Тес Геритсън
Хирургът (10)

9

Викингите не принасяли в жертва девственици, а блудници.

През 922 година от Рождеството на нашия Бог, арабският дипломат Ибн Фадлан станал свидетел на такова жертвоприношение сред народ, който нарекъл „русите“. Описва ги като високи и русокоси мъже със съвършена физика, които пътували от Швеция надолу покрай руските реки към Южните пазари на Хазария и Халифата, където продавали кехлибар и кожи за коприната и среброто на Византия. Именно по този търговски път на някакво място, наречено „Булгар“, на извивката на Волга, един мъртъв викинг от важно потекло бил подготвян за последното му пътуване до Валхала^[1].

Ибн Фадлан станал свидетел на погребението. Корабът на мъртвия бил изтеглен на брега и поставен на стълбове от бреза. На палубата му бил построен заслон, в който поставили кушетка, застлана с гръцки брокат. Тогава трупът бил изровен от земята, където стоял погребан в продължение на десет дни.

За изненада на Ибн Фадлан почернялата плът не била вмирисана.

Изровеният труп бил пременен в красиви дрехи: панталони и чорапи, ботуши и туника, и кафтан от брокат със златни копчета. Поставили го седнал на дюшека в заслона, като го подпрели от всички страни с възглавници. Около него разположили хляб, месо и лук, опияняваща напитка и уханни растения. Убили едно куче и два коня, един петел и една кокошка и тях също поставили в заслона, за да задоволяват нуждите му във Валхала.

Най-накрая довели една робиня.

През десетте дни, в които мъртвецът бил заровен в земята, момичето било принудено да блудства. Зашеметено от някаква напитка, то било водено от палатка в палатка, за да задоволява мъжете в лагера. Момичето лежало с разтворени крака, докато мъжете се изреждали върху му, тялото му било превърнато в комунален съд, в който била излята спермата на всички мъже от племето. По този начин момичето било обезчестено, плътта му — опорочена, тялото му било подготвено за жертвоприношението.

На десетия ден го завели на кораба, съпроводено от някаква старица, която наричали „Ангела на смъртта“. Момичето свалило гривните и пръстените си. Напило се почти до загуба на съзнание. После го отвели в заслона, където се намирал мъртвецът.

Там, върху драпирания с брокат дюшек, било обезчестено още шест пъти. Шест пъти, от шестима мъже, които си предавали тялото му като парче месо за обща консумация. И след това, когато мъжете били задоволени, разположили момичето край мъртвия му господар. Двама мъже го държали за краката, други двама — за ръцете, а Ангелът на смъртта преметнала въже около врата му. Докато мъжете опъвали въжето, Ангелът вдигнала широката си кама и я забила в гръдта на момичето.

Острието падало и се забивало и отново се вдигало, кръвта пръскала така, както пръска семето на сумтящ от удоволствие мъж, а острият метал пронизвал меката плът.

Последното намушкване на тази брутална сеч носела екстаза на смъртта.

 

 

— Наложи се да й прелеем огромно количество кръв и прясно замразена плазма — каза Катрин. — Кръвното й е стабилизирано, но тя все още не е в съзнание и е на изкуствено дишане. Ще трябва да бъдете търпелив, господин детектив. И да се надявате, че ще се събуди.

Катрин и детектив Дарън Кроу стояха пред остъкленото пространство на Интензивното отделение, където се намираше леглото на Нина Пейтън, и наблюдаваха трите линии върху монитора, следящ жизнените й функции. Кроу чакаше до вратата на операционната, когато изкараха количката с пациентката, и бе стоял неотлъчно край нея в Интензивното отделение. Той играеше ролята на само на неин пазач; изгаряше от нетърпение да вземе показанията й и през последните няколко часа бе досаждал на всички наоколо, като бе изисквал постоянно да го държат в течение за състоянието й.

И сега зададе за пореден път въпроса, който бе повтарял неуморно цяла сутрин:

— А ще живее ли?

— Единственото, което мога да ви кажа, е, че жизнените й показатели са стабилни.

— Кога мога да разговарям с нея?

Д-р Кордел въздъхна уморено.

— Явно не разбирате в какво критично състояние беше пациентката. Беше загубила повече от една трета от кръвта си още преди да бъде докарана тук. Нищо чудно главният й мозък да е бил лишен от жизненоважното за него кръвообращение. Напълно вероятно е, когато и ако дойде в съзнание, да не си спомня нищо.

Кроу погледна през стъклената преграда.

— В такъв случай е безполезна за нас.

Катрин го гледаше с нарастващо неодобрение. Той не беше изразил нито веднъж загриженост към Нина Пейтън, освен като свидетел, като към нещо, което може да използва. Нито веднъж през цялата сутрин не я беше нарекъл по име. Наричаше я „жертвата“ или „свидетеля“. Когато погледнеше към леглото й, той всъщност не виждаше жена, а средство за постигането на някаква цел.

— Кога ще бъде преместена от Интензивното отделение? — попита той.

— Прекалено рано е да се отговори на този въпрос.

— Може ли да бъде настанена в отделна стая? Ако държим вратата затворена и ограничим достъпа на персонала до нея, никой няма да разбере, че тя не може да говори.

Катрин разбра какво целеше детективът.

— Няма да позволя пациентката ми да бъде използвана като примамка. Тя трябва да остане тук под двайсет и четири часово наблюдение. Виждате ли тези линии на монитора? Това са електрокардиограмата, налягането на централните вени и артериалното налягане. Наложително е да бъда известена незабавно за всяка промяна в статуса й. А това може да бъде постигнато единствено в Интензивното отделение.

— Колко жени бихме могли да спасим, ако го спрем сега? Мислили ли сте за това? Вие най-добре от всички знаете, д-р Кордел, през какво са минали тези жени.

Тя се вцепени от гняв. Беше й нанесъл удар на най-уязвимото място. Онова, което й беше причинил Андрю Капра, беше толкова лично, толкова интимно, че не беше в състояние да говори за загубата дори със собствения си баща. Детектив Кроу беше бръкнал в отворената рана.

— Тя може би е единственото ни средство да го хванем — додаде полицаят.

— Това ли е най-доброто, което сте в състояние да измислите? Да използвате една намираща се в кома жена като примамка? Да излагате на опасност други пациенти в тази болница, като каните убиеца тук?

— Какво ви кара да мислите, че той вече не е тук? — попита Кроу и се отдалечи.

Вече е тук. Катрин не успя да се сдържи и се огледа. Видя сестри, суетящи се между леглата на пациентите. Група лекари се бяха събрали около няколко монитора. Една лаборантка държеше табличка с пълни с кръв тръбички и спринцовки, които носеше за изследване. Колко ли хора влизаха и излизаха всеки ден от тази болница? И колко от тях познаваше истински като хора? Нито един. Андрю Капра я беше научил поне на това, че никога не можеше да знае какво се таи в човешкото сърце.

Уредникът на отделението извика:

— Д-р Кордел, на телефона.

Катрин се насочи към стаята на сестрите и вдигна телефона.

Беше Мур.

— Чух, че сте я измъкнали.

— Да, все още е жива — отвърна безцеремонно тя. — И не, все още не говори.

Пауза.

— Както разбирам съм се обадил в неподходящ момент.

Младата жена се отпусна в един стол.

— Съжалявам. Току-що говорих с детектив Кроу и не съм в добро настроение.

— Той изглежда влияе по този начин на жените.

И двамата се разсмяха, уморен смях, който разтопи враждебността помежду им.

— Как си, Катрин?

— Имахме проблемни мигове, но мисля, че я стабилизирах.

— Не, имам предвид теб. Добре ли си?

Това не беше обичайна проява на любезност, дочу в гласа му реална загриженост, смути се и осъзна, че не знае какво да му отговори. Знаеше само, че й е приятно да бъде обект на внимание. И че думите му я бяха накарали да се изчерви.

— Няма да се прибираш вкъщи, нали? — додаде той. — Докато не ти сменят ключалките.

— Това ме изпълва с гняв. Той ми отне единственото място, в което се чувствах сигурна.

— Ще го направим отново сигурно. Ще се погрижа да закарам някой ключар там.

— В събота? Ти си истински чудотворец.

— Не. Просто разполагам със страхотен „Ролодекс“^[2].

Катрин се облегна назад, усещайки как напрежението се свлича от раменете й. Навсякъде около нея в Интензивното отделение кипеше трескава дейност, но вниманието й беше напълно фокусирано върху мъжа, чийто глас сега й действаше толкова успокояващо.

— А ти как си? — попита тя.

— Страхувам се, че денят ми тепърва започва. — Последва пауза, тъй като той се обърна, за да отговори на нечий въпрос — кое доказателство в коя торбичка да приберат. Чуваха се и други гласове. Представи си го в спалнята на Нина Пейтън, заобиколен от доказателства за разигралия се там ужас. Въпреки това гласът му беше спокоен и невъзмутим. — Ще ми се обадиш ли веднага, щом се събуди?

— Детектив Кроу кръжи около нея като лешояд. Сигурна съм, че той ще го разбере преди мен.

— Мислиш ли, че ще се събуди?

— Честно? — попита Катрин. — Не знам. Повторих го сто пъти на детектив Кроу, но той не го приема.

— Д-р Кордел?

Беше медицинската сестра на Нина Пейтън, която я викаше иззад стъклената преграда край леглото на пациентката.

— Какво има?

— Трябва да дойдете да видите това.

— Да не би нещо да не е наред? — попита Мур.

— Почакай така. Ще отида да видя.

Младата жена остави слушалката и се запъти към стъклената преграда.

— Обтривах я с мокра кърпа — поясни сестрата. — Докараха я от операционната цялата в засъхнала кръв. Видях го, когато я обърнах на една страна. Зад лявото й бедро е.

— Покажи ми.

Сестрата хвана пациентката за рамото и ханша и я обърна на една страна.

— Ето — промълви тя.

Страхът прикова Катрин на мястото й. Не можеше да откъсне поглед от поздравителното послание, написано с черен флумастер върху кожата на Нина Пейтън.

„ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН. ХАРЕСВА ЛИ ТИ ПОДАРЪКЪТ МИ?“

Мур я откри в едно от кафенетата на болницата. Беше седнала на маса в ъгъла, с гръб към стената, в позата на човек, който знае, че е изложен на заплаха и иска да види приближаващата атака. Беше все още с хирургическа престилка и косата й беше хваната назад на плитка, разкривайки смайващо острите й черти, негримираното лице, блестящите очи. Несъмнено беше не по-малко изтощена от него, но страхът бе повишил бдителността й и тя му напомняше хищна котка, наблюдаваща всяко негово движение, докато приближаваше масата й. Пред нея стоеше полупразна чаша с кафе. „Колко ли пъти я е допълвала?“ — запита се той. В този момент забеляза треперещата й ръка, която посегна към чашата. Не стабилната ръка на хирург, а ръката на уплашена жена.

Седна срещу нея.

— Цяла нощ пред сградата ви ще стои паркирана полицейска кола. Получи ли новите си ключове?

Тя кимна.

— Ключарят ги остави. Каза ми, че си сложил „Ролс-ройс“-а на резетата.

— Всичко ще бъде наред, Катрин.

Тя не вдигна поглед от кафето си.

— Това послание е предназначено за мен.

— Няма как да го знаем.

— Вчера имах рожден ден. Той го знае. Както и че по график трябваше да бъда дежурна на повикване.

— Ако го е написал той.

— Не говори глупости. Знаеш, че е бил той.

След кратка пауза Мур кимна.

Двамата седяха известно време, без да говорят. Беше вече късен следобед и повечето маси бяха празни. Зад тезгяха работещите в ресторанта на самообслужване разчистваха таблите за храната, парата се вдигаше на перести стълбове. Самотната касиерка отвори нов пакет с монети, които издрънчаха в чекмеджето на касата.

— Какво стана в моя офис? — попита д-р Кордел.

— Не е оставил отпечатъци.

— Значи не открихте нищо от него?

— Нищо — призна Томас.

— Той влиза в живота ми и излиза от него като въздух. Никой не знае как изглежда. Може да сложа решетки на всичките си прозорци и пак ще ме е страх да заспя.

— Не е нужно да се прибираш вкъщи. Ще те заведа в някой хотел.

— Няма значение къде ще се скрия. Той ще разбере къде съм. Поради някаква причина е избрал мен. Каза ми, че аз съм следващата.

— Не мисля. Би било изключително глупаво от негова страна да предупреждава следващата си жертва. Хирургът не е глупав.

— А защо се свърза с мен? Защо ще ми пише бележчици за…

Тя преглътна.

— Това може да е предизвикателство за нас. Начин да създаде главоболия на полицията.

— Тогава копелето трябваше да пише на вас!

Думите й прозвучаха толкова силно, че една сестра, която тъкмо си наливаше кафе, се обърна, за да види чии са.

Катрин се изчерви и скокна. Беше се изложила с това избухване, затова не каза нищо, докато не излязоха от болницата. Той искаше да я хване за ръката, но се опасяваше, че тя щеше да се дръпне, приемайки жеста му за проява на снизхождение. А всъщност изпитваше огромно уважение към тази жена.

Щом се настани в колата му, тя промълви:

— Там се изпуснах. Съжалявам.

— При тези обстоятелства всеки би го направил.

— Не и ти.

Усмивката му беше пълна с ирония.

— Аз, разбира се, никога не губя хладнокръвие.

— Да, забелязах.

„Какво означава това?“ — чудеше се той, докато пътуваха обратно към Бак Бей. Че го мислеше за имунизиран за бурите, брулещи нормалното човешко сърце? Откога ясната логика беше равносилна на липса на емоции? Знаеше, че колегите му от отдел „Убийства“ го наричаха свети Томас Спокойния. Човекът, към когото се обръщаш, когато ситуацията стане взривоопасна и има нужда от спокоен глас. Те не познаваха другия Томас Мур, мъжът, който нощем заставаше пред гардероба на своята съпруга и вдишваше с пълни гърди ставащия все по-неуловим мирис на дрехите й. Виждаха само маската, която им позволяваше да виждат.

— На теб ти е лесно да запазиш спокойствие — заяви с нотка на недоволство Катрин. — Не ти си този, в когото се е съсредоточил.

— Нека опитаме да погледнем на това рационално…

— Да погледна собствената си смърт ли? Разбира се, че мога да действам рационално.

— Хирургът е установил модел на действие, с който се чувства комфортно. Напада нощем, не през деня. В сърцето си е страхливец, не е в състояние да се изправи срещу жената на равна нога. Иска плячката му да бъде възможно най-уязвима. В леглото и заспала. Неспособна да се съпротивлява.

— Значи не трябва никога да заспивам? Решението на проблема било наистина лесно.

— Искам да кажа, че той избягва да напада денем, когато жертвата е в състояние да се защити. Всичко се променя едва след като се стъмни.

Томас спря пред дома й. Макар да беше лишена от очарованието на по-старите тухлени постройки на „Комънуелт авеню“, сградата имаше друго предимство — затворен и добре осветен подземен гараж. За да влезе през главния вход, човек трябваше да разполага не само с ключа, но и с осигурителния код за достъп, който Катрин точно в този момент набираше.

Влязоха в преддверие с излъскан мраморен под, декорирано с огледала. Елегантно, но стерилно. Студено. Изнервящо безшумен асансьор ги изкачи до втория етаж.

Тя се поколеба пред вратата на дома си, хванала новия ключ.

— Мога да вляза пръв и да огледам, ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре — предложи Мур.

Тя сякаш прие предложението му като лично оскърбление. В отговор пъхна ключа в ключалката, отвори вратата и влезе вътре. Сякаш имаше нужда да си докаже, че Хирургът не беше победил, че все още тя контролираше живота си.

— Защо не огледаме всички стаи, една по една — обади се Томас. — Просто за да се уверим, че нищо не е било местено.

Тя кимна.

Заедно обходиха дневната, кухнята. И накрая — спалнята. Тя знаеше, че Хирургът беше взел сувенири от другите жени, затова щателно прегледа кутията си с бижута и чекмеджетата на скрина, търсейки следи от чужда ръка. Мур стоеше край вратата и я наблюдаваше, докато тя вадеше блузи, пуловери и бельо. И внезапно като удар го връхлетя споменът за дрехите на една друга жена, които съвсем не бяха толкова елегантни, и стояха сгънати в куфар. Спомни си за един сив пуловер, за избеляла розова блуза. За памучна нощница на сини метличини. Нищо съвсем ново, нищо скъпо. Защо никога не беше купувал на Мери нещо екстравагантно? За какво мислеше, че пестят? Не и за онова, за което бяха отишли в крайна сметка парите. За сметки за лекари, пансиони за болни и физиотерапевти.

Обърна се, излезе в коридора и влезе в дневната, където седна на дивана. Лъчите на късното следобедно слънце нахлуваха през прозореца и яркостта им дразнеше очите му. Той ги потри и отпусна лице в дланите си, обзет от чувство за вина, че не се беше сещал за Мери цял ден. Това го изпълни със срам. Който нарасна, защото, щом вдигна глава, за да погледне към Катрин, мислите за Мери се изпариха на мига. „Това е най-красивата жена, която познавам“ — помисли си той.

Най-смелата жена, която съм познавал.

— Не липсва нищо — обяви тя. — Поне доколкото мога да кажа.

— Сигурна ли си, че искаш да стоиш тук? Ще бъда щастлив да те закарам в някой хотел.

Катрин се приближи до прозореца и се загледа навън. Златистата светлина на залеза очерта профила й.

— Прекарах последните две години в страх. Заключвах се с резета от света. Вечно надничах зад вратите и претърсвах килерите. До гуша ми дойде от това. — Погледна го. — Искам си обратно живота. Този път няма да му позволя да победи.

„Този път“ — беше казала тя, сякаш ставаше дума за битка в една много по-продължителна война. Сякаш Хирургът и Андрю Капра се бяха слели в нещо цялостно, което бе успяло да я подчини на волята си за кратко преди две години, но никога не я беше разгромявало истински. Капра. Хирургът. Двете глави на едно и също чудовище.

— Каза, че тази нощ отвън щяло да има патрулна кола — додаде младата жена.

— Ще има.

— Гарантираш ли?

— Абсолютно.

Катрин си пое дълбоко въздух и усмивката й беше проява на истински кураж.

— В такъв случай няма за какво да се притеснявам, нали? — каза тя.

 

 

Именно вината го накара тази вечер да се отправи към Нютън, вместо да поеме директно към къщи. Беше разтърсен от реакцията си към Кордел и смутен от начина, по който бе обзела мислите му. През изминалата година и половина от смъртта на Мери не беше изпитвал абсолютно никакъв интерес към жените — страстите му бяха удавени от мъката. И не знаеше какво да прави с тази нова искра на желание. Знаеше само, че при дадената ситуация тя нямаше място. И че беше знак за невярност към жената, която беше обичал.

Затова се отправи към Нютън — за да оправи нещата. За да успокои съвестта си.

С букет маргарити пристъпи в предния двор и затвори желязната порта след себе си. „Все едно да носиш въглища в Нюкасъл“ — помисли си той, оглеждайки градината, потънала в сенките на вечерта. При всяко следващо посещение в малкото пространство цветята като че ли ставаха все повече. На фона на това великолепие букетът от маргаритки му се струваше дотолкова скромен, че го караше да се чувства почти неловко. Но маргаритите бяха любимите цветя на Мери и вече му беше станало почти навик да избира именно тях в цветарските магазини. Тя обичаше жизнерадостната им простота, белите им ресни около лимоненожълтите слънца. Беше обичала уханието им — то не беше сладко и лепкаво като на другите цветя, а тръпчиво. Настоятелно. Беше харесвала дивия начин, по който запълваха празните места, напомняйки, че истинската красота е спонтанна и неудържима.

Като самата Мери.

Натисна бутона на звънеца. Миг по-късно вратата се отвори и лицето, което му се усмихна приличаше толкова на лицето на Мери, че Мур усети познатата болка. Роуз Конъли имаше сините очи и закръглените бузи на дъщеря си, и макар косата й да беше напълно посивяла, а времето да беше оставило своите следи по лицето й, приликата не оставяше съмнение, че това е майката на Мери.

— Толкова се радвам да те видя, Томас — приветства го тя. — Напоследък не си се отбивал.

— Съжалявам за това, Роуз. Напоследък времето стана съвсем кът. Понякога дори не знам кой ден сме.

— Следя случая по телевизията. С какви ужасии трябва да се занимаваш.

Той влезе вътре и й подаде маргаритите.

— Не че имаш нужда от още цветя — промълви Мур.

— Цветята никога не могат да бъдат прекалено много. А и ти знаеш колко много обичам маргаритите. Искаш ли студен чай?

— С удоволствие, благодаря.

Седнаха в дневната, отпивайки от чая си. Той беше сладък и слънчев, такъв, какъвто го пиеха в Северна Каролина, където бе родена Роуз. Нищо подобно на мрачната запарка, с която бе израснал Томас в Ню Ингланд. Стаята също излъчваше благост — беше безнадеждно старомодна според бостънските стандарти. Прекалено много кретон, прекалено много декоративни джунджурийки. Но как само му напомняше всичко това за Мери! Тя присъстваше навсякъде. По стените висяха нейни снимки. По полиците бяха подредени наградите й като плувкиня. Пианото от детството й стоеше и досега в дневната. Призракът на онова дете беше все още тук, в къщата, където бе отгледано. А и Роуз беше тук, пазителката на огъня, която приличаше толкова много на дъщеря си, че понякога на Мур му се струваше, че през сините очи на Роуз го гледа самата Мери.

— Изглеждаш уморен — промълви тя.

— Така ли?

— И не ходи на почивка, нали?

— Извикаха ме обратно. Бях вече в колата, дори бях излязъл от града. Въдиците ми бяха в багажника. Купих си нови рибарски принадлежности. — Въздъхна. — Липсва ми езерото. Това е единственото нещо, което очаквам с нетърпение цяла година.

Това бе единственото, което и Мери бе очаквала с нетърпение. Томас вдигна очи към плувните й трофеи по полицата. Мери беше силна малка русалка, която с радост би прекарала живота си във водата, ако беше родена с хриле. Помнеше как плуваше из езерото. Помнеше как същите тези ръце се бяха стопили в болницата и бяха заприличали на сухи клони.

— След като случаят бъде решен — обади се Роуз, — ще можеш да отидеш на езерото.

— Не знам дали изобщо ще бъде решен.

— Не е в твой стил да говориш така. Толкова обезкуражително.

— Това е съвсем друг тип престъпление, Роуз. Извършено от човек, който изобщо не съм в състояние да разбера.

— Винаги си успявал да го направиш.

— Винаги ли? — Мур поклати глава и се усмихна. — Прекалено голямо доверие ми оказваш.

— Мери винаги говореше така. Обичаше да се хвали с теб. „Той винаги хваща онзи, когото търси.“

„Но на каква цена?“ — запита се Томас, а усмивката му се стопи. Спомни си всички нощи, които бе прекарал на различните места на престъпление, пропуснатите вечери, уикендите, през които умът му беше зает единствено с мисли за работата. А Мери търпеливо беше очаквала неговото внимание. „Ако можех да преживея отново дори само един ден, щях да прекарам всяка минута с теб. Като те прегръщам в леглото. Като ти шепна разни тайни под топлите чаршафи.“

Но Господ не дава втори шанс.

— Тя толкова се гордееше с теб — додаде Роуз.

— Аз се гордеех с нея.

— Преживяхте заедно двайсет хубави години. Това е повече, отколкото могат да се похвалят много хора.

— Аз съм алчен, Роуз. Исках повече.

— И си разгневен, че не го получи.

— Да, така ми се струва. Гневен съм, че точно тя трябваше да получи аневризъм. Че не успяха да спасят точно нея. И съм ядосан, че… — Спря. Изпусна тежко въздуха, който се бе насъбрал в гърдите му. — Извинявай. Просто ми е много тежко. Всичко е толкова тежко напоследък.

— И за двама ни — промълви едва чуто тя.

Двамата се гледаха мълчаливо известно време. Да, разбира се, че за овдовялата Роуз беше дори още по-тежко — тя беше изгубила единственото си дете. Дали щеше да му прости, ако някога се оженеше повторно? Или щеше да го приеме като предателство? Като погребване на паметта на дъщеря й в дори още по-дълбок гроб?

Изведнъж усети, че не е в състояние да издържи на погледа й и извърна очи, изпълнен с чувство за вина. Същата вина, която го бе обзела по-рано през деня, когато бе погледнал Катрин Кордел и бе усетил непогрешимото чувство на надигащо се желание.

Остави празната си чаша и се изправи.

— Трябва да вървя.

— И на работа ли се връщаш?

— Работният ден не свършва, докато не го хванем.

Тя го изпрати до вратата и остана на прага, докато той прекоси малката градина до входната порта. Мур се обърна и рече:

— Заключвай си вратите, Роуз.

— О, винаги казваш това.

— И винаги го казвам сериозно.

Махна й с ръка и си тръгна, като си мислеше: „А тази вечер го казвам по-сериозно откогато и да било досега“.

 

 

Къде отиваме зависи от това какво знаем, а какво знаем зависи от това къде отиваме.

Думите се въртяха в главата на Джейн Ризоли като дразнеща детска скороговорка, докато се взираше в картата на Бостън, закрепена с кабарчета на голяма коркова дъска на стената в апартамента й. Беше я окачила там в деня, в който бяха открили тялото на Елена Ортис. С напредването на разследването беше забивала на картата все нови и нови цветни кабарчета. Трите различни цвята представляваха трите жени. Белият беше за Елена Ортис. Синият — за Даяна Стърлинг. Зеленият — за Нина Пейтън. Всеки маркираше областта на действие на съответната жена — жилището й, работното й място. Домовете на близките приятели и роднини. Медицинското заведение, което са посещавали. Накратко — хабитата на плячката. В някакъв момент от всекидневната дейност на жените пътищата им се бяха пресекли с пътя на Хирургът.

Къде отиваме зависи от това какво знаем, а какво знаем зависи от това къде отиваме.

„А къде е ходел Хирургът? — питаше се тя. — От какво се състои неговият свят?“

Ядеше студената си вечеря — сандвич с риба-тон, чипс и бира — и изучаваше картата, докато дъвчеше. Беше окачила картата на стената до масата за хранене и всяка сутрин, докато си пиеше кафето, всяка вечер, докато се хранеше — разбира се, стига да се прибереше вкъщи за вечеря — въпросните разноцветни кабарчета неизменно приковаваха погледа й. Докато другите жени окачаха по стените си картини с цветя или пейзаж, или пък постери от филми, тя се взираше в тази карта на смъртта, проследявайки движенията на мъртъвци.

Ето до какво се бе свел животът й — да яде, да спи и да работи. Живееше в този апартамент вече три години, но по стените имаше съвсем малко украса. Нямаше растения (грижите за тях изискваха време), нямаше глупави джунджурийки, нямаше дори пердета. Само венециански щори по прозорците. Също като за живота й, работата бе определяща и за подредбата на нейния дом. Тя обичаше работата си и живееше за нея. Искаше да стане полицай още от дванайсетгодишна възраст, когато една жена-детектив дойде на посещение в училището им в деня, посветен на професията. Преди нея класът им бе посетен от медицинска сестра и от адвокат, после от пекар и от инженер. На учениците им ставаше все по-трудно да стоят мирно, шумът в класната стая нарастваше. Между чиновете летяха ластичета и книжни топчета. Тогава пред тях се изправи жената от полицията с пистолет в кобура на кръста и класът внезапно се умълча.

Ризоли никога не бе забравяла тази сцена. Не беше забравила как дори момчетата гледаха онази жена със страхопочитание.

На свой ред тя беше станала ченге и макар да бе в състояние да вдъхва страхопочитание на дванайсетгодишните момчета, мъжете често не се отнасяха с уважение към нея.

„Бъди най-добрата“, това бе стратегията й. Надмини ги в работата, свети по-силно от тях. И ето я сега — работеше дори докато вечеряше. Убийства и сандвичи с риба-тон. Отпи голяма глътка бира, после се облегна назад и се взря в картата. Имаше нещо свръхестествено в гледането на човешката география на мъртвите, нещо, от което те полазваха тръпки. Къде бяха прекарали живота си, кои бяха важните за тях места. На вчерашната среща криминалният психолог д-р Цукер беше нахвърлял очертаващи профила на престъпника характеристики. Отправни точки. Възлови точки. Е, нямаше нужда от изтънчените думи на д-р Цукер или от компютърна програма, за да разбере с какво си има работа и как да го тълкува. Докато гледаше картата, си представяше савана, пълна с плячка. Цветните кабарчета маркираха личния свят на три злочести газели. Светът на Даяна Стърлинг се намираше на север, в Бак Бей и Бийкън хил. Светът на Елена Ортис се намираше в южната част, „Саут енд“. На Нина Пейтън пък беше на югозапад, в предградието Джамейка плейн. Три дискретни хабитата, които не се препокриваха.

А къде е твоят хабитат?

Опитваше да види града през неговия поглед. Да види каньоните, образувани от небостъргачите. Да види зелените паркове като тучни пасбища. Пътеките, по които се движеха стадата с плячката, които не подозираха, че ги наблюдава ловец. Хищен пътник, който убиваше през времето и пространството.

Телефонът иззвъня и тя трепна, като събори бутилката с бира. По дяволите. Грабна ролката домакинска хартия и започна да попива разлятата бира, докато отговаряше на телефона.

— Ризоли.

— Здравей, Джейни!

— О. Здрасти, мамо.

— Никога не ми се обаждаш.

— А?

— Обадих ти се преди няколко дни. Каза, че ще ми се обадиш, но така и не го направи.

— Излязло ми е от ума. Потънала съм до гуша в работа.

— Франки се прибира другата седмица. Не е ли прекрасно?

— Да. — Джейн въздъхна. — Прекрасно е.

— Виждаш се с брат си веднъж годишно. Не може ли да звучиш малко по-въодушевено?

— Мамо, уморена съм. Случаят с Хирургът се разследва по двайсет и четири час в денонощието без прекъсване.

— Полицията хвана ли го?

— Аз съм полицията.

Да, знаеше добре как стоят нещата. Майка й вероятно си представяше как малката Джейни отговаря на телефоните и носи кафе на безкрайно важните детективи от мъжки пол.

— Нали ще дойдеш за вечеря? — попита майка й, изплъзвайки се от темата за нейната работа. — Другият петък.

— Не съм сигурна. Зависи как ще се развие случаят.

— О, може да дойдеш заради родния си брат.

— Ако положението стане напечено, може да го направя някой друг ден.

— Не можем да го направим друг ден. Майк вече се съгласи да дойде в петък.

„Ама разбира се. Трябва да угодим на брата Майкъл.“

— Джейни?

— Да, мамо. Петък.

Затвори телефона. Стомахът й се бунтуваше от сдържания гняв — едно до болка познато усещане. Боже, как беше оцеляла въпреки своето детство?

Вдигна шишето и пресуши няколкото капки бира, които не се бяха разлели. Погледна отново към картата. Залавянето на Хирургът никога не й се беше струвало толкова важно както в този момент. Всички години, през които бе живяла като пренебрегваната сестра, като тривиалното момиче, я накараха да фокусира целия си гняв върху него.

„Кой си ти? Къде си?“

Замря в абсолютно безмълвие, загледана в картата. Потънала в размисъл. После взе кутийката с кабарчета и избра нов цвят. Червен. Заби едно червено кабарче на „Комънуелт авеню“, друго там, където се намираше болницата „Пилгрим“, в „Саут енд“.

Червеното маркираше хабитата на Катрин Кордел. Краищата му се препокриваха с краищата на хабитатите на Даяна Стърлинг и Елена Ортис. Кордел беше общият знаменател, свързващият фактор. Тя се движеше из света на две от жертвите.

„А животът на третата жертва, Нина Пейтън, сега се намира в нейните ръце.“