Тес Геритсън
Хирургът (15)

14

— Сигурен ли сте, че д-р Кордел иска да направя това? — попита Алекс Полочек.

— Тя е тук и ви чака — отговори Мур.

— Не го ли прави под ваше давление? Защото хипнозата няма да се получи, ако човекът вътрешно се съпротивлява. Нужно ни е пълното й сътрудничество, иначе само ще си изгубим времето.

„Загуба на времето“, точно така бе нарекла този сеанс Ризоли. Мнението й се споделяше от повечето детективи в отдела. Според тях хипнозата беше за безделници, запазена територия за хората от шоубизнеса и магьосниците в салоните на богатите дами. Някога Мур беше съгласен с тях.

Случаят Меган Флорънс го бе накарал да промени мнението си.

На 31 октомври 1998 година десетгодишната Меган се прибирала от училище, когато една кола спряла край нея. Повече не я видели жива.

Единственият свидетел на отвличането беше едно дванайсетгодишно момче, което стояло наблизо. Колата се виждала добре и то бе видяло цвета и формата й, но не можеше да си спомни регистрационния й номер. Седмици по-късно, тъй като разследването на случая бе стигнало до задънена улица, родителите на Меган настояха да наемат хипнотерапевт, за да поговори с момчето. Тъй като бяха изчерпани всички други възможности, полицията се съгласи, макар и неохотно.

Мур бе присъствал на сеанса. Бе наблюдавал как Алекс Полочек внимателно потопи момчето в хипнотично състояние и чу изумено как момчето изрецитира тихо регистрационния номер на колата.

Тялото на Меган Флорънс бе открито два дни по-късно, погребано в двора на похитителя.

Мур се надяваше Полочек да успее да повтори магията, която бе извършил с момчето, и сега, с Катрин Кордел.

Двамата мъже стояха пред стаята за разпити и наблюдаваха през еднопосочното огледало седящите от другата страна на прозореца Катрин и Ризоли. Лекарката изглеждаше неспокойна. Постоянно мърдаше на мястото си и поглеждаше към прозореца, сякаш усещаше, че я наблюдават. На масичката пред нея стоеше чаша с недокоснат чай.

— Става въпрос за извличането на болезнен спомен — поясни Мур. — Тя може и да иска да сътрудничи, но преживяването няма да бъде приятно за нея. По време на нападението е била все още под въздействието на рохипнола.

— Дрогиран спомен за нещо, което се е случило преди две години? Освен това, както казвате, не е чист.

— Възможно е един детектив от Савана да е посял някое и друго внушение с въпросите си.

— Знаете, че не мога да правя чудеса. И никой от фактите, които ще извлечем при този сеанс, не може да се използва като доказателство. Това ще направи невалидни бъдещите показания, които дава в съда.

— Знам.

— И въпреки това все още искате да направим хипнозата?

— Да.

Мур отвори вратата и двамата мъже влязоха в стаята.

— Катрин — каза Томас, — това е човекът, за когото ти говорих — Алекс Полочек. Той е специалистът по хипнозите на бостънската полиция.

Докато се ръкуваше с хипнотизатора, д-р Кордел нервно се засмя.

— Съжалявам — каза тя. — Вероятно не съм знаела точно какво мога да очаквам.

— Мислехте, че ще бъда с черно наметало и вълшебна пръчица — заяви Полочек.

— Може да звучи смешно, но е вярно.

— А вместо това пред вас стои закръглен плешив човечец.

Лекарката се засмя отново, видимо по-отпусната.

— Никога ли не са ви хипнотизирали? — попита той.

— Не. Честно казано не мисля, че мога да бъда хипнотизирана.

— И защо мислите така?

— Защото не вярвам в това.

— Но се съгласихте да ми позволите да опитам.

— Детектив Мур сметна, че трябва да го направя.

Полочек седна на един стол с лице към нея.

— Д-р Кордел, не е нужно да вярвате в хипнозата, за да извлечем полза от този сеанс. Но трябва да искате да се получи. Трябва да ми вярвате. И трябва да сте готова да се отпуснете. Да ми позволите да ви отведа към едно променено състояние на съзнанието. То е доста близко до онова, през което преминавате непосредствено преди да заспите нощем. Но няма да заспите. Обещавам, че ще осъзнавате всичко, което става около вас. Но ще бъдете толкова отпусната, че ще успеете да стигнете до тези части от вашата памет, до които обикновено нямате достъп. Това е като да отключите шкаф с документация, който се намира тук, във вашия мозък, и най-после да можете да отворите чекмеджетата и да измъкнете папките.

— Ето, точно в това не вярвам. Че хипнозата може да ме накара да си спомня.

— Не да ви накара да си спомните. А да ви позволи.

— Добре, да ми позволи да си спомня. Струва ми се невероятно това, да ми помогне да извадя наяве спомен, до който не мога да достигна сама.

Полочек кимна.

— Да, имате право да бъдете скептично настроена. Звучи невероятно, нали? Но ето пример как може да бъде блокирана паметта. Нарича се закон на преобърнатото следствие. Колкото по-усилено се стараете да си спомните нещо, толкова по-малко вероятно става да го направите. Сигурен съм, че сте го изпитвали. Всички сме го изпитвали. Например, виждате на екрана известна актриса, чието име знаете. Но не можете да се сетите. Това ви влудява. В продължение на един час се ровите из мозъка си за името й. Започвате да се питате дали не сте се разболели от Алцхаймер. Кажете, случвало ли ви се е това?

— Непрекъснато.

Катрин вече се усмихваше. Очевидно Полочек й бе допаднал и се чувстваше комфортно в неговата компания. Това беше добро начало.

— В крайна сметка си спомняте името на актрисата, нали?

— Да.

— И кога обикновено става това?

— Когато престана да опитвам толкова усилено. Когато се отпусна и започна да мисля за нещо друго. Или като си легна и се готвя да заспя.

— Точно така. Става, когато се отпуснете, когато умът ви престане да впива отчаяно нокти в онова чекмедже с папките. И тогава чекмеджето се отваря като по магия и папката се подава от него. Сега идеята за хипнозата струва ли ви се по-правдоподобна?

Катрин кимна.

— Е, точно това и ще направим. Ще ви помогна да се отпуснете. Ще ви позволя да се доберете до вашия шкаф с папки.

— Не съм сигурна, че мога да се отпусна достатъчно.

— Заради стаята ли? Или стола?

— Столът е супер. Просто… — Младата жена погледна смутено към видеокамерата. — Заради публиката.

— Детективите Мур и Ризоли ще излязат от стаята. Колкото до камерата, това е само един предмет. Машина. Мислете за нея по този начин.

— Предполагам…

— Други притеснения ли имате?

Последва пауза. Накрая Катрин произнесе тихо:

— Страхувам се.

— От мен.

— Не. От спомена. От изваждането му наяве.

— Никога не бих ви накарал да направите това. Детектив Мур ми обясни, че преживяването е било травмиращо и няма да ви караме да го преживявате отново. Ще подходим другояче. Така че страхът да не блокира спомените.

— А как ще разбера дали спомените са истински? А не нещо, което съм измислила?

Полочек направи пауза.

— Съществуват опасения, че спомените ви може да не са вече чисти. Минало е много време. Ще трябва просто да работим с онова, което е там. Трябва да ви кажа, че аз самият не знам почти нищо за вашия случай. Гледам да не научавам прекалено много, иначе има опасност да повлияе на спомените ви. Казаха ми само, че събитието е станало преди две години и сте била упоена с рохипнол. За всичко останало съм на тъмно. Така че, каквито и спомени да излязат, те са си ваши. Аз съм тук единствено, за да ви помогна да отворите шкафа с папките.

Катрин въздъхна.

— Мисля, че съм готова.

Полочек погледна към двамата детективи. Мур кимна, после заедно с Ризоли излязоха от стаята.

От другата страна на прозореца наблюдаваха как Полочек извади химикалка и листи и ги сложи на масата до себе си. Зададе още няколко въпроса. Как се отпускала по принцип. Дали смятала за особено умиротворяващо някое специално място или някакъв специален спомен.

— През лятото, като дете — отвърна тя — ходех при дядо и баба в Ню Хампшир. Те имаха малка дървена къщичка край едно езеро.

— Опишете ми я. В подробности.

— Беше много тиха. Малка. С голяма веранда към водата. Наоколо имаше храсти с диви малини. Обичах да бера плодовете им. А край пътеката, водеща надолу към кея, баба садеше хемерокалис^[1].

— Значи си спомняте малините. Цветята.

— Да. И водата. Обичам водата. Редовно си правех слънчеви бани на кея.

— Хубаво е да го знам. — Той записа нещо на листа, после отново остави химикалката. — Така. Сега да започнем с трикратно дълбоко поемане на въздух. Всеки път издишвайте въздуха бавно. Точно така. Сега затворете очи и се концентрирайте върху гласа ми.

Мур наблюдаваше как клепачите на Катрин бавно се затварят.

— Включи на запис — обърна се той към Ризоли.

Джейн натисна бутона за запис на видеото и лентата започна да се върти.

В съседната стая Полочек водеше Катрин към пълно отпускане, инструктирайки я да насочи вниманието си първо към пръстите на краката, при което напрежението започна да отшумява. Краката й започваха да омекват, докато усещането за отпускане бавно се разпростираше нагоре по прасците й.

— Наистина ли вярваш на тази глупост? — попита Ризоли.

— Виждал съм как действа.

— Е, може и да действа. Защото започна да ми се приспива.

Мур погледна колежката си, която стоеше със скръстени ръце, издала упорито в знак на скептицизъм долната си устна.

— Само гледай — рече той.

— Кога ще започне да левитира^[2]?

Полочек насочваше фокуса на релаксацията към все по-високо разположени мускули от тялото на Катрин, премествайки го към бедрата, към гърба, към раменете. Сега ръцете й висяха от двете й страни. Лицето й беше изпънато, без следа от притеснение. Ритъмът на дишането й се бе забавил и задълбочил.

— Сега ще визуализираме място, което обичате — каза Полочек. — Къщичката на дядо ви и баба ви край езерото. Искам да се видите как стоите на онази голяма веранда. Гледате към водата. Денят е топъл и въздухът е спокоен и неподвижен. Чува се само цвърченето на птичките, нищо друго. Тук е спокойно и тихо. Слънчевата светлина блести по водата…

По лицето й се изписа такова спокойствие, чак на Мур му беше трудно да повярва, че това е същата жена. Видя топлота и розовите надежди на едно малко момиче. „Виждам детето, което е била — помисли си той. — Преди загубата на невинността, преди всички разочарования на зрелостта.“ Преди Андрю Капра да остави своя белег.

— Водата е толкова подканваща, толкова красива — продължаваше Полочек. — Слизате по стъпалата на верандата и тръгвате по пътеката към езерото.

Катрин седеше неподвижно, с напълно релаксиращо лице и отпуснати в скута ръце.

— Земята е мека под краката ви. Слънцето свети във водата и топли гърба ви. Птиците чуруликат в клоните на дърветата. Абсолютно спокойна сте. С всяка следваща стъпка ви обзема все по-голямо умиротворение. Чувствате как спокойствието ви се задълбочава. От двете страни на пътеката има цветя — хемерокалис. От тях се носи приятно ухание и вие го вдишвате, докато минавате покрай тях. Това е специално, вълшебно ухание, което ви действа приспивно. Докато вървите, усещате как краката ви натежават. Уханието на цветята е като наркотик, който ви отпуска още повече. А слънчевата топлина разтопява останалото напрежение в мускулите ви.

Сега се приближавате до брега на езерото. И виждате малка лодка в края на кея. Тръгвате към нея. Водата е спокойна като огледало, като стъкло. Лодчицата върху водата е толкова неподвижна, толкова стабилна. Това е вълшебна лодка. Може сама да ви отведе на много места, където пожелаете. От вас се иска само да влезете в нея. Затова сега вдигнете дясното стъпало, за да влезете в лодката.

Мур погледна натам и видя, че дясното стъпало на Катрин действително се повдигна на десетина сантиметра от пода.

— Точно така. Стъпвате вътре с десния крак. Лодката е стабилна. В нея сте на сигурно място, в безопасност. Чувствате се изключително уверена и комфортно. Сега стъпвате вътре и с левия крак.

Лявото стъпало на Катрин се отдели от пода и бавно се повдигна нагоре.

— Божичко, не вярвам на това, което виждам — каза Ризоли.

— Ти само гледай.

— Но откъде да знам дали наистина е хипнотизирана? Че не се преструва?

— Няма откъде.

Полочек се приведе към Катрин, но без да я докосва, използвайки само гласа си, за да я води през транса й.

— Отвързвате въжето на лодката от кея. И сега лодката е свободна и се движи по водата. Вие контролирате положението. От вас се иска само да помислите за някое място и лодката ще ви отведе там като по магия.

Полочек погледна към еднопосочното огледало и кимна.

— Сега ще я върне назад — поясни Мур.

— Добре, Катрин. — Полочек записа върху листа часа на завършване на индукцията. — Сега ще откараш лодката към друго място. Друго време. Ти все така контролираш положението. Виждаш как над водата се надига мъгла, топла и нежна мъгла, която ти е приятно да усещаш по лицето си. Лодката се плъзга сред нея. Протягаш ръка и докосваш водата. Като коприна е. Толкова топла, толкова спокойна и гладка. Сега мъглата започва да се вдига и точно отпред виждаш някаква сграда на брега. Сграда с една-единствена врата.

Томас усети как се накланя по-близо до прозореца. Ръцете му бяха напрегнати, пулсът му — ускорен.

— Лодката те отвежда до брега и ти слизаш на него. Тръгваш по пътеката към къщата и отваряш вратата. Вътре има само една стая. С хубав дебел килим. И фотьойл. Сядаш на стола и той се оказва най-удобният фотьойл, в който някога си се озовавала. Чувстваш се прекрасно. И контролираш положението.

Катрин въздъхна дълбоко, сякаш току-що се беше наместила върху дебели възглавници.

— Сега вдигаш поглед към стената пред теб и виждаш киноекран. Това е вълшебен киноекран, защото може да възпроизвежда сцени от всеки момент от живота ти. Може да те отведе толкова назад в миналото, колкото пожелаеш. Ти контролираш положението. Можеш да въртиш лентата на събитията назад и напред. Можеш да я спреш на определен момент във времето. Всичко зависи единствено от теб. Нека опитаме сега. Нека се върнем към някой щастлив момент, когато си била в къщичката край езерото на дядо си и баба си. Береш малини. Виждаш ли го на екрана?

Чакаха дълго отговора на Катрин. Когато най-сетне проговори, гласът й беше толкова тих, че Мур я чуваше с усилие.

— Да. Виждам го.

— Какво правиш? На екрана? — попита Полочек.

— Държа хартиен плик. Събирам малини и ги слагам в плика.

— А ядеш ли от тях, докато ги береш?

На лицето й се появи усмивка, нежна и замечтана.

— О, да. Те са сладки. И затоплени от слънцето.

Мур се намръщи. Това беше неочаквано. Тя усещаше вкуса и докосването, което означаваше, че преживява отново мига. Тя не го гледаше просто на екрана. Тя беше на сцената. Видя как Полочек погледна загрижено към прозореца. Беше избрал киноекрана, за да я разграничи от травмата на онова, което беше преживяла. Тя обаче не се беше отделила. И сега Полочек се колебаеше какво да прави по-нататък.

— Катрин — каза той, — искам да се концентрираш върху възглавницата, върху която седиш. Ти си във фотьойла, в тази стая, и гледаш киноекрана. Забележи колко мека е възглавницата. Колко удобен е фотьойлът. Чувстваш ли?

Пауза.

— Да.

— Добре. Добре, сега ще останеш седнала в този фотьойл. Няма да ставаш от него. А ние ще използваме вълшебния екран, за да наблюдаваме друга сцена от живота ти. Но ти през цялото време ще седиш в този фотьойл. През цялото време ще усещаш меката възглавница зад гърба си. А онова, което ще видиш на екрана, е просто филм. Ясно ли е?

— Да.

— Така. — Полочек си пое дълбоко въздух. — Връщаме се към нощта на петнайсети юни в Савана. Нощта, през която Андрю Капра почука на вратата ти. Кажи ми какво се случва на екрана.

Мур наблюдаваше, затаил дъх.

— Той стои на входната ми врата — започна Катрин. — Казва, че трябва да говори с мен.

— За какво?

— За грешките, които е допуснал в болницата.

Онова, което разказа нататък, не се различаваше от показанията, които бе дала пред детектив Сингър в Савана. Неохотно беше поканила Капра в дома си. Беше гореща нощ и той казва, че е жаден, затова тя му предлага бира. Отваря една бира и за себе си. Той е възбуден, тревожи се за бъдещето си. Да, допуснал е грешки. Но не ги ли допуска всеки лекар? Прекъсването на програмата му за специализация означава талантът му да бъде пропилян на вятъра. Познавал един студент по медицина в „Еймъри“, блестящ млад човек, който направил само една грешка и тя сложила край на кариерата му. Не беше редно Катрин да има властта да изгради или разруши нечия кариера. На хората трябвало да се дава втори шанс.

Макар да опитваше да му покаже логиката на ставащото, тя видя, че гневът му нараства, че ръцете му започват да треперят. Най-накрая тя отива в банята, за да му даде време да се успокои.

— Какво се случва в този филм, когато се върна от банята? — попита Полочек. — Какво виждаш?

— Андрю е по-спокоен. Не е толкова ядосан. Казва, че разбира позицията ми. Усмихва ми се, когато довършвам бирата си.

— Усмихва ли се?

— Странно. Много странна усмивка. Като онази, с която ми се усмихна в болницата…

Мур чуваше как дишането й се учестява. Дори като безстрастен наблюдател на сцена във въображаем филм, младата жена не можеше да остане безучастна към наближаващия ужас.

— Какво става после?

— Заспивам.

— Виждаш ли това на киноекрана?

— Да.

— А после?

— Не виждам нищо. Екранът е черен.

„Рохипнолът. Тя няма спомени от тази част.“

— Добре — обади се Полочек. — Дай бързо напред, за да прескочиш черната част. Отиди на следващата част на филма. Към следващата картина, която виждаш на екрана.

Дишането на Катрин ставаше все по-възбудено.

— Какво виждаш?

— Аз… лежа на леглото си. В моята стая. Не мога да помръдна ръцете и краката си.

— Защо?

— Завързана съм за леглото. Дрехите ми ги няма и той лежи върху мен. Той е в мен. Движи се в мен…

— Андрю Капра ли?

— Да. Да…

Ритъмът на дишането й се променяше всеки миг, в гърлото й бе заседнал звукът на страха.

Мур бе свил несъзнателно юмруци, неговото дишане също се бе учестило. Бореше се с непреодолимото желание да почука на прозореца и да сложи край на процедурата. Непоносимо му беше да слуша всичко това. Не трябваше да я насилват да преживее отново изнасилването си.

Но Полочек вече си бе дал сметка за опасността и бързо я отклони от мъчителния спомен за това изпитание.

— Ти си все така във фотьойла си — напомни той. — В безопасност в тази стая с киноекран. Това е само филм, Катрин. Това се случва с друг. Ти си в безопасност. На сигурно място. Уверена.

Дишането й се успокои, ритъмът му се стабилизира. Както и дишането на Мур.

— Така. Нека гледаме филма. Обърни внимание на това, което правиш ти. Не Андрю. Кажи ми какво става после.

— Екранът потъмня отново. Не виждам нищо.

„Все още не се е освободила от влиянието на рохипнола.“

— Дай бърз напред, отмини черната част. До следващата картина, която виждаш. Каква е тя?

— Светлина. Виждам светлина…

Полочек направи пауза.

— Искам да смалиш образа, Катрин. Искам да се отдръпнеш назад, да видиш по-голяма част от стаята. Какво има на екрана?

— Неща. Поставени върху нощното шкафче.

— Какви неща?

— Инструменти. Скалпел. Виждам скалпел.

— Къде е Андрю?

— Не знам.

— Не е ли в стаята?

— Излязъл е. Чувам течаща вода.

— Какво става след това?

Тя дишаше ускорено, гласът й звучеше развълнувано.

— Опъвам въжетата. Опитвам да се освободя. Не мога да помръдна краката си. Но дясната ми ръка… въжето около китката ми е хлабаво. Дърпам. Продължавам да дърпам. Китката ми се разкървавява.

— Андрю още ли не се е върнал в стаята?

— Не. Чувам смеха му. Чувам гласа му. Но е някъде другаде в къщата.

— Какво става с въжето?

— Измъквам се от него. Кръвта го е направила хлъзгаво и успявам да измъкна ръката си…

— Какво правиш тогава?

— Посягам към скалпела. Срязвам въжето около другата си китка. Всичко отнема толкова много време. Гади ми се. Ръцете ми не действат както трябва. Толкова са бавни, а стаята става ту тъмна, ту светла, ту отново притъмнява. Все така чувам гласа му — говори. Присягам се, срязвам въжето и освобождавам левия си глезен. Сега чувам стъпките му. Опитвам да се измъкна от леглото, но десният ми глезен е все още завързан. Премятам се встрани от леглото и падам на пода. По лице.

— И тогава?

— Андрю е там, на вратата. Изглежда изненадан. Посягам под леглото. И напипвам пистолета.

— Под леглото ти има пистолет?

— Да. Пистолетът на баща ми. Но ръката ми е толкова непохватна, че едва успявам да го хвана. И всичко започва отново да притъмнява.

— Къде е Андрю?

— Приближава се към мен…

— И какво става, Катрин?

— Държа пистолета. И прозвучава звук. Силен звук.

— Пистолетът е стрелял?

— Да.

— Ти ли стреля с пистолета?

— Да.

— Какво прави Андрю?

— Пада. С ръце на корема. През пръстите му потича кръв.

— И какво става после?

Дълга пауза.

— Катрин? Какво виждаш на кино екрана?

— Тъмнина. Екранът стана черен.

— А когато на екрана се появява следващата сцена?

— Хора. Толкова много хора в стаята.

— Какви хора?

— Полицаи…

Мур едва не изохка от разочарование. Това беше жизненоважната празнина в спомените й. Рохипнолът, съчетан с последствията от удрянето на главата, беше станал причина младата жена да загуби отново съзнание. Катрин не помнеше да е стреляла втори път. Все още не знаеха как така Андрю Капра бе свършил с куршум в главата.

Полочек гледаше към прозореца, в очите му се четеше въпрос. Бяха ли удовлетворени?

За изненада на Томас, Ризоли внезапно отвори вратата и даде знак на Полочек да дойде в съседната стая. Той остави Катрин сама и затвори вратата след себе си.

— Накарай я да се върне към момента, преди да го застреля. Докато все още лежи в леглото — каза Джейн. — Искам да я накараш да се фокусира върху онова, което чува от съседната стая. Течащата вода. Смехът на Капра. Искам да знам за всеки звук, който чува.

— Някаква специална причина?

— Просто го направи.

Полочек кимна и се върна в другото помещение. Катрин не помръдна. Седеше абсолютно неподвижно, сякаш отсъствието на хипнотизатора я беше оставило в състояние на изчакване.

— Катрин — произнесе меко той, — искам да върнеш назад филма. Връщаме се назад, преди изстрела. Преди да си освободиш ръцете и да се търкулнеш на пода. В този момент от филма, когато все още лежиш в леглото, а Андрю не е в стаята. Каза, че си чула течаща вода.

— Да.

— Кажи ми какво друго чуваш.

— Вода. Чувам я в тръбите. Съскането. И чувам как гъргори надолу по канала.

— Той е пуснал водата в мивката?

— Да.

— Каза, че си чула също така смях.

— Андрю се смее.

— И говори?

Пауза.

— Да.

— Какво казва?

— Не знам. Прекалено е далеч.

— Сигурна ли си, че е Андрю? Не може ли да е телевизорът?

— Не, той е. Андрю.

— Добре. Пусни филма на бавен ход. Секунда по секунда. Кажи ми какво чуваш.

— Вода, все така течаща вода. Андрю казва: „Леко“. Думата „леко“.

— Това ли е всичко?

— Казва: „Виж едно, направи едно, научи едно“.

— Виж едно, направи едно, научи едно? Това ли казва?

— Да.

— А следващите думи, които чуваш?

— Мой ред е, Капра.

Полочек направи пауза.

— Можеш ли да го повториш?

— Мой ред е, Капра.

— Андрю ли казва това?

— Не. Не Андрю.

Мур замръзна, загледан в неподвижната жена във фотьойла.

Полочек хвърли остър поглед към прозореца, на лицето му бе изписано изумление. После се обърна отново към Катрин.

— Кой казва тези думи? — попита той. — Кой казва: „Мой ред е, Капра“?

— Не знам. Не познавам гласа му.

Мур и Ризоли се спогледаха.

В онази нощ в къщата е имало още някой.