Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (10)

Девет

Бруно беше решил, че единственият начин Томазо изобщо да представи приготвеното в апартамента на родителите на Карлота меню за свое, е всичко да се приготви и подреди предварително. Щеше да приготви нещо просто, но впечатляващо, което да се вкара лесно в другата кухня, за да може Томазо само да го претопли. И тъй като нямаше нищо по-просто, нито по-впечатляващо от прясната паста, именно с това беше зает в момента.

Беше сложил голяма дървена плоскост върху работната си маса. Ръчно приготвената паста никога не се прави върху мрамор; студенината му втвърдява тестото и пречи на разпадането на глутените. От едната страна стоеше купчинка брашно тип 00 — най-финото, леко като пепел, — внимателно сплескана отгоре, за да се образува малък кратер. В него беше изсипал няколко разбити яйца. Бруно разбъркваше малко по малко яйчената смес, като увличаше в нея брашно със зъбите на вилицата. След това остави вилицата и започна да разбърква с пръсти. Постепенно слузестите яйца и сухото брашно се превърнаха в гладка стегната маса, месена и премесвана, докато не остана и следа от лепкавостта й. Бруно изми ръцете си, подсуши ги, натисна тестото с пръст и по кожата му не залепна нито трошичка.

С долната част на дланта си натисна тестото напред, след което го сгъна. Бързо полуобръщане, след което стори същото, бавно пречупвайки вътрешното му съпротивление. Натиск, сгъване, обръщане. Натиск, сгъване, обръщане. Правенето на паста е ритуал както в месенето, така и в разтягането; едни и същи движения на ръцете, извършвани отново и отново, автоматични и прецизни като на майстор зидаро-мазач или пианист. Бруно продължи да меси още точно осем минути. Това беше тежък физически труд и тялото му се обля в пот, но тестото постепенно ставаше еластично, а повърхността му гладка като кожата на Лаура.

Както винаги когато работеше, мислите му се понесоха към нея, физическото изтощение оказваше съответното въздействие върху съзнанието му и главата му се изпълни с еротични блянове. Натиск, сгъване, обръщане… Ръцете го боляха от копнеж да я прегърне, а тялото му се напрягаше от сексуално безсилие. Из главата му танцуваха трескави видения. Натиск, сгъване, обръщане. „Ще й направя десерт, който ще разпали кръвта й — реши. — Ще я накарам да се чувства, както аз се чувствам сега.“ Макар част от него да знаеше, че не той, а Томазо ще обере плодовете на тези усилия, потребността да изрази чувствата си под формата на храна беше по-силна от него.

След тежкия труд и тестото, и готвачът се нуждаеха от почивка. Бруно направи secondo-то, което щеше да е saltimbocca, класически римски сандвич от начукано тънко като хартия телешко, всяко парче свито на руло с по един резен prosciutto28 и два листа салвия. Веднъж приготвена, saltimbocca-та можеше да се изпържи за минути, нещо, което дори Томазо нямаше как да обърка.

След около десет минути Бруно се зае отново с тестото, сплеска го малко и взе точилката си за паста. Тя беше дълга като меч — осемдесет сантиметра, ако трябва да сме точни — и по-тънка от обикновената точилка, за да се върти по-бързо в ръцете му, докато я прекарва по тестото. Номерът е да не се прилага сила. Пастата не толкова се приплесква, колкото се избутва внимателно към периферията като глазура върху торта.

Когато разточеното тесто придоби размера на основа за пица, Бруно промени движенията на ръцете си и започна да ги плъзга към краищата на точилката, прилагайки равномерен натиск по дължината й. Това беше най-трудната част. Бруно знаеше, че в това отношение не е такъв майстор, каквато е всяка най-обикновена домакиня от Емилия-Романя например, която вършеше това всеки ден от живота си, но нямаше време за предпазливост. Ако се забавеше, пастата щеше да изсъхне и да се напука, преди да я е разточил. Продължи да точи тестото, разпъвайки го малко по малко, докато стана тънко и гладко като коприна, увисващо с по няколко сантиметра извън масата с всяко разточване. Беше време да спре и да нареже пастата на tortellini.

 

 

— Синьора, имате ли гевгир? — извика Томазо през вратата на кухнята. Майката на Карлота влетя вътре, за да отвори един шкаф и да му покаже къде стои приборът, хвърляйки междувременно критичен поглед на струпаните върху плота продукти.

— Прясна паста ли ще правиш? — изненада се, като видя купчинката брашно и яйцата, които Томазо демонстративно беше оставил най-отпред.

— Разбира се.

— Да взема ли от някого машинка за паста?

Томазо я изгледа високомерно.

— Изобщо не използвам такива неща. Предпочитам да правя всичко на ръка.

— Ама имаш ли точилка?

Томазо махна небрежно.

— Ще импровизирам нещо.

Майката на Карлота изглеждаше скептично настроена.

— Интересно как се импровизира точилка за паста?

Томазо реши, че е време да смени темата.

— Signora, намерете ми, ако обичате, голям съд, керамичен, не стъклен, и шест чашки за яйца с различен размер. А, и бутилка хубава марсала, най-добрата, с която разполага съпругът ви. — Това трябваше да отклони вниманието им, помисли си, докато тя се суетеше да изпълни нарежданията му. Надяваше се Бруно да се появи скоро. Работата май щеше да се окаже по-трудна, отколкото бе очаквал.

— Как върви? — попита Карлота майка си. В очакване на шедьовъра на Томазо кандидатите да похапнат бяха заточени в трапезарията и вече проявяваха нетърпение.

— Още не е започнал пастата и от двайсет минути реже един и същ стрък целина. Сега иска чашки за яйца. И бутилка марсала.

— Аз ще донеса — побърза да стане доктор Ферара. Не му беше много ясно как се случи някакъв непознат да превземе кухнята на жена му, но имаше нюх за взривоопасните ситуации. Устата на Констанца Ферара се беше свила в тънка линия и кокът й беше опънат толкова силно, че кожата й беше побеляла.

— Обещавам ви, че ще си струва — лоялно се обади Лаура. Откъм кухнята се дочу дрънчене на тенджери, последвано от пеенето на Томазо. Андреа, приятелят на Карлота, се засмя и запали поредната цигара.

 

 

Пиаца Агнели се намираше насред лабиринт от абсолютно еднакви улици, всяка с по няколко десетки абсолютно еднакви бели жилищни блокове. След като половин час обикаля из района със скутера на Томазо, Бруно най-накрая намери адреса и свирна два пъти с клаксона. Над главата му един прозорец на втория етаж се отвори.

— Ре’ venttnove е trenta — настойчиво прошепна Томазо. — Tengo certi cazzi che mi abballano per ’a capo^[1]. Идваш тъкмо навреме. Всеки момент ще ме обезглавят.

— Съжалявам, загубих се.

Томазо вече спускаше по въже кофата с набързо изчегъртаната от масата смес от яйца и брашно. Тя стигна до Бруно, който внимателно я замени с тенджерата, в която беше сложил своята паста. Томазо я издърпа бързо и извика:

— Това са тортелините, si?

— Да. Сосът е в буркана.

— А къде са saltimbocca?

— Ей сега ще ти ги подам. Свали продуктите.

Томазо спусна суровото телешко и накъсаната салвия, а Бруно изпрати нагоре предварително приготвеното месо.

— Нали знаеш какво да правиш? — извика притеснено.

Томазо се почука по главата.

— Естествено. Години наред запаметявам заповеди. Всичко ще е наред.

Бруно сви рамене и се качи обратно на скутера. Не споделяше увереността на Томазо, но нещата бяха извън контрола му.

* * *

Томазо изскочи от кухнята с поднос tortellini и триумфално го остави на масата.

— Заповядайте. Време е за обяд.

Физиономията на Карлотината майка бе самото учудване.

— Готов ли си?

— Естествено. — Томазо артистично започна да разсипва яденето. — Вие хапвайте, а аз ще отида да приготвя secondo-то.

— Ухае изумително — каза Карлота.

— И е доста вкусно — потвърди приятелят й, който вече беше започнал да се храни.

Констанца изсумтя. Мъжете можеше да се имат за готвачи, но това нямаше нищо общо с умението да се готви. Почти не беше влизала в ресторант, където да готвеха толкова хубаво, колкото самата тя го правеше вкъщи. Набоде една тортелина на вилицата си и я вдигна.

— Формата й не става — отбеляза критично и я сложи в устата си.

Останалите я гледаха, очаквайки присъдата.

— Х-м-м — каза тя накрая и забоде втора. Това беше всичко, което каза до края на primo-то, но на останалите не им убягна, че изяде всичко до последната хапка. Даже след това беше останал малко сос. Тя го гледаше лакомо. Останалите бяха взели хляб и топяха сосовете си. Констанца устоя няколко минути, но след това пухкавата й ръка потрепери и грабна филия, за да стори същото.

Докато се хранеше, седналата от лявата страна на доктор Ферара Лаура нямаше как да не забележи две неща. Първо, докторът проявяваше забележителна охота да разговаря с нея и, второ, по време на тези разговори установяваше визуален контакт най-вече с бюста й, а не с лицето й. Докато привършваха saltimbocca-та, той вече беше прегърнал облегалката на стола й и обясняваше по-дробно на бюста й колко добре си е изкарал през 60-те в една хипарска комуна в Тоскана. От време на време подчертаваше някои важни моменти, като прокарваше пръсти по гърба й.

От другата страна на масата Карлота правеше сексуални намеци на Андреа. Събу обувката си и прокара палец нагоре по крака му, развеселена от ефекта, който това оказа върху усилията му да води разговор с майка й, която седеше до него.

Накрая Констанца се изправи с олюляване и обяви, че отива в кухнята да нагледа Томазо. След като се блъсна в касата на вратата, нададе поздравителен вик, разпери ръце и гушна младежа в щедрия си бюст. Блокираният в прегръдката Томазо усети ръцете й да го опипват като заклано пиле в месарницата.

— Dolce-то прошепна без дъх. — Остана още едно ястие.

Констанца го освободи неохотно.

— Ей сега го донасям — добави той.

 

 

Десертът беше tartufo, тъмношоколадово gelato, поръсено с какао.

Осемдесет и пет процента от шоколада в света се приготовлява от обикновеното или „градинско“ какао „Форастеро“. Около десет процента се прави от по-финото и по-деликатно „Тринитарио“. И не повече от пет процента се прави от рядко срещаното ароматно „Криоло“, което се отглежда само в най-затънтените региони на Колумбия и Венецуела. Този сорт какао е толкова търсен, че цената му за килограм нерядко надхвърля десеторно тази на другата местна култура — кокаина. След като бъдат подложени на ферментация, доставени за обработка, изпечени леко и накрая смлени до прашинки с диаметър около 15 микрона, зърната в крайна сметка се пресоват в таблетки, от които и трошичка, поставена на езика, се стопява сред взрив от аромати.

Tartufo-то е шоколадово gelato, оформено като трюфел, но името е подходящо и поради други причини. Приготвеното от жълтъци, захар, малко мляко и много от най-финия шоколад „Криоло“, tartufo-то на Бруно беше наситено чувствено и завладяващо като гъбата, на която беше кръстено — и беше дори още по-голям афродизиак.

Пристигането на tartufo-то на масата най-накрая убеди обядващите да посветят цялото си внимание на храната. В продължение на няколко минути настъпи шокирана тишина, докато лапаха с лъжички великолепния сладолед, всеки погълнат от собствения си вкусов блян.

Констанца бе тази, която първа наруши мълчанието.

— Забележително — каза накрая. Останалите закимаха енергично, или поне толкова енергично, колкото успяваха. Томазо се усмихваше скромно. — След такъв обяд — продължи тя — задължително трябва да си починем — и величествено се надигна от стола си. — Хайде, Алдо.

Изненаданият доктор Ферара се откъсна от стола на Лаура и се изправи тромаво. Погледът му внезапно придоби стогодишната старост на войника, напускащ безопасния си окоп, за да навлезе в ничията земя.

— И аз съм доста уморен — обяви Андреа, след като те си тръгнаха, и многозначително погледна Карлота. — Томазо, обядът беше фантастичен. И панталоните нещо изведнъж ми отесняха.

— Да се надяваме — измърмори Карлота. — Лаура, ако двамата с Томазо също желаете да подремнете, има една свободна стая.

Петнадесет минути по-късно апартаментът ехтеше от сподавено ръмжене и въздишки, докато трите двойки се отдаваха всяка по своя начин на страстите, разпалени от обяда. Доктор Ферара, който не беше правил любов със съпругата си от месеци, се бореше за глътка въздух, докато тя го яхаше като свръхентусиазиран каубой, а краката на леглото изскърцваха тревожно при всеки неин подскок. Карлота и Андреа се наслаждаваха на по-спокойно съешаване. А Томазо и Лаура лежаха в спалнята за гости, разхвърляли дрехите си по пода, когато Лаура се отлепи от Томазо и прошепна:

— Имам една идея.

— И аз — каза Томазо. — Моята идея е да се чукаме като зайци. А твоята?

— Сладолед.

— Х-м-м. Виж какво, дай да осъществим първо моята, а след това твоята.

Но Лаура вече се измъкваше на пръсти от леглото.

— Стой тук.

Нахлузи си тениската, в случай че някой я срещне, промъкна се до кухнята, където остатъците от шоколадовото tartufo стояха в кутията за сладолед на хладилника, взе го и се върна в спалнята.

— Затвори очи — нареди му, след като се качи обратно в леглото. — И стой много, много мирен.

Той се подчини. Тя загреба лъжичка от сладоледа и внимателно я изсипа върху зърното на лявата му гърда.

— Оу — каза Томазо. — Студено е.

— Ей сега ще се стопли. — Тя изсипа втора лъжичка върху другото му зърно. Той изохка отново.

— Така?

— М-м — каза той и потрепери.

— И една тук — тя изсипа третата на корема му точно под пъпа. — А сега коя да изям първо? — Тя го погледна, колебаейки се. Gelato-то вече започваше да се разтапя. Ручейчета от тъмен сладолед се спускаха по изваяния му гръден кош. Тя се наведе към езерцето tartufo в пъпа му, пое го в устата си и блажено въздъхна: — О-о…

Наведена над неподвижното му тяло, тя последва с езика си едното ручейче разтопен шоколад.

— О-о…

Главата й се замая, вече не знаеше къде свършват вкусовите й папили и къде започват нервните й окончания. Премести се на другата страна и започна да облизва полуразтопения шоколад по хълбоците му. Той изстена от удоволствие, когато тя облиза последните капки леден шоколад като сладоледена фунийка. В този момент вече не се сдържа. Обкрачи го, притисна се към него с едно-единствено разтопено движение, изви гръб, когато го усети да се плъзва в нея, толкова твърд и напорист, че сякаш докосна гръбнака й отвътре.

Ох…

Тя приклекна, за да му позволи да влезе още по-навътре, и се наведе да го целуне с уста студена и сладка от сладоледа.

Ох…

Томазо също се задъха. След Gelato-то горещината й почти го изгаряше.

Ох…

Лаура изведнъж осъзна, че нещо липсва. Устата й беше празна. Gelato-то. Тя грабна кутията и загреба с лъжицата. Да… Притвори очи в захлас. Още една лъжичка, още една… лъжичката сновеше все по-бързо между кутията и устата.

Двете движения се синхронизираха. Всеки път, когато Томазо влизаше в нея, лъжица gelato влизаше в устата й. Всеки път, когато той се отдръпваше, лъжицата също излизаше от устата й и бъркаше в кутията за поредната порция. Лаура закрепи кутията на гърдите на Томазо, за да й е подръка. Томазо се намръщи от студа, но нея не я беше грижа. Тя захвърли лъжицата, загреба с пръсти пълна шепа и го натъпка в устата си.

 

 

Междувременно Бруно се беше прибрал в апартамента и отчаяно месеше хляб, за да прогони Лаура от мислите си. Всеки път, когато спираше, главата му се изпълваше с еротични видения — болезнени видения. Струваше му се, че с крайчеца на окото си вижда Лаура, гола, усмихваща се, но всеки път, когато обърнеше трескавия си взор право към нея, видението изчезваше.

Вече съжаляваше за tartufo-то. Беше прекалено. Преди минути сам беше хапнал малко и мощта му го беше заварила неподготвен. Особено това чили. Беше заел идеята от мексиканската кухня. Маскирано в първоначалния момент от студенината на сладоледа и от сладостта на шоколада, то караше езика да изтръпва и първо нежно щипеше устните, но след това ставаше все по-люто.

Бруно започна да тъпче тесто в устата си, за да се успокои. Но това не помогна. Вместо да го охлади, сладоледът само беше влошил нещата.

 

 

Докато Андреа хъркаше тихо до нея, Карлота лежеше будна. Беше й хрумнала идея, толкова неустоима, че просто не можеше да я прогони от мислите си.

Карлота си мислеше, даже сега, докато приятелят й спеше, че в хладилника в кухнята на майка й има кутия с остатъка от онова възхитително tartufo. По-рано и шестимата бяха яли доста, но gelato-то беше толкова сладко, толкова плътно, че не успяха да го изядат. Карлота си спомняше съвършено ясно, че накрая беше останала една порцийка — порцийка, която сега я зовеше. Зовът беше още по-силен, тъй като — както обичайно — веднага щом се беше задоволил, Андреа беше заспал, оставяйки я мъчително незадоволена. По някакъв странен начин липсата на сексуално удовлетворение се беше преобразувала в мощен копнеж за още една лъжичка от онзи чудесен Томазов десерт.

Карлота отметна одеялото, навлече някакъв пеньоар, излезе на пръсти през вратата. Апартаментът тънеше в тишина. Тя се промъкна в кухнята — и замръзна на място.

Майка й, също по халат, тъкмо влизаше през другата врата.

Майката и дъщерята се спогледаха и всяка моментално се досети защо другата е тук. Хладилникът се намираше точно по средата помежду им. Карлота небрежно тръгна към мивката, все едно да си налее вода, и се приближи до него.

От другия край на стаята майка й също толкова небрежно пое към хладилника.

Карлота се движеше малко по-бързо. Майка й също набра инерция. Карлота изостави всякакво достойнство и се затича. Но майка й се придвижваше с учудваща скорост за толкова дребно и дебело същество. Карлота посегна към хладилника и хвана дръжката на отделението за сладолед, но тлъстата ръка на майка й вече й беше препречила достъпа. Двете спряха и се изгледаха една друга. След това като по команда дръпнаха заедно дръжката.

Отделението беше съвсем празно.

В този момент Лаура влезе в кухнята, понеощ празната кутия от tartufo, сложи я внимателно в мивката и им се усмихна.

 

 

Докато трите жени мълчаливо миеха чиниите, причината за раздора им откриваше общи интереси с бащата на Карлота, който беше пуснал един от старите си дискове.

— А, „Ритърн ту фентъзи“ — каза Томазо и се заслуша. — Едно от най-великите парчета за всички времена.

— Учудвам се, че го знаеш. Бях доста млад, когато излезе.

— О, аз съм голям фен на „Юрая Хийп“.

— Я да видим тогава дали ще познаеш това.

Той смени диска. След секунди Томазо кимна.

— „Хокуинд.“ „Уориър ет ди едж ов тайм.“ Класика.

— Мамка му, добър си. Ами това? — доктор Ферара пак смени диска.

— „Бед компани.“

— Фантастично — прошепна доктор Ферара и затанцува тромаво. — Да знаеш — надвика музиката, — че освен това си много добър готвач.

Томазо скромно сви рамене.

— Днес чуках жена си три пъти и още ми е твърд като бетонна краставица.

— Prego. Пак заповядай, наистина.

— Работата е в това, че разполагам с пари за инвестиране. Майката на Констанца умря и й остави цял куп, дъртата му скръндза. А аз не искам да ги влагам на борсата; правителството просто ти взема всичко, каквото изкараш. Искам да ги вложа в кешов бизнес, нещо малко и местно, откъдето в добри времена да си прибирам печалбата право от чекмеджето, а в лоши да крещя на персонала. Като например ресторант. И ми се струва, че хората биха дали добри пари, за да се нахранят, както аз се нахраних днес, особено ако знаят, че гаджетата им ще се разгонят като овци през септември. — Той се почука по главата с лукав поглед. — Още нещо, разполагам с идеалното място. Старият Кристоф има една малка osteria точно в центъра на Рим и със сигурност знам, че я продава. Какво ще кажеш?

— О, аз съм много доволен там, където съм — увери го Томазо.

— Ще те направя партньор, естествено. Е, не равноправен партньор, но ще имаш дял от печалбата.

За миг Томазо почти се изкуши.

— Не, не. Обичам да готвя, но още не смятам, че съм готов да отворя собствен ресторант.

 

 

— Невероятен е — каза по-късно Карлота на Лаура. — Този твой Томазо е просто невероятен. Какъв артист.

— Нали? — съгласи се Лаура.

— Нали знаеш, че баща ми му предложи да го финансира сам да отвори ресторант?

— Не, не ми е казал. — На Лаура за пръв път й дойде мисълта, че Томазо наистина не й казва кой знае колко. Всъщност ако се замислеше, почти не си спомняше с него да са водили нормален разговор. Разбира се, имаше я храната, която беше фантастична, и сексът, и закачките, и сладостните гальовни италиански думи, които той мълвеше, когато се готвеха да ядат или да правят секс, но тя почти никога не знаеше какво става в мислите му.

Но пък, както каза Карлота, Томазо беше артист; и храната, а не думите, беше средството, с което изразяваше себе си.

 

 

— Доктор Ферара иска да отворим ресторант — каза Томазо и се изсмя. — Представяш ли си? Дори ми предложи дял от печалбата. И беше доста настойчив. За малко да приема, приятелю, но знаех как ще реагираш.

Намираха се при Дженаро. Бруно пиеше кафето си замислено, но не каза нищо.

— Естествено — продължи Томазо — аз му казах, че е невъзможно. Достатъчно са ни усложненията и без да отваряме ресторант.

Бруно продължаваше да мълчи. В главата му продължаваха да избухват еротични образи на Лаура. Представяше си вкуса на различните части от тялото й. Усещането беше толкова реално, че устата му се изпълни със слюнка.

— Мислех си — каза, докато напускаха бара — следващия път да сготвя на Лаура нещо малко по-различно. Някоя стара провинциална рецепта например.

— Защо? — учуди се Томазо.

— Ами… защото смятам, че ще й хареса.

— Не, имах предвид защо смяташ, че трябва да има следващ път?

Бруно сви рамене.

— Ами, заради Лаура, естествено.

— Да, ама манджите ти си свършиха работата, че и отгоре. Оттук нататък мога и сам.

— Така ли? — Бруно не беше много убеден.

— Естествено. Във всеки случай взе да ми писва от тая богата храна.

— И какво ще й сготвиш?

— Нещо просто. Просто, но пълноценно. — Томазо небрежно махна с ръка. — Например паста. Салати. Ризото.

— Ризотото не е толкова лесно, колкото изглежда.

— Глупости. Майка ми ми го прави още от дете. Какво толкова? Малко ориз, малко вино, малко пармезан…

— Тя е свикнала на най-доброто — предупреди го Бруно. Стана му зле. Да не му позволяват дори да й готви! Някой сякаш му изтръгна езика и го остави ням, неспособен да изрази чувствата си. Но Томазо беше непреклонен.

— Много бързо ще свикне. Приказки, приказки и в крайна сметка си е пак храна. Ще видиш.