Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейн Ризоли и Мора Айлс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Surgeon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Тес Геритсън. Хирургът

Американска. Второ издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Нели Байкова

ISBN: 978-954-761-312-6

История

  1. —Добавяне

25

Ризоли оглеждаше редиците от готови смеси за кекс и се питаше колко от кутиите бяха заразени с хранителни бактерии — „Хобс фууд март“ беше от този тип бакалии — тъмна и мухлясала, истинско семейно магазинче, ако си представите семейството, „майката и таткото“, като двама злобари, които продават развалено мляко на учениците. „Таткото“ беше Дийн Хобс, стар янки с подозрителен поглед, който спря, за да огледа монетите на своя клиент, преди да ги приеме. Сърдито подаде рестото от две пенита, после с трясък затвори касата.

— Изобщо не държа сметка кой използва банкоматите — каза той на Ризоли. — Монтира го банката, за удобство на клиентите ми. Аз нямам нищо общо с тази работа.

— Сумата е била изтеглена през май. Двеста долара. Имам снимка на мъжа, който…

— Както казах на онова щатско ченге, това е станало през май. Сега е август. Мислите ли, че ще помня някакъв клиент, идвал преди толкова време?

— Щатската полиция била ли е тук?

— Тази сутрин, задавайки същите въпроси. Вие, ченгетата, не разговаряте ли помежду си?

Значи трансакцията през банкомат вече беше проследена не от бостънската, а от щатската полиция. По дяволите, губеше си времето тук.

Погледът на мистър Хобс внезапно се насочи към юношата, който оглеждаше сладкишите.

— Хей, смяташ ли да плащаш за сникърса?

— Ъъъ… да.

— Тогава го извади от джоба си, а?

Момчето върна десертното блокче на рафта и се измъкна от магазина.

— Този вечно създава проблеми — изръмжа Дийн Хобс.

— Познаваш ли това хлапе? — попита Ризоли.

— Познавам си хората.

— Ами останалите си клиенти? Познаваш ли повечето от тях?

— Ти хвърли ли бегъл поглед на града?

— Набързо.

— Е, набързо хвърленият бегъл поглед е достатъчен, за да разбереш що за градче е Лидия. Хиляда и двеста човека. Няма кой знае какво да се види.

Джейн извади снимката на Уорън Хойт. Снимка за шофьорската му книжка, направена преди две години, беше най-доброто, до което успяха да се доберат. Той гледаше право към обектива, мъж със слабо лице, късо подстригана коса и странна усмивка. Макар Дийн Хобс вече да я беше видял, пак му я показа.

— Името му е Уорън Хойт.

— Да, видях я. Щатската полиция ми я показа.

— Разпознавате ли го?

— Не го познах тази сутрин. Не го разпознавам и сега.

— Сигурен ли сте?

— Не звуча ли сигурно?

Да, така звучеше. Звучеше като човек, който никога не си променя мнението за нищо.

Звънна камбанка от отварянето на врата и влязоха две тийнейджърки, летни блондинки с дълги боси загорели от слънцето крака и къси шорти. Вниманието на Дийн Хобс моментално се насочи към тях, докато те тръгнаха към мрачния заден край на магазина, като се смееха за нещо.

— Определено са пораснали — прошепна учудено той.

— Мистър Хобс.

— А?

— Ако видите мъжа от снимката, искам да ми се обадите незабавно. — Подаде му визитката си. — Можете да се свържете с мен по всяко време на денонощието. По пейджър или мобилен телефон.

— Да, да.

Момичетата се приближиха към касата с пакет чипс и стек от шест диетични пепси-коли. Стояха в неосъзнатото си тийнейджърско величие, зърната на гърдите им напираха изпод блузките им без ръкави. Дийн Хобс си пълнеше очите до насита и Ризоли се запита дали вече беше забравил за присъствието й.

„Историята на моя живот. Влизат хубави момичета и изведнъж ставам невидима.“

Излезе от бакалията и се върна при колата си. Краткият й престой под слънцето я беше превърнал в пещ, затова отвори вратата и изчака да се проветри. На главната улица на Лидия нищо не помръдваше. Видя бензиностанция, железария и кафене, но нито един човек. Горещината беше прогонила всички вътре и тя чуваше шума на климатиците от двете страни на улицата. Дори в малките градчета на Америка никой вече не излизаше навън в жегата, разчитайки на ветрилото си. Чудото на климатика беше направило от верандата явление от миналото.

Чу звънчето, известяващо затварянето на вратата на бакалията, и видя как двете момичета тръгнаха лениво по огряната от слънцето улица — това бяха единствените движещи се същества. В този момент Ризоли видя как пердетата на един прозорец се дръпнаха леко настрани. Хората забелязваха разни неща в малкия град. И определено забелязваха красивите млади жени.

Дали щяха да забележат, ако някоя от тях изчезне?

Затвори вратата на колата и се върна в бакалията.

Мистър Хобс беше до отдела със зеленчуците и хитро прикриваше свежите марули отзад в хладилника, за да изкара отпред поувехналите.

— Мистър Хобс?

Той се обърна.

— Пак ли вие?

— Още един въпрос.

— Не означава, че имам отговор.

— В този град живеят ли жени от азиатски произход?

Такъв въпрос той определено не беше очаквал, затова просто я изгледа неразбиращо.

— Какво?

— Например китайка или японка? Или пък индианка?

— Имаме две-три чернокожи семейства — отвърна той, сякаш те можеха да свършат работа.

— Търси се жена, която може би е изчезнала. Дълга черна коса, много права, под раменете.

— И казвате, че е от Изтока?

— Или евентуално индианка.

Той се засмя.

— По дяволите, не мисля, че тя е от някоя от тези категории.

Тези думи изостриха вниманието на Ризоли. Мъжът се беше обърнал отново към хладилника, за да пренареди по-старите тиквички върху по-пресните.

— Коя е тя, мистър Хобс?

— Не е от Изтока, това е сигурно. Не е и индианка.

— Познавате ли я?

— Виждал съм я тук, един-два пъти. Дава под наем за през лятото старата ферма Стърдий фарм. Високо момиче. Не чак толкова хубаво.

Да, несъмнено щеше да забележи, ако имаше такова нещо.

— Кога я видяхте за последен път?

Той се обърна и извика:

— Хей, Маргарет!

Вратата към някакво задно помещение се отвори и се появи съпругата на мистър Хобс.

— Какво?

— Не закара ли доставка в Стърдий миналата седмица?

— Да.

— Онова момиче там добре ли ти изглеждаше?

— То ми плати.

— Виждали ли сте я оттогава, мисис Хобс? — попита Джейн.

— Не съм имала повод.

— Къде се намира тази Стърдий фарм?

— В посока Уест форк. На края на пътя.

Ризоли погледна към пейджъра си, който изписука.

— Може ли да използвам телефона ви? — попита тя. — Батерията на мобилния ми телефон току-що падна.

— Нали не е междуградски?

— Бостън.

Домакинът изпухтя и насочи вниманието си отново към тиквичките.

— Платеният телефон е отвън.

Като проклинаше наум, Джейн излезе отново на жегата, намери платения телефон и пусна монети в отвора.

— Детектив Фрост.

— Изпрати ми сигнал по пейджъра.

— Ризоли? Какво правиш в Западен Масачузетс?

За свой ужас разбра, че той знаеше местонахождението й, благодарение на дисплея на телефона.

— Направих си малка разходка с автомобил.

— Все още работиш по случая, нали?

— Просто задавам няколко въпроса. Не е кой знае какво.

— По дяволите, ако… — Фрост понижи рязко глас. — Ако Маркет разбере…

— Нали няма да му кажеш?

— Естествено. Но ти се връщай тук. Той те търси и е в ужасно настроение.

— Трябва да проверя още едно място тук.

— Чуй ме, Ризоли. Остави това или ще провалиш и последните си шансове в този отдел.

— Нима не си разбрал? Вече съм ги провалила! Вече съм бита карта! — Премигвайки, за да задържи напиращите сълзи, младата жена се обърна и се загледа тъжно към пустата улица, където във въздуха се носеше прах, подобна на гореща пепел. — Той е единственото, което имам сега. Хирургът. Нищо друго не ми е останало, освен да го спипам.

— Щатските вече са ходили там. Върнаха се с празни ръце.

— Знам.

— Какво тогава правиш там?

— Задавам въпросите, които те не са задали.

Затвори телефона.

После влезе в колата си и потегли, за да намери чернокосата жена.