Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (13)

Дванадесет

Томазо и Бруно отидоха да огледат ресторанта, в който възнамеряваше да инвестира бащата на Карлота. Както можеше да се очаква, след като настоящият собственик наближаваше пенсия, заведението представляваше долнопробна trattoria без никаква атмосфера и стил, пропита отвсякъде от занемареност.

Кристоф ги разведе из него с дух на примирено извинение.

— Имаме си редовни клиенти — сподели на двамата младежи. — Но наоколо е пълно с ресторанти, а и хората вече не ходят толкова по ресторанти, както навремето.

— Бруно, чу ли го? — многозначително каза Томазо. — Хората не ходели по ресторанти.

— Най-добрият ресторант в Рим винаги ще е пълен — отбеляза малко надуто Бруно.

— Едвам сбирам пари да плащам на персонала — продължаваше Кристоф. — Случва се и да работим на загуба, даже в най-добрите години.

— Колко души работят тук? — попита Томазо.

— Двама. Йохан ми помага в кухнята, а Мари е нашата сервитьорка. — Той снижи глас. — Между нас да си остане, повечето ни редовни посетители идват тук само заради нея. — Той извика младата жена, която подреждаше прибори в другия край на залата. — Мари, ела да те запозная.

Младата жена се обърна. Имаше гарвановочерна коса, матов тен, плътни чувствени устни и пищен бюст; докато щедрото й на извивки тяло минаваше грациозно покрай наблъсканите едни в други маси и столове, Томазо измърмори под нос едно „fosse a’ Madonna“ и автоматично разцъфна в най-очарователната си усмивка. Тя го изгледа намръщено, но това не му направи никакво впечатление. За момиче като нея да се мръщи на тоя и оня беше напълно в реда на нещата.

— Приятно ми е. — Бруно стисна ръката й. — Кристоф, кажи ми, на колко време викаш техник за печките?

— На всеки шест месеца. — Отговори Мари, а не Кристоф. — Поне откакто аз съм тук. Преди това — тя сви рамене, — кой знае. Тук документацията е малко разхвърляна.

— Мари ни помага и за администрацията — обясни Кристоф.

— Като правя мили очи на кредиторите, най-вече — вметна Мари.

— Не се и съмнявам, че се справяш — изрече Томазо с тон на познавач. Мари не му обърна внимание. — Естествено, ние силно се надяваме, че ще останеш тук — продължи Томазо.

— Може и да остана — сви тя рамене. — Зависи какво смятате да правите. Ако ми хареса, ще остана малко, само да видя как ще тръгне.

— Намеренията ни са прости — каза Бруно. — Ще сервираме най-вкусната храна в Рим. Истинска римска храна, като тази, която са готвили бабите ни, но осъвременена; малко по-проста, малко по-лека и попроменена тук и там, колкото всичко да ти се струва ново и да не го приемаш за дадено.

— Х-м-м. — Тонът на Мари издаваше подозрения. — Сигурно ще искате да смените и обзавеждането.

— На мен ми харесва много — увери я Томазо.

Бруно посегна към увисналия от една потъмняла греда сплит чесън. Стисна го в шепа и скилидките се разпаднаха на прах.

— Е, може и да подновим това и онова — призна Бруно. — Но нали знаете, точно сега духът на седемдесетте е особено популярен.

— Това е една дупка — решително заяви Мари. — Трябва да се промени достатъчно, за да привлече по-млади хора, но не толкова, че да изплаши редовните ни клиенти. Едно свястно осветление няма да навреди, но за подмяната на инсталацията ще ви трябват поне хиляда евро.

 

 

— Много е готина — спомена Томазо уж между другото, докато пиеха кафе след посещението.

— Коя?

— Сервитьорката.

— Стори ми се доста оправна. Което, честно казано, може да се окаже истински дар Божи, особено след като ние двамата не сме. — Той погледна приятеля си в очите. — Е? Ще го правим ли или не?

— Абсолютно — отвърна Томазо, очевидно забравил предишните си опасения.

— Добре. Ще трябва да му сложим някакво ново име, за да разберат хората, че има нов управител.

Томазо се замисли.

— Какво ще кажеш за „Ил Куоко“?

— Готвачът. Х-м-м. Себе си ли имаш предвид или мен?

— И двамата.

— Значи ще е „Ил Куоко“. — Бруно вдигна чашата си с еспресо. — За най-добрия ресторант в Рим.

 

 

Едно беше да създаваш нови ястия. Съвсем друго беше да измислиш цяло меню, както Бруно много скоро разбра, това изискваше доста повече труд. Но вдъхновението оставаше същото: Лаура.

От малката кухня на апартамента им извираха ястие след ястие. Бруно се опитваше да пресъздаде традиционните ястия на Рим, но освен това се опитваше да наложи върху им малко от собствената си личност, както и да им придаде нещо от онова, което обичаше в Лаура — тази смесица от сложност и простота, свежест и хапливост, невинност и богат опит. В известен смисъл всяко създадено от него ястие притежаваше нейния вкус.

Тананикаше си, докато работеше, потопен изцяло във вихъра на ароматите и съчетанията. По-късно, когато обръщаше поглед назад, си мислеше, че това е бил един от най-щастливите периоди в живота му, когато всичко изглеждаше възможно и когато сърцето му още не беше разбито, а само нащърбено.

 

 

Лаура беше решила да покаже на Томазо някои от любимите си картини.

— Караваджо е известен с невъздържаността си — говореше му, докато стояха пред „Момче, ухапано от гущер“. — Веднъж по време на някакъв спор за картина намушкал друг художник с кинжал. О, и освен това обичал храната. Веднъж попитал някакъв сервитьор кой артишок е сготвен с масло и кой с олио. Сервитьорът му казал, че щом не може да ги различи по аромата, значи няма да усети разликата и като ги вкуси. И Караваджо го ударил.

Томазо кимна без никакъв ентусиазъм.

— Тежка е професията на сервитьора.

— Най-голямата му мания бил реализмът — продължи тя. — Искал картините му да изобразяват обикновени римляни, а не идеализирани библейски персонажи.

Но Томазо вече беше поел нататък. Представата му за разглеждане на галериите се изчерпваше с бърза обиколка с по някой друг бегъл поглед към по-лъскавите експонати, но определено, без да се спира, за да се стигне по-скоро до изхода.

Накрая Лаура се предаде. Какво толкова, ако Томазо не споделяше преклонението й пред изкуството? В момента на главата му се бяха струпали толкова проблеми.

 

 

На главата на Томазо наистина имаше проблем и той беше ремонтът на „Ил Куоко“. Сякаш всичко се беше съюзило да ги извади извън бюджета. Доктор Ферара се беше сдобил с някакви нови съдружници, за които избягваше да дава обяснения, но сумите, които се налагаше да харчат за оборудване, все не достигаха. Първо, трябваше да сменят изцяло обстановката, което се оказа изключително скъпо. След това беше старата изба на Кристоф — Мари настояваше в цената на ресторанта да бъде включено справедливо заплащане на всичкото вино, което той щеше да им остави. Но най-неприятното беше, че Бруно наемаше персонал и поръчваше най-модерно кухненско оборудване без никакво съобразяване или компромис с цените. Когато Томазо беше попитал приятеля си дали наистина се нуждаят от двадесетскоростен миксер и от пещ на дърва, Бруно само го беше изгледал недоумяващо.

Имаше само един начин, беше решил Томазо: Бруно щеше да получи нужното му оборудване, но останалото щеше да се набави по същия начин, по който Томазо обзавеждаше килера си в началото, когато още беше беден сервитьор. Затова вечер след вечер Томазо и Бруно си тръгваха от „Темпли“ с джобове пълни със сребърни прибори. С отчетливо дрънчене двамата се смъкваха по хълма, за да изпразнят плячката в кашона в апартамента.

— С тези темпове обзавеждането ще ни отнеме цяла година — каза Томазо една вечер, докато оглеждаше съдържанието на кашона. — Смятам да кажа на този и онзи.

От този момент дребните кражби в „Темпли“ ескалираха до степен на епидемия. Случваше се Францискус да отвори чекмеджето за сребърна посуда и да открие, че лъжички изобщо липсват, а купичките, големите чинии, чиниите за предястия и дори кристалните чаши изчезваха неумолимо, сякаш в сградата върлуваше полтъргайст.

— Само ще е мафията — отчаяно се оплака Францискус на Ален. — Тия крадливи копелета нарочат ли те веднъж, няма спасение.

Ален не изгаряше от желание за нови срещи с Теодоро и паста-ядящите му спътници.

— Ще ни се наложи да го преглътнем. Поръчай нови и вдигни цените с десет процента.

Мълвата за случващото се, се разпространи бързо сред приятелите им. Винсент, Систо и други техни бивши и настоящи колеги наминаваха най-редовно да помогнат с нещо или да стоварят плячка. В „Ил Куоко“ ледарките за вино носеха емблемите на „Хилтън“ и „Континентал“, кухнята беше пълна с всякаква посуда, отмъкната от „Радисън“ и „Мариот“. Една вечер Систо дори се появи на скутера си с цяла мивка под мишница, уравновесена само от тежестта на напъханата в срещуположния багажник електрическа сокоизстисквачка.

Нямаха пари да наемат декоратори, затова по-голямата част от ремонта правеха сами, преди да отидат на работа. Един ден, докато боядисваха стените, изпод найлоните на пода се чу непознат звук. Оказа се древен телефон, чийто звънец беше толкова разхлабен и ръждясал, че звъненето му представляваше някакво хрипливо потракване.

— Pronto — каза Томазо в слушалката.

— „Ил Куоко“ ли е?

— Si. Но още не работим.

— А кога ще работите? — нетърпеливо попита гласът.

Томазо избра произволна дата.

— След две седмици в събота.

— Добре. Искам да си направя резервация.

— Първият клиент — учудено изрече Томазо, докато затваряше. — Май наистина ще се получи.

 

 

Лаура реши да си сложи белите ленени шорти, които не беше обличала от известно време. Когато тръгна да ги обува обаче, откри, че не й стават. Опита да обуе друг панталон, но откри, че и той й стяга.

Никога не й се беше налагало да се притеснява за теглото си. Но сега, след като се огледа в малкото огледало на апартамента, трябваше да признае, че фигурата й несъмнено се беше разширила.

— Да не ти пука — каза Джудит. — Мога да ти дам колкото искаш широки дрехи назаем. А и сигурно си струва с целия този фантастичен секс, нали така?

Лаура се поколеба. Още не беше казала на приятелката си, че сексът с Томазо всъщност не беше чак толкова фантастичен. О, беше прекрасен, нямаше съмнение, и храната, която й приготвяше, караше всичките й сетива да изтръпват от очакване, но що се отнасяше до самия акт, постепенно стигаше до заключението, че Томазо е малко — ами, праволинеен. Направо повърхностен. Всъщност за времето, когато Томазо понякога я любеше, не можеше да се приготви и римска пица. Бавен и старателен в готвенето си, в леглото той понякога се превръщаше в онзи другия Томазо, нетърпеливият, темпераментен италианец, който шофираше със сто и четиридесет километра в час, изпиваше кафето си на една глътка и препускаше из художествените галерии с главоломна скорост. Но след като всичко останало беше толкова съвършено, цената не изглеждаше прекалено висока.

 

 

Когато Бруно най-после събра смелостта да каже на Ален, че напуска, chef de cuisine го отведе настрани.

— И къде отиваш? — попита спокойно.

— Отварям собствен ресторант.

— В Рим ли?

— Si. В Рим.

Ален въздъхна.

— Чуй ме — каза меко, — ти си добър готвач. Вярно е, че понякога съм твърде строг с тебе, но това е само защото си като мен: ти разбираш храната, имаш потенциал. Можеш ли обаче да ми кажеш честно, че знаеш всичко?

— Разбира се, че не мога. Никой не може.

— Тогава защо толкова бързаш да прекратиш учението си? Ако наистина искаш да се махнеш оттук, мога да се обадя в някои места. Ще ти намеря работа при някой добър готвач, който ще те обучи като хората. Не искаш ли да работиш с най-добрите? Мога да се обадя на Бра, Мартен, Дюкас… даже и на Адриа, ако случайно искаш да отидеш в Испания. Нали знаеш, ние си говорим помежду си. Само да им кажа, и всеки от тях ще създаде място специално за теб, както аз направих за Юго. Просто си прекалено неопитен, за да отваряш сам ресторант. Изчакай още няколко години, научи още нещо и тогава, когато си готов, всички ще ти помогнем да направиш истински ресторант, такъв, в който сам ще завоюваш звездите си. Повярвай ми, тези неща няма смисъл да се вършат половинчато.

Бруно се поколеба. Имената, които Ален така небрежно му подхвърли, бяха имената на неговите герои. Само преди няколко месеца щеше да даде и дясната си ръка, за да му кажат, че е достатъчно добър да работи с Ги Мартен или Мишел Бра.

Но преди няколко месеца много неща бяха различни. По някакъв начин чувствата му към Лаура бяха променили и онова, което изпитваше към храната, и ястията, които приготвяше за нея, се бяха оказали също така част от пътешествието му към себе си: пътешествие, от което нямаше връщане.

— Лукаво дърто копеле — беше коментарът на Томазо, когато чу какво беше казал Ален. — Иска да те изгони от Рим само и единствено, за да не му вземе „Ил Куоко“ клиентите.