Тес Геритсън
Хирургът (2)

1

Една година по-късно

Детектив Томас Мур не обичаше миризмата на каучук и докато слагаше ръкавиците, от които излетя облаче талк, усети познатото пробождане, предшестващо гаденето. Миризмата беше свързана с най-неприятните аспекти от работата му и също като кучетата на Павлов, обучени да отделят слюнка при наличието на определени дразнители, той беше започнал да свързва мириса на каучук неизбежно с кръв и други телесни течности. Обонятелно предупреждение да се приготви психически.

Това и направи, докато стоеше пред залата за аутопсии. Беше влязъл направо от жегата навън и потта започваше да се смразява по кожата му. Беше 12 юли, влажен и трептящ от мараня петъчен следобед. В цял Бостън климатиците работеха на максимум. По моста Тобин колите тръгваха на север, към прохладните гори на Мейн. Но Мур нямаше да бъде сред тях. Бяха му прекъснали отпуската, за да се сблъска с предполагаем ужас, който нямаше желание да вижда.

Вече беше облякъл хирургическа престилка, която бе измъкнал от количката с чаршафи и престилки за моргата. Сега прибра непокорните си коси под едно хартиено кепе и намъкна хартиени терлици върху обувките си, защото беше виждал какво се излива понякога от масата за аутопсии на пода. Кръв, парчета тъкан. В никакъв случай не можеше да се каже, че е голям чистник, но не искаше да отнесе вкъщи следа от аутопсията върху обувките си. Постоя няколко секунди пред вратата и пое дълбоко въздух. След като нямаше как да отлага повече предстоящото изпитание, примирено влезе в стаята.

Увитият труп лежеше на масата — жена, доколкото можеше да се съди по формата. Мур избягваше да гледа прекалено дълго жертвата и вместо това се съсредоточаваше върху живите хора в помещението. Съдебният лекар д-р Ашфорд Тиърни и един от помощниците в моргата подреждаха инструментите върху табличка. От другата страна на масата точно срещу Мур, стоеше Джейн Ризоли, също от отдел „Убийства“ на бостънската полиция. Тя беше дребна жена на трийсет и три години с четвъртита челюст. Неукротимите й къдрици бяха скрити под хартиеното кепе и като се изключи смекчаващият ефект на черните коси, лицето й изглеждаше доста ъгловато, а тъмните очи — изучаващи и напрегнати. Беше преместена в отдел „Убийства“ от „Пороци и наркотици“ преди шест месеца. Беше единствената жена в отдела и вече бяха възникнали проблеми между нея и един от другите детективи, повдигнати бяха обвинения за сексуален тормоз, както и контраобвинения в гадни номера. Мур не беше сигурен дали харесва Ризоли, както и дали тя го харесва. Досега се бяха придържали към строго професионални отношения и му се струваше, че колежката му предпочиташе именно това.

До Ризоли стоеше нейният партньор Бари Фрост, жизнерадостно ченге, който изглеждаше много по-млад от трийсетте си години заради миловидното си голобрадо лице. Фрост работеше вече два месеца с Ризоли без никакви оплаквания, очевидно той беше единственият достатъчно кротък мъж в отдела, способен да понася лошите й настроения.

Докато Мур се приближаваше съм масата, Ризоли каза:

— Чудехме се кога ще се появиш.

— Бях на „Мейн търнпайк“, когато ми изпратихте сигнала.

— Ние чакаме тук от пет часа.

— И аз точно започвам вътрешния преглед — обади се д-р Тиърни. — Затова може да се каже, че детектив Мур пристига точно навреме.

Един мъж в помощ на друг. Той затвори с трясък вратата на шкафчето. Един от редките случаи, в които позволяваше на раздразнението си да проличи. Д-р Тиърни беше изтънчен джентълмен от Юга, който вярваше, че дамите би трябвало да се държат като дами. Не му беше приятно да работи с чепатата Джейн Ризоли.

Помощникът от моргата забута количката с инструменти към масата и погледът му, който срещна за миг очите на Мур, говореше: „Може ли да се разчита на тази кучка?“.

— Съжалявам за осуетеното ти пътуване на риболов — обърна се към него Тиърни. — Както изглежда, отпуската ти е прекратена.

— Сигурен ли си, че това е пак нашето момче?

В отговор лекарят посегна към чаршафа и го дръпна, разкривайки трупа.

— Името й е Елена Ортис.

Макар Мур да се бе подготвял вътрешно за тази гледка, първият поглед към жертвата му подейства като физически удар. Черната коса на жената, спечена от засъхнала кръв, стърчеше като игли на таралеж от мраморното й лице със сини жилки. Устните й бяха разтворени, сякаш замръзнали насред някакво изречение. Кръвта вече беше измита от тялото и раните зееха като пурпурни дупки в подобната й на сиво платно кожа. Видимите рани бяха две. Едната беше дълбок прорез на гърлото, който започваше под лявото ухо, пресичаше лявата сънна артерия и прерязваше хрущяла на ларинкса. Милостивият удар, причинил смъртта. Вторият разрез беше ниско на корема. Раната нямаше за цел да причини смърт — тя имаше съвсем друго предназначение.

Мур преглътна мъчително.

— Виждам защо сте ме извикали от почивката.

— Аз водя случая — обади се Ризоли.

Дочу предупредителната нотка в гласа й, тя си пазеше територията. Мур разбираше откъде идва всичко това, как постоянните подигравки и скептицизмът, с които се сблъскваха жените полицаи, ги правеха прекалено мнителни и докачливи. Той обаче нямаше никакво желание да я предизвиква. Предстоеше им да работят заедно по този случай и играта беше още съвсем в началото си, за да се борят за надмощие.

Заговори отмерено, като внимаваше тонът му да бъде почтителен.

— Би ли ме информирала за обстоятелствата?

Ризоли кимна отривисто.

— Жертвата е намерена в девет тази сутрин в апартамента й на „Уорчестър стрийт“ в „Саут енд“. Обикновено отивала на работа към шест сутринта в „Селъбрейшън флористс“, на няколко пресечки от дома й. Това е семеен бизнес, собственост на родителите й. Когато тя не се появила, те се разтревожили. Брат й отишъл да види какво става. Открил я в спалнята й. Д-р Тиърни смята, че смъртта е настъпила някъде между полунощ и четири сутринта. Според семейството на жертвата в момента нямала приятел и никой от блока й не си спомня да е забелязвал посетители от мъжки пол. Тя е просто едно здраво работещо момиче, католичка.

Мур погледна китките на жертвата.

— Била е обездвижена.

— Да. Лейкопласт по китките и глезените. Намерена е гола. Само с няколко бижута.

— Какви?

— Гердан. Пръстен. Обици на винт. Кутията с бижута в спалнята й не е докосната. Мотивът не е бил кражба.

Мур погледна към хоризонталната синя ивица, минаваща през бедрата на жертвата.

— Торсът също е бил обездвижен.

— Лейкопласт е имало около кръста и в горната част на бедрата. И на устата.

Мур изпусна въздуха, който бе задържал прекалено дълго в гърдите си.

— Боже! — Докато се взираше в Елена Ортис, в съзнанието му изникна за момент образът на друга млада жена. На друг труп — блондинка с червени като късове сурово месо разрези на гърлото и корема. — Даяна Стърлинг — прошепна той.

— Вече извадих доклада от аутопсията на Стърлинг — обади се Тиърни. — В случай, че искаш да го прегледаш.

Но Мур не го направи. Случаят „Стърлинг“, чийто водещ детектив беше той, никога не бе напускал съзнанието му.

Преди една година трийсетгодишната Даяна Стърлинг, служителка в „Кендъл енд Лорд травъл ейджънси“, беше намерена гола и привързана към леглото си с лейкопласт. Гърлото и долната част на корема й бяха разрязани. Извършителят на убийството не беше открит.

Д-р Тиърни насочи светлината към корема на Елена Ортис. Кръвта беше измита и краищата на разреза бяха бледорозови.

— Открихте ли нещо по нея?

— Отделихме няколко влакна, преди да я измием. А към ръба на раната бе залепнал един косъм.

Мур вдигна поглед, внезапно заинтригуван.

— На жертвата ли?

— Много по-къс. И светлокафяв.

Косата на Елена Ортис беше черна.

— Вече сме поискали мостри от косми от всички, които са имали контакт с тялото — намеси се Ризоли.

Тиърни привлече вниманието им към раната.

— Тук виждаме напречен разрез. Хирурзите го наричат разрез „Мейлард“. Коремната стена е била срязана слой след слой. Първо кожата, после — повърхностната фасция, после мускула и най-накрая — тазовия перитонеум.

— Като при Стърлинг — рече Мур.

— Да. Като при Стърлинг. Но има и разлики.

— Какви?

— При Даяна Стърлинг имаше няколко грапавини в разреза, говорещи за колебание или несигурност. Тук такова нещо не се вижда. Направил го е с абсолютна увереност. — Лекарят срещна погледа на детектива. — Нашият човек се учи. Подобрил е техниката си.

— Ако е същият — намеси се Ризоли.

— Има и други прилики. Виждаш ли малко по-широкия ръб в този край на раната? Показва, че разрезът е направен от дясно наляво. Като при Стърлинг. Използваното за тази рана острие е остро само от едната страна и не е назъбено. Също като острието, използвано при Стърлинг.

— Скалпел?

— Напълно е възможно да е скалпел. Чистият разрез говори, че няма извиване на острието. Жертвата или не е била в съзнание, или е била толкова здраво завързана, че не е можела да помръдне, не е можела да се съпротивлява. И не е предизвикала отклоняване на острието от правата линия.

Бари Фрост имаше вид на човек, който ще повърне всеки момент.

— О, боже! Моля ви, кажете ми, че е била вече мъртва, когато е направил това.

— Страхувам се, че тази рана не е направена след настъпването на смъртта.

Само зелените очи на Тиърни се виждаха над хирургическата маска и те блестяха гневно.

— Имало ли е кървене преди смъртта? — попита Мур.

— В тазовата кухина се е събрало известно количество кръв, което говори, че сърцето й все още е биело. Била е все още жива, когато това… когато е извършена тази процедура.

Мур погледна китките и сините кръгове около тях. Подобни синини имаше и около двата глезена, а също и ивица от петехии — петънца по кожата вследствие на капилярни кръвоизливи, по протежение на ханша. Елена Ортис е правила опити да се освободи.

— Има и друго доказателство, че е била жива, когато е правен разрезът — додаде Тиърни. — Пъхни си ръката в раната, Томас. Мисля, че знаеш какво ще откриеш.

Мур неохотно пъхна обвитата си в каучуковата ръкавица длан в раната. Плътта беше хладна, изстудена от няколкочасовото стоене в моргата. Това му напомни усещането на търсене на дреболиите в пуешки фенер. Вкара ръката си до китката, така че пръстите му да могат да изследват ръбовете на раната. Това бъркане в най-интимната част от женската анатомия му приличаше на насилие. Избягваше да гледа лицето на Елена Ортис. Само така беше в състояние да гледа безстрастно на тленните й останки, само така беше в състояние да се съсредоточи върху студената механика на онова, което бе направено с тялото й.

— Матката липсва.

Мур погледна към Тиърни.

Лекарят кимна.

— Извадена е.

Детективът отдръпна ръка от тялото и се взря в раната, зейнала като отворена уста. Сега Ризоли пъхна обвитата си в ръкавица длан вътре, изпъвайки късите си пръсти, за да изследва кухината.

— Нищо друго ли не е извадено? — попита тя.

— Само матката — отвърна Тиърни. — Не е пипнал пикочния мехур и червата.

— А какво е това, което напипвам тук? Твърдо възелче от лявата страна? — попита тя.

— Конец. Използвал го е, за да завърже кръвоносните съдове.

Ризоли стреснато вдигна поглед.

— Това хирургически възел ли е?

— Обикновен катгут 2.0 — предположи Мур, като погледна към лекаря за потвърждение.

Той кимна.

— Същият конец, който намерихме в Даяна Стърлинг.

— Катгут 2.0? — попита тихо Фрост. Беше се отдалечил от масата и сега стоеше в единия ъгъл на стаята, готов да се втурне към мивката. — Това да не е… име на някаква марка?

— Не е — обясни Тиърни. — Катгут е вид хирургически конец, който се прави от черва на крави или овце.

— Защо тогава го наричат катгут^[1]? — поинтересува се Ризоли.

— През Средновековието струните на музикалните инструменти са се правили от черва. Музикантите наричали инструментите си кит^[2] и струните били наречени „китгут“. Думата постепенно се превърнала в катгут. В хирургията тези конци се използват за зашиване на дълбоки слоеве съединителна тъкан. След време конецът се резорбира.

— И откъде се е снабдил с този конец? — Ризоли погледна към Мур. — Вие намерихте ли източник при Стърлинг?

— Почти е невъзможно да се идентифицира конкретен източник — обясни той. — Конецът катгут се произвежда от десетки различни компании, повечето от които са в Азия. Все още се използва в доста чуждестранни болници.

— Само чуждестранни ли?

— Сега се предлагат по-добри алтернативи — намеси се Тиърни. — Катгут няма нито силата, нито издръжливостта на синтетичните конци. Не мисля, че са много хирурзите в САЩ, които продължават да го използват.

— Защо изобщо го е използвал нашият извършител?

— За да си подсигури зрителното поле. За да контролира кървенето достатъчно дълго, за да вижда какво прави. Нашият извършител е много изкусен човек.

Ризоли измъкна ръката си от раната. Върху покритата й с ръкавица длан се бе прилепило парченце съсирена кръв, приличащо на яркочервено мънисто.

— Доколко изкусен? Да не би да имаме работа с лекар? Или с касапин?

— Определено има известни познания по анатомия — отвърна Тиърни. — Не се съмнявам, че е правил това и преди.

Мур отстъпи заднишком от масата. Цялата му душа се гърчеше при мисълта за страданията, които бе преживяла Елена Ортис. Въпреки това не бе в състояние да прогони зловещата картина от ума си. Резултатът от случилото се лежеше точно пред него, вперил отворените си очи към небитието.

Обърна се, стреснат от издрънчаването на инструменти в металната табличка. Помощникът от моргата бе побутнал табличката по-близо към лекаря, който се готвеше да направи разрез на трупа. Сега помощникът се наведе и се взря в раната на корема.

— И какво прави с нея? — попита той. — Щом извади матката, какво прави с нея?

— Не знаем — отговори Тиърни. — Органите така и не са открити.