Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (6)

Пет

„След достатъчно време, за да оценим и изядем първото ястие, да му отдадем чест с вино и да пренастроим вкусовите си рецептори, на масата идва второто ястие. Ако си поръчваме в ресторант — такъв, който обслужва италианци, а не туристи — изборът на второто се прави, след като първото е било изядено. Това не означава липса на план, а само изчакване той да бъде потвърден, да е сигурно, че първоначалните намерения съвпадат с настоящите желания…“

Марчела Хазан, „Основи на класическата италианска кухня“

На другата сутрин Винсент, Систо и други подранили посетители на Дженаро се забавляваха доста при гледката на тичащия към бара Томазо, току-що излязъл от банята и гол, с изключение на хавлията на кръста.

— Due cappuccini, Genaro, presto per favore — извика той. Широката му усмивка красноречиво говореше, че причината да бърза е основателна, а пък приятелите му знаеха каква е тя. Поздравиха го с шумни аплодисменти.

Томазо спря, само за да грабне две cornetti, и понесе двете чаши кафе през улицата, лавирайки между колите. Един микробус фиат изсвири гневно, но макар да му изкрещя в отговор ритуалната римска обида — „Ходи да свириш между краката на жена си, хуй такъв, там движението е по-натоварено“ — мисълта му вече беше заета с друго.

Лаура се върна в спалнята след душа, увита в хавлия, капките по кожата й блестяха под утринните лъчи, а мократа й коса беше отметната назад.

— Прекрасна си — искрено се възхити Томазо. — Sei bellissima, Laura — и взе малък цифров фотоапарат от масата. — Усмивка? — Тя се усмихна и той натисна бутона. — Идвай обратно в леглото. — Той потупа мястото до себе си, където подносът със закуската ги очакваше подканящо.

Тя се върна в леглото и го прегърна. Той топна пръст в пяната на капучиното и мацна върха на прекрасния й нос. Тя се засмя, той взе чашата й, остави я внимателно на пода и се обърна да я целуне. След кратко колебание тя се намърда в ръцете му, целуна го настойчиво и притисна тялото си до неговото.

 

 

Наложи й се да тича, за да хване първата лекция, но по път намери време да звънне на Карлота. Първият въпрос на приятелката й беше:

— Е?

— Ъ-ъ, май отидох по-далеч, отколкото възнамерявах — призна Лаура.

Вторият въпрос беше:

— И? Какво ти сготви? — Карлота все пак беше италианка и докато между две гаджета няма кой знае колко разлика, между две ястия винаги има.

Докато Лаура описваше менюто, ястие по ястие, и се опитваше да отдаде дължимото на аромата и вкуса на всяко, от другата страна се чуваха само въздишки и преглъщане.

— Бели аспержи? От Брента? Със забайоне? Божичко, Лаура, това е фантастично ястие. Яла съм ги само веднъж и още ги помня.

— Това беше върхът — призна Лаура.

— Сага, направо ти завиждам. Дали да не ви дойда на гости. Следващия път какво ще ти сготви?

— Не каза. Както и да е, трябва да бягам. На лекции съм и закъснявам.

Общежитието на колежа се помещаваше в една ренесансова вила сред парк с борове и фонтани на хълма Джаникулум. Както предполагаше, лекцията вече беше започнала и затова Лаура възможно най-тихо седна до Джудит.

— И така — тъкмо казваше лекторът Ким Фелоус, — Късният Ренесанс. Период продължил само трийсет години, между 1490-та и плячкосването на Рим през 1520-та, през който патронажът на един папа и талантът на няколко десетки художници създават най-гениалните творби, познати на човечеството. Добро утро, Лаура. Имаш вид, като че ли си дотичала от някой параклис в Браманте или чешма на Бернини, което значи, че може да си първата, която ще ни каже какво е видяла досега от Късния Ренесанс.

Лаура се замисли трескаво, докато подреждаше учебниците си.

— Ами, ходих в Сикстинската капела, то е ясно, и видях Рафаело във Ватикана, както и малко от архитектурата на Майкъланджело…

— Момент. Ако обичаш, кой е този Майкъл Анджело? — прекъсна я Ким.

— О. Ъ-ъ, съжалявам. — В бързината беше произнесла името по американски. — Исках да кажа Микеланджело. — Този път го произнесе като него, на италиански. Но лекторът пак не остана доволен.

— В тази зала — обяви той — няма да говорим нито за Микеланджело, нито за Тициан, нито за Рафаело, също както не викаме на Шекспир Уил, нито пък Лудвиг на Бетовен. Още не сме на малко име с тези велики мъже, нито пък ще бъдем, поне докато не сме изучавали творбите им години наред. Поради това ще ги наричаме както трябва: Микеланджело Буонароти, Тициано Вечелио и Рафаело Санцио. Моля — подкани той Лаура, — продължи.

Ким Фелоус беше американец, но живееше в Рим от толкова време, че беше — както самият той казваше — почти римлянин: персоналът на университета му викаше просто il dottore. Било много жалко, казваше той на студентите си, че книгата му за Ренесанса — същата, с която Лаура се консултираше при безплодното си издирване на църквата „Санта Чечилия“ — трябвало да бъде на английски, а не на италиански, защото така бил поискал жадният да я направи бестселър издател. И тя моментално беше станала бестселър: Фелоус пазеше отзивите — грижовно ламинирани срещу мазни пръсти — на бюрото си, за да могат студентите да ги четат. Отзивите твърдяха, това е нещо рядко: произведение, съчетаващо ерудицията на учен с чувствителността на истински художник. Всичко в Ким говореше за съвършен вкус, от великолепните му ленени ризи — Лаура си беше измислила нещо като игра, да отгатва вярната дума за цветовете им: обикновено прибягваше до описания като метличина, червена боровинка или аквамарин, до светлото му рипсено сако и сламената шапка, която предпазваше деликатното му бледо лице от палещото италианско слънце. Някои нейни състуденти го намираха за твърде взискателен. Лаура изпитваше невероятно страхопочитание към чувствителността и интелигентността му и правеше всичко възможно, за да го впечатли.

— Значи си видяла Сикстинската капела? — казваше той. — И какво мислиш за нея?

Тя се поколеба и реши да каже истината.

— Видя ми се като хамбар.

Другите студенти се изсмяха.

— Хамбар? — повтори въпросително Ким Фелоус, сплете пръсти и ги постави на коляното си.

— Да. Искам да кажа, че е красиво изрисувана и всичко, но рисунките са толкова високо, че през цялото време трябва да гледаш нагоре и помещението е толкова огромно и квадратно… — тя замлъкна, уверена, че ще й се присмеят. За нейна изненада обаче Ким кимаше одобрително.

— Лаура е абсолютно права. За много специалисти, включително и за мен самия — той огледа студентите, за да е сигурен, че всички го разбират — Сикстинската капела е олицетворение на най-лошите крайности на Ренесанса. Цветовете са крещящи, конструкцията е потискаща, а концепцията е дисхармонична. Предназначението й е било единствено като символ на статуса на новозабогателите парвенюта, които при строежа й унищожават някои доста красиви рисунки на Перуджино. Самият Буонароти не е искал да има нищо общо с нея и именно затова ще изучаваме неговите рисунки. А сега, кой иска да ми каже какво е contraposto?

 

 

— Тоя е голям задник — изръмжа един от състудентите на Лаура, докато си събираха нещата след лекцията.

— Според мен си разбира от работата — отвърна Лаура. Чувстваше се малко виновна: за пръв път се разсейваше по време на лекциите на Ким и си мислеше за целувките на Томазо и за тялото му, притиснато до нейното, докато си поделяха последните глътки vin santo на очукания диван.

— Той не пропуска да ни го напомни — кисело отвърна другият студент. — Някой да иска пица?

— Къде? — попита Джудит.

— Гробницата — това беше техният прякор на облицованата с мрамор пицария малко по-нататък по улицата. — В един?

— Добре. Ще се видим там. Лаура, ти?

— Ъ-ъ, да. Ще дойда.

 

 

Състудентите й я изненадваха. За нея идването в Рим бе възможност веднъж в живота, приключение, сторило й се още по-привлекателно заради убеждението на майка й, че това е (а) в академично отношение губене на време и (б) опасно нехигиенично начинание заради всеизвестната неспособност на италианците да си мият ръцете, след като са посещавали тоалетната.

Беше пристигнала на летище „Фиумичино“ няколко дни преди началото на семестъра. Във въодушевлението си вече усещаше пропаст между себе си и обикновените туристи, които се изсипваха от самолета: те бяха дошли на екскурзия, а тя идваше да живее тук. Придружаваха я раница пълна с книги за изкуството и два малки куфара, само това й бяха позволили. В писмото от Английско-американския университет в Рим, с което я уведомяваха, че е приета, фигурираше следната лаконична фраза: „Мястото за лични вещи е оскъдно, дори в най-големите римски апартаменти — а, повярвайте ни, вашият не попада в тази категория.“

Преди обаче да стигне до куфарите си, оставаше досадата на паспортната проверка. Като всички останали зали за паспортна проверка по света тази на „Фиумичино“ беше разделена на две части: едната за местни, а другата за всички останали. Поредица от зигзази по пода, кулминиращи в жълта линия пред всяко гише, показваха къде да се наредиш в спретната опашка и да представиш документите си. Поне така беше на теория. На практика в цялата зала работеше само едно гише. В тясната килийка се бяха сбутали трима млади мъже в сложни униформи, увенчани от килнати под небрежен ъгъл военни шапки, докато отпред се вълнуваше море от пътници от най-различни националности, размахващи паспортите си във въздуха, ръкомахащи и отправящи гневни крясъци към тримата чиновници, които не им обръщаха абсолютно никакво внимание.

От мястото си в края на тълпата Лаура виждаше причината за задържането. Млада жена в тесни шорти и почти незабележим потник, подчертаващ малката татуировка високо на едното й рамо, с руса коса, прихваната от слушалките на скъп MP3 плейър, беше подпряла бюста си на плота на гишето, дъвчейки дъвка, докато тримата мъже флиртуваха с нея под претекста, че разглеждат паспорта й. Единият дори й записваше телефонния си номер, деяние, което увеличи двойно недоволството на чакащите непосредствено след мадамата. Най-накрая я пуснаха, но мъжете успяха да се съсредоточат към непосредствената си работа едва след като впечатляващите й задни части се скриха напълно от погледите им.

Когато най-после дойде редът и на Лаура, тя подаде паспорта си и изпробва първото си „Buongiomo“.

Чиновникът погледна първо снимката, а след това и Лаура.

— Добър ден — каза на идеален английски. — Къде ще отседнете в Рим?

— В Резиденция Магдалена. В „Трастевере“.

— Bene. Ще дойда да ви взема в събота вечер. Ще излезем на среща.

Ченето на Лаура увисна. След това тя се засмя.

— Защо не? — настоя леко обидено чиновникът. — Ще видите, че ще ви хареса.

— Scusi. — Единият от другите се пресегна и взе паспорта й. Униформата му беше по-екстравагантна от тази на колегите му, което означаваше, че сигурно е по-старши. Той огледа паспорта й и взе да го обръща на всички страни.

— Някакъв проблем ли има? — попита Лаура.

— Si. Проблемът — с каменно лице обясни чиновникът — е, че сте много по-красива, отколкото на снимката. Много бих желал да ви заведа на вечеря.

Третият бързо каза нещо на италиански. Първият преведе.

— И Алесандро иска. Но аз попитах пръв.

Дребничка монахиня си проби път до гишето и с писклив глас започна да кастри чиновниците.

— Приятно изкарване в Рим, Лаура Патерсън — без да се смути ни най-малко, каза първият, докато подпечатваше паспорта й. — Prego. — И тримата я изпратиха с пъргаво ставане на крака и козируване.

След като Лаура намери микробуса, който трябваше да я откара до общежитието, момичето с татуировката вече седеше вътре, заобиколено от огромна купчина багаж. Скоро стана ясно, че това е съквартирантката на Лаура — Джудит. Освен това стана ясно, че интересът на Джудит към Микеланджело и Рафаело е далеч по-малък отколкото този към „Версаче“, „Прада“ и „Валентино“. Следваше магистърска програма по психология на модата, но едва не я бяха изхвърлили в края на семестъра: родителите й бяха настояли да отиде в чужбина и да наблегне на учението си.

— Най-вече искаха да ме разкарат от гаджето ми — сподели Джудит, докато микробусът летеше с главоломна скорост из предградията. — Сигурно си мислят, че ще си седна на задника, ако не съм с него. Той е вампир.

— Моля?

— Нали знаеш. Двамата си пием взаимно кръвта. — Джудит бръкна в деколтето си и извади флаконче на сребърна верижка. — Тази е на Джеф, а той има от моята. Страхотен подарък за сбогуване, нали?

— Да. — Виденията на Лаура за среднощни дискусии върху техниките за рисуване от петнадесети век се изпаряваха бързо.

След като се настаниха — писмото не лъжеше, за американските стандарти апартаментът беше миниатюрен, — излязоха да разгледат Рим, въоръжени само с по една бутилка вода и пътеводителя „Самотна планета“. Беше горещо и бяха обути в шорти. Последствията бяха изумителни. Колите надуваха клаксони като ловци, подгонили жертвата си с ловни рогове. Продавачите по входовете на магазините съскаха по тях като гъсоци. Младежи на скутери — дори такива с гаджета отзад, невероятно красиви италианки с водопади от дълги черни къдрици и съвършена кожа с цвят на препечена умбра — намаляваха покрай тях, за да извикат одобрително „Ueh, biondane“ и да изстрелят в скоропоговорка предложения.

— Нямаш ли чувството, че сме малко леко облечени? — попита накрая Лаура.

Взеха метрото само за да се озоват приклещени във вагона между три просякини — циганка и двете й невръстни щерки, които побързаха да се лепнат за тях и да им хленчат за пари.

Джудит пъхна банкнота в ръката на по-малката. Парите изчезнаха на секундата и хлапето подхвана врънкането с удвоена сила.

— Не — отсече Джудит. — Finito. Няма повече. Chuiso. — Просякините не й обърнаха никакво внимание и продължиха да я пипат с протегнати ръце. На следващата спирка във вагона се качи униформен пазач. Момичетата въздъхнаха с облекчение, но след това слисано зяпнаха, когато циганката бръкна в диплите на дрехите си, извади пълна шепа банкноти и ги подаде най-безсрамно на пазача, преди необезпокоявано да продължи да тормози американките. За капак на всичко, когато стигнаха до целта на пътуването си — Муско Ватикано, някаква монахиня ги извади от опашката и ги отпрати, задето били с голи крака.

Следващият ден беше „Денят за ориентиране“. Пръв говори пред студентите Кейси Новак, президентката на помпозно наименуваното „Студентско правителство“. Кейси се усмихваше широко, докато запознаваше новобранците със собствения си шестмесечен опит. Храната била добра, макар и малко мазна, но да внимавали какво ядат — в менюто на много ресторанти имало наистина прекомерни неща като например диви пойни птички и теленца. Да не забравяли да напомнят на сервитьора да им носи чисти прибори след всяко ястие. От два и половина до пет всичко било затворено за следобедна почивка, или сиеста, а в понеделниците и четвъртъците повечето магазини изобщо не отваряли, което било наистина досадно, но се свиквало. Момичетата да носели венчални халки, за да се предпазват от нежелано внимание. Ако някой изпаднел в истинска носталгия по дома, университетът можел да намери компетентен психолог, но забавленията през свободното време били толкова много, че едва ли на някого щяло да му остане време да изпада в депресия.

— Какво още? — беше се замислила Кейси. — А, да, Си Ен Ен е на шести канал, Ем Ти Ви е на двайсет и трети. Има едно добро радио „Чентро Суоно“ с американска музика. Между другото италианската музика е направо ужасна, но италианската телевизия е още по-ужасна. За всички американски шоупрограми използват само по двама дубльори — мъж с глас на престъпник и жена, която трябва да звучи като сладурана, което е много странно, особено като гледаш „Приятели“ — които пък са всеки четвъртък вечер.

След като Кейси си седна сред бурни аплодисменти, Лаура се почувства малко като заселник на луната — в безопасност, докато си стои в капсулата с другите колонизатори, но заобиколена от смъртоносна външна атмосфера.

Следващият, който се изправи да говори, беше елегантният il dottore.

— Bienvenuti a Roma, la citta eterna — започна и в продължение на минута продължи на чист италиански, след което премина на английски. — Добре дошли в люлката на западната цивилизация. Обещавам ви, че това ще бъде най-изключителната година в живота ви.

Така беше по-добре. Лаура се заслуша внимателно, докато Ким Фелоус им обясняваше кои художествени галерии са съсипали съкровищата си при реставрацията и кои са затворени в понеделник. Каза им кои музеи налагат ограничения за разглеждане по половин час, кои забележителности не си струва да се разглеждат и кои не бива да се пропускат. В първите влизаха почти всички туристически забележителности, а в последните — най-вече малки църкви. Дори им каза кои пътеводители да си купят.

— В никакъв случай не си купувайте нито този на Фодор, нито „Самотна планета“ освен ако не искате навсякъде да ви смятат за туристи. Бедкер е най-добрият. Има и няколко много добри пътеводителя в изкуството на италиански, но са малко тесногръди.

Лаура се беше зачудила дали в края на годината също ще може да чете пътеводители на италиански и, още по-впечатляващо, дали ще ги намира за тесногръди. Реши да изхвърли „Самотна планета“ веднага щом се прибере в стаята си.

— Но — завърши речта си Фелоус, — ако трябва да ви кажа само едно нещо за вашата година в Италия, то е следното: вие не сте дошли тук да изучавате Ренесанса, а да живеете в него. Това е единственият град в света, където шедьоврите от Ренесанса се помещават в шедьоври на Ренесанса, където чешмите по улиците, мостовете на реките, църквите и дори градските стени са сътворени от творци като Буонароти и Бернини. Да вървиш по улиците, да ядеш в ресторант, да разговаряш с обикновен шофьор на такси за футболния му отбор, та дори да си купиш плодове от пазара, това е да си част от живата творба на ренесансовия гений. Отворете се за Рим и Рим ще се отвори за вас.

— А, за малко да забравя — изправи се Кейси, след като Ким седна. — Основното място, където се събираме, е един ирландски бар, „Леговището на Друида“, най-често в събота вечер. И всяка неделя има бейзболен мач. — Възгласите, с които бе посрещната тази забележка, явно говореха, че повечето състуденти на Лаура намират ирландските барове и бейзбола за доста по-примамливи обекти от чешмите на Бернини.

За щастие Лаура се спогоди със съквартирантката си — всъщност дори по-добре, отколкото беше очаквала. Нейните репродукции на Караваджо и плакатите на дед метъл рапъри на Джудит съжителстваха достатъчно миролюбиво в апартамента, както и собственичките им, въпреки че сешоарът на Джудит изключваше бушона на апартамента всеки път, когато Джудит го включваше. Стъкленицата с кръв обаче се оказа неефективна срещу изкушенията на отдалечеността. Почти всяка седмица Лаура се сблъскваше в банята на апартамента с един или друг техен полугол състудент от курса. В крайна сметка, като са я изпращали в Рим, родителите на Джудит сигурно са знаели какво правят, мислеше си Лаура.

Собствените й дни и нощи малко по малко се превърнаха в рутина — лекции и упражнения сутринта, художествени галерии или курс по италиански следобеда и Си Ен Ен или пица вечерта. В петък вечер висеше с другите студенти в „Лакътя на цигуларя“ или в „Леговището на Друида“, където пиеха будвайзер и гледаха по телевизията американски или английски спортове. От време на време ходеха и в малките ресторанти в „Трастевере“, и още по от време на време излизаше с някой италианец, като всеки романтичен провал съответно се предаваше по телефона на Карлота в Милано. Понякога се случваше да я налегне носталгия и тогава тя или Джудит слизаха до „Кастрони“ и похарчваха купища евро за кутия маргарин, нарязан за тостове хляб и голям буркан фъстъчено масло „Скипи“. И тогава, съвсем случайно, беше намерила малкия бар до Виале Глориозо и Рим — шумен, забързан, живописен, хаотичен — реши да посегне към нея и да я увлече в танца си.

 

 

В ресторанта Бруно не разбираше защо нищо не му върви като хората и крещеше по стажанта, че яйцата сигурно са стари. Никога не му се беше случвало такова нещо със zuppa inglese и меренгите, които правеше, също отказваха да се втвърдяват.

Нещастният помощник побърза да отиде за други яйца. На Бруно му стана съвестно. Знаеше, че не е от яйцата. От него беше. За да направиш dolci, настроението ти трябваше да е радостно и леко, като десертите, които създаваш. Но днес беше разсеян. Продължаваше да си мисли за момичето от пазара, момичето, с което си беше разменил една-единствена дума, и му се искаше да беше създал за нея менюто, което беше сготвил миналата вечер за момичето на Томазо. Представяше си изражението й, докато е вкусвала първата хапка агнешко, комбинацията от унес и удивление, а след това разливащото се по лицето й постепенно задоволство, когато е засищала апетита си със следващата хапка и с по-следващата… Въздъхна и се опита да прогони всичко това от мислите си.

 

 

Пиците се приготвяха по римски: тънък блат от тесто, хрупкав като чипс, полят със сос от пресни домати, моцарела и босилек. По традиция времето за приготвяне на пицата по римски е толкова, колкото готвачът може да задържи дъх, изпича се до съвършенство в пещта на дърва пред ресторанта, с твърда коричка и течен сос.

За своя изненада Лаура откри, че умира от глад. Менюто от миналата нощ не само че не беше задоволило апетита й, но го беше пробудило и тя започна да лапа с удоволствие.

— Това не е пица, а палачинка — измърмори един студент на име Рик и мушна пръст в храната си. — За тия хора думите „дълбок“ и „тиган“ дали означават нещо? — Всички момчета си бяха поръчали и салати. Лаура за малко да им каже, че в Италия салатите се ядат най-накрая, но си замълча.

— В кого е кетчупът? — извика друг студент. Рик извади от раницата си бутилка „Хайнц“, която церемониално обиколи масата.

Нечий мобилен телефон иззвъня. На Лаура й отне известно време да разбере, че е нейният, тъй като свиреше класиката на „Крийм“ „Съншайн ов йор лов“. След това осъзна, че Томазо сигурно беше сменил мелодията, докато е била в банята.

— Pronto? — отвърна предпазливо.

Беше Томазо.

— Лаура! Харесва ли ти мелодията?

— Благодаря. Много ми харесва.

— Не знам защо ти се обаждам. Просто не мога да спра да мисля за миналата нощ — отнесено каза той.

Тя снижи глас.

— Аз също.

— Никога преди не съм имал такава нощ.

— Аз също. — Тя си припомни вкуса на онова забайоне.

— Беше фантастично. — И се изчерви.

— Кога ще те видя?

— Ами, май съм свободна в събота.

Томазо въздъхна.

— За съжаление събота е най-натоварената вечер. Но мога да се освободя в неделя.

— Добре. Ходи ли ти се на кино?

— Не. Искам да ти сготвя нещо. Нещо наистина специално.

Само гласът му й бе достатъчен, за да се изчерви отново.

— Добре. Ще чакам с нетърпение. Чао, Томазо.

 

 

— Морска храна — изсъска Томазо.

— Моля? — Бруно беше зает да пълни множество дребни меренги с мека паста от кестени и твърди бучки кълцан шамфъстък.

— Следващия път ще поднесем на Лаура frutti di mare — Томазо остави купчина мръсни чинии в мивката и побърза към изхода на кухнята, където чиниите с ястията чакаха да бъдат отнесени в залата. — Първо, това ще я възбуди и, второ, след като е сложила в уста стриди, едва ли ще има нещо против за десерт да посвири на моя belino — извика весело, докато излизаше от кухнята с табла над главата като матадор завъртял пелерината си.

Бруно отвори уста. Искаше да отбележи, че изкуството на кулинарното прелъстяване изисква малко повече финес, но приятелят му беше изчезнал.

 

 

Въпреки че центърът на Рим е само на трийсет километра от морето, възбудата на града неизменно отвлича жителите му от радостите на морския бряг. Змиорките от Тибър са традиционен римски деликатес — задушени с лук, чесън, люти чушки, домати и бяло вино, — но далеч по-традиционно ястие са baccalama — осолена моруна, която се пържи на тънки лентички, след което се задушава в доматен сос, подправен с аншоа, борови семена и черни стафиди. За истински хубава прясна риба е най-добре да се отиде или нагоре, или надолу по брега, към Чивитавекия на север или към Гаста на юг.

— Не разбирам — каза Томазо, когато на следващия ден Бруно му обясни всичко това. — Да ходя чак до Чивитавекия за някаква си риба?

— Реших, че вместо да носиш на Лаура морска храна, би могъл да я заведеш при морската храна — предложи Бруно.

Томазо смръщи вежди.

— И пак не разбирам. Това какво ще помогне?

— Можеш да вземеш назаем буса на Дженаро и да я заведеш до морето. Ако искаш, дори можеш да излезеш със сърфа. След това ще напалиш огън на плажа.

Томазо го изгледа объркан.

— Но това означава аз да готвя.

— Риба на скара?

— Моята риба на скара няма изобщо да е хубава колкото твоята риба на скара — тъжно каза Томазо. — Ще трябва и ти да дойдеш. — Физиономията му светна. — Сетих се. Ще се правя, че ти давам инструкции и ще е все едно, че ти приготвяш рибата под мое ръководство. — Томазо кимна ентусиазирано. Много му хареса идеята да дава нареждания на Бруно като готвач. В крайна сметка през годините им се беше нагледал как вгорчават живота на подчинените си. — И, ъ-ъ, след това… е, ще трябва да се поразходиш нанякъде.

— Не съм… — започна Бруно.

— Това ми харесва. Ще си направим един романтичен ден на брега на морето, само тримата. Е, двама от нас. Е, трима. Нали ме разбираш какво имам предвид?

Бруно отвори уста да се възпротиви. Мисълта да се прави на пето колело цял ден, докато можеше да си стои в кухнята и да разработва нови рецепти, изобщо не му се нравеше.

— Хайде де — подкани го нетърпеливо Томазо. — Иначе какво ще правиш цял уикенд? Нищо. Освен това Лаура има съквартирантка, американка. Страхотно парче. Ще й кажа да вземе и нея. Ще станем две двойки. И да не забравиш да се преструваш, че аз съм готвачът. Не е кой знае какво, нали?

 

 

Причините Бруно да се съгласи да отиде до морето с Томазо бяха две и нито една от тях нямаше нищо общо със съквартирантката.

Преди години, когато за пръв път беше дошъл в Рим, беше принуден да приеме единствената ресторантска работа за човек без никаква квалификация — сервитьор. Беше ужасен сервитьор. Разсейваше се от храната, която излизаше от кухнята, забравяше кое за коя маса е и дори объркваше сметките. Само бързата мисъл на друг млад сервитьор, който разбра какво става и реши проблема му преди някой да е забелязал, помогна да не го уволнят още първия ден. Този сервитьор беше Томазо. Той взе Бруно под крилото си, научи го на основните неща в работата и го покриваше, когато Бруно изпадаше в някой от редовните си кулинарни блянове. Показа на Бруно как да си присвоява бакшишите, вместо да ги дели с метр’дотела: как да свива полупълни бутилки вино и алкохол след края на смяната; и как да скатава храна от кухнята, за да не гладуват в редките си свободни дни. В замяна Бруно готвеше откраднатите продукти. Още първата хапка беше достатъчна на Томазо да разбере, че новият му приятел притежава талант. Именно Томазо накара Бруно да се запише в кулинарно училище, за да се сдобие с толкова важната квалификация, Томазо се грижеше Бруно да получава дела си от бакшиши, докато учи, Томазо, който го остави в апартамента си да готви, вместо да плаща наем. Когато Бруно се дипломира — пръв във випуска си. — Томазо все още беше младши сервитьор, пилеещ щастливо времето си във флиртове с красиви чужденки. Но Томазо бе толкова лоялен към приятеля си, колкото беше непостоянен с гаджетата си. Чрез мрежата си от познати научи къде са най-добрите незаети работни места и винаги помагаше на Бруно да работи на най-хубавите. Бруно беше много задължен на Томазо и му беше трудно да му откаже каквото и да било.

Втората причина беше по-проста. Щеше да има възможността да сготви наистина вкусна риба.

* * *

В другия край на града Умберто Ерфолини, италианецът, когото Ален Дюфре беше изгонил позорно от „Темпли“, беше отишъл на гости в една внушителна къща в тихо предградие. Влезе в антрето и спря, за да могат двамата мъжаги там да го опипат за оръжие, след което му кимнаха да продължи към кабинета.

В кабинета един мъж остави пурата си и се надигна от креслото. Умберто, който беше висок един и шейсет и осем, се извисяваше над него.

— Умберто. Приятелю — каза мъжът и се вдигна на пръсти, за да го целуне по двете бузи. — Как си? Как е прекрасната ми кръщелница?

— Федерика е добре, Тео. Добре е, но е малко разстроена.

— Разстроена ли? — На физиономията на Теодоро се изписа загриженост. — Защо?

— Заведох я на ресторант за двайсет и първия й рожден ден, някакво префърцунено чужбинско място. Не знам какво съм си въобразявал — той сви рамене. — Но ми се стори, че на всички ще ни е интересно. Ресторант „Темпли“, горе в Монтеспакато.

— И? — внимателно го подкани Теодоро.

— Ами, интересно беше. И унизително.

Докато Умберто обясняваше, изражението на другия мъж помрачняваше.

— Умберто, това наистина заслужава вниманието ми и аз ти благодаря, че ме осведоми. Само че имай търпение. Si pigliano piu mosche in una gacciola di miele che in un barile d’aceto^[1].