Тес Геритсън
Хирургът (18)

17

Като лекар Катрин бе виждала смъртта толкова пъти, че видът й беше до болка познат. Беше се взирала в лицето на един или друг пациент, гледайки как животът изтича през очите му и те стават безизразни, а погледът — стъклен. Беше виждала как кожата придобива сивкав оттенък, когато душата се оттегли, когато се процеди от тялото като кръв. Медицината е свързана колкото с живота, толкова и със смъртта и Катрин отдавна се беше запознала със смъртта над изстиващите останки на своите пациенти. И не се страхуваше от трупове.

Но когато Мур зави по улица „Олбъни“ и тя видя спретнатата тухлена постройка, където се намираше кабинетът на съдебния лекар, по дланите й изби пот.

Томас паркира зад сградата, до един бял ван, на който отстрани пишеше „Комънуелт, Масачузетс, кабинет на съдебния лекар“. Не искаше да слезе от колата и едва когато той заобиколи, за да й отвори вратата, най-сетне се показа навън.

— Готова ли си за това? — попита той.

— Не го очаквам с нетърпение — призна младата жена. — Но нека да свършваме с тази работа.

Макар да бе присъствала на десетки аутопсии, Катрин не беше съвсем подготвена за миризмата на кръв и разкъсани вътрешности, която нахлу в ноздрите й, щом влязоха в лабораторията. За първи път в лекарската си практика си помисли, че ще повърне при вида на човешко тяло.

Някакъв възрастен господин, със защитено от пластмасова маска лице, се обърна да ги погледне. Това беше съдебният лекар, д-р Ашфорд Тиърни, с когото се беше запознала на конференция на патолозите преди шест месеца. Провалите на хирурга травматолог често се озоваваха на масата за аутопсия на д-р Тиърни и тя бе разговаряла с него само преди месец във връзка със смущаващите обстоятелства около смъртта на едно дете с разкъсан далак.

Меката усмивка на д-р Ашфорд Тиърни беше в ярък контраст с изцапаните му с кръв гумени ръкавици.

— Д-р Кордел, приятно ми е да ви видя отново. — Направи пауза, защото усети иронията в думите си. — Въпреки че бих предпочел това да стане при по-приятни обстоятелства.

— Вече сте започнали да режете — смаяно отбеляза Мур.

— Лейтенант Маркет иска незабавни отговори — отговори Тиърни. — Винаги, когато е стрелял полицай, е подложен на огромен натиск от всички страни.

— Но аз се обадих предварително, за да уредя този оглед.

— Д-р Кордел е виждала аутопсии и преди. Това не е нещо ново за нея. Нека само приключа с този разрез и ще й дадем възможност да види лицето му.

Тиърни насочи отново вниманието си към корема. Довърши срязването на тънкото черво със скалпела, извади навивките и ги пусна в един стоманен леген. После отстъпи от масата и кимна към Мур.

— Действайте.

Томас докосна ръката на Катрин. Тя се приближи неохотно към трупа. Първо се фокусира върху зейналия разрез. Отворената коремна кухина бе позната територия за нея, органите бяха като безличностни отличителни белези, буци тъкан, които биха могли да принадлежат на който и да е непознат. Органите бяха лишени от емоционално значение, не носеха печата на самоличността. Тя беше в състояние да ги изучава с хладнокръвния поглед на професионалист, както и направи. Забеляза, че стомахът, панкреасът и черният дроб бяха все още по местата си, в очакване да бъдат отделени заедно. Разрезът във формата на буквата „У“, простиращ се от врата до срамната кост, разкриваше и гръдната, и коремната кухина. Сърцето и белите дробове бяха вече изрязани, в резултат на което гръдният кош се беше превърнал в нещо като празна купа. В гръдната стена се виждаха две дупки от куршуми, единият влязъл току над лявото зърно, а другият — няколко ребра по-ниско. И двата куршума бяла влезли в гръдния кош, пробивайки сърцето или белия дроб. Отляво, в горната част на корема имаше трета рана от куршум, сочеща право натам, накъдето трябваше да се е намирал далакът. Друга катастрофална рана. Който и да бе стрелял по Карл Пачеко, явно го бе направил с намерението да го убие.

— Катрин? — обади се Мур и тя осъзна, че е мълчала прекалено дълго.

Пое си дълбоко въздух, вдишвайки миризмата на кръв и замразена плът. Вече се беше запознала добре с вътрешната патология на Карл Пачеко, време беше да погледне лицето му.

Видя черна коса. Тясно лице с нос, подобен на острие. Отпуснати челюстни мускули, зяпнала уста. Прави зъби. Най-накрая се фокусира върху очите му. Мур не й беше казал почти нищо за този човек, само името му и факта, че е бил застрелян от полицията при опит да се възпротиви на ареста си. Ти ли си Хирургът?

Очите, с помътени от смъртта роговици, не пробудиха никакви спомени. Взря се в лицето му, опитвайки да почувства някаква следа от зло, останала в трупа на Карл Пачеко, но не усети нищо. Смъртната телесна обвивка беше празна и не бе останала и следа от някогашния й обитател.

— Не познавам този човек — каза тя и излезе от стаята.

Чакаше отвън до колата му, когато Мур излезе от сградата. Белите й дробове бяха омърсени от вонята в онази стая за аутопсии и тя поемаше на жадни глътки парещия въздух, за да ги пречисти от заразата. Макар сега да беше потна, студът от сградата с климатика се беше настанил в костите й, дълбоко до костния мозък.

— Кой е бил Карл Пачеко? — попита тя.

Томас погледна към болницата „Пилгрим“, заслушан в засилващия се вой на сирената на някаква линейка.

— Сексуален преследвач — отвърна той. — Ловец на жени.

— Той ли е Хирургът?

Мур въздъхна.

— Както изглежда — не.

— Но сте мислели, че може да е той.

— ДНК го свързва с Нина Пейтън. Преди два месеца е извършил сексуално нападение над нея. Но не разполагаме с доказателства, които да го свързват с Елена Ортис и Даяна Стърлинг. Никаква връзка с живота им.

— Или с моя живот.

— Сигурна ли си, че никога не си го виждала?

— Сигурна съм само, че не си го спомням.

Слънцето бе превърнало колата в пещ и те стояха отвън, отворили широко вратите й, за да изчакат вътре да се поразхлади. Сега, когато погледна към Томас над покрива на автомобила, младата жена видя колко е изморен. По ризата му вече имаше петна от пот. Чудесен начин за прекарване на съботния следобед — като закараш свидетел в моргата. В много отношения животът на лекарите и ченгетата си приличаше. Те работеха много часове и професията им не беше от тези, при които работният ден приключва в пет часа. Виждаха човечеството в най-тъмните му, най-болезнени часове. Ставаха свидетели на кошмари и се научаваха да живеят с тези картини.

„Какви ли образи носи той в себе си?“ — запита се тя, докато я откарваше към дома й. Колко лица на жертви, колко сцени на убийства бяха складирани в главата му като снимки в папки? Тя беше само един елемент от този случай и се питаше какви ли са били другите жени, живи и мъртви, които си бяха съперничили за неговото внимание.

Той спря пред входа на жилищната й сграда и изключи двигателя. Катрин вдигна поглед към прозореца на своя апартамент, не й се искаше да излиза от автомобила. Да напусне компанията на Томас. През последните няколко дни бяха прекарали толкова много време заедно, че беше започнала да разчита на неговата сила и нежност. Ако се бяха срещнали при по-щастливи обстоятелства дори само приятната му външност щеше да хване погледа й. Но сега от най-голямо значение за нея не беше привлекателността му, не беше дори неговата интелигентност, а онова, което се намираше в сърцето му. Това беше човек, на когото можеше да има вяра.

Замисли се върху следващите си слова и върху онова, до което можеха да доведат. И реши, че не дава пет пари за последствията.

— Ще се качиш ли да пием по нещо? — тихо попита тя.

Той не отговори веднага и тя усети как се изчервява, тъй като мълчанието му придоби непоносим смисъл. Той опитваше да вземе решение. Той също разбираше какво се случва между тях и не беше сигурен как да постъпи.

Най-после я погледна и рече:

— Да, с удоволствие ще се кача.

В този момент и двамата бяха наясно, че мислеха за много повече от една напитка.

Тръгнаха към входната врата и ръката му я обгърна. Не беше много повече от покровителствен жест, както бе поставил непринудено дланта си върху рамото й, но топлината на докосването му и нейната реакция към него станаха причина набирането на кода да й отнеме доста време. Очакването правеше движенията й мудни и непохватни. Когато се качиха пред апартамента й, отключи вратата с треперещи ръце. Двамата престъпиха прага и се озоваха сред прелестната прохлада на нейното жилище. Той се отклони само колкото да затвори вратата и добре да я заключи.

А после я притисна в обятията си.

Толкова време беше минало, откакто не беше позволявала да я прегърнат. Дори мисълта да усети мъжки ръце по тялото си я бе изпълвала с паника. Но сега, в обятията на Мур, паниката беше последното нещо в ума й. Отвърна на целувките му с желание, което изненада и двамата. Беше лишена от любов толкова дълго, че бе престанала да усеща нужда от ласка. Едва сега, когато всяка нейна част се бе изпълнила отново с живот, тя си спомни какво представлява желанието и устните й затърсиха неговите с нуждата на умираща от жажда жена. Тя беше тази, която го дръпна към спалнята, без да престава да го целува по целия път дотам. Тя беше тази, която разкопча ризата и колана му. Той знаеше, някак си знаеше, че не може да бъде в ролята на водещия, защото щеше да я уплаши. Че първия път тя трябваше да води. Но не беше в състояние да скрие възбудата си и тя я усети, когато разкопча ципа и панталоните му се плъзнаха надолу.

Той посегна към копчетата на блузата й и спря, търсейки погледа й. Начинът, по който го погледна и учестеното й дишане не оставиха съмнение, че и тя искаше това. Блузата се разтвори бавно и се плъзна по раменете й. Сутиенът падна с шепот на пода. Томас го направи с безкрайна нежност. Това не беше лишаване от защитните й механизми, а желано освобождение. Катрин затвори очи и въздъхна от удоволствие, когато той се наведе да я целуне по гърдите. Това не беше щурмуване, а благоговеен акт.

За първи път от две години Катрин позволи на мъж да я люби. Нито веднъж мисълта за Андрю Капра не нахлу в съзнанието й, докато лежеше с Мур на леглото. Пристъпите на паника и ужасяващите спомени не се върнаха, когато се освободиха от последните си дрехи, когато тежестта му я притисна към дюшека. Онова, което другият мъж й бе причинил, беше толкова брутално, че нямаше абсолютно никаква връзка с този момент. Насилието не е секс, а сексът не е любов. А тя изпитваше именно любов, когато Мур проникна в нея, обхванал с длани лицето й, слял погледа си с нейния. Беше забравила каква наслада може да дари мъжът и тя се потопи в мига, изпитвайки радост сякаш за първи път.

Беше тъмно, когато се събуди в обятията му. Усети го как се размърда.

— Колко е часът? — попита той.

— Осем и петнайсет.

— Ау. — Засмя се сънено и се обърна по гръб. — Не мога да повярвам, че сме спали цял следобед. Явно сънят ме е покосил.

— Ти също не си спал много напоследък.

— Кой се нуждае от сън?

— Говориш като лекар.

— Нещо общо между нас — отговори Мур и ръката му запълзя бавно по тялото й. — Били сме лишени прекалено дълго…

Лежаха неподвижно известно време. После той тихо попита:

— Как беше?

— Колко добър си като любовник ли ме питаш?

— Не. Имах предвид как беше за теб. Докосванията ми.

Тя се усмихна.

— Беше хубаво.

— Да не би да направих нещо не както трябва? Да не те уплаших с нещо?

— Накара ме да се чувствам в безопасност. А аз се нуждая преди всичко от това. Да се чувствам в безопасност. Мисля, че ти си единственият мъж, който го е разбрал. Единственият мъж, на когото съм в състояние да се доверя.

— Някои мъже заслужават доверие.

— Да. Проблемът е — кои. Никога не знам.

— Никога няма да разбереш, преди да възникне по-деликатна ситуация. Той ще бъде този, който ще застане зад теб.

— В такъв случай явно никога не съм го намирала. Чувала съм другите жени да казват, че щом кажеш на някой мъж какво се е случило с теб, щом използваш думата „изнасилване“, мъжът дава заден ход. Сякаш ние сме повредена стока. Мъжете не искат и да чуят за това. Предпочитат мълчанието пред изповедта. Но мълчанието се разпространява. Завзема все по-голяма територия, докато накрая не си в състояние да разговаряш за нищо. Целият живот се превръща в тема-табу.

— Никой не може да живее по този начин.

— Това е единственият начин другите да понесат да бъдат край нас. Ако мълчим. Но дори когато не говоря за това, то присъства.

Томас я целуна и този простичък жест беше по-интимен, отколкото би могъл да бъде който и да е любовен акт, защото беше предшестван от признание.

— Ще останеш ли при мен тази нощ? — прошепна тя.

Усети топлия му дъх в косите си.

— Ако ми позволиш да те заведа някъде на вечеря.

— О. Напълно забравих за яденето.

— В това е разликата между мъжете и жените. Мъжът никога не забравя да яде.

Катрин се усмихна и седна в леглото.

— В такъв случай ти ще приготвиш нещо за пиене. За храненето отговарям аз.

Той направи две мартинита и двамата отпиха от питиетата си, докато тя приготвяше салатата, след което сложи на скарата няколко стека. „Мъжка храна“ — помисли си развеселено младата жена. Червено месо за новия мъж в живота й. Процесът на готвене никога не й се беше струвал толкова приятен, колкото тази вечер. Мур се усмихваше, като й подаваше солта или пипера, главата й се беше замаяла от джина. Не си спомняше кога за последен път храната й се беше струвала толкова вкусна. Сякаш току-що беше излязла от запечатана до този момент бутилка и усещаше цялата гама от вкусове и аромати за първи път.

Хранеха се на кухненската маса и отпиваха вино. Кухнята й, с белите си плочки и шкафчета, изведнъж като че ли оживя в ярки цветове. Рубиненочервеното вино, хрупкавата зелена маруля, салфетките на сини карета. И седналия срещу нея Мур. А някога й се беше сторил безцветен, като всички други безлики мъже, с които се разминаваш по градските улици, мъгливи очертания върху опънато платно. Едва сега го беше видяла напълно — топлата грубост на кожата му, паяжината от бръчици на смеха около очите. И чаровните несъвършенства на едно добре поживяло си лице.

„Имаме цяла нощ пред себе си“ — помисли си тя и мисълта за онова, което предстоеше, извика усмивка на устните й. Стана и протегна ръка към него.

* * *

Д-р Цукер спря видеозаписа на сеанса с д-р Полочек и се обърна към Мур и Маркет.

— Може да е фалшив спомен. Кордел е извикала в съзнанието си втори глас, който не е съществувал. Както виждате, това е проблемът с хипнозата. Паметта е нещо неуловимо. Спомените могат да бъдат променени, пренаписани така, че да отговорят на очакванията. Тя е започнала този сеанс, вярвайки, че Капра е имал съдружник. И ето, споменът е налице! Втори глас. Втори мъж в къщата. — Цукер поклати глава. — Това не е информация, на която може да се разчита.

— Не само нейните спомени потвърждават наличието на втори извършител — каза Мур. — Търсеният сега извършител е изпратил кичур от косата на Катрин, с който може да се е сдобил само в Савана.

— Тя казва, че косата е била взета в Савана — отбеляза Маркет.

— И на нея ли не вярвате?

— Лейтенантът направи основателна забележка — заяви Цукер. — Имаме работа с емоционално крехка жена. Нищо чудно дори две години след нападението все още да не е напълно стабилна.

— Тя е хирург-травматолог.

— Да, и функционира чудесно на работното си място. Но е увредена. Знаете го много добре. Нападението е оставило своя белег.

Томас замълча, мислейки за деня, в който бе срещнал Катрин за първи път. Колко точни и контролирани бяха движенията й. Съвсем различен човек от безгрижното момиче, което се бе появило по време на хипнотичния сеанс, от малката Катрин, припичаща се на слънце на кея на баба си и дядо си. А снощи същата тази жизнерадостна млада Катрин се бе появила отново в обятията му. Тя не беше изчезвала нито за миг, но беше хваната като в капан в бодливата обвивка, в очакване да бъде освободена.

— И какво излиза от въпросния хипнотичен сеанс? — попита Маркет.

— Не казвам, че тя не го вярва — отвърна Цукер. — Не си го спомня живо. Все едно да кажеш на някое дете, че в двора има слон. След време детето ще повярва толкова силно, че ще бъде в състояние да опише хобота на слона, сламките на гърба му. Счупеният бивник. Споменът се превръща в реалност. Дори когато е за нещо, което никога не се е случвало.

— Не можем да пренебрегнем напълно спомена — обади се Мур. — Може да не смяташ Катрин за надеждна, но тя определено е фокусът на интереса на нашия извършител. Започнатото от Капра — преследването, убийството — не е прекратено. То я преследва тук.

— Имитатор? — попита Маркет.

— Или съдружник — допълни Мур. — Има такива случаи.

Цукер кимна.

— Съдружията между убийци не са чак толкова голяма рядкост. Ние смятаме серийните убийци за вълци-единаци, но може би до една четвърт от серийните убийства се извършват от съдружници. Хенри Лий Лукас имаше партньор. Кенет Бианки имаше партньор. Това улеснява безкрайно всичко за тях. Отвличане, контрол. Преследват съвместно, за да подсигурят успеха.

— Вълците ловуват заедно — рече Томас. — Може би Капра също го е правил.

Маркет взе дистанционното на видеото, върна лентата назад и натисна „плей“. На телевизионния екран се появи Катрин, седнала със затворени очи, с отпуснати ръце.

„Кой казва тези думи, Катрин? Кой казва: «Мой ред е, Капра?».“

„Не знам. Не познавам гласа му.“

Маркет натисна „пауза“ и лицето на младата жена замръзна на екрана. После погледна към Мур.

— Минали са повече от две години, откакто е била нападната в Савана. Ако е бил наистина съдружник на Капра, защо е чакал толкова дълго, преди да тръгне след нея? Защо това се случва сега?

Мур кимна.

— И аз съм се питал същото. И мисля, че знам отговора. — Отвори папката, с която беше дошъл на срещата, и извади отвътре лист, откъснат от „Бостън глоуб“. — Това се е появило седемнайсет дни преди убийството на Елена Ортис. Статия за жени-хирурзи в Бостън. Една трета от нея е посветена на д-р Кордел. На нейния успех. На постиженията й. Освен това е отпечатана нейна цветна снимка.

Подаде листа на Цукер.

— Става интересно — отсъди той. — Какво виждаш, като погледнеш тази снимка, детектив Мур?

— Една привлекателна жена.

— Освен това? Какво ти говорят позата й, изражението й?

— Увереност. — Томас направи пауза. — Дистанцираност.

— И аз виждам това. Жена на върха в своята област. Недостъпна. С кръстосани ръце, с високо вдигната брадичка. Недосегаема за повечето простосмъртни.

— Накъде биеш? — попита Маркет.

— Помисли какво се върти в главата на нашия извършител. Увредени жени, инфектирани от изнасилване. Символично унищожени жени. А тук седи Катрин Кордел, жената, убила неговия съдружник Андрю Капра. И не изглежда увредена. Не прилича на жертва. Не, на тази снимка изглежда като победител. Какво според теб е почувствал, когато е видял това?

Цукер погледна към Мур.

— Гняв.

— Не само гняв, детектив. Абсолютна, неконтролируема ярост. След като тя напуска Савана, той я последва, но не може да се добере до нея, защото тя се пази. Затова той изчаква, междувременно убивайки други мишени. Вероятно си представя Катрин като травмирана жена. Низше същество, което само очаква да бъде обрано като жертва. Докато един ден не отваря вестника и не се озовава лице в лице не с жертва, а с тази кучка-победител. — Цукер подаде статията обратно на Мур. — Нашето момче опитва да я повали отново. И използва всяването на ужас за тази цел.

— Каква ли е крайната му цел? — осведоми се Маркет.

— Да я накара да падне до нивото, с което ще бъде в състояние да се справи отново. Той напада само жени, които се държат като жертви. Жени, които са толкова увредени и унизени, че дори не се чувства заплашен от тях. А ако Андрю Капра действително е бил негов съдружник, тогава нашият извършител има още една мотивация. Отмъщение за онова, което тя е унищожила.

— И къде ни води в такъв случай тази теория за скрития партньор? — попита Маркет.

— Ако Капра е имал партньор — рече Мур, — това ни отвежда право в Савана. Тук ще останем с празни ръце. Досега сме провели почти хиляда разпита и не сме се натъкнали на правдоподобни заподозрени. Мисля, че е време да насочим поглед към всички, които са били свързани по един или друг начин с Андрю Капра. Да видим дали някое от тези имена не се е озовало тук, в Бостън. Фрост вече разговаря по телефона с детектив Сингър, водещата фигура в разследването в Савана. Може да отпътува там и да прегледа доказателствения материал.

— Защо Фрост?

— Защо не?

Маркет погледна към Цукер.

— Това е като лов на диви гъски.

— Понякога хващат дива гъска.

Маркет кимна.

— Добре. Да се заемем със Савана.

Мур стана с намерението да излезе, но спря, когато Маркет каза:

— Можеш ли да останеш за минутка? Налага се да говоря с теб. — Изчакаха Цукер да излезе от офиса, после лейтенантът затвори вратата и рече: — Не искам да ходи детектив Фрост.

— Може ли да попитам защо?

— Защото искам ти да отидеш в Савана.

— Фрост е готов да тръгне. Вече се е приготвил.

— Не става дума за Фрост. А за теб. Имаш нужда да се отделиш от този случай.

Мур замълча, усетил накъде върви разговорът.

— Прекарваш много време с Катрин Кордел — додаде Маркет.

— Тя е ключът към това разследване.

— Прекалено много вечери в нейната компания. Беше с нея в полунощ във вторник.

Ризоли. Ризоли знаеше това.

— А в събота остана цяла нощ при нея. Какво точно става?

Томас не отговори. Какво можеше да каже? „Да, пресякох границата. Не можах да се удържа.“

Маркет се отпусна на стола си дълбоко разочарован.

— Не мога да повярвам, че говоря с теб за това. Точно с теб. — Въздъхна. — Време е да се отдръпнеш. Ще определя някой друг да действа с нея.

— Но тя ми има доверие.

— Само за това ли става дума между вас — за доверие? Онова, което чух, като че ли отива доста по-нататък. Не е необходимо да ти казвам доколко не е на място това. Слушай, и двамата сме виждали преди как се случва това с едно или друго ченге. Никога не излиза нищо. Няма да излезе и този път. Точно сега тя се нуждае от теб и по една случайност ти си й под ръка. Ще ви бъде интересно заедно още няколко седмици, един месец. А после някоя сутрин ще се събудите и ще установите, че не е останало нищо между вас. Или тя ще се почувства наранена, или ти. И всички ще съжалявате, че изобщо се е случило. — Маркет направи пауза в очакване на реакция. Мур не каза нищо. — Но дори да оставим настрана личните въпроси — продължи лейтенантът, — това усложнява разследването. И е дяволски смущаващо за целия екип. — Махна рязко към вратата. — Върви в Савана. И стой далеч от Кордел.

— Трябва да й обясня…

— Даже не й се обаждай. Ние ще се погрижим да получи съобщението. На твое място назначавам Кроу.

— Не Кроу — възпротиви се остро Мур.

— Кой тогава?

— Фрост. — Томас въздъхна. — Нека бъде Фрост.

— Добре, Фрост. Сега тичай да хванеш самолета. Да се махнеш от града — ето какво ти трябва, за да се охлади положението. Вероятно в момента си ми сърдит. Но знаеш, че те моля да направиш това, което е правилно.

Мур действително го знаеше и му беше болезнено да гледа вдигнатото срещу собственото му поведение огледало. В това огледало виждаше падналия свети Томас, низвергнат от собствените си желания. И истината го вбесяваше, защото не можеше да роптае срещу нея. Не можеше да я отрече. Успя да запази мълчание, докато излезе от офиса на Маркет, но когато видя седналата на бюрото Ризоли, не можа да удържа повече гнева си.

— Поздравления — започна той. — Върна си го. Приятно е да пуснеш кръвчица на другия, нали?

— Така ли съм направила?

— Казала си на Маркет.

— Да, така де, казах му. Определено не съм първото ченге, което издънва партньора си.

Това бе парещ ответен удар и постигна желания ефект. Той се обърна мълчаливо и студено напусна стаята.

Щом излезе от сградата, спря отпред, отчаян при мисълта, че няма да види Катрин тази нощ. Маркет обаче беше прав — така трябваше да бъде. Така трябваше да бъде от самото начало — да бъдат разделени, пренебрегвайки силите на привличане. Но тя беше уязвима, а той, колкото и да беше глупаво, се почувства привлечен от този факт. След като години наред бе вървял по тесния прав път, сега се беше озовал на непозната територия, на някакво смущаващо място, което не се управляваше от логиката, а от страстта.

Не се чувстваше комфортно в този нов свят. И не знаеше как да намери пътя за излизане от него.

 

 

Катрин седеше в колата си, събирайки смелост да излезе на „Шрьодер плаза“ 1. Цял следобед, по време на поредицата клинични прегледи, бе изричала обичайните шеги, докато преглеждаше пациентите, консултираше колегите и се справяше с дребните досадни спънки, които неизменно се появяваха в рамките на работния й ден. Но усмивките й бяха кухи, а под сърдечното изражение се спотайваше смазващо отчаяние. Мур не отговаряше на обажданията й и тя нямаше представа защо. Само една нощ заедно и вече нещо между тях не беше както трябва.

Най-накрая излезе от колата и влезе в сградата на бостънската полиция.

Макар вече да беше идвала тук, за сеанса с д-р Полочек, постройката пак й се стори заплашителна крепост, където тя нямаше място. Това впечатление се подсили от униформения служител, който я огледа иззад стъклото пред бюрото си.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

Нито приятелски, нито неприятелски.

— Търся детектив Томас Мур от отдел „Убийства“.

— Почакайте да се обадя горе. Името ви, ако обичате?

— Катрин Кордел.

Докато той се обаждаше, тя чакаше във фоайето, чувствайки се смазана от лъскавия гранит, от всички тези мъже, както униформени, така и цивилни, които минаваха напред-назад, хвърляйки към нея любопитни погледи. Това беше светът на Мур и тук тя беше чужденка, проникнала неправомерно в място, където корави мъже те гледат втренчено и пистолети проблясват в кобурите. Внезапно осъзна, че е допуснала грешка, че изобщо не е трябвало да идва тук и тръгна към изхода. Точно когато стигна вратата, до слуха й достигна глас:

— Д-р Кордел?

Обърна се и позна русия мъж с мекото приятно лице, който току-що бе излязъл от асансьора. Това беше детектив Фрост.

— Защо не се качим горе? — предложи той.

— Дойдох да се видя с Мур.

— Да, знам. Слязох за вас. — Направи знак към асансьора. — Качваме ли се?

На втория етаж я поведе по коридора, към отдел „Убийства“. Не беше идвала преди тук и остана изненадана от приликата на това място с който и да било друг бизнес, с групирани по определен начин бюра и компютри по тях. Полицаят я заведе до един стол и я покани да седне. Погледът му беше мил. Виждаше, че се чувства неловко на това чуждо място и се опитваше да й помогне да се отпусне.

— Чаша кафе? — попита той.

— Не, благодаря.

— Какво мога да ви предложа? Чаша безалкохолно? Чаша вода?

— Добре съм.

Той седна насреща й.

— Така. За какво имате нужда да говорите, д-р Кордел?

— Надявах се да видя детектив Мур. Прекарах цялата сутрин в операционната и си помислих, че може да е направил опит да се свърже с мен…

— Всъщност… — Фрост направи пауза, а в очите му се изписа неудобство. — Аз оставих съобщение на работещите във вашия офис около обяд. От сега нататък би трябвало да се обаждате на мен за всяка своя тревога. Не на детектив Мур.

— Да, получих това съобщение. Просто исках да знам… — Преглътна с мъка сълзите си. — Исках да знам защо нещата се промениха.

— Ами, за да… ъъъ, да се ускори ходът на разследването.

— Какво означава това?

— Налага се Мур да се фокусира върху други аспекти на случая.

— Кой го реши?

Фрост придобиваше все по-злочест вид.

— Не знам, д-р Кордел.

— Мур ли?

Последва нова пауза.

— Не.

— Значи причината не е нежеланието му да ме вижда?

— Сигурен съм, че не е.

Катрин не знаеше дали й казва истината, или просто се опитва да я успокои. Забеляза, че двама детективи от съседното оградено със стъкла отделение я гледат и тя се изчерви от внезапно обзел я гняв. Нима всички, освен нея самата знаеха истината? Съжаление ли виждаше в очите им? Цяла сутрин бе живяла със спомените от снощи. Беше чакала Томас да й се обади, беше копняла да чуе гласа му и да разбере, че мисли за нея. Но той не се беше обадил.

А по обяд й бяха предали съобщението на Фрост от сега нататък да се обръща с всички свои притеснения към него.

И сега трябваше да събере всички сили, за да вдигне глава и сдържайки сълзите си, да попита:

— Има ли причина да не мога да говоря с него?

— Страхувам се, че точно сега той не е в града. Замина днес следобед.

— Ясно.

Без повече обяснения тя разбра, че няма да разбере нищо повече. Не попита къде е заминал Мур, нито как да се свърже с него. Вече се бе поставила в неудобна позиция, идвайки тук, и сега гордостта й надделя. През последните две години гордостта се бе превърнала в единствения източник, от който черпеше сили. Тя я беше крепила да продължава напред, ден след ден, отказвайки да носи мантията на жертва. Хората, които я гледаха, виждаха само хладна компетентност и емоционална дистанцираност, защото това бе единственото, което им позволяваше да видят.

Само Мур ме видя такава, каквато съм всъщност. Наранена и уязвима. И ето го резултатът. Ето защо никога повече няма да бъда слаба.

Когато се надигна да си ходи, гръбнакът й беше изправен, погледът — устремен. На излизане мина покрай бюрото на Мур. Видя плочката с името му. Спря колкото да погледне снимката на него — усмихната жена със слънце в косите.

Излезе, оставяйки зад гърба си света на Томас, и се върна с болка към своя свят.