Барбара Картланд
Силата на страстта (2)

Първа глава

1878

Удобно настанена в частен вагон, прикачен към влака по главната линия, лейди Одил Ашфорд очакваше със задоволство да пристигнат на спирката близо до Чарл.

Тя бе изключително красива в самурените си кожи и елегантното пътно наметало. Докато рееше поглед през прозореца, лейди Одил изглеждаше точно както на фотографиите, които се появяваха по много витрини и я провъзгласяваха за една от най-големите красавици.

Тя изглеждаше особено привлекателна в момента, защото мислеше за онова, което я очаква — предстоеше й да види принц Иван отново и несъмнено при всички случаи за няколко часа той щеше да бъде сам.

В писмото си принцът я канеше в Чарл преди останалите гости да са пристигнали.

Като си помислеше за красивото му лице, черните страстни очи и стройната атлетична фигура, сърцето на лейди Одил започваше да бие бързо и тя усещаше нови чувства в този така непостоянен човешки орган.

Мислеше си колко отдавна не бе имала толкова привлекателен любовник, така красноречив в любенето и преди всичко — толкова богат.

Лейди Одил знаеше от съпруга си, че богатството на принц Иван е по-голямо от това на всички членове на обществото около Уелския принц в дома на Марлборо взети заедно.

Това правеше факта, че той я бе избрал сред многобройните красавици, които настойчиво го преследваха, още по-ласкателен. С поканата си да прекара точно тази седмица в Чарл принц Иван бе избрал подходящ момент.

Сигурно е знаел много добре, че Едуард Ашфорд, чиято единствена истинска любов бяха конете ще се състезава в Донкастър и че вероятността да се присъедини към съпругата си след надбягванията е голяма, но въпреки това тя щеше да бъде сама поне два, а може би и три дни.

Лейди Одил се питаше кое у принц Иван го прави така неудържимо привлекателен и възбуждащ любопитството много повече от всички хубави англичани, с които се беше срещала нощ след нощ в замъка Марлборо и в останалите известни дворци, където Уелският принц непрекъснато даваше приеми.

Според нея това се дължеше отчасти на руското му потекло, макар да беше наполовина англичанин, но лейди Одил смяташе, че има и още нещо.

— Принцът беше толкова интелигентен, че болшинството изтъкнати държавници се прекланяха пред превъзходните му познания в областта на политиката.

Докато мъжете седяха в приемната на чашка порто в отсъствие на дамите, те го слушаха с уважение да говори и по много други въпроси.

Да не говорим, че той беше изключителен ездач, а неговите преценки относно конете му носеха редица победи във всички класически надбягвания за завист на вбесения й съпруг и другите членове на Клуба на жокея.

Тя реши, че освен всичко останало, у него има и нещо загадъчно, което кара жените да го търсят, но да намират само разочарование.

Каквото и да беше, лейди Одил очакваше с нетърпение и почти момичешко вълнение пристигането си в Чарл.

Влакът намали и тя видя малката спирка, над която висеше табела: „Само за замъка Чарл“.

Както и очакваше, там бяха слугите на принца, облечени с униформени ливреи, както и личният му секретар с цилиндър на главата.

Перонът беше застлан с червен килим и лейди Одил знаеше, че навън чака изключително удобна карета, теглена от четири великолепни коня, която ще я откара в замъка със скорост, от която повечето хора затаяват дъх.

Влакът спря, но тя не помръдна, докато секретарят на принца не отвори вратата и не й се поклони с цилиндър в ръка, а собствената й прислужница не се появи от съседното купе и не зачака със самурения маншон.

С усмивка, с която лейди Одил моментално пленяваше всеки, комуто я дареше, тя слезе на перона.

— Добре дошли в Чарл, милейди! — приветства я господин Бротуик, секретарят на принца.

— Благодаря — отвърна лейди Одил и тръгна по червения килим към изхода с грацията на лебед.

Усещаше, че прозорците на влака са изпълнени с лица, които нетърпеливо очакват да видят една от прочутите английски красавици.

И тъй като никога не разочароваше онези, които тайно наричаше „своя публика“, тя се обърна да каже нещо на следващата я прислужница, така че пътниците да успеят да зърнат великолепната й розово-бяла кожа, сините й очи и златистите й коси.

— Да не си забравила кутията с бижутата ми, Робинсън?

Въпросът беше напълно излишен, тъй като Робинсън я стискаше здраво с две ръце.

— Не, милейди.

Лейди Одил хвърли поглед към влака, като че ли го съзираше за пръв път, и почти долови възклицанията на възхищение, които постъпката й предизвика.

После се извърна, излезе от гарата и с помощта на прислугата се качи в разкошната карета, която я очакваше.

Чарл се намираше само на две мили и лейди Одил не си направи труда да се спре, както правеха посетителите, които идваха за първи път във величествения замък, за да се наслади на прекрасната гледка, която представляваше замъкът с озарени от слънцето стотици прозорци и висока кула, увенчана със знаме.

Лейди Одил посещаваше Чарл от много години насам.

Тя харесваше лорд Чарлуд, чието семейство притежаваше замъка от четири века, и се зарадва заради тях, когато принц Иван го купи и похарчи цяло състояние, за да обнови интериора.

Макар че сигурно е било трудно да се разделят с нещо, което означаваше толкова много за семейство Чарлуд, сумата, изплатена от принца, даваше възможност на шестия поред лорд Чарлуд и съпругата му да водят приятен светски живот и те му се наслаждаваха, без да влизат в дългове.

Чарл беше един от най-големите замъци в Англия и според лейди Одил представляваше идеална резиденция за принц Иван. Тя често се чудеше защо принцът не притежава собствен дом в страната, където бе родена майка му и в която прекарваше толкова много време.

Вярно, че той имаше имоти из цяла Европа — палат във Венеция, замък във Франция, лятна къща за лов в Унгария и вила в Монте Карло, където лейди Одил вече бе решила, че ще гостува идната пролет.

Но тя знаеше, че преди това принц Иван е запланувал няколко големи ловни експедиции за фазани за развлечение на Уелския принц, в които той също щеше да участва с едни от най-добрите хрътки в централните графства на Англия.

Тя беше убедена, че ще има многобройни големи балове и малки тържества в грамадната зала, където тя щеше да блести като сияйна звезда.

Лейди Одил беше толкова погълната от мислите си, че почти се сепна, като видя как каретата вече завива по широкия застлан с чакъл път пред замъка.

Тя хвърли бърз поглед в огледалото, което носеше в чантичката си, и видя, че носът й няма нужда от повече пудра, а устните й са предизвикателно червени.

Съзнаваше, че при всяко нейно движение се разнася ухание на екзотичен френски парфюм, а малкото букетче тъмночервени орхидеи, което я очакваше в каретата при пристигането й в Кингс Крос изглежда много шик прикрепено върху самурената й наметка.

На стълбището я очакваха шестима лакеи, а икономът, който приличаше на епископ с одеждите си, чакаше в приемната.

— Добре дошли отново в Чарл, милейди! — изрече той със същата искреност, както и господин Бротуик.

— Благодаря, Нютън — отвърна лейди Одил. — Удоволствие е отново да съм тук.

— Негово Височество ви очаква в Синия салон, милейди.

Лейди Одил се усмихна тайно в себе си.

Известно й беше, че Синият салон е едно от по-малките помещения в Чарл и представлява част от апартамента на принца, където никога не се допускаха гости, освен със специална покана.

Тя усещаше шумоленето на копринените си поли, докато вървеше, и се радваше, че все още е топло за началото на октомври и няма нужда да облича по-дебела дреха за пътуването.

Тънката й рокля беше изработена от плат, който обвиваше плътно великолепното й тяло и беше достатъчно топъл, за да може да сложи прочутите си самурени кожи.

Те бяха подарък от един богаташ, който страстно я обичаше, но не можеха да се сравнят по стойност с дългия шал и маншона от чинчила, които вече беше решила, че ще получи от принца.

Тя стигна до вратата на Синия салон и Нютън тържествено извести:

— Лейди Одил Ашфорд, Ваше Височество!

Принцът четеше вестник, но стана, като я видя и лейди Одил със сигурност почувства, че сърцето й затуптя по-бързо от обикновено.

Винаги изпитваше същото щом видеше принца — отново разбра, че е забравила колко е красив и как черните му очи, които можеха да блестят със страстен плам или да гледат цинично и леко подигравателно, проникват дълбоко в женската душа, сякаш търсят най-съкровените й тайни.

— Иван! — радостно възкликна тя докато той се приближаваше към нея с нехарактерна за англичанина грациозност и повдигна ръката й към устните си.

Той целуна ръкавицата й според обичая, а после с поглед, вперен в очите й, я смъкна и целуна дланта й.

Тя потръпна от топлината и настойчивостта на устните му. Той я притегли към канапето край камината и седна до нея.

— Как си? Добре ли пътува? — разпитваше я той. — Грижиха ли се добре за теб? — Гласът му беше плътен. Говореше убедително, като движеше поглед по нея и поглъщаше всяка подробност — лицето й, роклята, орхидеите, подарени от него.

— Всичко беше чудесно. Както винаги, след като ти го уреждаш.

— Много си красива!

Тя искаше да чуе от него точно това и му се усмихна загадъчно.

Той продължаваше да я гледа. За нея това беше част от чара му и го отличаваше от останалите мъже, които вече щяха да са пристъпили към милувки и целувки.

Той се владееше и самото очакване на ласките му ги правеше още по-желани, когато започнеха.

— Защо искаше да дойда по-рано от останалите гости?

Трябваше да изчака, докато той сам избере момента да й каже, но заедно с това изпитваше остро любопитство и не можа да се стърпи и зададе въпроса.

— Знаеш, че исках да те видя — отговори принцът.

Лейди Одил въздъхна удовлетворена.

— Имаме на разположение най-малко два дни, а дори и след това Едуард може да си намери нещо по-привлекателно от мен, което да има четири крака.

Принцът се засмя.

— Тогава ще бъдем много щастливи заедно — каза той, — а аз съм запланувал многобройни развлечения за гостите си, докато, както добре знаеш, единственото мое развлечение ще бъдеш ти.

— Скъпи Иван! — изрече гальовно лейди Одил. — Точно това исках да чуя.

— Може би ще искаш да се преоблечеш след пътуването. Ще пием чай тук, а после искам да поговорим.

— Да поговорим ли? — вдигна вежди лейди Одил.

— След чая.

Той стана и лейди Одил разбра, че няма смисъл нито да задава повече въпроси, нито да прави каквото и да е, освен онова, което той желае.

Несъмнено принцът имаше необикновена власт над жените — заповядваше и те се подчиняваха. Знаеше точно какво иска и не позволяваше никому да повлияе на намеренията му.

Той я изпрати до вратата. Вън чакаше камериерът, който отведе лейди Одил до спалнята й, където прислужницата вече разопаковаше багажа.

Лейди Одил се върна в Синия салон почти час по-късно, тъй като не сменяше бързо тоалетите си. Носеше изящна рокля, ушита специално за нея от великия Фредерик Уърт.

Сатенът и шифонът се диплеха като водопад и тя приличаше не на лебед, а на някаква екзотична райска птица. Косата увенчаваше като ореол гръцкия й профил, а къдравият бретон падаше като вълна над дъгообразните й вежди.

Уверена в красотата си, тя пристъпваше към масичката за чай, поставена на килима пред камината, откъдето принцът я наблюдаваше с одобрение.

„Обича ме“ — помисли си тя самодоволно.

Както очакваше, спалнята, определена за нея, се намираше в същото крило на замъка, където беше и личният апартамент на принца.

Тя наля китайския чай в чашите, като съзнателно излагаше на показ красотата на дългите си бели пръсти.

— Имаш най-хубавия чай, който някога съм опитвала — отбеляза тя, — но в края на краищата, Иван, всичко, свързано с теб, е най-хубавото и никой не може да го оспори.

— Така искам да бъде — отвърна принцът. — Докато прекосяваше стаята, помислих си, че никоя жена в Англия не е грациозна и красива като теб.

— Съмнявам се дали Уелският принц ще се съгласи с теб — засмя се лейди Одил. — Той е безумно влюбен в госпожа Лангтри.

— Знам — отговори принцът. — Негово Кралско Височество ще пристигне утре.

— Но ти не ми каза, че ще присъстват кралски особи! — възкликна лейди Одил.

— Не съм казвал, че няма да присъстват — отвърна принцът.

Тя разбра, че сгреши, като предположи, че той ще обсъжда гостите или взаимоотношенията си с другите дори с нея.

— Разбира се, че се радвам, че и двамата ще дойдат — бързо изрече тя. — Харесвам госпожа Лангтри, макар че повечето жени ревнуват от нея.

Докато говореше лейди Одил погледна принца с премрежен поглед и добави:

— Аз също ще ревнувам, Иван, ако я намериш за по-привлекателна от мен.

Принцът не го отрече. Само се усмихна загадъчно, а лейди Одил продължи:

— Спокойна съм, защото знам, че повечето от жените, които си харесвал, са руси. Привличане на противоположностите.

Тя погледна тъмната и лъскава коса на принца и си помисли, че макар майка му да е англичанка, външният му вид е типично руски.

Принцът сложи чашката и чинийката на масата и каза:

— А сега да поговорим, Одил. Необходима ми е помощта ти.

— Помощта ми ли? — изненадано повтори като ехо лейди Одил.

Докато се преобличаше, тя се чудеше за какво иска да разговарят, но нищо не й дойде наум.

Макар да й беше казал да дойде по-рано, за да са сами, тя не си въобразяваше, че е, за да се любят преди останалите гости да са пристигнали.

Много добре знаеше, че на принца няма да му се понрави неудобството да се любят върху канапето посред бял ден, както правеха Уелският принц и редица други господа, които му подражаваха.

Но така се налагаше, защото по това време на деня съпругът на въпросната дама беше както обикновено в клуба си и нямаше кой да безпокои любовниците.

Ала тези потайни неудобства бяха напълно излишни при положение, че лейди Одил беше подходящо настанена близо до покоите на принца и имаха цяла нощ на разположение.

Следователно желанието му да я види по време на чая нямаше нищо общо с любовта им един към друг.

Но какво можеше да е?

Тя напрягаше ума си, за да намери обяснение на този въпрос не само по време на пътуването, но почти непрекъснато и след пристигането си в Чарл, макар и напразно.

Тя се премести до прозореца, където светлината изглеждаше по-благоприятна, със съзнанието, че движенията, косата й и дискретното проблясване на диамантените обеци бяха изключително съблазнителни.

— Знаеш, скъпи Иван — изрече нежно тя, — че ако мога да ти помогна, готова съм винаги да го направя. Само че не мога да разбера как. Изгарям от любопитство да узная по какъв начин бих могла да ти помогна.

— Ще ти кажа — отвърна й принцът. — Ти знаеш, Одил, че тъй като много държим един на друг, си единствената, която бих помолил за съвет по този особено деликатен въпрос.

Лейди Одил постави елегантно ръце от едната страна на скута си и загледа съсредоточено с почти по детски широко отворени сини очи.

Струваше й се, че принцът търси подходящи думи. После решително, без колебание, но нежно и с присъщото си обаяние, изрече:

— Съпругата ми почина миналата седмица.

Лейди Одил се сепна. И тя като всички останали беше забравила за съпругата на принца.

Никой не споменаваше принцесата, но лейди Одил си спомни, че е унгарка и че била ранена по време на езда преди много години, скоро след женитбата им.

Макар че принцът не говореше за нея, хората приказваха, че тя всъщност е умствено болна и се намира в клиника в Унгария.

— Освободила се е от мъките си — добави тихо принцът. — Не можеше да познае никого години наред и няма смисъл да се преструвам, че дори и най-близкият й родственик ще скърби за смъртта й.

— Значи си свободен! — нежно каза лейди Одил.

През ума й мина мисълта, че принцът може да поиска да й направи предложение за женитба. Но после отхвърли тази мисъл като абсолютно нелепа.

Колкото и да бяха разюздани в интимния си живот, хората от висшето общество спазваха неизменно един безусловен закон, едно твърдо и ненарушимо правило — „Никога не предизвиквай скандал!“.

Одил знаеше, че дори принцът да падне на колене и да предложи себе си и всичко, което притежава, тя ще откаже без минута колебание.

Колкото и да обичаше един мъж, а тя обичаше Иван може би повече отколкото бе обичала всеки друг, общественото й положение беше от първостепенно значение.

Едуард беше не само мил и щедър съпруг, но и любимец на Уелския принц. Славеше се като приятен човек и сред останалите членове на фамилиите Стюард и Уайт в Клуба на жокея.

Напуснеше ли го това би означавало обществена изолация от всичко, което й отреждаше важна роля в живота и развлеченията. Никой, дори Иван, не можеше да компенсира тази загуба.

— Сега, когато съм свободен, както се изрази — каза принцът, — аз взех важно решение и ти, Одил, трябва да ми помогнеш.

— Какво е решението ти?

— Трябва да се оженя, отново!

Значи наистина мислеше за женитба.

Лейди Одил затаи дъх, като се чудеше как да му откаже, без да го загуби.

— Знаеш също така — продължи принцът, — че нямам деца. Всъщност, съпругата ми беше бременна по време на злополуката, поради което изгуби разсъдъка си до края на окаяния си живот — говореше той с твърдия си глас. — Но сега искам наследник, а ако е възможно, и други синове и дъщери, на които да завещая състоянието си и които да осмислят живота ми.

Лейди Одил мълчеше, защото не знаеше какво да каже…

— Обмислих внимателно идеята — продължи принцът — и прецених, че от многобройните ми познанства съвсем малко жени са на подходяща възраст.

— И каква е тя? — попита лейди Одил с глас, който звучеше като чужд.

— Това е още един въпрос, който внимателно обмислих — каза принцът. — Искам майката на децата ми да бъде целомъдрена и непорочна и аз да я науча на всичко.

Лейди Одил го загледа смаяна. Как можа Иван да произнесе думите „целомъдрена и непорочна“! Действително странно за мъж, прочут из цяла Европа с любовните си похождения.

Замисли се за стотиците красавици, които с пламенно желание бяха положили сърцата и телата си в нозете му. После усети, че трябва да каже нещо и изрече почти язвително:

— В такъв случай съпругата ти ще трябва да бъде доста млада.

— Точно така! — съгласи се принцът.

— Младо момиче пред прага на зрелостта?

— Такава имам предвид.

— Искаш да кажеш, че вече си поискал ръката на някоя? — попита лейди Одил.

Въпреки решението й да запази самообладание и спокойствие, тя не можа да удържи нито нотката на възмущение, която се прокрадна във въпросите й, нито остротата в израза на лазурния си поглед.

— Там е бедата — поклати глава принцът. — Знам точно какво желая, но както разбираш, Одил, не познавам млади момичета. Те изглежда не обитават света, изпълнен с изтънчени красавици като теб.

Лейди Одил издаде едва доловима въздишка на облекчение. Сега вече започваше да разбира защо принцът се обръща за помощ към нея.

— Искаш да се ожениш за англичанка ли?

— Както знаеш, намирам, че англичанките са привлекателни — каза той с многозначителен поглед, изпълнен с нещо много интимност — и ми харесва, начинът, по който са възпитани — горди, и със самообладание, — нещо, което трудно ще намериш в другите нации.

— И ти си наполовина англичанин.

Лейди Одил знаеше, че той много се гордее с английската си кръв и бе последвал баща си в отричането на всичко руско.

Покойният принц Катиновски се беше скарал с царя, бе напуснал Санкт Петербург и живя до края на живота си в Европа.

Съпругата му бе дъщеря на Уорминстърския херцог, а единственият му син — принц Иван, беше възпитан изцяло по английски маниер.

Учил беше в Итън и в Оксфорд и едва след това руската му кръв и огромното богатство го бяха отвели до всички развлекателни места по света и хората заговориха за Иван Катиновски като за герой от „Хиляда и една нощ“.

Приемите му в Париж, екстравагантностите му в Италия, конните надбягвания в Англия съставляваха легендата за приказния принц.

Но неизбежно най-много се говореше за жените, които любеше.

Те го преследваха като обезумели, обичаха го до такава степен, че рискуваха доброто си име съвсем безразсъдно само ако черните му очи погледнеха към тях.

— Предполагам, че англичанка ще ти подхожда най-добре — съгласи се лейди Одил с известна доза съмнение.

Чудеше се как една английска девойка би се справила, при положение, че тя самата не успя, с разнообразните и чудновати страни в характера му.

Въпреки пламенното привличане между тях, което херцогът мислеше за любов, лейди Одил не би могла с ръка на сърцето да се закълне, че го познава като човек.

Той беше изпълнен с толкова много тайни и притежаваше такава неизмерима дълбочина на характера, че дори самата мисъл за това я объркваше.

— А може би, Иван, момиче от друга националност ще бъде по-подходящо — каза тя на глас.

В момента, в който го изрече, осъзна, че говори глупости.

Какво значение има, ако съпругата на Иван не го разбира, щом тя е призвана да му даде всичко, което той пожелае, и да го дари с наследници?

Отговорът му не я изненада.

— Знам какво искам, Одил. Бих желал да ми намериш съпруга, естествено от благородно английско семейство, която да ми роди деца и да запълни онази част от живота ми, която от години е пуста.

Лейди Одил не можа да се сдържи и каза с лека усмивка:

— Наистина ли ти липсваше нещо, Иван? Винаги съм мислела, че имаш най-доброто в живота.

— Всичко, доколкото бе възможно — добави принцът, — но винаги в живота ми е присъствала съпругата, за която бях женен само шест месеца.

Излишно беше да обяснява повече.

Дори бедното въображение на лейди Одил можеше да си представи картината с горкото невменяемо същество, носещо името му, останало там някъде в Унгария, докато той обикаляше сам по света.

Тъй като не бе надарена с особено богато въображение, тя внезапно прозря, че въпреки всичките си къщи, замъци, вили и палати без съпруга и семейство всъщност той няма дом.

Знаеше какво очаква принцът от нея и каза с тон, който се различаваше от досегашния:

— Разбира се, че ще ти помогна, Иван. Обясни ми какво точно искаш и аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да изпълня желанието ти.

Докато говореше, тя си мислеше, че това е начинът, по който може да го задържи.

По света има много добродетелни съпруги, които си седят прилежно у дома, докато мъжете им скитат.

Ако Иван реши да вземе жена като нея, лейди Одил щеше да изпита луда ревност и страх, че другата ще я измести от сърцето му.

Но едно младо момиче, от което се иска само да му ражда деца, нито за миг няма да се намеси в специалната им връзка, така както Едуард не се намесваше, стига тя да е дискретна.

— Мисля, че знам какво искаш — каза тя. — Някоя млада, добре възпитана и, предполагам, хубавичка.

Принцът се усмихна и за миг сериозното изражение на лицето му изчезна.

— Мисля, че няма да мога да гледам някое обикновено личице по време на закуска — каза той. — Да, Одил, тя трябва да е хубава, но не мога да очаквам, дори да се надявам, че ще бъде красива като теб.

— Много добре — отвърна лейди Одил. — Ще, поогледам девойките, които се появиха в обществото тази година. Все ще се намери някоя…

Тя внезапно млъкна и тихо възкликна:

— Но, разбира се! Познавам такова момиче! Как не се сетих още в началото.

— Коя е тя? — заинтересува се принцът.

— Племенницата ми, Шарлот Стор. — Моминското име на лейди Одил беше Стор, а брат й — граф Сторингтън.

Излишно беше да се подлага на съмнение известността или възпитанието на фамилията Стор. Те бяха играли историческа роля, тъй като първият Сторингтън е изпълнявал важна длъжност в двора на Хенри VIII.

В армията и флотата все имаше по някой Стор, награден за храброст, а в Камарата на лордовете представители на фамилията бяха държавници и обслужваха интересите на краля, или кралицата, управляващи в момента. Всяка графиня Сторингтън ставаше по наследство дворцова дама, а всеки граф заемаше отговорна длъжност в двореца.

— Защо не съм чувал за племенницата ти? — запита принцът.

— Тя трябваше да бъде представена в обществото тази година — отвърна лейди Одил, — но зълва ми беше в траур заради майка си и Шарлот остана в училище, макар че е на осемнайсет години.

Принцът слушаше и лейди Одил продължи:

— Тя е хубаво момиче.

— Прилича ли на теб?

— Малко. Повечето от фамилията Стор имат сини очи и руси коси. А и със сигурност ще отговаря на изискванията ти за целомъдреност и непорочност.

Принцът въздъхна с облекчение.

— Уреди ми среща с нея. След две седмици може да организираме още един прием и двамата с теб ще съставим списъка на гостите.

— Ще го направим — отвърна нетърпеливо лейди Одил, — но не трябва да включваме принца и госпожа Лангтри.

Принцът стана и се премести на канапето до нея.

— След като уредихме този въпрос — каза той, — да поговорим за нас двамата.

Тя сложи ръката си в неговата и усети лека тръпка при допира му, а той се усмихна и поднесе дланта й към устните си.

* * *

Виконтът подаде пушката си на пазача и каза на придружителя си:

— Много добра стрелба, Шейн. Не съм виждал по-точни изстрели.

— И аз съм доволен от себе си — отговори почитаемият Шейн О’Дери. — Но според мен ти не си много във форма днес, Ричард.

— Резултат от портото снощи, което беше прекалено много — призна виконтът, — но след като толкова дълго вървяхме, се чувствам доста по-добре от сутринта.

— Аз също — съгласи се Шейн О’Дери.

Те благодариха на пазача и тръгнаха към двуколката, която щеше да ги откара в парка Сторингтън.

Докато се клатушкаха по неравния път през нивите, където бяха стреляли по яребици, те изглеждаха почти като братя.

Помежду им нямаше кръвна връзка, но те бяха близки приятели още от ученическите години и от университета и сега заедно се наслаждаваха на веселия светски живот в Лондон.

За виконта това беше лесно, тъй като баща му имаше възможност да му осигурява богата издръжка, но в джоба на Шейн О’Дери рядко подрънкваха две гвинеи.

Почитаемият Шейн беше втори син на граф Дъндери — обеднял ирландски пер с полуразрушен замък и няколко мизерни ренти от не особено заможни наематели — и неговият живот се очертаваше нерадостен, ако приятелят му Ричард не бе готов да сподели всичко, което притежава, с него.

Наричаха ги на шега „неразделните“.

Като се смееха на някаква интимна шега, те изтичаха по стълбите на къщата и се отправиха към спалните си в западното крило, където виконтът разполагаше с хол, превърнал се в негово светилище още от детството му.

Помещението беше в безпорядък, разхвърляно и отрупано с чудата смесица от спортни трофеи, ракети за тенис, бухалки за крикет и множество други неща, разхвърляни по пода, тъй като по стените нямаше място.

От време на време графинята нареждаше на икономката да разтреби, но щом обърнеше, гръб, моментално настъпваше същият безпорядък и тя се отказа от почти неосъществимата си идея да накара сина си да поспрете стаята.

— Никога не съм се забавлявал така — каза Шейн, — но съм ужасно жаден.

— Бира или ябълково вино? — попита виконтът. — Не се осмелявам да предложа нещо по-силно по това време на деня, защото Гилпин сигурно, ще каже на баща ми.

— Предпочитам ябълково вино — отвърна, Шейн.

Виконтът понечи да дръпне звънеца, но каза:

— Сигурен съм, че звънецът е развален. Ще отида до задното стълбище и ще извикам.

Той излезе от стаята, а Шейн отиде до прозореца, за да погледа парка със стария дъб и огромната добре поддържана градина.

Усети, че някой влезе в стаята и застана зад него, но си помисли, че е виконтът и не се обърна, докато не чу един нежен глас:

— Шейн!

Извърна се припряно и видя едно младо момиче.

— Шарлот! — промълви той.

Тя хукна като обезумяла и се хвърли към него.

— Шейн! Шейн! — викаше тя и той долови как гласът й секна.

— Какво има? Защо си разстроена? — запита я той.

— Не… не мога да ти кажа… О, Шейн… мисля, че сърцето ми ще се пръсне!

— Трябва да ми кажеш. Какво ти е?

Той я взе в обятията си и разбра, че тя плаче, заровила лице на рамото му…

Притисна я по-силно и я целуна по косата, а в този момент виконтът се върна в стаята.

— Казах на един от лакеите да донесе… — започна той, но после видя сестра си в прегръдките на Шейн. — Какво има? Какво се е случило?

— И аз се опитвам да разбера — отвърна Шейн. — Шарлот е разстроена.

— Не позволявай на мама да те види в това положение — предупреди я виконтът.

Сестра му надигна глава от рамото на Шейн.

— Мама е… в приемната — изрече, почти несвързано тя — и… аз дойдох да ви кажа… какво се случи.

Сините и очи плуваха в сълзи, които се стичаха по бледите й бузи.

— Ела да седнеш — предложи внимателно Шейн.

— Кажи ни какво те разстрои.

— Не ти е присъщо да плачеш като бебе, Шарлот — отбеляза виконтът.

— И ти би плакал на мое място! — отвърна Шарлот почти ожесточено.

— Разкажи ми защо е всичко това — повтори брат й.

Шейн беше настанил Шарлот в едно голямо кресло встрани от камината.

Тя се облегна на едната си ръка и извади носна кърпичка от джоба на вълнения си жакет, за да избърше сълзите.

Нежността му я натъжаваше още повече. Преглътна с усилие сълзите си и като го държеше здраво за ръката, каза с все още треперещ глас:

— М-мама е получила писмо от леля Одил. Тя м-ми е… намерила… с-съпруг!

— Съпруг! — възкликна виконтът. — Господи, та ти още не си представена в обществото!

— Знам — отвърна Шарлот, — н-но леля Одил пише, че съм… най-щастливата девойка на света… и че цялото… семейство трябва да коленичи и да благодари на Б-бога за тази чудесна… възможност.

— Но кого има предвид тя? Да не би Уелския принц? Само че той е женен.

Докато говореше, виконтът забеляза как приятелят му Шейн пребледнява и гледа Шарлот с такъв натъжен поглед, че бе невъзможно да скрие страданието си.

Виконтът беше единственият човек в къщата, който имаше представа, че Шарлот и Шейн са влюбени от години.

За виконта любовта им беше почти неизбежна и естествена, още повече, че те бяха хората, които най-много обичаше.

Сега за пръв път виждаше до какви трагични последици може да доведе любовта им. Предполагаше, че от Шарлот се очаква да сключи ако не блестящ, то поне добър брак.

Като втори, син Шейн не притежаваше никакви средства и едва ли майка им би го преценила като подходящ кандидат.

— И за кого предлага лейди Одил да се омъжиш? — попита на глас той.

— Няма… няма да направя това, което иска! — извика Шарлот. — Н-нищо не може да ме накара да се омъжа за друг, освен за Шейн. Но мама вече е развълнувана от идеята… знам, че татко също ще бъде… когато тя му каже.

В очите й отново се появиха сълзи и започнаха да се стичат по бузите й.

— О, Шейн… спаси ме… спаси ме!

Молеше се така сърцераздирателно, че Шейн коленичи край нея и я прегърна.

В този миг виконтът чу тежките стъпки на лакея пред вратата.

— Внимание! — предупреди той тихо.

Шейн бързо скочи на крака, а Шарлот извърна лице към камината, така че прислужникът да не види сълзите й.

Виконтът отиде до вратата и пое от лакея поднос с две чаши и голяма кана с ябълково вино.

— Благодаря, Джеймс — рече той, — това е всичко.

Сложи подноса на масата, като избута настрана няколко неща, за да разчисти място, после наля ябълково вино в чашите.

Щом вратата се затвори след лакея, той каза:

— Трябва да внимавате. Ако прислужникът докладва на мама, че си плакала в обятията на Шейн, ще го изпратят в Ирландия с първия кораб.

— Ще… се опитам да внимавам — отговори Шарлот, — но ако трябва да, се омъжа за онзи ужасен… отвратителен човек, когото ми е избрала леля Одил… кълна се, че ще се самоубия.

— Недей да говориш така, скъпа — изрече тихо Шейн.

Той взе ръката й в своята и тя се вкопчи в нея така, сякаш беше спасително въже, от което зависеше животът й.

— Кой е той? — попита виконтът.

За миг като че ли Шарлот не бе в състояние да каже нищо.

Накрая с очи, — вперени в Шейн, тя едва промълви:

— Принц Иван Катиновски!

Виконтът и Шейн сякаш застинаха. После брат й успя да каже:

— Не вярвам! Невъзможно! Това е някаква шега!