Барбара Картланд
Силата на страстта (4)

Трета глава

— Успяхме! — извика Шарлот, докато частният влак бавно потегляше от един страничен перон край Брилинг — най-близката гара до замъка Сторингтън.

— Дотук добре! — тихо изрече брат й, като гледаше Алана, седнала срещу него в удобното мебелирано купе и си мислеше, че тя е по-красива, отколкото в спомените му.

И нищо чудно — облечена в една от роклите за пътуване на Шарлот, Алана изглеждаше много по-различна от девойката в църквата. Тогава тя носеше рокля, ушита от самата нея, и малко боне, украсено само с панделки.

Ричард действително се оказа добър организатор и уреди всичко до последната подробност.

— Не трябва да рискуваме — повтаряше той непрекъснато на Шейн и на сестра си.

Шарлот с охота одобри всичко, защото знаеше, че бъдещето й зависи от този безумен и фантастичен план.

Като наблюдаваше Алана в синята рокля и подплатената с кожа пелерина, Шарлот си мислеше, че е невъзможно някой да се усъмни в произхода й.

Самата Алана имаше чувството, че всичко това е сън.

Как би могла тя, която не знаеше нищо за широкия свят и бе живяла дълги години в малка селска къща, да изиграе ролята на млада дама, представяна за пръв път в обществото и то достатъчно добре, за да заблуди принца и лейди Одил?

Когато каза на Шарлот, че е чувала за леля й, тя съзнаваше, че не може да повтори пред нея онова, което се говореше за красавицата професионалистка сред хората от селото, които я познаваха от малка.

Естествено те се интересуваха от всеки член от фамилията Стор, защото може би се чувстваха част от семейството, след като живееха във владенията на графа и смятаха за свое право да ги възхваляват и критикуват както им се харесва.

Раждането на лейди Одил, кръщаването й, детството й и женитбата й за заможния собственик на коне сър Едуард Ашфорд бяха предмет на разговор и съвременниците на тези събития често ги припомняха на онези, които не бяха достатъчно възрастни, за да ги помнят.

Но независимо от възрастта, всички в селото знаеха, че лейди Одил принадлежи към кръга от елегантни и разгулни приятели на Уелския принц.

Знаеха също и имената на всичките й обожатели, понякога дори преди самата Лейди Одил.

В това нямаше нищо чудно, тъй като в селото живееха родителите на прислужницата на лейди Одил, както и няколко от слугите на сър Едуард, обучени в Сторингтън парк.

От няколко месеца се говореше, че лейди Одил е завладяла сърцето на принц Иван.

Макар че Алана се опитваше да не дава ухо на клюките — те винаги бяха ужасявали и баща й — бе невъзможно да се държи настрана и надменно в магазинчетата, където пазаруваше, или пък при продавачките на яйца, или с всеки, който се отбиваше да побъбрят.

Алана не се изненада, когато Шарлот й съобщи, че ще пътуват до замъка Чарл с частния влак на принца.

— Леля Одил писала на Ричард — съобщи Шарлот, — че не само ще е удобно, но ще й спести труда да ми търси придружителка, докато минаваме през Лондон.

Алана чакаше с широко отворени очи, а Шарлот продължи:

— Естествено това са глупости и аз попитах Ричард защо трябва да ме придружава някой, след като ще съм с него. Но той отвърна, че всъщност лейди Одил иска да се увери, че няма да има друго момиче на приема, което да отвлече вниманието на принца от мен!

Настъпи тишина. После Шарлот отново заговори:

— О, Алана… Алана… сигурно знаеш как да привлечеш интереса му. Ами ако след всички тези неприятности все пак… се наложи… да се омъжа за него?

— Нервирате ме — противопостави се Алана. — Как бих могла да привлека интереса на човек като принца?

— Защо да не можеш? — зачуди се Шарлот. — Хиляди пъти си по-хубава от мен, много по-умна си, притежаваш чара на баща си — нещо, което аз нямам!

— Като ви слушам, излиза, че чарът на татко е нещо, което може да се докосне и да се подържи в ръка и непременно ще привлече принца като магнит — засмя се Алана.

— Точно така — настоя Шарлот. — И ти трябва да вярваш, ако искаш да ми помогнеш.

Шарлот си тръгна от дома на викария, след като го бе помолила за среща с Алана. На излизане я забеляза да стои до прозореца, загледана в небето.

Както й по-рано, когато бе искала съвет, така и сега на Алана й се струваше, че баща й е чул въпроса и й е отговорил, че постъпва правилно.

Знаеше, че той би се ужасил, ако узнаеше, че принуждават Шарлот да се омъжи за човек като принца.

На Алана не й беше лесно да разкаже всичко, което бе чувала и чела за замъка Чарл и собственика му. Нямаше начин да не чуе за скандалните истории, които се разпространяваха из селото веднага щом се разбра, че принцът е най-новият обожател на лейди Одил.

Екстравагантностите му, многобройните му любовни истории и почти царският начин на живот — нищо не убягваше от селяните.

Планът на виконта — Алана да отклони вниманието на Негово Височество от Шарлот — й се струваше толкова невероятен, сякаш трябваше да стори чудо.

Независимо от всичко тя се съгласи на тази игра, защото обичаше Шарлот, а и поради още една тайна своя причина и само се молеше да се окаже достатъчно умна, за да заблуди не само принца, но и лейди Одил.

При второто посещение в дома на викария Алана бе изказала страховете си:

— Ако все пак успея да отклоня интереса на принца от вас — питаше тя, — какво ще стане с мен, когато той разбере, че съм го измамила?

Очите й потъмняха и се уголемиха, но тя не сподели, че няколко нощи не бе спала, измъчвана от този въпрос.

— Ричард е помислил и за това — победоносно бе отвърнала Шарлот. — Той отлично съзнава, че ако се разкрие коя си, татко може да принуди викария да те изгони. Ето защо веднага след приема ти ще трябва да изчезнеш.

— Да изчезна ли? — плахо повтори Алана.

— Ще се посмеем над принца, който ще се е отказал да се жени за мен, но за разлика от първоначалния план няма да му казваме, че не си с благороднически произход и братовчедка на Шейн. Ще кажем само, че си заминала, но нямаме представа къде.

— Но ако той… настоява и се опитва да… ме намери? — предположи Алана.

— И аз зададох на Ричард същия въпрос — каза Шарлот, — но той отговори, че познава добре принца, който дори и да загуби някоя жена, може да избира сред стотиците други, които желаят да заемат мястото й.

— Да… да, естествено — изрече бързо Алана. Стори й се доста самонадеяно да си помисли, че интересът на принца към нея би могъл да трае повече от тези няколко дни в Чарл.

Но от друга страна й хрумна, че след като изчезне, принцът може отново да започне да преследва Шарлот.

Преди всичко съществуваше вероятността тя да не му се види привлекателна й интересна и усилията им да отидат напразно.

Всичко беше така заплетено. Съществуваха неизразимо много вероятности. Но докато не пристигнеха в Чарл и не се срещнеха с принца, нищо определено не можеше да се каже.

— Да оставим всичко на Ричард — повтаряше Шарлот. — Дори и да се провалим, аз и Шейн ще избягаме.

След кратка пауза тя въздъхна и добави:

— Само да имахме малко пари, но Шейн е без средства и ще бъде трудно да се скрием в някое забутано място в Ирландия, макар и евтино. Ще имаме едва за покрив над главите и за храна.

За Алана нещата се усложняваха с всяка измината минута, но Шарлот бе толкова настоятелна и тя не искаше да я гледа нещастна. Затова охотно се съгласи да направи всичко, което зависеше от нея.

Оставаше й само да се моли и да се надява, че по някакво чудо всичко ще бъде наред.

Виконтът бе измислил извинение за отсъствието й от дома на викария и бе уредил заминаването й.

— Не можем да кажем, че ще ми гостуваш — бе казала Шарлот, следвайки указанията на Ричард, — защото все някой ще го спомене пред мама и тя ще бъде извънредно изненадана, че си сред поканените в замъка Чарл.

— Да, разбира се — съгласи се Алана.

— Ричард смята да кажеш, че някаква твоя роднина, която не те е виждала от години, ще мине през Брилинг и ще те вземе да й погостуваш за няколко дни. Може да споделиш с госпожа Брендън колко ще ти бъде скучно, но че се налага да отидеш.

— Сигурна съм, че тя ще се съгласи — отговори Алана. — Тя е любезна и отзивчива.

— Така си и мислех — каза Шарлот — и тъй като викарият няма да има време да те закара до Брилинг, ще кажем, че си споделила с мен, като съм идвала, и аз съм ти предложила да те вземем с нас, тъй като и без това ще ходим в града.

— Надявам се, че няма да й се стори странно.

— Няма — увери я Шарлот, — ако кажеш, че в противен случай ще трябва да търсиш някой, който да те откара.

— На това не може да се разчита — размишляваше Алана на глас — и госпожа Брендън ще предпочете да тръгна с вас.

— Боя се, че в селото ще узнаят, че Ричард и аз отиваме в замъка Чарл — изрази опасения Шарлот.

— Та те вече знаят! — потвърди Алана. — Почти веднага след като пристигна писмото от леля ви, хората, които работят в двореца, разнесоха новината, че сте поканени в Чарл.

— Ужасявам се, като си помисля, че всичко се знае.

— Всичко — потвърди Алана. — И затова смятам, че не трябва да крием факта, че ще ме закарате до Брилинг. Дори и да ме качите някъде по пътя, все някой ще ни види.

— Ричард винаги е казвал, че ако се налага да излъжем; трябва да измислим най-приемливата лъжа.

— Викарият не би одобрил тази мисъл — усмихна се Алана. — Но същевременно, според мен, лордът е прав.

— Не бива да казваш никому колко ти е провървяло, че ще те откараме до Брилинг — предупреди Шарлот — и колко удобно ще пътуваш.

Когато два дни преди да тръгнат за Чарл Шарлот се отби у викария, госпожа Брендън беше в хола и я видя да излиза от детската стая.

— Чувам, че сте поканена в замъка Чарл, лейди Шарлот — започна тя, като улесни Шарлот да поведе разговор по въпроса.

— Да, вълнуващо, нали? — отвърна Шарлот. — Мисля, че ще е великолепен, тъй като леля ми го описа като ослепителен.

— Чувала съм, че това е един от най-прекрасните замъци в Англия — потвърди госпожа Брендън.

— Ще ви разкажа дали е вярно, като се върна — отговори Шарлот. — Както разбрах, и Алана ще заминава в същия ден.

— Да, ще посети една своя възрастна роднина.

— Не знам как ще се оправяте без нея.

— Ще се оправим — отвърна госпожа Брендън, — но се надявам да не остане дълго.

— Предложих й да я откараме до Брилинг, така че няма да се налага викарият да я води до там — каза Шарлот. — На път за гарата ще минем точно покрай дома ви.

— Много любезно от ваша страна, лейди Шарлот. Всъщност сутринта съпругът ми се чудеше как ще намери време за такова дълго пътуване, след като е толкова зает.

— Алана няма да ни притесни — каза Шарлот, — но трябва да е готова в десет часа.

— Ще се погрижа за това — обеща госпожа Брендън. — И много благодаря за вниманието, лейди Шарлот.

— Радвам се, че можем да помогнем, но, моля ви, не казвайте на мама. Не й се нрави, когато върша нещо по собствена инициатива, и може да ме обвини, че се натрапвам.

От начина, по който Шарлот говореше, съпругата на викария, която не обичаше графинята, разбра защо — за нейна изненада — Шарлот не бе посетила Алана веднага след смъртта на баща й.

Всъщност всички в селото бяха на мнение, че постъпва коравосърдечно, защото знаеха, че в продължение на много години господин Уикъм пътуваше три пъти седмично до голямата къща заради уроците по музика на Шарлот.

Госпожа Брендън си помисли, че лейди Шарлот, която считаше за мила млада дама, иска да компенсира предишното си пренебрежение.

— Разбирам, лейди Шарлот — успокои я тя. — Нищо няма да кажа. И без това в Брилинг прекалено много се говори.

Взеха Алана с каретата и четиримата отидоха до гарата в Брилинг. Там двете с Шарлот се втурнаха в тоалетната, като Ричард ги предупреди да не се бавят повече от десет минути.

И точно за десет минути Алана Уикъм с евтината си вълнена пелерина й старомодно боне изчезна.

На нейно място се появи изключително елегантната лейди Алана О’Дери, облечена по последна мода, също като приятелката си лейди Шарлот Стор.

Виконтът предвидливо бе отпратил лакея, който се канеше да ги изпраща до влака и да види дали багажът е натоварен.

— Не е необходимо да чакаш, Джеймс — каза надменно той. — Ще пътуваме с частен влак и може да се забавим, а лордът не обича конете да чакат.

— Ще се оправите ли сами? — бе запитал Джеймс.

— Ти намери носач — отвърна виконтът, — а всъщност друго няма. Така че — довиждане, Джеймс.

— Довиждане, милорд, приятен път — отвърна Джеймс.

Щом Шарлот и Алана се появиха, виконтът бързо ги заведе до страничния перон, където чакаше влакът на принца.

Шейн, който се бе погрижил многобройните куфари на Шарлот да бъдат натоварени, бе вече там.

— Нося почти всичко, което притежавам — обърна се тя към Алана, — така че ще имаш богат избор. За щастие имах няколко летни рокли, ушити за предстоящия ми първи бал, но мама ги бе забравила и ми накупи още, след като получи писмото от лейди Одил.

Алана хвърли бърз поглед в огледалото на тоалетната и видя, че изглежда съвсем различна от обикновено.

По време на пътуването във влака й се струваше, че всичко е сън и всеки миг ще се събуди от плача на някое от децата на Брендън.

Тя бе видяла виконта в църквата, където той за пръв път я забеляза. Виждала го бе да язди в парка и много пъти, когато минаваше с колата през селото.

— Много любезно от ваша страна да направите това за нас — каза тихо той.

— Боя се само да не ви… изложа — отвърна Алана.

В другия ъгъл на купето Шарлот и Шейн се гледаха в очите и разговаряха тихо и интимно, напълно погълнати един от друг.

Виконтът ги погледна и каза:

— Внимавайте как се държите! Знаете много добре, че слугите имат уши!

— Много, много ще внимаваме — обеща Шарлот.

— Трябва да наглеждате Шарлот — обърна се виконтът към Алана. — Ако леля ми разбере, че е влюбена в приятеля ми Шейн, ще каже на родителите ми и кракът му никога вече няма да стъпи у нас.

— Всичко е толкова заплетено, но много искам лейди Шарлот да бъде щастлива — въздъхна Алана.

— Аз също — отвърна виконтът. — И двамата с вас трябва да се погрижим за това.

После заговори още по-тихо:

— Сигурен съм в едно — принудят ли я да се омъжи за принца, тя ще бъде извънредно нещастна.

— Сигурна съм — съгласи се Алана. — И затова съм тук. Но, моля ви, милорд, трябва да ми казвате точно какво да правя и да ми помагате, за да не допускам твърде много грешки.

— Ще направя всичко, което мога — обеща виконтът, — но по отношение на принца ще трябва да разчиташ на инстинкта си.

Той спря за миг, после продължи:

— Ако не се прехласне по теб, значи не разбира от жени.

— Благодаря, милорд — засмя се Алана. — Чувствам се по-уверена.

— Мисля — каза виконтът след известно време, — че ще трябва да ме наричаш с малкото ми име, а аз ще ти казвам Алана. Щом си братовчедка на Шейн, значи сме се срещали няколко пъти, когато съм му гостувал в Ирландия. И запомни — с Шарлот сте се сприятелили, когато двамата ходихме там преди три години.

— Добре — съгласи се Алана. — Но не е ли малко… фамилиарно?

— Познаваме се от деца — отсече Ричард, — и ти трябва да го запомниш, Шарлот.

— С Алана наистина се познаваме от деца — отговори Шарлот, — така че няма да ми е трудно.

После нямаха възможност да разговарят насаме, тъй като прислугата във влака им предложи първо кафе и напитки, а по-късно обилен и вкусен обяд.

За Алана всяка минута бе вълнуваща.

Само следобеда, когато влакът спря на гарата за замъка Чарл, изведнъж я обви хлад и я задави страх. Почувства, че нито може да говори, нито да се смее както по време на пътуването.

Изпита страхопочитание от посрещането — от червения килим, господин Бротуик и каретата, която беше далеч по-удобна и разкошна от онези, които притежаваше граф Сторингтън.

Щом зърна замъка, на Алана й се прииска да избяга далеч от всички.

Не си бе представяла, че една жилищна постройка може да бъде толкова огромна и величествена. Точно както пишеше в „Илюстрейтид Лондон Нюз“:

„Подходяща резиденция за новия си собственик, в чиито вени тече царска кръв и който живее по-скоро като източен владетел, отколкото като английски благородник.“

Алана и Шарлот мълчаливо изминаха разстоянието от дългата алея с липи до огромния вътрешен двор пред замъка.

Докато лакеят бързаше надолу по стълбата, за да отвори вратата на каретата, виконтът прошепна на Алана: „Успех!“.

Шейн погледна Шарлот и стисна ръката й, докато отваряха вратата на каретата.

И четиримата знаеха, че завесата е вдигната за представлението на пиеса, която може да се превърне в комедия — както се надяваха — или в пълна трагедия.

Виконтът бе поучил всеки точно какво да прави и говори и когато икономът извести за пристигането им във великолепния салон, където лейди Одил и принц Иван седяха сами край камината, Шарлот изтича напред.

— Ето ни, лельо Одил! — извика тя, като целуна с обич леля си. — Пътувахме чудесно и се надявам, че нямаш нищо против, че доведохме и братовчедката на Шейн Алана.

Всъщност лейди Одил вече гледаше въпросително към Алана.

— Тя пристигна неочаквано — обясни Шарлот, — без да сме получили писмото й, в което съобщава, че ще ни гостува, а багажът й се изгубил някъде по време на пътуването в Ирландско море!

Принцът се намеси преди лейди Одил да проговори:

— За приятелките ви, лейди Шарлот, винаги ще се намери място в Чарл! А сега, добре дошли! За мен е удоволствие да ви видя тук.

Дълбокият му глас и искреността, с която говореше, разпръснаха малко опасенията на Алана и тя усещаше, че Шарлот изпитва същото.

— Много любезно от ваша страна да ни поканите, Ваше Височество — отвърна Шарлот. — Отдавна копнея да видя замъка, а той е още по-голям и внушителен, отколкото си го представях.

— Радвам се, че ви харесва — усмихна се принцът.

Той протегна ръка на виконта.

— Как сте, Стор?

После се ръкува с Шейн, който му представи Алана:

— Братовчедка ми, Ваше Височество, лейди Алана О’Дери, която пристигна точно като тръгвахме й се надявам, че разбирате защо не можехме да я оставим.

— Разбира се — каза принцът.

Тя го погледна с големите си черни очи, докато той поемаше ръката й, и видя, че е точно такъв, какъвто очакваше — красив и съвсем различен от всеки друг мъж, когото бе виждала през живота си.

Помисли си, че не само красотата го прави изключителен: от него се излъчваше нещо властно, някаква притегателна сила, непреодолимо, обаяние.

Принцът я наблюдаваше изпитателно по начина, по който се взираше във всички жени, като че ли искаше да проникне дълбоко в сърцата им.

Тя се чудеше какво очаква да открие и дали често остава разочарован.

Лейди Одил целуна Ричард и каза:

— И аз ви приветствам с добре дошли в Чарл на малкия прием, който устройвам в чест на племенницата си.

За Алана нямаше съмнение, че думите „добре дошли“ прозвучаха неискрено, а в погледа на лейди Одил се четеше студенина.

По-късно край камината тя набързо, сякаш бе репетирала, изрече:

— Негово Височество и аз сме предвидили прекрасна програма за теб, Шарлот. В двореца няма други гости, но ще има забави по обяд и на вечеря всеки ден, танци всяка вечер. Довели сме музиканти от Лондон, а също така ще организираме и многобройни конни състезания за развлечение на Ричард и на Шейн.

— Звучи вълнуващо! — възкликна Шарлот.

— Сигурна съм, че ще ви хареса, а аз действително претърсих околността по заръка на Негово Височество, за да открия ваши връстници. Убедена съм, че няма да ви се иска старомодни старици като мен да развалят забавленията ви!

Както и очакваше лейди Одил, Шарлот запротестира енергично щом чу това определение:

— Ти никога няма да бъдеш „старомодна старица“, лельо Одил! Ричард ни разказа, че твоите фотографии се търсят много повече от тези на останалите красавици, включително и на госпожа Лангтри!

— Наистина ли? — попита лейди Одил. — Кой ви каза?

— Попитах в три магазина — отвърна Ричард — и там ми казаха, че щом изложат фотографиите ти на витрината, те веднага се разпродават.

— Приятно е да го чуя — усмихна се лейди Одил. — А сега, сигурна съм, че Шарлот и приятелката й лейди Алана биха искали да видят спалните си. Предлагам да си починете преди вечеря, защото смятам да танцувате до ранни зори.

— Довечера ще танцуваме ли? — запита Шарлот.

— Но да! — отговори леля й. — За вечеря ще има петдесет гости, а и музикантите пристигнаха рано следобед.

— Колко вълнуващо! — плесна с ръце Шарлот.

Но тя гледаше Шейн и Алана разбра ентусиазма й, защото щяха да танцуват заедно.

— Сигурен съм, че и вие обичате да танцувате — обърна се принцът към Алана.

— Да — отвърна тя, — но в Ирландия нямаме възможност да разучаваме някои от новите стъпки и се боя, че ще разочаровам партньорите си.

— Убеден съм, че няма да ги разочаровате.

Лейди Одил се обърна троснато към Алана:

— Елате, лейди Алана. Трябва да ви намерим място за спане, както и нощница, след като багажът ви се е изгубил по време на пътуването.

— Тя може да носи моите дрехи, лельо Одил — каза Шарлот. — За щастие имаме еднакъв ръст, само дето Алана е по-слаба от мен.

Леля й не си направи труда да отговори. Тя вече отиваше към вратата.

— Не се тревожете, че не знаете новите стъпки — продължаваше принцът разговора с Алана. — Уверен съм, че ще има много кандидати да ви научат.

— Дано Ваше Височество се окаже прав.

Стори й се, че принцът се канеше да добави нещо, но видя, че лейди Одил заедно с Шарлот чака и се цупи.

Тя забърза към тях.

Малко по-късно, насаме с племенницата си, лейди Одил напълно разкри чувствата си:

— Слушай, Шарлот — каза тя, — не съм особено доволна, че доведе, още едно момиче със себе си.

— Но това едва ли има значение, лельо Одил — отвърна Шарлот. — В замъка има място за цяла армия!

— Въпросът не е в това — настоя лейди Одил. — Искам принцът да съсредоточи вниманието си върху теб, както и ти върху него.

— Но как би го направил, след като ти си тук, лельо Одил? — запита преднамерено наивно Шарлот. — В края на краищата ти си толкова красива, че той дори няма да погледне друга.

— Посочих много ясно на майка ти — отговори лейди Одил, — че принцът желае да се ожени повторно и знам, че ти, мило дете, ще му подхождаш отлично.

Спря да говори за миг, а после добави:

— Щом се стигне до брак, мъжете не искат прекалено красиви жени, които да привличат вниманието на другите.

Шарлот мълчеше и след малко лейди Одил продължи:

— Искам да му покажеш, мила, че го намираш за красив и очарователен, какъвто всъщност е. Слушай какво казва и одобрявай всичко тук, в Чарл. Момичетата обикновено говорят малко, а това е грешка.

— Ще се опитам да правя така както ми казваш, лельо Одил — отвърна Шарлот, както Ричард й беше наредил.

— Убедена съм, че в края на това кратко гостуване ще имаме чудесни, чудесни новини за мама и татко и ти ще бъдеш една привлекателна булка.

И без да добави нищо повече, лейди Одил прекоси стаята и излезе.

Щеше да се смае, ако бе видяла, че веднага щом затвори вратата след себе си, нейната мила и послушна малка племенница се изплези.

След няколко минути Шарлот отиде в стаята на Алана, която се намираше на другата страна на коридора.

— Леля Одил е разярена, че сме те довели — каза тя. — Знаех си, че ще бъде!

— Тя е много красива — със страхопочитание изрече Алана. — Не съм изненадана, че принцът е влюбен в нея.

— Може да е влюбен и във Венера Милоска, изобщо не ме интересува — заяви Шарлот. — Само да не е влюбен в мен.

Алана не отговори, а след минута Шарлот каза с променен тон:

— Страх ме е, Алана! Леля Одил е уредила всичко. Току-що ми каза, че като се върнем, ще има… „чудесни, чудесни новини за мама и татко“.

— И мен ме е страх — призна Алана. — Мисля, че си губиш времето тук. Как можеш да допуснеш дори за миг, че той ще ме погледне дори, след като лейди Одил е толкова красива?

— Според Ричард ти си много по-красива от нея.

— Защото му е леля, а човек гледа на роднините си по различен начин, отколкото на другите.

— О, Алана, ако не успееш, ще трябва да се омъжа за него! — кършеше ръце Шарлот. — Трябва да се опиташ да привлечеш вниманието му.

— Ще се опитам, защото обещах — каза Алана, — но той не е като обикновените англичани. Различен е и това прави нещата още по-трудни.

Докато говореше, си мислеше, че ако принцът беше като виконта, задачата й щеше да бъде много по-лесна.

От начина, по който я гледаше и разговаряше с нея, тя разбра, че Ричард я намира за привлекателна, но принцът не беше англичанин.

Въпреки неговата сърдечност и любезност той излъчваше твърдост, дори циничност, но вероятно така се държаха мъжете, които бяха вкусили от всички удоволствия на живота и нищо не можеше да ги изненада.

След дълги обсъждания с Шарлот относно избора на рокля за вечерта, Алана остана сама и се замисли за принца.

Той напълно оправда очакванията й, и все пак имаше още нещо.

Преди всичко, тя не очакваше, че той ще е толкова жизнен и енергичен, и бе сигурна, че трудно ще го заблуди.

„Трябва много да внимавам какво говоря и какво правя“ — отправи си предупреждение тя сама.

Макар да се представяше за ирландка и следователно, не толкова изтънчена, принцът може би беше достатъчно проницателен, за да разбере, че не е тази, за която иска да мине.

Но когато се облече за вечеря с помощта на опитната прислужница, тя си помисли, че дори собственият й баща трудно би я познал.

Роклята, избрана от гардероба на Шарлот, беше по-семпла от останалите.

Модата изискваше многобройни дантелени гарнитури, цветя, дипли, волани и фльонги от сатенени панделки.

Но роклята, която Алана най-много хареса, беше бялата, ушита за първия бал на Шарлот. В набора отпред имаше нещо гръцко, а като вървеше, турнюрът се диплеше зад нея подобно на морски вълни.

Корсажът разкриваше деколтето й, а прислужницата така я бе стегнала в кръста, че той изглеждаше нереално тънък.

Бялата й кожа прозираше под тюла, който обвиваше раменете й.

Като се погледна в огледалото, пребледняла от страх, й се стори, че прилича на призрак.

На вратата се почука. Прислужницата отвори и се върна с голям поднос, върху който бяха наредени най-различни цветя.

Имаше няколко вида орхидеи, гардении и карамфили — явно за Ричард и Шейн.

Алана ги съзерцаваше прехласната.

— Колко са много! — възкликна тя. — Мислех си, че в замъка има само шестима гости.

— Градинарите желаят да ви предоставят избор милейди — усмихна се прислужницата. — Нямаха представа как ще бъдете облечена и затова набраха различни видове орхидеи с надеждата, че ще харесате някоя от тях.

— Сигурно щяха да се затруднят, ако имах някое по-специално желание — засмя се Алана.

Замисли се за миг, после взе няколко малки орхидеи, но за разлика от традиционните бели, зелени или тъмночервени, те бяха почти кървавочервени.

Стори й се, че прислужницата остана леко изненадана от избора й, но тя бе достатъчно добре обучена, за да си позволи да каже нещо. Само върна подноса на лакея, който чакаше пред вратата.

— Имам идея — каза Алана. — Би ли попитала лейди Шарлот дали има панделка със същия цвят, или тъмночервена или бяла.

Прислужницата отново изглеждаше изненадана, но покорно прекоси коридора, а Алана зачака. Върна се с две панделки.

— Отначало лейди Шарлот помисли, че има само бяла, милейди — каза тя, — но после си спомни, че една от роклите й е украсена с виолетки и малки фльонги, пришити към тях. И аз ги разших.

Алана взе тъмночервената панделка и сръчно прикрепи една от орхидеите към нея.

— А сега — обърна се тя към прислужницата, — ще ми я завържеш ли за врата?

Имаше дълга шия и баща й често казваше: „Като лебед си, мила моя, и както казвах на майка ти, за да бъде една жена съвършено красива, трябва вратът, краката и пръстите й да са дълги и тънки“.

Алана обясни на прислужницата как да подреди останалите орхидеи в косите й, като съзнаваше, че не само разнообразява белотата на роклята, но й придава почти ориенталски облик.

Когато отиде при Шарлот да й съобщи, че е готова, видя, че тя е облякла рокля, украсена е множество тюлени воали прихванати с розови пъпки.

Отиваше й и беше точно такава, каквато едно английско момиче с бяла кожа, розови бузи и сини очи би избрало за първия си бал.

— Изглеждаш невероятно красива! — възкликна Алана.

— А ти си прекрасна! — каза Шарлот, след като я огледа. — Съвсем, съвсем различна от момичето, което познавам. Ако бяхме в Лондон, щеше да предизвикаш сензация!

— Но сме в Чарл — отвърна Алана. Невъзможно бе да разговарят по-открито пред прислужницата и докато слизаха и двете се чудеха какво ще си помисли принцът, като ги види.

Някои от гостите бяха започнали да пристигат и се бяха събрали в големия салон.

Имаше няколко здрави селски момичета и млади мъже, които биха се чувствали по-удобно на кон, отколкото в бална зала.

Посрещаше ги принцът, но лейди Одил им показваше коя всъщност е домакинята.

Щом Шарлот се появи, тя възкликна:

— Скъпо дете! Чудех се какво става с теб! Балът е в твоя чест и трябваше да си тук преди останалите гости.

Като напълно пренебрегна Алана, тя разведе Шарлот из залата, представи я на гостите, спря да се поздрави с новодошлите и ги запозна с племенницата си.

Алана се отдалечи в един ъгъл и взе предложената и чаша шампанско от лакей, който носеше напудрена перука и лъскава ливрея, окичена със златист ширит.

Неочаквано до нея застана принцът.

— Изненадан съм от избора ви на орхидеи, лейди Алана — каза той.

— Тези ми харесаха най-много от богатия избор, който предложихте.

— Никога не съм виждал друга жена да избира точно тези — каза принцът — и съм поласкан, че го направихте поради простата причина, че аз ги донесох в Англия след последното си пътуване из Изтока.

— Имат ориенталски вид — потвърди Алана — и това ги прави толкова привлекателни.

— Интересува ли ви Изтокът?

— За разлика от вас не съм имала привилегията да пътувам там, но имам чувството, че има много да научим, ако желаем да слушаме.

— Какво искате да научите? — изненада се принцът.

— Как да го изразя с думи, Ваше Височество? — повдигна рамене Алана. — Може би тайната на Вселената, скритото познание, отказано на простосмъртните. Някои от нас го чувстват, но Изтокът винаги го е знаел.

Принцът я гледаше смаяно в очите и изглеждаше изненадан от онова, което чуваше.

Но преди да успее да каже нещо, лейди Одил извика троснато:

— Ваше Височество!

Той се огледа и видя четирима новодошли, които трябваше да посрещне.

Щом седнаха да вечерят, Алана забеляза, че Шарлот бе настанена от дясната страна на принца, а лейди Одил като домакиня седеше срещу него, докато на нея, въпреки предполагаемото й обществено положение, й бе отредено място далеч от принца.

Помисли си, че ако действително беше братовчедка на Шейн, такова отношение би я обидило.

Но с лека усмивка си каза, че не й е работа да критикува и че явно лейди Одил я ненавижда като вероятна съперница, а всъщност това е комплимент за нея.

Вечерята беше вълшебна.

Масата беше украсена с позлатени свещници и други великолепни скъпоценни неща, а първото блюдо бе сервирано в позлатени чинии — нещо, за което бе чела само в книгите.

По време на вечерята иззад параван със старинна резба се разнасяше нежна музика.

На Алана й се искаше да слуша, но господата до нея бяха любители на спорта и разговаряха и се смееха на висок глас.

Тя се опита да се съсредоточи върху разговора, но бе невъзможно от време на време да не хвърля скришно погледи към принца, който седеше на стол с висока облегалка, подобен на трон.

Чудеше се дали се забавлява.

Видя, че Шарлот нарочно съсредоточава вниманието си върху господина от дясната й страна и не полага усилия да разговаря с домакина.

Един-два пъти улови погледа на виконта, който седеше срещу нея, и й се престори, че той е доволен от начина, по който нещата се развиват, но не беше сигурна.

Лейди Одил беше нащрек и Алана имаше чувството, че ще се бори като тигрица, ако някой се опитва да осуети плановете й, свързани с племенницата й.

След вечеря, когато дамите се оттеглиха, лейди Одил се обърна към Алана с неприкрита острата:

— Би трябвало да ви е ясно, че като за първи бал изборът на орхидеи, особено тази на врата, е съвършено неудачен.

— Съжалявам — изрече смирено Алана, — но бяха толкова красиви, че не можах да устоя.

— Съветвам ви следващия път да се придържате към белия цвят — нанесе съкрушителния си удар лейди Одил.

Тя се отдалечи, като остави у Алана недвусмисленото чувство, че външният й вид я бе разгневил.

Настъпи оживление, когато господата се преместиха не в голямата бална зала, а в един друг приятен салон без мебели, осветен от огромен полилей със стотици свещи.

Струнният оркестър засвири и веднага щом долови нежните, ритмични звуци на валса, Алана закопня да потанцува. Виконтът я поведе към дансинга, а тя запита:

— Как бих могла да се отблагодаря за това незабравимо преживяване?

— Изглеждаш много по-красива, отколкото очаквах — отвърна той и тя почувства, че наистина го мислеше.

— Лейди Одил вече ме укори, че съм избрала орхидея с този цвят.

— Тя видя, че разговаряш с принца преди вечерята — отбеляза виконтът. — Какво ти каза?

В гласа му се долови нотка на ревност, но Алана каза истината:

— Разговаряхме за орхидеите. Очевидно той се интересува от тях.

— Интересува се от всичко, защото може да си го позволи.

Алана танцува с Шейн и с още двама от гостите и видя, че принцът танцува с Шарлот.

А преди последния танц чу гласа му до себе си:

— Ще ми окажете ли удоволствието да танцувам с вас, лейди Алана?

— Благодаря — обърна се тя почти нетърпеливо. — В тази чудесна зала краката ми сякаш имат криле.

— Стига да не отлетите — отвърна той. — Радвам се, че изпитвате такова хубаво усещане.

Алана се засмя.

— Защо се смеете? — попита принцът.

— Защото говорите като в роман или в пиеса и откакто съм тук, имам чувството, че нищо не е реално, а съм попаднала в приказка.

— Уверявам ви, че всичко е реално.

— Само за вас.

— Защо?

— Нима не съзнавате, че сте част от приказката — „Хиляда и една нощ“, да речем — погледна го закачливо Алана. — Когато чух за вас, си помислих, че само някой с много буйно въображение може да ви измисли.

— Ще се срещнете с хора, които ме познават добре и знаят, че не само съм реален, но и много човечен — усмихна се принцът.

— Чувала съм, че всички храним илюзии относно самите себе си — каза предизвикателно Алана, — и съм убедена, Ваше Височество, че можем да разговаряме за личните ви претенции цяла нощ и пак да не постигнем съгласие.

— Какво сте чували за мен? — заинтересува се принцът. — И от кого?

— Дори жабите в ирландските блата крякат вашето име, а птиците, прелитащи над Ирландско море, носят клюки вместо зрънца в човките си.

— Учудвате ме — отбеляза принцът.

— Това пак е илюзия. Сигурно знаете, че говорят за вас, където и да отидете. Защо не признаете факта и да му се… насладите?

Принцът се засмя, а после каза:

— А какво мислите вие за онова, което чувате? Или по-скоро — какво мислите сега, след като ме видяхте?

— Какво очаквате да чуете? — попита Алана. — Че съм зашеметена и нямам думи?

— Подигравате ми се — каза принцът. — Това е нещо, с което не съм свикнал.

— Не, разбира се — отрече Алана. — Чувала съм, че всички ви обожават и се прекланят пред вас, но никога ли не сте си задавали въпроса дали вие самият или вашето обществено положение поражда такова благоговение?

— Ставате нагла — каза рязко принцът и я завъртя толкова бързо, че тя замълча, когато започнаха да танцуват по-бавно, тя каза:

— Съжалявам… бях груба. Трябва… да ми простите.

— Не точно груба — отвърна принцът, — но може би прекалено откровена, с което не съм свикнал.

По начина, по който Алана сви устни, той отгатна, че тя размишлява.

— Не мога да повярвам, че всички, които познавам, са подлизурковци, както намеквате — ядосано изрече той.

— Ако съм била неучтива и съм разбила илюзиите ви — отвърна тя, — моля да ме извините. Отдайте го на факта, че не съм свикнала да бъда в такава високопоставена компания и не знам как да се държа.

— Мислех, че момичетата на вашата възраст са мили и учтиви — каза принцът — и гледат на света през розови очила.

— Така е — съгласи се Алана, — но понякога светът е толкова ослепителен, че се налага да махнат очилата.

— Отново изпитвам неприятното чувство, лейди Алана, че ми се подигравате.

— Извинявам се — въздъхна Алана. — Така ми се искаше първият ви танц с мен да ви достави удоволствие. Може би никога не ще ме поканите отново.

— Непременно ще ви поканя, защото желая да продължим разговора си — настоя принцът, — но признавам, че съм малко озадачен. Вие изобщо не сте такава, каквато очаквах.

— Тази вечер тук има много момичета, които ще говорят и ще се държат както очаквате, Ваше Височество — махна с ръка Алана.

— И без да ви казвам знаете — бързо изрече принцът, — че ще ми се видят изключително досадни.

— Тогава не се оплаквайте, че съм ви шокирала.

— Не съм шокиран, а по-точно любопитен. На колко години сте?

— На същата възраст като Шарлот.

— Невероятно!

— Добре тогава — стара съм, но съм открила тайната на вечната младост, която хората търсят откакто свят светува.

— Поне умът ви е на сто години!

— На толкова малко? Тогава ще ми трябват поне още един милион живота, за да се изравня с вас, Ваше Височество.

— За прераждане ли говорите? — присви очи принцът.

— Мислех, че и вие намеквате за това, само че по оскърбителен начин.

Той я погледна и тя си помисли, че приличат на дуелисти, които взаимно се преценяват, преди да вдигнат саби.

Изведнъж се появи лейди Одил и заговори на принца с явно раздразнение:

— Ваше Височество, не е необходимо да стоите в центъра на балната зала, ако искате да разговаряте с лейди Алана. Милата малка Шарлот копнее да танцува отново с вас, както току-що сподели с мен.

Принцът се обърна към Алана, но виконтът, който сякаш знаеше какво става, вече беше до нея.

— Обеща ми следващия танц, Алана.

— Да, разбира се — отвърна Алана и се усмихна на принца. — Ваше Височество, благодаря за най-хубавия танц в живота ми.

Стори й се, че лейди Одил изсумтя, но тя хвана Ричард под ръка и се отдалечи.

Щом излязоха от балната зала, той каза:

— Какво стана? Видях, че нещо става.

— Държах се точно както ми каза — отговори Алана — и мисля, че принцът остана изненадан, че се осмелявам да му говоря по този начин.

— За каква разговаряхте? — полюбопитства Ричард.

— За него и за прераждането.

— Господи! Не се учудвам, че е останал изненадан.

Алана въздъхна. Мислеше си, че всичко, което бе казала на принца, вече й беше известно, защото с баща си много пъти бяха обсъждали Изтока.

Често бяха спорили по въпроса за прераждането, чиято тайна се съхраняваше от жреци, изповядващи загадъчни, потънали в забрава религии и за онова, което господин Уикъм наричаше „тайнствения език на древните мъдреци“.

Естествено, че принцът ще бъде изненадан, че едно момиче от затънтените краища на Ирландия на осемнайсет години, което за пръв път се появява в обществото, знае за тези неща и може да води словесен двубой, с него.

Тя беше прочела всички книги за Изтока, които й бяха попадали, но нямаше намерение да споделя с никого причината за подчертания си интерес.

Лейди Одил се погрижи принцът да не кани повече Алана на танц.

След полунощ Алана видя, че Шарлот и Шейн ги няма в залата и угрижена се огледа за виконта, за да го предупреди, че са постъпили недискретно.

Неочаквано принцът се появи до нея.

— Изглеждате разтревожена — отбеляза той. — Какво ви безпокои?

— Как бих могла да се тревожа, когато всичко е прекрасно и се забавлявах повече, отколкото мога да опиша, Ваше Височество?

— Обяснението звучи приемливо — каза той, — но преди малко, когато се оглеждахте, в очите ви се четеше тревога.

Алана не отговори и той продължи:

— Имате най-необикновените очи, които съм виждал? Изразителни… и същевременно… не толкова.

— Словесно противоречие — безгрижно прецени Алана.

— Да кажа ли тогава, че у тях има нещо загадъчно? Красноречиво изразяват онова, което е на повърхността, а в същото време крият тайни, до които не мога да проникна.

— А бихте ли желали? — запита тя. — Изключително съм поласкана от интереса на Ваше Височество към мен.

— Ако ми говорите така, ще ви напляскам — отвърна той. — Точно сега разговаряме сериозно и съм увлечен от темата. Започвате да се държите повърхностно, а това не ви е присъщо.

— Имам чувството, че когато сте организирали този бал, не сте били сериозен — отговори Алана. — И затова подобно на хамелеон се опитвам да се приспособя към средата, в която се намирам.

— В такъв случай позволете да ви представя една друга среда — предложи принцът. — Искам да видя реакцията ви.

Той сложи ръка върху голото й рамо, за да я насочи в желаната посока, и Алана изпита непознато усещане.

Не можеше да го обясни, а и не желаеше. Само знаеше, че иска да отиде с него и не изпитваше никакви угризения, защото всичко бе предвидено в плана на Ричард.

Той я поведе по дълъг коридор. В дъното имаше една врата, която той отвори.

Стаята беше осветена, но не от газени лампи, каквито имаше из целия замък, а от десетки дълги свещи, поставени в изящни позлатени свещници с орнаменти, и тя изпита чувството, че се намира в катедрала.

Свещите осветяваха покритите със златиста коприна стени, на които бяха окачени икони.

Още от пръв поглед Алана разбра, че са много стари и красиви. Имаше буквално стотици икони от пода до тавана. Някои бяха антични, с избледнели цветове, а други — украсени със скъпоценни камъни, които проблясваха на светлината на свещите.

Имаше няколко от емайл върху чисто злато и макар да не бяха разноцветни, вероятно бяха най-ценните.

Тя ги съзерцаваше и като че ли иконите й говореха. Излъчваха някакво, сияние или по-скоро трептене, запазено през вековете. Религиозните хора, молещи се пред тях, бяха излели вярата си и те се бяха превърнали в съдове, чрез които божествената сила достигаше до нуждаещите се от нея.

Тя почувства и изпита силата и мощта им и забрави за всичко останало, дори за принца, който стоеше до нея.

За миг усети, че я обзема силна вълна от истинска вяра в Бога.

Именно нея се опитваше да намери в молитвите си и знаеше, че съществува — неотразимото привличане на Божественото.

Прииска й се да коленичи, но гласът на принца разруши магията:

— Кажете ми какво изпитвате.

С усилие тя извърна очи от иконите и го погледна. На светлината на свещите той й се стори по-висок и по-обаятелен. А после, сякаш той я принуждаваше да говори, каза:

— Знаете, че… няма думи. И вие… изпитвате същото. Затова ме доведохте тук.

— Искам да ми кажете.

Алана погледна отново иконите и отговори едва чуто:

— Как бих могла да опиша разкриването на красотата пред ума? Как бих могла да опиша трепетите на душата?

Замълча за миг, после продължи да говори бавно, почти шепнешком.

— Господ говори… тук и аз зная, че вие… също чувате гласа му.

Обърна се с лице към принца и попита:

— Как е възможно… и двамата да изпитваме… едно и също?

— Това е нещо, за което нямам отговор.

Алана отново погледна иконите.

— Винаги… съм се стремяла към… това и сега, когато го намерих, знам, че няма хоризонт… само безкрайност.

Принцът мълчаливо я хвана за ръката и я изведе от стаята, като затвори тихо вратата след себе си.

— Не разбирам защо и двамата сме като омагьосани — каза той в коридора. — Не желая да говоря за това тази вечер.

Той забърза по обратния път и след няколко секунди те чуха глъчката от гласове и звуците на игрива полка.