Барбара Картланд
Силата на страстта (5)

Четвърта глава

Докато Шарлот и Алана се качваха да си починат след чая, както бе наредила лейди Одил, Шарлот каза:

— Ела в стаята ми. Искам да поговорим.

Щом влязоха и затвориха вратата, тя каза:

— Алана, страх ме е! Леля Одил не позволи на принца да се откъсне от мен през целия ден и чувствам, че всеки момент той може да поиска ръката ми… и съм… изгубена!

Алана седна и си помисли, че Шарлот не преувеличава, като казва, че лейди Одил почти насила ги събира заедно с принца.

Очите на лейди Одил блестяха гневно, когато тя и принцът се върнаха в балната зала и макар че принцът веднага започна да танцува с друга, Алана разбра, че лейди Одил има подозрения и нищо не е в състояние да я разубеди.

Тя дълго лежа будна в тъмната си стая предишната нощ и си мислеше за онова, което се бе случило, макар да беше трудно да го разбере.

Вълнуваше я не само странният начин, по който тя самата реагира на иконите, но и еднаквото усещане, което те предизвикаха у нея и у собственика си.

Нямаше представа как и защо го изпита, но думите сами излязоха от устата й, когато отговаряше на въпросите на принца.

Не й бе останало време да помисли — той като че ли я принуди да каже истината.

Самият факт, че има такава тайна стая в замъка бе поразителен.

Някак не отговаряше на представата й за принца като богаташ, жаден за удоволствия или умен, интелигентен космополит, от когото се възхищават политици и държавници.

Клюките и статиите във вестниците за него не споменаваха нищо за духовния му живот и за това, че бе религиозен.

„Не разбирам“ — мислеше си Алана.

А после й хрумна, че сигурно стотици жени са го казвали, но той винаги е оставал загадъчен като сфинкс.

Още по-странно беше, че я бе отбягвал през целия ден.

Преживяването в стаята с иконите не ги бе сближило, а явно ги бе отдалечило.

Тя усети промяната още на другата сутрин, когато отново всички се събраха. Лейди Одил вече бе запланувала какво да правят през деня.

— Мисля — разпореди се тя, — че всички бихте искали да посетите тази сутрин очарователния стар манастир, който се намира в края на владенията на Негово Височество.

Като каза това, тя хвърли бърз поглед през прозореца и добави:

— Денят е прекрасен и ти, скъпа Шарлот, сигурно ще искаш да пояздиш с Негово Височество.

Принцът влезе, докато лейди Одил говореше, погледна я, а тя му се усмихна интимно и добави:

— Ще се уверите колко добре язди Шарлот, Ваше Височество, а знам, че и тя желае да види най-добрия ездач в Европа, яхнал прочутия си черен жребец.

— Ти, Шейн — обърна се към него тя, — ще повозиш братовчедка си в най-новата бърза карета на Негово Височество, а аз ще помоля Ричард да ме придружава.

Всичко беше много хитро скроено, така че Шарлот и принцът да бъдат сами.

След половин час, когато потеглиха из владенията, Алана си помисли, че Шарлот изглежда толкова привлекателна в добре скроения си костюм за езда, че нито един мъж не може да не й се възхити.

Шейн сигурно си бе помислил същото, защото веднага, след като потеглиха, а Шарлот и принцът отминаха в галоп към парка, каза с горчивина:

— Какъв ли шанс имам срещу такъв мъж?

— Нима се съмняваш в това, че Шарлот те обича? — погледна го изненадана Алана.

— Тя е още много млада — отвърна Шейн. — Погледни само какво би й дал той! Снощи си мислех, че колкото по-скоро се върна в Ирландия, толкова по-добре ще бъде за всички ни.

— Не вярвам, че наистина го мислиш.

— Господи, и аз не знам какво да мисля — извика Шейн.

— Познавам отдавна Шарлот — каза тихо Алана, — и съм сигурна, че те обича от все сърце и винаги те е обичала. Ти си част от живота й и ако те загуби, все едно ще загуби ръка или крак. Освен това единствената й надежда за истинско щастие, ще рухне.

— Наистина ли?

Той поуспокои конете, тъй като Ричард и лейди Одил вече се бяха изгубили от погледа им и нямаше нужда да бързат. Двамата с Шейн започнаха да обсъждат един важен въпрос.

— Мисля — каза Алана, — че ти и Шарлот не разбирате добре в какво се състои проблемът.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че — отвърна Алана, — дори ако принцът, не поиска ръката й, може някой друг да го направи — родителите й ще се погрижат за това!

Шейн се обърна и я погледна и тя разбра по очите му колко е нещастен.

— Какво предлагаш? — попита той.

— Мисля, че трябва смело да вземете някакво решение сами — отговори Алана. — Това, което се опитваме да направим сега, може и да стане, но ти ще продължаваш да се измъчваш, когато Шарлот започне да посещава баловете в Лондон, както бе предвидено преди лейди Одил да изнамери принца.

— Но какво мога да й предложа аз? — попита Шейн. — Дори и да се оженим, в което много се съмнявам.

— Не искам да предлагам нищо — каза тихо Алана. — Само искам да кажа, че трябва да вярвате в себе си. Татко все ми повтаряше, че ако наистина силно желаем нещо, то непременно ще стане и че важно е не какво правим, а какво мислим.

Докато говореше, си спомни иконите от предишната вечер и чувствата, които породиха у нея, и меко добави:

— Може би е трудно за разбиране, но съществува сила, която ни помага, когато сме отчаяни.

Шейн отново я погледна учудено и каза:

— Знам за какво говориш и мисля, че си права. Паднах духом и изгубих вяра в себе си и в Шарлот.

— След като сте решили какво искате един от друг и в какво се състои истинското щастие за вас, то си струва да преодолеете препятствията и трудностите по пътя си — усмихна се Алана.

— Права си! Разбира се, че си права! — възкликна Шейн.

Очите му заблестяха и той изправи рамене, а после, сякаш за да подкрепи чувствата си с действия, той подкара бързо конете и се изравни с Ричард и лейди Одил.

Древният манастир беше почти целият в развалини и макар да имаше, някои интересни старинни неща, Алана разбра, че посещението им там служи единствено като извинение принцът и Шарлот да пояздят заедно; докато останалите обикалят по пътищата.

Когато се върнаха в замъка за обяд, там бяха пристигнали още гости на коне, за да прекарат следобеда като изпробват новия хиподрум, който принцът бе направил в имението си и чиито препятствия като че ли само той можеше да преодолява без усилия и по великолепен начин.

— Надявам се, че си изразила възхищението си от начина, по който Негово Височество язди и се справя с конете — сопна се лейди Одил на Шарлот.

— Да, разбира се, лельо Одил — отвърна покорно Шарлот.

— Запомни — всички мъже, независимо колко са велики, обичат да ги ласкаят — наблегна лейди Одил. — Иди и му кажи, че преодоля безупречно последното препятствие.

Шарлот послушно се отправи към хиподрума, където яздеше принцът.

Само че преди да стигне до него, видя Шейн й брат си и остана при тях, докато принцът слезе от коня и се зае да разглежда някои от другите коне, които искаше да язди.

Алана видя, че лейди Одил сви устни и разбра, че е ядосана.

Сякаш за да излее гнева си върху някого, тя се обърна към нея с леден тон:

— Надявам се, лейди Алана, че след като познавате племенницата ми от много години, ще направите всичко възможно, за да допринесете за нейното щастие, вместо да се опитвате да го разрушите.

Алана знаеше какво има предвид, но се престори на учудена и само каза тихо:

— Уверявам ви, лейди Одил, че единственото, което желая, е щастието на Шарлот.

— Ако казвате истината — отсече студено лейди Одил, — то се надявам, че няма да се опитвате повече да запазвате вниманието на Негово Височество само за себе си, както сторихте снощи. За ваше добро съм длъжна да ви кажа, че се държите изключително лекомислено, както не подобава на момиче на вашите години.

Тя не изчака отговора на Алана и се отдалечи — поразително красива, въпреки гнева в сините си очи.

Посетителите, дошли да видят хиподрума, си бяха тръгнали, когато те се върнаха в замъка и лейди Одил се възползва от възможността да си почине, като нареди на Шарлот и Алана да сторят същото.

Принцът го нямаше и Алана имаше чувството, че по време на обяда, както и през целия ден, той умишлено я отбягва и не й говори.

— Трябва да се опиташ да отвлечеш вниманието на принца от мен, Алана — каза Шарлот. — Не се осмелявам да остана насаме с него.

— Няма да е лесно.

— Защо? Той прояви явен интерес към теб снощи.

— Мисля, че той съжалява за снощи.

— Съжалява? — зачуди се Шарлот. — Какво искаш да кажеш? Какво направи той?

Алана не можеше да каже на никого, дори на Шарлот, че принцът я бе завел в стаята с иконите, затова каза:

— Говорихме за много сериозни неща и аз почувствах, всъщност разбрах, че за миг той прояви интерес към онова, което казвам. Но сега мисля, че той ще се придържа към първоначалното си намерение да се ожени за теб.

— Не, невъзможно! — нададе ужасен вик Шарлот. — О, Алана, това не трябва да стане!

— Няма да стане — успокои я Алана. — Само ти казвам какво мисли той.

— Каквото и да се… случи — отчаяна каза Шарлот, — не трябва да оставам… сама с него.

— Добре — съгласи се Алана, — но не знам точно как ще стане.

— Ако ми предложи брак, предполагам, че мога да откажа?

Шарлот явно бе много развълнувана и ходеше напред-назад из стаята, сякаш не можеше да стои на едно място.

— Искам да говоря с Шейн — реши тя. — Искам да му кажа какво чувствам.

— Шейн знае, защото изпитва същите чувства — отвърна Алана. — Но трябва да внимаваш, Шарлот! Ако леля ти разбере за чувствата ти към Шейн, сигурна съм, че ще вдигне голям шум пред родителите ти. Те няма да му позволят да остане повече и едва ли ще го видиш някога.

— Ти обеща да ме спасиш… Трябва да… ме спасиш — настоя Шарлот.

— Ще се опитам, наистина ще се опитам — обеща Алана.

— Ела да си избереш рокля — предложи Шарлот — и бъди толкова красива, че принцът да не може да устои.

Те отидоха в гардеробното помещение, където бяха наредени дрехите на Шарлот.

— Тук все ще се намери нещо, с което ще изглеждаш неотразима и различна от другите — каза тя, като отвори един от гардеробите.

Алана не отговори нищо — знаеше, че ще бъде трудно.

Балът щеше да бъде още по-многолюден от предишната нощ, а за следващата вечер лейди Одил бе организирала голямо празненство в огромната бална зала.

Лейди Одил бе твърдо решила да държи Алана на заден план и тя сигурно щеше да остане незабелязана, особено ако принцът, все още бе в същото настроение и продължаваше да я отбягва.

Колкото повече мислеше за странното му поведение, толкова повече нарастваше вътрешното й убеждение, че той съжалява за импулсивната си постъпка да я заведе в стаята с иконите.

Съпротивляваше се срещу установената хармония между двамата и не можеше да я обясни.

Предишната нощ бяха изпитали еднакво чувство и иконите означаваха едно и също за двамата.

Това сигурно би било непонятно за лейди Одил й за повечето хора.

Но принцът не беше обикновен човек, а съдейки по минали преживявания, тя знаеше, че също не е обикновена.

„Той се отвърна от мен — мислеше си Алана. — Не иска… да проникне… по-дълбоко в душата ми.“

Спомни си как бе казал, че в очите и има скрити тайни, но въпреки това явно бе решил да се ожени за по-обикновено момиче каквато бе Шарлот.

Въздъхна.

Как би могла да се противопостави на несломимото самообладание на принца или на силата, която той бе в състояние да използва за добро или за лошо?

„Тук все ще се намери нещо, с което ще изглеждаш различна и ще привлечеш вниманието му“ — припомни си тя отчаяните думи на Шарлот.

Алана погледна дългата редица от бели вечерни рокли от тюл, сатен и дантела — всички снежнобели, макар и украсени тук-там с цветя и панделки.

После се сети за панделката, която бе завързала на врата си.

— Къде е роклята ти, украсена с виолетки? — попита тя Шарлот.

— Носех я през пролетта, когато бях в траур заради баба — отвърна Шарлот. — Но казах на прислужницата у дома да опакова в багажа всичките ми рокли и тя изпълни желанието ми.

Шарлот отвори друг гардероб, където бяха окачени няколко рокли — бледорозова, синя и бледоморава.

Погледна по-отблизо и видя една черна рокля, която извади.

— Мама ми я уши за първия месец от траура — обясни Шарлот, — но после ми разрешиха да нося бледомораво или бяло.

— Хубава рокля — замислено каза Алана. Ушита бе за младо момиче с цвят, различен от строго черния, свързан със скръб и сълзи.

Беше от фин тюл, украсена с дантела и черни кадифени панделки, а отпред се диплеше моден набор, който подчертаваше тънката талия и богатия турнюр.

Отзад се стелеха тюлени волани, увенчани с огромна кадифена фльонга.

В очите на Алана изведнъж проблеснаха палави пламъчета.

— Тази ще облека — реши тя. — Убедена съм, че ще бъде изненада, а имам и една идея!

— Черно! — възкликна Шарлот. — Сигурна ли си? Не забравяй, че трябва да си красива, много по-красива от мен.

— Ще стане фантастично — уверено каза Алана. — Развесели се — каза тя, като преметна роклята през ръка и целуна Шарлот по бузата. — Имам чувството, че нещата за теб и Шейн ще се оправят.

— Какво чувстваш?

— Магия, каквато казваш, че имал и татко.

— Наистина ли? — засия в усмивка Шарлот.

— Наистина — потвърди Алана. — Иначе знаеш, че не бих го казала.

— Правиш ме отново щастлива — отвърна Шарлот, — и ако нямам възможност да поговоря с Шейн преди бала, би ли му казала, ако успееш, че го обичам?

— Мисля, че го знае — усмихна се Алана, — но ще му кажа.

После се прибра в стаята си, където я чакаше прислужницата, за да й помогне да се съблече, преди да си почине.

— Би ли направила нещо за мен? — попита я Алана.

— Разбира се, милейди.

— Би ли помолила градинарите, които ще подготвят цветята за тази вечер, да ми донесат няколко, всъщност много, бели цветя?

— Какви да бъдат, милейди.

Прислужницата погледна към избраната от Алана рокля някак пренебрежително и отбеляза:

— Искате да я поосвежите! Малко жени се обличат в черно, особено когато отиват на танци.

— И аз мисля така — тихо каза Алана.

По-късно, когато прислужницата сресваше косата й, на вратата се почука и цветята пристигнаха. Щом ги видя, Алана възкликна възхитена.

Градинарите бяха изпълнили заръката й. Имаше десетки изящни орхидеи — крехки звездообразни и чисто бели — с изключение на стъблата.

С помощта на прислужницата Алана забоде орхидеите около деколтето на роклята и когато я облече, видя, че фигурата й е поразително стройна, а кожата й изглежда още по-бяла, почти прозрачна.

Орхидеите й придаваха приказен вид и тя изобщо не приличаше на момиче, облечено за първия си бал.

От останалите цветя сплете венец, с който подобно на ореол увенча главата си. Изглеждаше неземно красива.

— Не съм виждала подобно нещо, милейди! — възкликна прислужницата. — Не съм и предполагала, че една рокля може да стои така чудесно!

— Благодаря — отвърна Алана.

— Ще бъдете красавицата на бала! — възкликна прислужницата, — само че лейди Одил…

„Няма да одобри това“ — довърши наум мисълта й Алана.

Алана бе решила да помогне на Шарлот, като привлече вниманието на принца и затова нарочно изчака гостите да се посъберат.

Очакваха повече от стотина гости за вечеря и тя бе чула шума от пристигащите карети, преди да се огледа за последен път.

После бавно тръгна по коридора към голямото стълбище, което водеше до огромния мраморен салон.

Докато слизаше, си помисли, че играе роля не в театър, а в опера. Не може да е Алана — помощничката на викария, когато е облечена като примадона от операта и мами един от най-прословутите мъже в Европа!

После студен полъх отнесе вълнението и въодушевлението й, като си помисли, че вероятно всичките й усилия ще отидат напразно, ако принцът продължи да я отбягва както през целия ден.

В такъв случай опитът й да помогне на Шарлот ще претърпи провал и ще трябва да се върне безславно в дома на викария без дори утехата от едно бъдещо приятелство с Ричард.

На половината път се сети какво бе казала на Шейн по време на разходката.

— Трябва да успея! Ще успея! — прошепна тя. — Не се боря за себе си, а за Шарлот, за справедливостта и доброто. Силата е тук, за да ми помогне… ако успея… да я използвам.

Спомни си за стаята с иконите, където я бе завел принцът и закопня да отиде там и да потърси помощ.

Знаеше, че помощта, която й бе необходима е съсредоточена не само в иконите, но е някъде наблизо, стига да можеше да влезе във връзка е нея.

Пое дълбоко въздух и докато вървеше през залата, почувства, че от нея сякаш се е изтръгнал вик и е полетял към небето.

Сетне вдигна гордо глава, големите й черни очи заблестяха и влезе в салона.

Принцът очакваше на вратата гостите, които трябваше да пристигнат.

Погледите им се срещнаха и тя изпита чувството, че идва през времето и пространството.

Спря се, но и двамата мълчаха.

Думите бяха излишни. Свързваше ги нещо невидимо, което не можеше да се изрази с нищо друго, освен с музика.

Алана не знаеше колко време са стояли загледани един в друг, докато лейди Одил не се намеси рязко:

— Закъсняхте, лейди Алана! Колко необичайно от ваша страна да се облечете в черно!

Алана погледна разгневената красавица почти насила.

— Съжалявам, че не ви харесва.

— Смешно е за младо момиче като вас! — сряза я лейди Одил, — а тези многобройни цветя са признак на показност и изключително театралничене.

— Казахте ми да са бели — отвърна Алана.

Отдалечи се и с облекчение видя, че Ричард бърза към нея.

— Възхитителна си! Изумителна! — възкликна той.

Алана взе чаша шампанско, а той добави тихо:

— Когато всичко това свърши, ще трябва да помислим за твоето бъдеще. Не можеш да се върнеш в дома на викария.

— Няма как — усмихна се Алана, — там… съм добре.

— Абсурд е да си помисли човек, че може да прекараш остатъка от живота си в дома на викария в Брилинг — отвърна виконтът.

В гласа му Алана долови нотка, която я накара да попита бързо:

— Къде е Шарлот? Трябва да я намеря.

Тя се отдалечи, но знаеше, че виконтът гледа втренчено след нея със странно изражение.

Вечерята беше още по-изискана и богата от предишната.

Щом дамите се оттеглиха в приемната, Алана видя, че лейди Одил е дръпнала настрана Шарлот и й дава специални указания.

По очите на Шарлот разбра, че е уплашена и се чудеше за какво са говорили. В това време господата влязоха и лейди Одил извести:

— Танците тази вечер ще се състоят в Сребърния салон и след около час ще има специален котильон за вас. Наградите са прекрасни и се надявам, че няма да ги изпуснете.

Чуха се развълнувани възклицания и младите гости тръгнаха към Сребърния салон, а по-възрастните останаха.

Лейди Одил ги удостои с една от прочутите си усмивки.

— Знам, че вие, лорд Санфорд, вие господин съдия и, разбира се, полковник Фосет, нямате желание да танцувате и затова за вас и за някои други приятели имам изненада в игралната зала. Знам, че ще бъдете особено благодарни, защото сдава дума за любимата ви хазартна игра.

— Бакара! — възкликна полковникът.

— Бакара! — обяви лейди Одил. — Вървете и играйте, закоравели комарджии. Принцът и аз ще дойдем при вас малко по-късно.

Алана изостана от младите хора, които тръгнаха към Сребърния салон, защото видя, че Шарлот не е сред тях. За да не привлече вниманието, тя се скри зад огромен букет цветя.

Докато по-възрастните отиваха към игралния салон, тя чу лейди Одил да казва:

— Преди да потанцувате, Шарлот, Негово Височество много би искал да ти покаже музикалната стая. Тя е една от най-красивите в замъка и знам, че ще останеш очарована.

Воланите на бледорозовата й рокля изшумоляха зад нея и тя се усмихна на принца по особен начин, като последва другите към игралната зала.

Шарлот беше уплашена като заек. Бледа, с широко отворени очи, тя гледаше принца като хипнотизирана.

— Да изпълним ли желанието на леля ви? — пристъпи той към нея. — Изглежда нямаме друг избор, освен да се подчиним.

Шарлот почти изплака от страх:

— Разбира се, че бих искала да видя музикалната стая, но Алана трябва да дойде с нас. Тя разбира от музика и ще бъде очарована, нали мила? — обърна се тя с отчаяна молба към мястото, където бе видяла, че Алана се крие.

Алана излезе иззад цветята.

— Много искам да видя музикалната стая — каза тя, — ако Негово Височество няма нищо против да дойда с вас.

За миг си помисли, че принцът ще откаже, защото възнамерява да отидат само двамата с Шарлот.

— Не, разбира се, нямам нищо против да придружа две толкова красиви млади дами — отвърна той с леко подигравателна усмивка.

Алана отиде до Шарлот и я улови за ръката. Тя стисна силно пръстите й и Алана почувства, че трепери и се страхува.

Излязоха от приемната и принцът ги поведе по един от широките коридори, украсен с разкошни картини и великолепни мебели.

От Сребърния салон се разнасяха звуците на валс и Алана се чудеше дали Шейн е разбрал, че Шарлот е била възпрепятствана да се присъедини към другите млади хора и какви чувства го вълнуват.

Вървяха дълго и тя разбра, че лейди Одил е избрала музикалната стая, за да се уединят.

Най-сетне принцът отвори вратата на една стая с куполовиден таван, мраморни колони и стени, украсени с изящни китайски стенописи.

В тази красива, романтична стая имаше и огромни вази с разпръскващи ухание цветя и тя създаваше идеална атмосфера за предложение за брак.

Шарлот беше толкова нервна, че възкликна прекалено възторжено:

— Колко е красиво… прекрасно… виждам, Ваше Височество притежава интересна колекция от музикални инструменти.

Алана вече бе успяла да зърне пианото, което не само че беше Стейнуей, но беше изрисувано с картини във френски стил.

В друг ъгъл на стаята стоеше старинна арфа, а до една от стените — разкошен клавесин, изработен преди няколкостотин години.

Въпреки че не погледна към принца, Алана усещаше циничната му и подигравателна усмивка.

След като първоначалната цел на идването в стаята бе осуетена, той явно нямаше намерение да се държи като домакин с гостите си.

Знаеше какво чувства той. Тъкмо се чудеше дали, след като вече бяха разгледали стаята няма да ги покани да се връщат в Сребърния салон, когато нададе вик на изненада.

На една странична масичка видя цигулка и веднага позна каква е.

— Страдивариус! — възкликна тя и протегна ръка да я докосне.

— Да! Но как разбрахте? — учуди се принцът.

— Как няма да разбера? — отвърна с въпрос Алана. — Разкажете ми за нея.

Бе забравила с кого разговаря и думите й прозвучаха като заповед.

— Изработена е през 1733 година — започна да разказва принцът. — Оттогава е притежание на семейството ми и е непокътната.

— Чудесно!

Без да иска разрешение, Алана я взе и прошепна:

— Ако мога да посвиря, това ще е най-прекрасното нещо в живота ми.

— Умеете ли да свирите на цигулка? — попита принцът.

— Разбира се, че може — каза Шарлот и необмислено добави: — Баща й беше… — Но после спря, защото разбра, че прави ужасна грешка.

Принцът обаче не слушаше. Той гледаше Алана.

— Защо не посвирите? — предложи той.

— На тази цигулка?

Очите на Алана заблестяха от вълнение и тя безмълвно настрои цигулката, положи я под брадичката си и взе лъка.

Поколеба се за миг и тихо засвири любимия на баща й откъс от „Вълшебната флейта“ на Моцарт. От първите звуци, които литнаха във въздуха, тя разбра, че свири много по-различно от друг път, защото майсторската цигулка откликваше на допира й по невероятен начин.

Нежната мелодия изпълни стаята. След като я изсвири, тя поспря за миг и продължи с една от творбите на баща си.

Беше я композирал в памет на майка й и тя изразяваше самотата и тъгата му.

Изразяваше неумиращата, съвършената любов, която надделява над смъртта чрез вярата, че животът и любовта са вечни.

Завършваше с ясен зов от дълбините на сърцето, което макар и страдащо не преставаше да вярва.

Алана бе силно развълнувана, както винаги щом баща й засвиреше тази мелодия и когато последният звук се стопи в тишината, по бузите й се стичаха сълзи.

Едва когато въздъхна дълбоко, от цялото си същество, и свали цигулката от рамото си, тя видя, че принцът се бе облегнал на една от мраморните колони, а Шарлот я няма.

Не бе в състояние да отрони и дума, нито да се завърне в реалния свят от онзи, в който я бе отвела музиката.

После постави цигулката отново на масичката, сложи лъка до нея и осъзна, че бузите й са мокри.

Взе да търси кърпичката си, но докато я намери, принцът прекоси стаята и застана до нея.

Той извади кърпичка от джоба на сакото си и избърса сълзите й.

Алана загуби представа какво става, когато принцът повдигна брадичката й с ръка и се загледа в очите й.

Едва тогава тя трепна и усети, че той е до нея и докосва бузата й, а лицето му е съвсем близо до нейното. Те стояха загледани един в друг, сякаш музиката още звучеше и те се намираха в нейния приказен свят, а после принцът прегърна Алана и я целуна.

Беше прекрасно и неизбежно, нямаше изненада и стъписване, а само чувството, че това трябваше да се случи, защото е предопределено и не могат да устоят.

В началото устните им се докоснаха едва-едва, а после затрептяха сякаш под звуците на музика, прославяща вярата и божествената любов, надвила смъртта.

Алана почувства, че всичко добро у нея се раздвижва, усилва и я изпълва с невъобразим екстаз.

Чувстваше, че чрез устните на принца възприема цялата красота, която бе видяла в Чарл, както и трептенията, излъчващи се от иконите предишната вечер.

Устните му ставаха все по-настойчиви и обсебващи, притискаше я все по-силно и тя почувства, че го обича не само с ума и сърцето си, но и с душата си.

Алана не знаеше колко дълго продължи целувката, само усещаше как принцът повдига главата й и че цялата трепери от неизразим екстаз.

Струваше й се, че е престанала да съществува и че на света са само тя и той.

Изтощена, тя положи глава на рамото му, сякаш търсеше подкрепа.

Той се вгледа в блесналите й от щастие очи, в полуотворените й устни, в леката руменина по бузите й.

Думите бяха излишни, защото тя знаеше какво мисли той.

Тържествуващ, той отново започна да я целува, още по-страстно, още по-пламенно и вече не приличаше на бог, а на мъж, който я желае.