейнер, в който да отнесе сувенира в дома си. Възможно е това да е нещо съвсем елементарно като найлонова торбичка със залепващ се отвор. Той явно работи в област, където е нужно да се обръща внимание на подробностите. Тъй като очевидно има познания по анатомия и хирургически умения, нищо чудно да имаме работа с професионалист в областта на медицината.

Ризоли срещна погледа на Мур — и двамата бяха едновременно поразени от една и съща мисъл — на глава от населението в Бостън се падаха повече лекари, отколкото където и да било другаде.

— Тъй като е интелигентен — додаде Цукер, — той знае, че следим мястото на престъплението. Затова не се поддава на изкушението да се върне там. Но изкушението е налице, затова си заслужава наблюдението на жилището на Ортис да продължава поне в близко бъдеще. Също така е достатъчно интелигентен, за да не избере жертва в непосредствена близост до жилището си. Той излиза от своя квартал, за да ловува. Но не бих могъл да изготвя географски профил на базата само на тези две сцени, нужни са ми повече ориентирни точки. Не мога да посоча на кои области на града би трябвало да се фокусирате.

— Колко ориентирни точки са ти нужни? — попита Ризоли.

— Минимум пет.

— Което означава, че се нуждаем от пет убийства?

— Програмата за изготвяне на криминален географски профил, която използвам, се нуждае от пет ориентирни точки, за да даде достоверна информация. Понякога местоживеенето на извършителя може да се предвиди и само с четири ориентирни точки, но резултатите не са точни. Трябва да знаем повече за неговите движения. Какво е пространството на неговата активност, къде са отправните му точки. Всеки убиец работи в рамките на определена зона на комфорт. Те са като ловуващи хищници. Имат своя територия, свои дупки в леда за ловене на риба, където намират плячката си. — Цукер огледа безизразните лица на детективите около масата. — Все още не знаем достатъчно за този извършител, за да правим някакви предположения. Затова трябва да се фокусираме върху жертвите. Какви са били и защо е избрал именно тях.

Цукер бръкна в дипломатическото си куфарче и извади две папки, едната с етикет „Стърлинг“, а другата — „Ортис“. После нареди на масата двадесетина снимки. На тях се виждаха двете жени приживе, част от които — още от детските им години.

— Не сте виждали някои от снимките. Помолих семействата им да ги дадат, за да добием представа за историята на тези жени. Вгледайте се в лицата им. Изучете какво са представлявали като хора. Защо извършителят е избрал тях? Къде ги е видял? Какво в тях е привлякло погледа му? Смехът? Усмивката? Начинът, по който са ходили по улицата? — и започна да чете от някакъв лист: — Даяна Стърлинг, трийсетгодишна. Руса коса, сини очи. Висока метър и шейсет и осем, петдесет и седем килограма. Занимание: пътнически агент. Работно място: улица „Нюбъри“. Местоживеене: улица „Марлборо“ в Бак Бей. Завършила „Смит колидж“. Родителите й са адвокати, които живеят в къща за два милиона долара в Кънектикът. Приятел: по времето, когато е умряла, няма такъв.

Остави листа и взе друг.

— Елена Ортис, двайсет и две годишна. Латиноамериканка. Черна коса, кафяви очи. Висока метър и петдесет и пет, четирийсет и седем килограма. Занимание: продавачка на дребно в семейния цветарски магазин в „Саут енд“. Местоживеене: апартамент в „Саут енд“. Образование: средно. През целия си живот е живяла в Бостън. Приятел: няма по времето, когато умира. — Цукер вдигна очи. — Тези две жени са живеели в един град, но са се движили в различни светове. Пазарували са в различни магазини, хранели са се в различни ресторанти и не са имали общи приятели. Как ги намира нашият извършител? Къде ги намира? Те са не само различни една от друга, те се различават от обичайните жертви на сексуално престъпление. Повечето престъпници атакуват уязвимите членове на обществото. Проститутки или стопаджийки. Като всеки ловуващ хищник, те преследват животното, изоставащо от стадото. Защо той е избрал точно тези две жени? — Цукер поклати глава. — Не знам.

Ризоли погледна снимките на масата и една от тях, на Даяна Стърлинг, привлече погледа й. На нея се виждаше сияеща млада жена, току-що получила дипломата си за висше образование в „Смит колидж“, в тога и шапка. Златното момиче. „Какво ли е да си златно момиче?“ — помисли си Ризоли. Нямаше представа. Беше израснала като подиграваната сестра на двама неустоимо красиви братя, отчаяна палавница, чието единствено желание беше да бъде приета в бандата. Даяна Стърлинг, с аристократичните си скули и лебедова шия, със сигурност не знаеше какво е да ти затварят вратата пред носа, да не те допускат. Не знаеше какво е да не ти обръщат внимание.

Погледът на Ризоли падна върху златния медальон на врата на Даяна. Взе снимката и се вгледа по-внимателно. С ускорен пулс тя огледа останалите полицаи в стаята, за да види дали и те бяха забелязали онова, което й бе направило впечатление току-що, но никой не гледаше нито нея, нито снимките, всички се бяха фокусирали върху д-р Цукер.

Той беше разгърнал карта на Бостън. Върху мрежата от улици бяха отбелязани два участъка, единият обхващаше Бак Бей, а другият — „Саут енд“.

— Това са известните пространства на активността на двете жертви. Кварталите, в които са живеели и работили. Ежедневието на всички ни минава сред познати места. Съставителите на географски профили имат следната поговорка: „Къде ходим зависи от това, което знаем, а какво знаем зависи от това къде ходим“. Това е вярно както за жертвите, така и за извършителите. От тази карта може да видите отделните светове, в които са живеели тези две жени. Няма застъпване. Няма общи точки или възел, в който животът им да се пресича. Ето какво ме озадачава най-много. Това е ключът към разследването. Каква е връзката между Стърлинг и Ортис?

Погледът на Ризоли падна отново върху снимката. Към златния медальон на гърлото на Даяна. „Може и да бъркам. Не мога да кажа нищо, не и преди да съм сигурна, иначе това ще даде още един повод на Дарън Кроу да ми се подиграва.“

— Знаеш ли, че случаят има още едно усложнение? — обади се Мур. — Д-р Катрин Кордел.

Цукер кимна.

— Оцелялата жертва от Савана.

— Някои подробности около убийствата, извършени от Андрю Капра, никога не са били разкрити пред обществеността. Използването на конци катгут. Сгъването на нощниците на жертвите. Нашият извършител обаче действа по съвсем същия начин.

— Убийците общуват помежду си. Това е нещо като извратено братство.

— Капра е мъртъв от две години. Не може да общува с никого.

— Но не е изключено, докато е бил жив, да е споделил всички мрачни детайли с нашия извършител. Това е обяснението, за което се надявам. Защото алтернативата е далеч по-смущаваща.

— Че нашият извършител има достъп до докладите на полицията в Савана — довърши Мур.

Цукер кимна.

— Което означава, че работи там.

В стаята се възцари тишина. Ризоли не се сдържа да не огледа колегите си — всички те бяха мъже. Помисли си за типа мъж, привличан от полицейската работа. Типът мъж, който обича властта и авторитета, оръжието и баджа. Шансът да контролира другите. „Точно това, за което копнее нашият извършител.“

 

 

Когато срещата приключи, Ризоли изчака другите детективи да напуснат конферентната зала, преди да се приближи до Цукер.

— Може ли да задържа тази снимка?

— А може ли да попитам защо?

— Неопределено подозрение.

На лицето на Цукер се появи една от неговите усмивки в стил Джон Малкович, от които я побиваха тръпки.

— Сподели го с мен.

— Не споделям неоформените си подозрения.

— Лош късмет?

— Пазя си територията.

— Това е екипно разследване.

— Екипната работа е нещо странно. Винаги, когато споделя подозренията си, някой друг бива потупван по рамото.

Със снимката в ръка тя излезе от стаята и незабавно съжали за последния си коментар. Целият ден обаче колегите й от мъжки пол я бяха дразнили с дребните си забележки и подмятания, които заедно издаваха цялостното им презрително отношение. Последната сламка беше разговорът, който заедно с Дарън Кроу бяха провели с обитателя на съседния апартамент на дома на Елена Ортис. Кроу многократно бе прекъсвал въпросите на Джейн, за да зададе свои. Когато тя го издърпа от стаята и го смъмри за поведението му, той отвърна с типичната мъжка обида:

— Ясно е, че ти е дошъл месечният цикъл.

Не, щеше да задържи за себе си своите подозрения. Ако не излезеше нищо, никой нямаше да може да й се присмее. А ако стигнеше до някакъв резултат, щеше по право да получи заслуженото.

Върна се на работното си място и седна, за да огледа по-добре снимката от дипломирането на Даяна Стърлинг. Посегна към увеличителната лупа и в този момент погледът й попадна върху бутилката минерална вода, която държеше винаги на бюрото си. Кипна, когато видя какво беше пъхнато вътре.

„Не реагирай — помисли си тя. — Не им давай да разберат, че са улучили целта си.“

Без да обръща внимание на бутилката вода и отвратителния обект в нея, тя насочи лупата към гърлото на Даяна Стърлинг. Стаята й се стори необичайно притихнала. Почти усещаше погледа на Дарън Кроу, който очакваше избухването й.

„Но няма да дочакаш, мръсник такъв. Този път ще запазя хладнокръвие.“

Фокусира се върху верижката на Даяна. За малко да пропусне този детайл, защото в първия момент вниманието й беше привлечено от тези великолепни скули, от деликатната извивка на веждите. Сега изучаваше двата медальона, висящи от елегантната верижка. Единият имаше формата на катинарче, а другият — на миниатюрно ключе. „Ключето към моето сърце“ — помисли си Джейн.

Разрови папките на бюрото си и намери снимките от мястото на престъплението, където бе открита Елена Ортис. С лупата се зае да изучава една направена от близък план снимка на торса на жертвата. През съсирената кръв, засъхнала на врата й, успя да различи тънката линийка на златната верижка, двете медальончета не се виждаха ясно.

Посегна към телефона и набра номера на съдебния лекар.

— Д-р Тиърни няма да бъде тук следобед — отговори секретарката му. — Мога ли да ви помогна?

— Става дума за аутопсията, която той направи в петък. Името е Елена Ортис.

— Да?

— Жертвата беше с някакво бижу, когато бе донесена в моргата. При вас ли е още?

— Ще отида да проверя.

Ризоли зачака, потупвайки с химикалка по бюрото. Бутилката с вода се намираше точно пред нея, но тя упорито избягваше да я гледа. Гневът й бе отстъпил място на възбудата. На оживлението от лова.

— Детектив Ризоли?

— Тук съм.

— Личните вещи са поискани от семейството. Чифт златни обици на винтче, верижка и пръстен.

— Кой се е разписал за тях?

— Ана Гарсия, сестра на жертвата.

— Благодаря.

Джейн затвори телефона и погледна часовника си. Ана Гарсия живееше чак в Денвърс. Това означаваше пътуване в пиковия час с всичките задръствания…

— Знаеш ли къде е Фрост? — попита Мур.

Младата жена вдигна поглед стреснато, той стоеше до бюрото й.

— Не, не знам.

— Не е ли идвал насам?

— Не държа момчето на каишка.

Последва пауза. После Томас попита:

— Какво е това?

— Снимки от местопрестъплението на случая „Ортис“.

— Не. Онова нещо в бутилката.

Тя вдигна отново поглед и видя, че се беше намръщил.

— На какво ти прилича? Шибан тампон, ето какво. Някой тук има наистина изтънчено чувство за хумор.

И тя погледна към Дарън Кроу, който потисна напиращия в гърлото си смях и се обърна.

— Аз ще се погрижа за това — каза Мур и взе бутилката.

— Хей. Хей! — възкликна тя. — По дяволите, Мур. Забрави за това!

Той влезе в кабинета на лейтенант Маркет. През стъклената стена тя видя как Мур постави шишето с тампона на бюрото на лейтенанта. Маркет се обърна и се загледа по посока на Ризоли.

„Ето че се започва отново. Сега си казват, че кучката не може да приеме една шега.“

Грабна чантата си, събра снимките и излезе от отдела.

Беше вече до асансьорите, когато Мур я извика:

— Ризоли!

— Недей да водиш вместо мен моите скапани битки, чу ли? — сопна се тя.

— Ти не се биеше. Просто си седеше там с онова… нещо на бюрото ти.

— Тампон. Можеш ли да произнесеш думата на глас като добро момче?

— Защо си ядосана на мен? Опитвам да бъда на твоя страна.

— Виж какво, свети Томас, ето така стоят нещата за жените в реалния свят. Ако подам оплакване, виновна ще изляза аз. В служебното ми досие ще се появи забележка: „Не играе добре с момчета“. Ако се оплача отново, ще ми излезе име. Ризоли портата.

— Но ще позволиш те да победят, ако не се оплакваш.

— Опитвала съм по твоя начин. Нищо не се получава. Така че не ми прави услуги, разбра ли?

Джейн преметна чантата си през рамо и влезе в асансьора.

В мига, в който вратата се затвори помежду им, тя се разкая за тези думи. Мур не заслужаваше подобно гълчане. Беше винаги учтив, винаги се бе държал като джентълмен и в гнева си тя бе хвърлила право в лицето му прякора, с който го наричаха в отдела. Свети Томас. Ченгето, което никога не прекрачваше границата, никога не ругаеше, никога не губеше самообладание.

Да не говорим за тъжните обстоятелства в личния му живот. Преди две години съпругата му Мери бе получила мозъчен кръвоизлив. В продължение на шест месеца се бе намирала в зоната на здрача на комата, но до деня на нейната смърт Мур не се беше отказал от надеждата, че тя ще се оправи. Дори сега, година и половина по-късно, той като че ли все още не беше приел смъртта на Мери. Все още носеше венчалната си халка, снимката й и досега стоеше на бюрото му. Ризоли беше гледала как бракът на много други полицаи се разпада, беше виждала променящата се галерия от женски снимки върху бюрата на своите колеги. На бюрото на Мур обаче образът на Мери никога не бе заменян с друг.

Свети Томас? Ризоли поклати цинично глава. Ако на този свят имаше истински светци, те определено не бяха сред ченгетата.

 

 

Единият искаше той да живее, другият искаше той да умре и двамата твърдяха, че го обичат повече. Синът и дъщерята на Хърман Гвадовски стояха от двете страни на леглото му и никой не искаше да се предаде.

— Не ти трябваше да се грижиш за татко — каза Мерилин. — Аз му готвех. Аз му чистех къщата. Аз го водех на лекар всеки месец. Ти изобщо кога си го посещавал? Винаги имаше да правиш нещо по-добро.

— Аз живея в Ел Ей, за бога — сопна се Иван. — Имам свой бизнес.

— Можеше да хващаш самолета дотук веднъж годишно. Толкова ли е трудно?

— Е, сега съм тук.

— О, да. Мистър „Голяма работа“ мисли с един удар да компенсира останалото. Преди не можеше да си развалиш кефа, за да дойдеш. Но сега искаш всичко да се направи.

— Не мога да повярвам, че би го оставила да си отиде просто така.

— Не искам да страда повече.

— Или искаш да престане да си изпразва банковата сметка.

Всички мускулчета по лицето на Мерилин се изопнаха.

— Копеле.

Катрин не можеше да слуша повече и се намеси:

— Тук не е мястото да обсъждате този въпрос. Бихте ли излезли от стаята, ако обичате?

Братът и сестрата се гледаха известно време във враждебно мълчание, сякаш дори само излизането преди другия беше равносилно на капитулиране. После внушителната фигура на Иван тръгна към вратата. Сестра му Мерилин, която изглеждаше досущ като уморена домакиня от предградията, каквато и беше, стисна ръката на баща си и го последва.

В коридора Катрин изложи мрачните факти.

— Баща ви е в кома от злополуката. Диабетът, който има от години, е увредил бъбреците му, а травмата влоши положението и сега е получил бъбречна недостатъчност.

— А доколко причината е в хирургическата намеса? — попита Иван. — В упойката, която сте му направили?

Катрин потисна надигащия се гняв и отговори безстрастно:

— Той беше в безсъзнание, когато го докараха. Анестезията не е фактор за случилото се. Тъкановото увреждане излага на напрежение бъбреците и неговите спряха да функционират. Освен това е с диагностициран рак на простатата, който вече се е разпространил до костите. Дори да се събуди, тези проблеми остават.

— Искате да се откажем, нали? — попита Иван.

— Искам просто да премислите, имайки предвид състоянието му. Ако сърцето му спре, не трябва да опитваме да го върнем към живота. Можем да го оставим да си отиде в мир.

— Искате да кажете просто да го оставите да умре.

— Да.

Иван изсумтя.

— Нека ви кажа нещо за баща си. Той не е от тези, които се предават. Нито пък аз.

— За бога, Иван, тук не става въпрос за победа или загуба! — възкликна Мерилин. — Става въпрос за това кога да го пуснем да си отиде.

— И ти бързаш да го направиш, нали? — обърна се той към нея. — При първия признак за някаква трудност малката Мерилин винаги се предава и оставя татко да я измъкне. Е, мен той никога не ме е измъквал.

В очите на Мерилин блеснаха сълзи.

— Тук не става дума за татко, нали? Важното е ти да победиш на всяка цена.

— Не, важното е да му дадем шанс да се бори. — Иван погледна към Катрин. — Искам за баща ми да бъде направено всичко. Надявам се, че това е абсолютно ясно.

Мерилин избърса сълзите от лицето си, докато проследи с поглед своя отдалечаващ се брат.

— Как може да твърди, че го обича, когато не е дошъл нито веднъж да го види? — Тя погледна към Катрин. — Не искам да връщат татко към живота. Можете ли да го запишете в картона?

Това беше етичната дилема, от която се страхуваше всеки лекар. Макар да беше на страната на Мерилин, в последните думи на брата прозвуча неприкрита заплаха.

— Не мога да променя положението преди двамата с брат ви да се споразумеете — отвърна тя.

— Той никога няма да се съгласи. Чухте го.

— Тогава ще трябва да говорите още с него. Да го убедите.

— Страхувате се, че ще ви съди, нали? Затова не искате да промените съществуващото в момента положение.

— Знам, че той е разгневен.

Мерилин кимна тъжно.

— Ето така побеждава. Така побеждава винаги.

„В състояние съм да събера едно тяло и да го зашия отново — помисли си Катрин. — Но не мога да закърпя това разбито семейство.“

Все още носеше отпечатъка от болката и враждебността от тази среща, когато напусна болницата половин час по-късно. Беше петък следобед и й предстоеше свободен уикенд, но щом излезе от гаража на медицинския център, не усети чувство на освобождение. Днес беше дори още по-горещо, отколкото вчера — термометърът показваше 35-36°С и тя бързаше да се прибере в прохладния си апартамент и да седне с леден чай пред телевизора, настроен на канал „Дискавъри“.

Чакаше на кръстовището да светне зелен светофар, когато погледът й попадна на табелката на улицата, която прекосяваше. „Уорчестър“.

Улицата, на която беше живяла Елена Ортис. Адресът на жертвата се споменаваше в статията в „Бостън Глоуб“, която Катрин най-сетне се беше принудила да прочете.

Светлината се смени. Тя сви импулсивно по улица „Уорчестър“. Никога преди не й се беше налагало да кара по този път, но сега нещо я привлече натам. Мрачната нужда да види къде беше ударил убиецът и да види също така сградата, където личният й кошмар беше оживял за друга жена. Дланите й бяха влажни, усещаше пулсът й да се ускорява, докато следеше как номерата на сградите се увеличават.

Видя адреса на Елена Ортис и влезе в отбивката край блока.

Тази постройка не се отличаваше по нищо от останалите, нищо не й говореше за ужас и смърт. Пред нея се издигаше просто една от многото триетажни тухлени сгради.

Излезе от колата и се загледа към прозорците на горните етажи. Кой беше апартаментът на Елена? Онзи с пердетата на линии? Или другият, с джунглата висящи растения? Приближи се към главния вход и огледа имената на обитателите. Апартаментите бяха шест. Мястото за името на обитателя на апартамент 2А беше празно. Елена вече беше изтрита, жертвата беше заличена от редиците на живите. Никой не искаше да му напомнят за смъртта.

Според „Глоуб“ убиецът се беше добрал до апартамента по аварийното стълбище. Катрин се върна малко назад по тротоара и видя стоманената конструкция, която се виеше нагоре по задната част на сградата. Направи няколко стъпки по мрачната алея, после рязко спря. Косъмчетата на тила й настръхнаха. Обърна се, погледна към улицата и видя как мина някакъв камион. Жена правеше вечерния си джогинг. Една двойка влизаше в автомобила си. Нищо, което би я накарало да се почувства застрашена, но въпреки това нямаше как да не обърне внимание на безмълвните панически викове.

Върна се в колата си, заключи вратите, седна зад кормилото и го стисна, като си повтаряше: „Няма нищо. Няма нищо“. От вентилаторния отвор задуха хладен въздух. Малко по малко пулсът й започна да се нормализира. Най-сетне се отпусна назад с въздишка.

Погледът й се върна отново към блока на Елена Ортис.

Едва тогава се фокусира върху паркираната в алеята кола. Върху регистрационната табелка, окачена на задната броня.

ПОУЗИ5.

В следващия миг вече тършуваше из дамската си чанта, търсейки визитката на детектива. С треперещи ръце набра номера на мобилния си телефон.

Той отговори с едно делово:

— Детектив Мур.

— Обажда се Катрин Кордел — започна тя. — Дойдохте да ме видите преди няколко дни.

— Да, д-р Кордел?

— Елена Ортис караше ли зелена хонда?

— Моля?

— Трябва да знам регистрационния й номер.

— Страхувам се, че не разбирам…

— Просто ми кажете.

Острата й команда го стресна. Последва дълго мълчание.

— Ще проверя — отвърна той.

От другата страна на линията се чуваха мъжки гласове, звън на телефони. След малко той взе отново слушалката.

— Това е специален персонализиран номер — обясни полицаят. — Мисля, че е свързан със семейния бизнес с цветя.

— ПОУЗИ5 — прошепна младата жена.

Пауза.

— Да — обади се той. Гласът му прозвуча странно тихо.

И нащрек.

— Онзи ден, като разговаряхте с мен, ме попитахте дали познавам Елена Ортис.

— И вие казахте, че не я познавате.

Катрин изпусна неуверено въздуха в дробовете си.

— Сбъркала съм.