Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (24)

Двадесет и три

Долчи

„В светлината на взаимната връзка между отделните си части моделът на завършеното италианско меню наподобява много този на цивилизования живот. Нито едно ястие не потиска другото нито като количество, нито като вкус и всяко оставя пространство за нови впечатления за окото и небцето; всяко със свой свеж вкус, цвят и консистенция, преплетени с трайния спомен за предишното. Да си оставяш толкова време, за да се нахраниш, както го правят италианците, означава да споделяш неизтощимата им дарба да превръщат живота в изкуство.“

Марчела Хазан, „Основи на класическата италианска кухня“

Лаура се беше уговорила с Джудит да се срещнат за обяд в един от любимите й ресторанти — „Чечино“. След като влезе в дългото и ниско, подобно на тунел помещение, Джудит си помисли, че самата тя едва ли би избрала такова място. Поради една-единствена причина, определено му липсваше онова, което пътеводителите наричаха „атмосфера“. Масите бяха прости и функционални; лампите, които висяха точно над главите, бяха безжалостно ярки; а сервитьорите, всичките поне шестдесетгодишни, скъпяха усмивките си дори за красивите млади жени, обядващи без мъжка компания. Но Лаура я беше уверила, че храната компенсира предостатъчно всички тези недостатъци.

Джудит спря на вратата. На една количка бяха наредени гордо като торти на витрина специалитетите на деня: десетина и повече телешки джолана, подредени в спретнати редици, заедно с много купчинки бяла подобна на хрущял субстанция, за чиито функции в тялото Джудит можеше само да се догажда. Тя сбърчи нос. След това, тъй като все пак беше момиче, което през последната година убедено беше носило стъкленица с кръв на шията си, сви рамене и се огледа за приятелката си.

Лаура беше седнала право в дъното и на масата вече имаше отворена бутилка вино. Обедите й с Джудит представляваха почивка от диетичните планове и ограничената консумация на алкохол на Ким и Лаура вече привършваше първата си чаша „Санджовезе“.

— Здрасти, малката — каза Джудит и целуна приятелката си, преди да седне на другия стол. — Как мина пътуването?

— Страхотно. Само че се оказа по-кратко, отколкото планирахме.

Джудит вдигна вежда.

— Ким се разболя. Някакво натравяне с гъби.

Джудит долови, че Лаура не й казва нещо. Но сервитьорът беше дошъл до масата им и премяташе листата от сервитьорския си бележник с изражение, говорещо, че вече му е ясно какво ще си поръчат.

Със сигурност не беше очаквал разгорещения разпит, и то на италиански, относно специалитетите на деня. Количката до вратата бе докарана до масата и последва продължителна дискусия, в чийто ход сервитьорът започна да гледа на Лаура в друга светлина. Да обсъждаш хрущялите страстно и като познавач, в „Чечино“ означаваше незабавно уважение, независимо външния вид и родината.

Накрая момичетата направиха поръчката си — rigatoni con la pagliata и zampretti за Лаура, bucatini all’ amatriciana и scottadito за Джудит — и Джудит успя да изкопчи подробности за несгодите на Ким. Когато Лаура стигна до неочакваната си среща с Бруно в Льо Марш, Джудит си пое дъх и се приготви да я обсипе със съчувствие. Като знаеше колко Лаура ненавижда и него, и Томазо, изживяването нямаше как да е било приятно. Но след като от устата на Лаура продължиха да се сипят подробности, Джудит започна да се тревожи.

— Значи са те мамили? През цялото време? Това е… — искаше да каже „унизително“, но се спря на по-мекото „откачено“.

— Да — отвърна Лаура. — През цялото време съм си мислила, че Томазо е този, който готви, докато всъщност е бил Бруно.

— И защо?

Лаура сви рамене.

— Предполагам… — и млъкна. — Предполагам, защото е бил влюбен в мен.

— Томазо ли?

— Не. С Томазо… ами ако не беше храната, сигурно щяхме много бързо да се разделим. Естествено, аз си мислех, че щом ми готви такива неща, значи иска нещо повече. А Бруно… тя се поколеба. — Бруно е такъв, че едва ли щях да го погледна повече от веднъж, ако трябва да съм честна. И ми се струва, че той го е знаел. Затова е продължил да ми готви, защото само това е можел да направи.

— Е, и двамата ти дойдоха в повече. И всичко е добре, когато свършва добре — ако не бяха Бруно и Томазо, нямаше да тръгнеш с Ким.

— Абсолютно. — Но в гласа на Лаура имаше нотка на съмнение, която Джудит долови моментално.

— Всичко наред ли е с Ким?

— О, разбира се — увери я Лаура. — С Ким всичко е страхотно. — Защото въпреки че с Джудит вече се познаваха много добре, имаше някои неща — някои дребни съмнения, — които не можеш да кажеш и на най-добрата си приятелка, без да изглеждаш… ами, малко нелоялна.

 

 

Хани беше прав, но отчасти: пътят към Рим беше нанадолнище през долината и през тунела през дефилето на Фурло, но след това трябваше да се прекосят още планини — страховитите Сибилски върхове, увенчани със снежни шапки дори по това време на годината. Микробусът се задъхваше от изнемога, а Бруно от студ, тъй като парното беше лукс, който Хани не бе счел за нужно да монтира. Благодарение на разнообразните модификации максималната скорост едва надхвърляше тази на трактор и изтощителното пътуване продължи ден и половина, преди Бруно да съзре познатите гледки на градове като Фраскати, Неми и Марино. Спираше само в краен случай. На изпроводяк Густа му беше дала кошница с храна: малко piadina и salume за из път, както и други кулинарни съкровища за предстоящото изпитание: два големи бели трюфела, най-хубавите, с които разполагаха, изкопани в корените на леска, понастоящем увити поотделно в станиол, за да се запази ароматът им; овче сирене, зряло в хладните карстови пещери под селото, и малка бутилка от безценния семеен aceto baisamiko. На дъното на кошницата, увити в парче стар кафяв брезент, откри четири готварски ножа от древна и обезцветена стомана, но с блестящи и скоро наточени остриета.

* * *

Когато най-после пристигна в Рим обаче, първата работа на Бруно не беше да намери Лаура, а да съживи едно друго разбито приятелство. Подкара бавно през предградията, без да забелязва гневните клаксони на колегите си шофьори и накрая спря пред малката сграда, приютявала някога „Ил Куоко“.

Натисна дръжката на вратата с натежало сърце и спря изумен. Беше пълно. Повече от пълно: на бара хора търпеливо чакаха за места. Продълговатата изба, където някога бутилките вино събираха прах, беше отворена, за да се направи пространство; стената между кухнята и залата беше избита и там стоеше Томазо, готвеше весело под съпровода на оглушителен рок…

Пица. Чак сега Бруно забеляза, че на всички маси се ядеше пица. Разсмя се на глас. Естествено! В този момент старият му приятел подхвърли във въздуха огромна топка тесто, размаха я небрежно над главата си, за да я проветри, преди отново да я плесне на плота и да грабне две точилки, за да я сплеска за секунди, като истински барабанист. Откъм чакащите клиенти изригна взрив от свиркания и аплодисменти, които Томазо прие с широка усмивка и разкършване на раменете, преди да запокити пицата през кухнята в пещта на дърва небрежно, сякаш мяташе фризби. Като се огледа по-внимателно. Бруно осъзна, че повечето от възхитената клиентела се състоеше от млади жени и че те гледаха да се тълпят не толкова близо до бара, колкото до кухнята, поклащайки тела в ритъма на музиката.

Друга позната фигура профуча край него. Мари. Ако Томазо се радваше на дамското обожание, то Мари получаваше същото от мъжете в залата. Потникът й беше най-късият, който Бруно беше виждал, и разкриваше загорелия й корем, а вместо в бележник, тя записваше поръчките направо по ръцете, краката и дори по корема си, покрити с драсканици в най-различни цветове. С новата халка на веждата, провисналите модни джинси и каубойски боти приличаше повече на рокаджийка, отколкото на сервитьорка. Освен това Бруно забеляза, че нормалните правила на ресторантското обслужване тук явно не важаха: всеки, който видеше минаваща покрай него пица, грабваше парче, преди да подаде чинията на съседа си.

Проправи си път към кухнята през тълпата. На плота пред него имаше пица и той си отчупи малко, за да я опита. Беше наистина много добра — тънка римска кора, поръсена щедро с прясно доматено пюре, парченца мека биволска моцарела, морска сол и два листа босилек, нищо друго. В този момент Томазо добави засукания си подпис от струйка зехтин върху пицата, която приготвяше. Бруно със задоволство забеляза, че зехтинът беше от същия производител, който ползваше самият той, докато работеше тук — въпреки че той нямаше да може да го излее през глава като барман, разбъркващ коктейл, както го правеше Томазо сега.

— Томазо — надвика той шумотевицата.

Томазо го видя за миг и застина на място. След това избърса ръце в престилката си и тупна Бруно по рамото.

— Как си? Не очаквах да те видя тук, стари приятелю.

— И аз. Томазо, съжалявам, че се получи така.

— Аз съм виновен. Малко прекалих заради онова момиче. Как ти се струва мястото сега? — Той гордо разпери ръце.

— Е, за пръв път виждам ресторант със сцена вместо кухня.

— Страхотно, нали? — По физиономията на Томазо премина сянка на загриженост. — Предполагам си искаш старото място. Но те предупреждавам, новата ни клиентела няма и да помирише разни телешки вътрешности и всички онези гадости.

— Всичко е наред. Не искам да работя тук — успокои го Бруно. — Дойдох да намеря Лаура. — Забеляза, че Томазо успяваше да следи приготовляването на поне десетина пици и дори докато говореха, месеше тестото за една, вадеше друга от пещта, плъзваше трета на плота, за да я вземе сервитьорката, и пак намираше време да имитира свирене на китара с точилката под звуците на „Керълайн“ на „Стейтъс Куо“.

— Музиката ирония ли е? — надвика я той.

— „Ирония“ ли? Никога не съм ги чувал. Това са „Куо“.

Бруно се отказа.

— Я дай да се видим по-късно. А, това е за теб. — Той извади от джоба си единия от увитите със станиол пакети.

— Вече не готвим такива работи — извика Томазо.

— Това е трюфел. Просто настържи малко върху пиците. — Той махна към тълпата. — Това ще са най-вкусните пици в живота им.

* * *

Отиде с микробуса до Резиденция Магдалена. Но името на Лаура вече го нямаше на нито един от етикетите на звънците. Накрая спря някакъв мъж и попита кой е нейният апартамент.

— Тя вече май не живее тук — обясни мъжът. — Тук е летният курс по етруска история. Предполагам, че редовните студенти е трябвало да напуснат.

— Да знаете къде може да е отишла?

— Съжалявам. — Мъжът еви рамене. — Попитайте в канцеларията на университета. Там сигурно й имат адреса.

Бруно подкара из улиците на „Трастевере“, като непрекъснато се оглеждаше за нея. Знаеше, че е безнадеждно, но нямаше да издържи да не прави нищо. Накрая, доста след полунощ, се върна на уличката, която се спускаше по хълма от Виале Глориозо. Сети се, че всъщност не беше попитал Томазо дали може да преспи при него: напълно възможно беше приятелят му да си е намерил нов квартирант.

Изкачи стълбите до последния етаж и влезе. Беше тихо и тъмно. В този момент откъм стаята на Томазо се дочуха познати звуци.

— О… а… о… о…

Лаура.

Още една женска въздишка и гърленият смях на Томазо в отговор. Кръвта му кипна. Ритна вратата на спалнята и светна лампата.

— Scusi — побърза да се извини, когато Томазо и Мари прекратиха заниманията си и впериха погледи в него. — Помислих си… помислих си… Ей сега си тръгвам.

— Добре дошъл у дома — подвикна след него Томазо, докато Бруно се оттегляше панически.

 

 

Дженаро беше толкова щастлив да си види микробуса, че предложи да го закупи обратно за същата сума, която Бруно му беше платил, плюс безплатно espresso и cornetti — предложение, което Бруно намери за извънредно щедро.

— Впечатлен съм от модификациите ти — обясни Дженаро. — Разбира се, няма да споменавам инстинкта на старото момиче да си намира пътя към дома.

„Защо аз не можех да си намеря пътя към Лаура“ — мрачно си мислеше Бруно. Вече беше звъннал в канцеларията на университета и беше изслушал телефонния секретар, който му беше казал, че канцеларията е затворена до началото на семестъра другата седмица.

— Е, все можеш да почакаш една седмица, нали? — попита го Мари, преметнала нехайно ръка през кръста на Томазо, докато пиеха кафетата си.

— Не, след седмица, плюс-минус няколко дни започва и семестърът на Лаура — в Щатите. Дотогава ще е твърде късно. Ще си е отишла у дома. — Той въздъхна, след което се сети нещо.

— Томазо, номерът на мобилния й телефон. Имаш го в телефона!

— А. Да, имах го. Но Мари ми изтри всички стари номера от картата.

— Без да искам — сви рамене Мари.

— По дяволите. Какво да правя сега?

Покрай тях профуча скутер, шофиран от чернокоса мотористка без каска с развята като шлейф коса от вятъра. Томазо автоматично се обърна да я погледне. Мари му зашлеви един-единствен як шамар. Томазо продължи разговора, сякаш не си струваше да го отбелязва.

— Предполагам, че Карлота ще ти каже номера й.

— Като да учиш пале да ходи до тоалетната е — тихо обясни Мари на Бруно, след като видя шокираното му изражение. — Морковът и тоягата. Това е тоягата.

— А кое е морковът?

Тя се усмихна и повдигна бюста си с две ръце.

— Ясно. Я кажи, знаеш ли за гардероба?

— Вече съм единствената в гардероба.

— Браво, Мари. — Бруно беше впечатлен. — А случайно изтритите номера…?

Мари загадъчно сви рамене.

— Вие двамата ще ме слушате ли или не? — оплака се Томазо. — Идеята си я бива. Ще звъннем на Карлота и тя ще ти каже къде е Лаура.

— Само дето нямаме номера на Карлота.

— Познавам човек, който го има.

Бруно го погледна озадачено.

— Доктор Ферара — обясни Томазо. — Не помниш ли? Съдружникът ми, който в момента мисли, че слънцето изгрява от моя culo.

Но когато се обадиха на доктор Ферара, установиха, че е извън града.

— Тогава ще я потърсим сами — реши Мари. — Тя къде обича да ходи, Бруно?

Той сви рамене.

— По художествени галерии, повечето време.

— Значи там ще я търсим.

— Художествени галерии? — Томазо ги изгледа като ударен. Мари го ръгна в ребрата.

— Да, галерии. И изобщо не си въобразявай, че няма да помагаш.

 

 

В Рим има над петстотин галерии. До края на деня тримата бяха успели да посетят едва двадесет и пет.

— Умряла работа — изстена Томазо. — Тази вечер трябва да работя, а вече съм напълно изтощен.

— Ще помогна в ресторанта — предложи Бруно. — Поне това мога да направя.

Томазо го изгледа строго.

— Добре, но помни! Клиентите ми са дошли за пица, а не за разни засукани манджи.

Ако не беше толкова разтревожен дали ще намери Лаура, Бруно щеше да се разсмее.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Да не проявявам творчество ли?

— Точно така. Правим „Маргарита“, „Маринара“, „Романа“ и „Гъбена“. Девизът ни е: „Който иска друго, да си го търси другаде.“

— Нямам нищо против. Ще правя каквото ми кажеш — обеща Бруно.

 

 

Докато Томазо радваше почитателките си като месеше тестото с фриволен замах, размяташе го като ласо или го прехвърляше от ръка в ръка, Бруно кротко ръсеше пълнежа на пиците. Работата не изискваше никаква мисъл и той успя да насочи съзнанието си към проблема как да намери Лаура. Знаеше, че тя ходи на фитнес, но изобщо не си спомняше къде, а и във всички случаи не можеше по цял ден да виси из фитнес залите и да зяпа посетителите. Какво оставаше? Баровете, най-вероятно. Осъзна, че няма абсолютно никаква представа къде ходят американците в Рим. Вдигна глава с мисълта, че сред чакащата за пица тълпа няма начин да няма американци. Щеше да ги попита къде да търси.

Погледът му попадна право в този на Лаура.

Близо до входа се беше разположила група почитатели на бирата. Лаура стоеше с бутилка в ръка и отпиваше замислено, докато слушаше дърдоренето на някакъв от нейната компания. В този момент вдигна глава, видя Бруно, който я гледаше, и застаналия до него Томазо и лицето й помрачня. Каза нещо на събеседника си и пое към изхода.

„Отива си — помисли си Бруно. — Отива си и никога повече няма да я видя.“

Скочи на барплота. Тълпата реши, че това е част от шоуто, и изрева одобрително Бруно скочи от другата страна и се опита да си пробие път. Беше невъзможно. Бяха се скупчили толкова нагъсто и понеже всеки в бял жакет можеше да носи пица, гледаха да се доближат до него, а не да му сторят път. Бруно размаха лакти, но беше като да плуваш в петмез и не постигна напредък.

Хрумна му друга идея. Върна се на бара и отново се качи на плота. Този път, когато тълпата изрева, просто се хвърли напред като гмуркане от сцената.

За един ужасен миг си помисли, че ще го оставят да падне, след което усети конвейерът от ръце да го повдига и понася към изхода. Но от Лаура вече нямаше и следа.

Изтича на улицата и му се стори, че вижда зад ъгъла да изчезва фигура. Затича се след нея. Да, тя беше: крачеше бързо, навела глава. Извика, но тя не го чу. След това срещу нея се зададе свободно такси и намали, когато Лаура му махна, и въпреки че Бруно се затича с всички сили, беше само поредният крещящ италианец в огледалото на шофьора.

Беше я изгубил.

 

 

Уморен се помъкна обратно към „Ил Куоко“. „Единственият ми шанс — мислеше си, — и аз го пропилях.“ Още по-лоша от това беше мисълта, че го видяла и беше избягала. Дори не пожела да говори с него.

— Бруно?

Той вдигна глава.

— О, Джудит.

— Все пак си ти. Така си и помислих.

— Когато Лаура избяга ли? — измърмори. — Да, аз май съм единственият, който й действа така.

Джудит замълча за момент.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурна.

— И други ли има? Пак е някаква утеха.

— Вероятно не трябва да го казвам — бавно отвърна тя, — но тя говори много за теб, откакто се върна от онова пътуване.

— И какво казва?

— Нищо особено. Просто говори. Но малко повече, отколкото трябва, ако разбираш какво имам предвид. Мисля, че точно затова не иска да те вижда, Бруно. Защо да прави всички нещастни, като говори колко по-добре е можело да бъде, ако ти не беше такъв глупак.

— Джудит, моля ти се, трябва да я намеря. Трябва да ми кажеш къде е.

— Не знам къде е точно в този момент. Но знам къде ще бъде утре. Има един ресторант „Темпли“…

— Знам го.

— Утре там ще има тържествена вечеря. Всички от курса, които сме останали, ще ходим, както и всички преподаватели. Да отпразнуваме последната си вечер в Италия.

На сутринта Бруно се отправи към ресторанта на върха на Монтеспакато и помоли да се види с Ален Дюфре. Когато го отведоха в офиса на големия шеф, си поиска обратно старата работа.

Ален се усмихна самодоволно.

— Знаех си, че ще се върнеш. Доколкото чух, твоят ресторант сега готви пица.

— Да — хрисимо отвърна Бруно. Не каза на Ален, че от известно време не работи там.

— Е, ще си помисля. Ела след около седмица.

— Работата ми трябва веднага.

Ален вдигна вежда.

— Май не си поумнял много докато те нямаше. Не мога просто така да назначавам готвачи заради нечия приумица.

Вместо да отвърне, Бруно бръкна в джоба си и извади бутилчицата и увития в станиол пакет. Отви капачката и безмълвно поднесе шишенцето към носа на другия готвач.

Ноздрите на Ален се разшириха. Той пое миниатюрната съдина, капна малко от стогодишния aceto balsamico на пръста си и го докосна с език. Затвори очи и за няколко секунди сякаш онемя. След това каза:

— Забележително.

Бруно разви останалия му бял трюфел. Нямаше нужда да го поднася към носа на Ален. Мирисът нахлу в малкия офис, превзе всяко ъгълче и всяка пукнатина и насити мозъците на двамата мъже с удоволствие, както зехтинът попива в хляб.

— Колко искаш за него? — дрезгаво попита Ален.

— Нищо не искам — ако ме оставиш да готвя тук тази вечер.

— Става. — Ален побърза да увие трюфела, за да запази безценния му аромат. — Но няма да си специален готвач — там всички места са заети. Ще се върнеш или като младши готвач, или като никакъв.

 

 

Също като Ален останалите готвачи в „Темпли“ решиха, че Бруно се е завърнал с подвита опашка. Специално Юго Кас реши да го постави на мястото му моментално.

— Младши, нарежи тези люти чушки.

— Да, шефе.

— Сега нарежи този лук.

— Да, шефе.

Някой се изсмя. Разбираха намеренията на Юго: ако Бруно си избършеше очите, докато режеше лук, щеше да ги подлюти с чушките.

Бруно наряза чушките и лука, след което си изми ръцете и отиде при Юго, който приготвяше ужасно сложен gratin от раци и розов грейпфрут. Без да каже и дума, Бруно взе един рак и започна да повтаря движенията на другия готвач.

— Какво правиш? — ледено се поинтересува Юго. Бруно не отговори. Само заработи по-бързо. Докато Юго свърши своя рак. Бруно вече беше взел втория. Юго изръмжа и се съсредоточи в работата си. Но Бруно вече беше привършил втория рак и посягаше за трети. За разлика от дуела, който бяха провели последния път, когато Бруно работеше тук, сега битката беше безнадеждно неравностойна. От челото на Юго капеше пот, докато горещината от печките се съчетаваше с унижението от чуждото превъзходство. Той изруга и посегна за по-остър нож, при което изпусна рака на пода.

В кухнята настъпи тишина. Бруно спокойно се отдалечи от плота и си направи място за работа между други двама готвачи. Знаеше, че Юго повече няма да му създава неприятности. Но сега имаше по-важни неща на главата, като например какво да приготви за Лаура.

 

 

Междувременно пред едно барче встрани от Виале Глориозо барманът Дженаро си тананикаше щастливо, докато разглобяваше двигателя на микробуса си. Бруно явно го беше оборудвал с части от трактор и Дженаро имаше огромно желание да узнае дали някои от тях могат да монтират на гаджията му и да допринесат за постигане на все по-високо налягане. Помисли си, че всъщност някои изглеждат доста обещаващи.

 

 

Също като Бруно, Ким Фелоус и Лаура се подготвяха за голямата си вечеря в „Темпли“. Но докато Бруно кълцаше, режеше, белеше и задушаваше, Ким и Лаура се къпеха и обличаха.

Особено любим за Ким бе ритуалът сам да облече Лаура. Тя стоеше гола пред огледалото в апартамента му, а той първо я облече в бродирана червена рокля, след което бавно среса косата й, така че да пада красиво над яката.

— Малко е тежичка тази рокля — измърмори тя със слабата надежда да го убеди да я смени с по-лека.

— Но в нея изглеждаш като princessa на Ботичели — отвърна Ким зад нея, сложи ръка на корема й и усети придобитата във фитнес залата стегнатост. — И не е нужно да слагаш нищо отдолу.

Тя се усмихна на отражението на усмивката му.

— Освен това — прошепна той. — Тази вечер ще е специална. Ще ти се иска да изглеждаш възможно най-добре.

— Знам, очаквам я с нетърпение.

— Не това имам предвид, Лаура.

— Естествено, това е последната вечер. Последната, в която и ти, и аз се виждаме с колегите. — Ким също напускаше Рим, за да заеме апетитен пост в стария си колеж.

— И това нямах предвид.

Тя го изгледа озадачено. Той притвори за миг очи, сякаш се чудеше колко да й каже, след което обяви:

— В джоба ми има пръстен. — Той докосна джоба на вечерното си сако. — Точно копие на този на Мария Магдалена на портрета на Микеланджело ди Меризи. Главният бижутер на „Булгари“ го изработи специално за мен. Сметнах, че ще е добре да го знаеш, за да си подготвена, когато по-късно кажа нещо. Знам, че няма да ти е приятно да те изненадам и да развалиш съвършенството на момента. И, повярвай ми, организирал съм всичко така, че ще бъде съвършено.

— Ким, за какво говориш?

— Просто искам да си подготвена за нещо специално, което ще се случи тази вечер, Лаура. Ще ми направиш ли една услуга, когато малко по-късно кажа няколко думи? Ще говоря на италиански и ще съм ти признателен, ако сториш същото. Ще звучи толкова по-добре, а аз искам всичко, до най-малката подробност, да е както трябва. — Домофонът иззвъня. — Ето. Това е транспортът ни.

— Такси ли си поръчал?

— Не съвсем. Както ти казах, всичко тази вечер ще бъде специално.

 

 

Беше наел кон и карета; а в каретата ги очакваше кофа лед и бутилка шампанско. Докато Ким помагаше на Лаура да се качи, събитията все още попиваха в съзнанието й: последната й вечер в Италия, в Рим, щеше да се окаже и вечерта, в която Ким щеше да й предложи брак. Беше толкова неочаквано, че се чувстваше напълно зашеметена.

Залезът позлати кубетата на църквите и ято гълъби се понесе над Санта Мария де Трастевере.

— Другата седмица ще се върна при стресираните американци, откачените просяци по улиците и знаците „Забранено за пешеходци“ — каза Лаура.

— Мъртвешка перспектива. Дай да не мислим за нея. — „Мъртвешка“, дума, която използваше често напоследък.

Изведнъж каретата залитна и спря. Малък фиат беше дал на заден ход, без да се огледа, и в момента задръстваше цялото движение, опитвайки се да изправи. Кочияшът на каретата изкрещя нещо; стъклото на фиата се спусна и младежът зад волана отвърна, че ей сега ще освободи улицата, но във всеки случай кочияшът можел да си оползотвори времето, като прави любов с коня, който освен това сигурно му бил майка. Лаура се разсмя. Ким взе ръката й.

— Благодаря ти, че не се притесняваш — каза тихо.

— Да се притеснявам ли? Защо да се притеснявам? Че това е… — Щеше да каже „най-добрата част“, но размисли. — Че това е съвсем нормално — довърши тактично.

Кочияшът явно беше намерил подходящ изобретателен отговор, защото шофьорът на фиата беше изоставил всякакви опити да освободи улицата и вече разправяше на кочияша какво бил правил със сестра му, очевидно известна в цял Рим с ентусиазма, с който правела свирки на абсолютни непознати. В случай че кочияшът не бил запознат с техниките на сестра си, шофьорът на фиата услужливо ги демонстрираше с жестове и мимики.

— Виж какво — каза Лаура, — това може да продължи доста. — В дискусията се бяха включили и други участници. Мъжът, от чийто двор фиатът беше излязъл на заден ход, убеждаваше кочияша да мръдне няколко метра назад, за да има къде да обърне фиатът. Кочияшът отказваше да помръдне. От един прозорец над главите им някаква жена се развика с пълен глас, че шумът й пречел. В отговор шофьорът заглуши протеста й с клаксона. Вместо да се уплаши, конят сякаш заспа. След това отвори внезапно очи, бучна глава в една от саксиите със здравец покрай вратата на двора и отхапа растението, предизвиквайки допълнителното възмущение на приятеля на шофьора на фиата.

— Мъртвешко — отново каза Ким. — Тези хора не си заслужават града.

— Хайде да идем пеша до края на улицата и да си вземем такси — предложи Лаура.