Тес Геритсън
Хирургът (17)

16

В сърцето на град Мексико човешката кръв някога течала като река. Под основите на съвременната столица лежат руините на Темпло Майор, великият храм на ацтеките, извисявал се над древния Теночтитлан. Тук десетки хиляди злочести жертви били принасяни в жертва на боговете.

В деня, в който минах по тези земи, ми стана смешно, защото наблизо се издигаше катедрала, където католиците палят свещи и шепнат молитви към милостивия Бог на небето. Те коленичат в близост до мястото, чиито камъни някога са били хлъзгави от кръв. Посетих го в неделя, без да знам, че в неделя достъпът е свободен, и музеят Темпло Майор беше пълен с деца, чиито гласове отекваха из залите. Не си падам нито по деца, нито по безредието, което внасят. Ако се върна някога по тези места, няма да забравя да избягвам музеите в неделя.

Но това беше последният ми ден в града, затова трябваше да се примиря с дразнещия шум. Исках да видя разкопките и да обиколя Втора зала. Залата на ритуалите и жертвоприношенията.

Ацтеките вярвали, че смъртта е нужна за живота. За да поддържат свещената енергия на света, да държат настрани катастрофите и да осигуряват изгряването на слънцето, боговете трябвало да бъдат хранени с човешки сърца. Стоях в Залата на ритуалите и гледах жертвения нож в стъклената витрина, който бе разрязвал човешка плът. Той си имаше име: Текпатл Икскуахуа^[1]. Ножът с широко чело. Острието беше изработено от кремък, а дръжката беше с формата на коленичил мъж.

Как е възможно да изтръгнеш човешко сърце, когато си екипиран само с един нож от кремък, чудех се аз.

Въпросът не ми даваше мира, докато по-късно същия следобед вървях по „Аламеда сентръл“, без да обръщам внимание на мръсните хлапетии, които се влачеха след мен, просейки монети. След малко разбраха, че няма да бъда изкушен от кафявите им очи и озъбените им усмивки и ме оставиха на мира. Най-после можех да се порадвам на относително спокойствие… ако такова нещо изобщо е възможно сред какофонията, която цари в град Мексико. Намерих приятно кафене и седнах на една маса навън, отпивайки силно кафе, единственият посетител, предпочел да бъде навън в жегата. Аз копнея за горещина, тя успокоява напуканата ми кожа. Стремя се към нея така, както влечугото се стреми към топлия камък. И така, през онзи зноен ден аз пиех кафе и си мислех за гръдния кош на човека, представяйки си как най-добре може да се достигне до туптящото съкровище вътре в него.

Жертвеният ритуал на ацтеките се описва като мимолетен, с минимум мъчение за принасяните в жертва и това е истинска дилема. Знам колко е трудно да се разреже и раздели гръдната кост, която пази сърцето като щит. Сърдечните хирурзи правят вертикален разрез надолу в центъра на гърдите и разделят гръдната кост на две с трион. Имат асистенти, които им помагат да разтворят двете половини на костта, и използват различни сложни инструменти, за да разширят разстоянието между тях, а всеки инструмент е изработен от бляскава неръждаема стомана.

Жрецът на ацтеките, въоръжен само с нож от кремък трудно би могъл да използва такъв подход. Несъмнено му се е налагало да блъска по гръдната кост с длето, за да я раздели по средата, а това е съпроводено с доста усилия. И много писъци.

Не, сърцето трябва да е изваждано чрез друг метод.

Хоризонтален разрез отстрани, между две ребра? Това също е свързано с определени проблеми. Човешкият скелет е здрава структура и за да раздалечиш две ребра достатъчно, за да се провре човешка ръка, са нужни сила и специални инструменти. По-разумно ли звучи пъхането на ръката отдолу? Един бързо направен разрез ниско ще разтвори коремната кухина и на жреца не му остава нищо друго, освен да среже диафрагмата и да бръкне нагоре, за да хване сърцето. Да, но този вариант е свързан с много мизерия, като се имат предвид всички черва, които ще се пръснат върху олтара. Никъде по изображенията на ацтеките принасяните в жертва не са обрисувани с пръснати около тях черва.

Книгите са прекрасно нещо — те могат да ти кажат всичко, дори как да изрежеш сърце с нож от кремък с минимум суетене. Открих търсения от мен отговор в учебник със заглавие „Човешко жертвоприношение и водене на войни“, написан от един академик (Боже, боже, днес университетите са наистина интересни местенца!) на име Шъруд Кларк, с когото много бих искал да се запозная един ден.

Мисля, че можем да научим много един от друг.

Ацтеките, както пояснява мистър Кларк, използвали напречна торакотомия^[2], започвайки между второто и третото ребро, от едната страна на гръдната кост, режейки в противоположната на нея посока. Костта се чупи косо, вероятно с остър удар и длето. В резултат се получава зейнала дупка. Изложени на въздуха, белите дробове получават моментално остра съдова недостатъчност. Жертвата бързо губи съзнание. Жрецът достига до сърцето, докато то все още бие и прерязва артериите и вените. Грабва все още пулсиращия орган и го вдига към небето.

Ето как това е описано в „Обща история на Нова Испания“ на Бернардино де Саагун^[3]:

„Отговарящият за жертвоприношението жрец донася стъбло тръстика, поставя я в гърдите на пленника, там, където е било сърцето, оцапва я в кръв, всъщност я потапя в кръвта. После вдига кръвта, посвещавайки я на слънцето. И казва: «Това се дава на слънцето да пие». И после пленилият взема кръвта на своя пленник в зелена купа с украсени с пера ръбове. Осъществяващите жертвоприношението жреци я наливат там за него. Там отива и кухата тръстика, също украсена с пера, и после пленилият принесения в жертва заминава, за да храни демоните.“

Храна за демоните.

Каква мощ се крие в кръвта.

Мисля за това, докато наблюдавам как се всмуква нагоре, подобна на нишка, в тънка като игла пипета. Навсякъде около мен са подредени епруветки с кръв за изследване, а във въздуха се носи бръмченето на машините. Древните са смятали кръвта за свещено вещество, носител на живота, храна за чудовища и аз споделям прехласването им по нея, макар да съм наясно, че е просто биологична течност, суспензия от клетки в плазма. Вещество, с което работя всеки ден.

В тялото на седемдесеткилограмов човек има обикновено едва пет литра кръв. От тях 45% са клетки, а останалото е плазма, химическа супа, състояща се от 95% вода, като останалото са протеини, електролити и хранителни вещества. Някой би казал, че свеждането й до биологични градивни блокове я лишава от божествената й природа, но аз не съм съгласен. Именно вглеждайки се в градивните й блокчета, човек си дава сметка за чудотворните й качества.

Машината изписка, сигнал, че анализът е завършен и от принтера излиза бележката с резултатите. Откъсвам листа и оглеждам написаното.

Само с един поглед научавам доста неща за мисис Сюзън Кармайкъл, която никога не съм виждал. Хематокритната й стойност е ниска — едва 28, вместо 40. Анемична е, няма нормално производство на червени кръвни телца, които пренасят кислород. Именно намиращият се в тези клетки с форма на дискчета протеин хемоглобин им придава червения цвят, розовината на ноктите и руменината по бузите на младите момичета. Ноктите на мисис Кармайкъл са бледи, а ако клепачите й бъдат повдигнати, конюнктивата ще има съвсем блед розов цвят. Тъй като е анемична, сърцето й трябва да работи много по-бързо, за да изпомпва разредена кръв по артериите, затова й се налага да спира да почине на всяка стълбищна площадка, за да си поеме дъх и да успокои ускорения си пулс. Представям си как се привежда напред с длан върху гърлото, с повдигащи се като мях гърди. Всеки, който се размине с нея по стълбището, може да види, че не й е добре.

Аз обаче мога да го видя само като погледна този лист хартия.

Това не е всичко. На небцето в устата си има червени петънца, петехии, където кръвта е излязла от капилярите и е заседнала в лигавицата. Може би няма представа за тези кръвоизливчета, големи колкото главичка на карфица. Може би ги е забелязала на други места по тялото си, например под ноктите или по пищялите. Може би вижда необясними синини по ръцете или бедрата си и опитва да се сети кога може да се е ударила. Да не би да се е блъснала във вратата на колата? Или са от юмручетата на вкопченото в полите й дете? Тя търси външни причини, докато истинската причина се спотайва в собствената й кръв.

Тромбоцитите й са 20 000, а би трябвало да бъдат десет пъти повече. Без тромбоцитите — миниатюрните клетчици, с чиято помощ се съсирва кръвта, най-лекото чукване може да предизвика посиняване.

От тънкия лист хартия може да се научи още.

Насочвам вниманието си към диференциалното броене на белите й кръвни телца и виждам обяснението за неволите й. Машината е установила наличието на миелобласти, примитивни прекурсори на белите кръвни телца, които нямат място в кръвообращението. Сюзън Кармайкъл има остра миелобластна левкемия.

Представям си как изглежда животът й през близките месеци. Виждам я легнала на лекарската маса, затворила очи от болка, докато иглата прониква до костния мозък в бедрената й кост.

Виждам как косата й капе на кичури, докато тя се примирява с неизбежното и с електрическата бръсначка.

Виждам сутрините, през които стои приведена над тоалетната чиния, и дългите дни на взиране в тавана, докато светът се е смалил и побрал между четирите стени на спалнята й.

Кръвта дарява живот, тя е вълшебната течност, която ни поддържа. Но кръвта на Сюзън Кармайкъл се е обърнала срещу нея самата, тя тече във вените й като отрова.

Научавам всички тези интимни подробности за нея, без изобщо някога да съм я виждал.

Изпращам резултатите от кръвните й изследвания по факс на нейния лекар, поставям лабораторния отчет в кошничката, за да бъде предаден по-късно и посягам към следващата проба. Още един пациент, още една епруветка.

Връзката между кръвта и животът е известна от зората на човешката история. Древните не са знаели, че тя се произвежда в костния мозък или че по-голямата част от нея е просто вода, но са ценели мощта й в ритуалите и жертвоприношенията. Ацтеките са използвали костни перфоратори и игли от агаве, за да си пробиват кожата и да извличат кръв. Пробивали дупки в езика, устните или плътта на гърдите си и пролятата по такъв начин кръв била личната им жертва за боговете. Днес подобно самонараняване би било наречено „гротескно“ и „нездраво“, белег за безумие.

Интересно ми е какво биха помислили за нас ацтеките.

Ето, аз стоя тук, сред тази стерилна обстановка, облечен в бяло, с ръкавици на ръцете, за да ги предпазя от евентуално разливане на кръв. Колко сме се отдалечили от същинската си природа.

Някои хора припадат само при вида на кръвта, ако някъде по тротоара е била пролята кръв, бързат да я измият с маркучи, за да я скрият от хорските очи, или закриват очите на децата, когато по телевизията дават сцени на насилие. Хората са загубили връзката с това, което са в действителност.

Някои от нас обаче не са я загубили.

Ние се движим сред останалите, нормални във всяко отношение, може би сме по-нормални от другите, защото не сме позволили да бъдем увити и мумифицирани в стерилните превръзки на цивилизацията. Когато видим кръв, ние не се обръщаме. Ние разпознаваме пищната й красота, усещаме примитивното й привличане.

Всеки, на когото му се е случвало да мине покрай пътна злополука и не е могъл да помогне, но търси с поглед кръвта, ще разбере тези думи. Под отвращението, под подтика да се обърнем, пулсира по-голяма сила. Привличане.

Всички искаме да гледаме. Но не всички го признаваме.

Човек се чувства самотен, като се движи сред живеещите като че ли под упойка. Следобед бродя из града и въздухът, който дишам, е толкова гъст, че почти го виждам. Затопля белите ми дробове като загрят сироп. Оглеждам лицата на хората по улиците и се питам кой от тях е мой скъп кръвен брат, какъвто беше някога и ти. Има ли още някой, който не е загубил връзката си с древната сила, течаща във всеки от нас? Питам се дали бихме се познали един друг, ако се срещнем, и се страхувам, че няма да се разпознаем, защото сме се прикрили така дълбоко под маските, което минава за нормално.

Затова се движа сам. И мисля за теб — единствения, който някога ме е разбирал.