Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (11)

Десет

Бруно само стоеше и гледаше, докато Томазо завзе кухнята и се захвана с първата си соло вечеря за Лаура. Въпреки предупрежденията на Бруно беше решил да сготви ризото.

— Трябва да си сигурен, че оризът е супер фин — каза Бруно, опитвайки се да помогне. — „Карнароли“ например е най-добрият, въпреки че „Виалоне Нано“ поема повече течност…

— Стига! — избухна Томазо и го избута от кухнята. — Ще го направя, както го правеше майка ми.

Бруно си помисли, че ако се съдеше по продуктите, които беше видял струпани на кухненската маса, честно казано, майка му едва ли е била много добра готвачка, но Томазо беше непоколебим и нямаше какво да се направи.

— Ако ти трябвам, да знаеш, че съм при Дженаро — каза и прие поражението.

 

 

Томазо отвори бутилка вино и се захвана за работа. Виното беше добро, помисли си, докато си наливаше чаша да го опита; а при ризотото именно това беше най-важното. Сложи ориза в тенджера с малко масло и започна да кълца лук. Какво още му трябваше? Малко зехтин, малко чесън. И подправки. Изобщо не беше сигурен какви подправки използваше майка му, затова нащипа щедро зеленина от Бруновите саксии на прозореца.

След като прибави подправките обаче, ризотото все още изглеждаше някак бедно. Томазо отвори хладилника и огледа съдържанието му. А, да, малко сметана — сметаната винаги подобряваше нещата. В един шкаф откри и малко сушени porcini. Имаше смътен спомен, че понякога майка му слагаше в ризотото гъби, и затова накълца porcini-те и хвърли и тях в сместа.

Звънецът оповести пристигането на Лаура. Както обикновено тя влезе право в кухнята, за да види какво готви.

— Ъ-ъ — каза Томазо. — Тази вечер е изненада. — Той върна обратно капака на тенджерата, която тя се опитваше да помирише, и внимателно я избута от кухнята.

— Значи засега ще трябва да се задоволя само с готвача — каза тя, пъхна ръце под ризата му и поднесе устни за целувка.

Пет минути по-късно попита без дъх:

— Още колко ще готвиш?

— Няма страшно. Имаме колкото искаш време — отвърна Томазо и продължи това, което правеше.

След още пет минути, докато се въргаляха полуголи на дивана, на Томазо внезапно му замириса на изгоряло.

Ризотото. Напълно беше забравил ризотото. Втурна се в кухнята и вдигна капака на тенджерата. Вместо кремообразната течна супа от ориз и вино, срещу него се блещеше вонящ овъглен кратер от черни зърна, наподобяващ саждив вулкан.

— Мамка му — изрече, без да се ядосва.

— Всичко наред ли е? — извика Лаура от другата стая.

— Наред е. Всичко е наред. — Мисълта му потече на бързи обороти. Бруно беше казал, че ще е при Дженаро. Приятелят му сигурно можеше да спаси ситуацията.

— Излизам за секунда за малко продукти — извика той. — Ей сега се връщам.

 

 

Бруно изслуша обясненията на приятеля си и веднага се сети какво се е случило.

— Сети ли се да накиснеш porcini-те, преди да ги сложиш?

— Да ги накисна ли?

— Няма значение. Виж, този ориз направо можеш да го изхвърлиш, иначе ще развали цялото ядене. Дай да се качим и да видим какво да направим.

— Само че Лаура не трябва да те вижда — прекъсна го Томазо. — Знам — ще се кача пръв и ще й завържа очите.

— Ще й завържеш очите?

— Разбира се. Тя ще си помисли, че е някаква игра. Момичетата си падат по такива неща.

— Така ли? — усъмни се Бруно.

— Остави на мен.

Бруно чакаше пред вратата на апартамента. След няколко минути Томазо се измъкна.

— Готово — прошепна. — Тя не подозира нищичко.

— Ами… щом си сигурен…

— Няма страшно. Кажи сега какво да направя.

— Изтичай до магазина и купи още една бутилка червено вино. Колкото можеш по-бързо.

— Добре. — Томазо вдигна палец и изчезна.

Бруно бутна вратата и предпазливо се промъкна в апартамента. Цареше тишина. След това откъм дивана долетя неприлично хихикане. Лаура лежеше там полуразсъблечена. Около главата й беше завързан плътен вълнен шал, който закриваше очите й.

— Томазо, ти ли си?

Бруно застина на място.

— Знам, че ме наблюдаваш, защото не те чувам да готвиш. — Тя обърна глава насам и натам в опит да определи местоположението му само по слух. — И щом ще си играем, искам целувка — заяви. — По една целувка за всеки пет минути, дето ме караш да чакам вечерята. Вече ми дължиш поне две.

Бруно продължаваше да стои като вкопан, без да смее да мръдне.

— Иначе ще сваля превръзката.

Без да знае какво да направи, Бруно пристъпи към нея. Сигурно беше издал някакъв звук, защото тя каза „Аха“ и вдигна глава в очакване.

Не можа да устои. Наведе глава. Докосна за миг устните й със своите. Най-беглата от всички бегли целувки, толкова кратка и мимолетна, че едва ли се броеше. След това още една… Стомахът му се сви, сякаш падаше; а след това устните му пламнаха и бузите му се зачервиха като на човек, вкусил diavolillo.

— М-м-м — каза само Лаура и той виновно си помисли, че сякаш е малко озадачена.

Влезе в кухнята и се опита да се овладее. Ризотото щеше да стане след поне двайсет минути, но не разполагаше с продукти за почти нищо друго. Сложи ориза и започна да пържи останалите съставки. Докато те се пържеха, скалъпи някакви antipasti от остатъците в хладилника: маслини, които напълни с каперси и салвия; резени хляб, увити в тънко нарязано prosciutto.

— Време е — извика Лаура от другата стая.

Той влезе на пръсти и когато Лаура вдигна устни за целувка, внимателно пъхна в тях маслина.

— М-м-м — каза тя с пълна уста. — Много вкусно. Но искам и целувка.

Бруно се поколеба, сред което я целуна бързо. Вкусът на маслината се беше смесил със сладкия вкус на устата й. Той се задъха и отстъпи.

— Още — измърмори Лаура. — Томазо, престани да ме дразниш.

Изреченото на глас име на приятеля му извади Бруно от омаята. „Какво, по дяволите, правя?“ — помисли си ужасен. Отиде в кухнята и се облегна треперещ на вратата.

Най-накрая чу стъпките на завръщащия се Томазо. Когато той се промъкна в апартамента с бутилката вино в ръце, Бруно безмълвно му посочи вратата на дневната и побърза да остави приятеля си да се погрижи за останалата част от вечерта.

 

 

Лута се из тесните павирани улички на „Трастевере“ в продължение на часове, опитвайки се да не си представя какво правят в момента Лаура и приятелят му. Обърна едно малко в среднощен бар, за да се успокои, поклащайки отрицателно глава на авансите на красивите транссексуални, които бяха единствените посетители, освен него.

Още потръпваше, като си помислеше колко близо беше до катастрофата. Ако превръзката се беше смъкнала… направо не издържаше на тази мисъл. Никак не му беше трудно да си представи ужаса и отвращението в очите на Лаура. Да не споменаваме пък кървавия гняв на Томазо. Какво си въобразяваше?

Но заедно с тези ужасяващи видения в съзнанието му се прокрадваше и друга, забранена версия на събитията. В тази версия Лаура го поглеждаше не с отвращение и ужас, а с любов и копнеж, разтваряше устата си, докато той се навеждаше към нея за още една целувка…

— Лудост. Това беше лудост. „Вземи се стегни — каза си Бруно. — Наложи си самоконтрол. Тя е момичето на Томазо и това е краят.“

 

 

Бруно влезе в апартамента и се ослуша. Цареше пълна тишина. Отиде в кухнята. Когато се чувстваше така, лекарството беше само едно. Като се опита да не трака със съдовете, за да не ги събуди, сипа малко зехтин в тигана, добави малко нарязани люти чушки и смачкана скилидка чесън. В друг тиган подгря бульон за pasta in brodo.

Увлечен в работата, не забеляза лицето на прозореца, което го наблюдаваше, чак докато не свали бульона от огъня. От изненада ръката му трепна и разля врялата течност по голата му ръка. Изстена от болка.

Лаура, на която не й се спеше, беше излязла на покрива, за да погледа — този невероятен хаос от средновековни покриви, сурнали се към реката, и точно зад тях палатите и куполите на църквите в центъра на Рим. Като чу звуците от кухнята, отначало реши, че е Томазо. След това видя, че е Бруно, който готвеше. Но онова, което не се връзваше, беше, че наистина беше майстор, по-добър даже от Томазо. Никога не беше виждала някой да приготвя така храната. Само начинът, по който кълцаше лютите чушки, беше толкова невероятно умел и все пак го вършеше, без дори да гледа в ръцете си. След това я видя, че го гледа, и се попари с врящия бульон.

— Съжалявам — побърза да каже тя. — Не исках да те стресна. — Бруно вече беше пуснал студената вода върху ръката си. — Чакай, ей сега ще дойда.

Когато тя влезе в кухнята, Бруно се опитваше да си сложи превръзка с една ръка и да я затегне със зъби.

— Дай на мен. — По ръката му вече се вдигаха мехури. — Бруно, толкова съжалявам — повтори тя, докато му слагаше превръзката. — Изобщо не съобразих.

— Няма нищо. Случва се непрекъснато в една кухня.

— Докато миеш чинии ли? — озадачено попита тя.

— Ъ-ъ… да. Случва се мръсните тенджери да са горещи. — За щастие Лаура беше заета с превръзката и не забеляза червеното му почти колкото изгорената ръка лице. — Освен това съм непохватен.

— Не ми се струваш непохватен.

Той сведе поглед към косата й, докато тя продължаваше да го превързва. Автоматично започна да разделя наум съставките на парфюма й. Бергамот, цитрус, канела… и още нещо; недоловимата сладка завършваща нотка на собствената й кожа. Опита се да я фиксира в паметта си и да я запечата върху небцето си.

„Сватбената торта ще е със захаросани плодове… Не, престани“ — заповяда си наум.

— Готово — тя отстъпи, за да огледа произведението си.

— Стегнато е — каза той и се опита да сгъне ръка.

— Така трябва.

— Ама аз трябва да довърша супата.

— Аз ще я довърша — Лаура върна тигана на печката. — Само ми кажи какво да правя.

— До дясната ти ръка има лъжица за разбъркване. И трябва да сложиш лютите чушки.

— Така ли?

— Идеално.

Той я гледаше.

— Докато стане готова, ще минат десетина минути. Не е нужно да чакаш.

— Не. Нямам нищо против. Поне това мога да направя.

Настъпи продължително мълчание. След това Лаура каза:

— Знаеш ли на какво ми заприлича, докато те гледах през прозореца?

— На какво?

— На магьосник. Който бърка казана. Око от тритон и крило от прилеп.

— Око от тритон? — Бруно сбърчи нос. — То изобщо няма да се усеща — продължи умислено. — Много е малко.

Тя се засмя.

— Това е просто израз.

— А, ясно. Е, предполагам, че в известно отношение готвенето си е вид магия. В крайна сметка заклинанията не са нищо друго, освен рецепти.

— Представи си наистина да можеш да омагьосаш някого, докато готвиш. Гадно, нали?

— Да. — Бруно избягна погледа й. — Представям си.

— И всички щяха поголовно да се превръщат в жаби. — Тя посочи супата. — Това ще го опитаме ли?

— Щом искаш. — Той знаеше вкуса й съвсем точно.

Тя взе лъжица и гребна от бульона.

— Страхотно е — изненада се. — Искам да кажа — наистина, наистина страхотно.

— Има нужда от две щипки сол и съвсем малко зехтин.

— Даже не си го опитал.

Той сви рамене.

— И все пак има нужда точно от това.

— Добре, магьоснико. Ти командваш. — Тя добави солта и взе бутилката зехтин. — Колко?

— Две къл-къл.

— Би ли го превел в обикновени мерки?

— Сложи си пръста на гърлото на бутилката и я наклони. Като го мръднеш, зехтинът ще направи два пъти къл-къл, докато излиза. Това значи, че си сложила колкото трябва.

— Хитро. — Тя остави бутилката и облиза капките зехтин от пръста си. Сърцето на Бруно подскочи. — И как така не си станал готвач? — попита тя, без да забележи. — Очевидно имаш талант.

— Е, някой ден, може би.

— Сигурно Томазо те учи?

— Нещо такова.

— Той е много талантлив готвач.

— Той е талантлив в много неща — лоялно отвърна Бруно.

— Предполагам, че жените винаги са си падали по него — предпазливо попита тя.

— Предполагам.

— А някога имало ли е — нали разбираш — някоя специална?

Бруно се поколеба. Как копнееше да й каже истината! Но вече беше твърде късно. Прекалено много лъжи бяха изречени. Ако Лаура някога разбереше истината, нямаше как да не се отврати.

— Не. Уверявам те: Томазо никога не е хлътвал толкова по никое момиче.

Видя щастието в очите й и се обърна, преизпълнен с отвращение към себе си.