Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (7)

Шест

Бяха се разбрали, преди да тръгнат, да се съберат при Дженаро. Това беше така отчасти защото трябваше да се подкрепят за пътуването с няколко кафета и един-два кроасана, но и защото Дженаро беше свалил горивната помпа от двигателя на стария микробус, за да види дали с нея гаджията няма да работи по-добре, и им се наложи да чакат, докато я върне на колата.

Футболният сезон беше в разгара си и цял Рим се беше пременил или в жълто пурпурните цветове на „Рома“, или в синьо-белите на „Лацио“ феновете, или tifosi — името означава буквално заразени от тиф — бяха окичили с цветовете на отборите си всеки прозорец на кола и балкон. В бара на Дженаро беше доста весело, защото Систо беше загубил някакъв бас от Винсент и беше наказан цял ден да носи цветовете на омразните Потапя.

— Той обаче не знае, че отдолу съм с екип на „Лацио“ — призна Систо на Бруно. — Веднъж да стигнем до стадиона, свалям ги и ги изгарям, въобще не ме интересува басът.

Бруно не го слушаше. Току-що беше видял двете момичета, които вървяха към бара. На гърбовете им имаше раници, бяха преметнали през рамо по една плажна хавлия и в ръцете им имаше бутилки вода. Всъщност бяха облечени като за плаж. Едната беше типично момиче за Томазо — хубава, щедро надарена и загоряла, с буйна изрусена коса и татуировка. А другата — Бруно просто не вярваше на очите си — беше момичето, момичето с луничките по раменете, което толкова пъти беше виждал из „Трастевере“. Цялото му тяло потрепери като струна.

— А — каза Томазо, — ето ги и момичетата.

Девойките посочиха микробуса и се запътиха към бара. На Бруно му се щеше да разцелува приятеля си. Поне един път всичко беше станало както трябва. Щеше да прекара с нея цял ден на плажа! Още по-добре, отколкото да я заговаря на пазара.

Въодушевлението му бързо премина в пристъп на ужас. Ами ако тя не го харесаше, или по-лошо, ако езикът му се заплетеше дотолкова, че да няма никакъв шанс да й се хареса? Но след това се успокои. Щеше да готви, а това означаваше, че няма да се смущава — никога не се смущаваше, като готвеше.

Момичетата влязоха в бара, посрещнати от дъжд от „buongiorno“. Винсент и Систо зяпаха момичето на Томазо с отворена уста. Бруно с разтуптяно сърце очакваше да бъде представен на съквартирантката й.

Систо бързо свали фланелката на „Рома“ и разкри синьо-бялото отдолу.

— Всичко си има граници — прошепна на Бруно. — Леле, какъв си късметлия.

— Знам — каза Бруно. Още не можеше да повярва.

— Искам да кажа, мадамата на Томазо си я бива, но изобщо не може да се сравнява с твоя късмет.

— Бруно, това е Лаура — запозна ги Томазо. — Лаура, Бруно; Джудит, Бруно.

— Здравей, Лаура — каза Бруно, след което се обърна към своето момиче и протегна ръка с плаха усмивка. Чудеше се дали го помни от пазара.

— Здравей, Джудит — каза тихо.

Момичето се засмя.

— Не. Аз съм Лаура. Тя е Джудит. — И посочи момичето с татуировката.

— Здрасти, Бруно — каза другото момиче. — Радвам се да се запознаем.

Бруно продължаваше да се взира в другото момиче.

— Ти не си Лаура.

— Така ли?

— Искам да кажа — мозъкът му трескаво се опитваше да спаси ситуацията. — Добре. Значи ти си Лаура. А тя е Джудит.

— Това е генералната идея — съгласи се Джудит.

— Голям си сваляч бе, Ромео — измърмори под нос Систо, пристъпи и протегна ръка на Джудит. — Здравей, аз съм Систо.

— И излизаш с Томазо — заекна Бруно. — О, разбира се. Ти си Лаура. Нещо се обърках. Знаеш ли, аз съм те виждал и преди. На пазара. Помниш ли?

— Боя се, че не — озадачена отвърна Лаура.

Бруно млъкна изчервен. Тя не го помнеше. С всяка следваща дума се превръщаше във все по-голям идиот.

— Какво ти става бе? — изсъска Томазо, докато товареха в микробуса взетите под наем сърфове и неопренови костюми.

Бруно сви рамене. След като сконфузването му беше преминало, беше настъпило ужасното осъзнаване, че всъщност помага на Томазо да прелъсти Лаура. Докато пътуваха към брега, Бруно се взираше нещастно в пода на микробуса.

— Съжалявам — прошепна Лаура в ухото на Джудит. — Тоя твой Бруно май не е много забавен.

— Няма страшно. По някое време може да живне.

Микробусът се лашна наляво и надясно, докато Томазо въодушевено изпреварваше някакъв скутер. Момичетата изпискаха. Погълнатият от мислите си Бруно не забеляза нищо.

 

 

Джудит разказваше историята на венчалните им халки.

— Една от групата ни каза, че ако не искаме да ни задяват, трябва да си купим венчални халки — обясняваше тя. — Затова с Лаура открихме този бижутерски дюкян през реката и се опитахме да обясним какво търсим. Само че тогава още не бяхме много добре с италианския и се оказа, че сме питали за circonvallazione.

— Което, разбира се, означава околовръстно шосе, а не венчална халка — допълни Лаура. — Но ние не го знаехме. Бях си взела речник и намерих в него Buci di orecchini, обици, затова й казах да пробва с buci…

— Due buci — продължи Джудит. — Аз вече жестикулирам с пръсти, правя се, че надявам венчална халка…

— Жест, който се оказа разбираем по много начини…

— Както установихме, когато стана ясно, че buci всъщност означава дупка или пиърсинг…

— Но изпитахме такова облекчение, когато той явно ни разбра, че го последвахме по стълбите за мазето. И чак като ни каза да се съблечем, разбрахме, че си е помислил, че искаме пиърсинг…

— На интимни части от анатомията ни — довърши Джудит. Томазо изрева от смях и дори Бруно успя да се усмихне.

— А Лаура се покри и ми се наложи да продължа сама — добави Джудит.

Очите на Томазо се разшириха многозначително.

Бруно и Джудит започнаха да играят на „Бонанца“, търговия на бобени зърна, в задната част на микробуса, а Лаура се зачете в книга по история на изкуството. Бруно внезапно осъзна, че му е прекалено хубаво, за да ревнува от Томазо. И когато след един особено зрелищен завой на Томазо Лаура изписка и сграбчи Бруно за ръката, той почувства прилив на щастие. „Какво от това, че не мога да я имам? — мислеше си. — Поне мога да съм с нея. И поне мога да й сготвя нещо, което никога няма да забрави.“

Паркираха до една дълга пясъчна ивица точно под пристанището в Санта Маринела, разтовариха сърфовете и изтичаха право във водата. След около час другите останаха в морето, но Бруно излезе, за да подготви вечерята. Първо напали огън на плажа от дървени въглища и ароматни лозови пръчки, които извади от раницата си в микробуса.

В началото на пристанището имаше ниска, продълговата дървена постройка, за чието предназначение едва ли можеше да се досети някой отвън, издавано единствено от вързаните до нея редици лодки, по чиито палуби се виждаха разхвърляни буци лед, празни черупки от раци, навити мрежи и други рибарски принадлежности. Пътят от другата страна на сградата беше покрит с лъскави рибешки люспи във всички цветове на дъгата там, където ежедневният улов се товареше на камиони. Вътре на сянка престарял рибар седеше и методично обработваше купчина totani — червена сепия, — като биеше главоногите едно по едно, за да омекоти месото им.

Бруно пристъпи вътре и сърцето му се разтуптя. „Ето това е рибен пазар“ — помисли си.

Минаха няколко секунди, докато очите му се приспособят от яркото крайбрежно слънце към тъмната вътрешност. От двете му страни в полумрака се издигаха купчини риба. Острата миризма на рибешки вътрешности нахлу в ноздрите му. Вляво висеше цяла риба тон, срязана отстрани, за да се вижда качеството на месото. Вдясно множество огромни pesce spada, риба меч, лежаха в дървен кафез и мечовете им стърчаха от него, дебнещи краката на непредпазливия минувач. А на дългата мраморна плоча точно пред него, върху купчина натрошен лед, изпъстрен тук и там с яркожълти лимони, имаше миди, раци и дребна риба. Имаше riccio di mare — хайвер — в изобилие, както и стриди, но имаше и далеч по-екзотични деликатеси — polpi, октоподи, arogosti, раци без щипки, datteri cli mare, скариди, granchi, паякообразни раци с мека черупка, все още живи, държани в кофа с вода, за да не избягат. Бруно разпозна и tartufo di mare, така наречените морски трюфели, а най-отзад видя и още по-голяма награда: купчина блестящи cicale.

Cicale са нещо средно между дребен омар и голяма скарида, с дълги предни щипки. По традиция се ядат пресни още на пристанището, направо от лодката. Първо се разцепват гърбовете им. След това се мариноват час и нещо в зехтин, галета, сол и много черен пипер, след което се пекат на много горещи въглени. Вадят се от въглените с пръсти, отварят се овъглените пеперудообразни черупки и месото се изсмуква „col bacio“ — с целувка, — при което остават лъскави мустаци от опушен зехтин, мазни пръсти и език, щипещ от облизването на последните подлютени от пипера вдлъбнатини на черупката.

Бруно попита любезно дали може да огледа продукцията. Старецът, който отговаряше за изложбата, му махна утвърдително, тъй като и не би очаквал нещо друго. Бруно приближи една cicalea до носа си и я помириса. Миришеше на озон, водорасли, солена вода и на онази недоловима воня на океански студ, присъстващ и в най-прясната морска храна. Кимна. Беше съвършена.

Бруно купи един лаврак, толкова cicale, колкото му позволяваха парите, няколко стриди, малко_ tartufi_, малко миди, две шепи раци и една от сепиите, които беше видял стареца да бие отвън. Старецът замахна с ножа си към сепията с едно-единствено движение и отдели корема от пипалата. Още едно замахване на ножа и безформената продълговата глава отхвръкна. Измъкна човката с бързо усукване с пръсти, след което изми всичко със студена вода на чешмата и междувременно извади костта от корема.

— Prego — каза и подаде разните части на Бруно. — Buona forcetta. — Цялата процедура му беше отнела няколко секунди.

Бруно излезе обратно на слънцето, което вече се снижаваше и почервеняваше, и пое надолу по брега, където беше паркиран старият микробус на Дженаро. Беше напалил огъня, преди да отиде за рибата; от въглените си издигаше струйка прозрачен дим. Другите все още бяха в морето. Той постоя загледан в очертаната от неопреновия костюм стройна фигура на Лаура, която лежеше на сърфа си. В този момент тя прегърна Томазо и го придърпа към себе си за целувка. Бруно се сепна и обърна вниманието си обратно към храната.

„Това е за Лаура — каза си. — От мен за нея, дори и никога да не узнае.“

Разстла на пясъка мушама, намери камък вместо дъска за рязане и се захвана за работа. Беше донесъл от Рим чесън, тиквички, резене и картофи, които се зае да бели и реже. Не след дълго съзнанието му се изчисти и той изпадна в полуавтоматичния транс, който го обземаше винаги, когато готвеше, за да вдигне глава едва когато дългите сенки на другите паднаха върху онова, което вършеше.

— А, Томазо, тука ли си? Почти съм ти подготвил всичко — изрече почтително.

Лаура клекна до Бруно, за да разгледа улова му.

— Всичко е толкова красиво — въздъхна и взе една преливаща като залеза оранжево-червена мидена черупка.

Бруно се загледа в косата й — мокра, оплетена и сплъстена от солта. По лицето й също имаше бели ивици сол като индианска украса под очите и над костюма кожата на врата й беше настръхнала от хладната вода като пъпчици на хайвер. Затвори очи и вдъхна. За миг почти почувства вкуса й — солената й кожа, солта в косата й…

— Не си измил сепията както трябва, Бруно — каза Томазо и метна безформеното главоного в скута му. — Иди и го измий в морето.

На сепията, естествено, й нямаше нищо.

— Ей сега — каза Бруно и се надигна.

— Какво ще ни сготвиш? — попита Джудит.

— Лаврак, пълнен с миди, и смесена скара от frutti di mare — гордо отвърна Томазо. — Съвсем просто ястие, но ви обещавам, че досега не сте яли нещо такова. Би ли ми подала този нож?

В апартамента Бруно го беше обучавал близо час как да отваря миди. Като се върна от водата със сепията, Томазо вече беше във вихъра си и обясняваше как приготвял тази рецепта от малък, даваше нареждания, хвърляше черупки от миди на всички посоки и изобщо се фукаше, докато в това време Бруно кротко вършеше истинската работа.

— Ueh, Бруно, на тая риба й трябват още подправки. Ако обичаш, накълцай малко чесън.

— Дадено. — Чесънът беше за картофите, а не за рибата, чийто аромат щеше да бъде унищожен от острия му мирис. Бруно демонстративно смачка няколко скилидки на камъка, след което тихомълком го остави настрана. Ръцете му потрепваха безпомощно, докато Томазо непохватно тъпчеше мидите в лаврака. По-лошо, Лаура наблюдаваше Томазо като хипнотизирана. Бруно усети да го пробожда остра ревност.

— Сега просто слагаме рибата в тенджерата… — тъкмо казваше Томазо. Бруно побърза да му подаде бутилка вино, студено бяло „Орвието“.

— Благодаря, приятелю — каза Томазо и отпи щедра глътка.

— Рибата — прошепна Бруно. — За рибата е.

— И на рибата също й се пие — заяви, без да се смути Томазо и изля бутилката в устата на рибата.

На няколко пъти се наложи Бруно тайно да се намесва, когато пламъците се вдигаха прекалено високо или когато парче кожа оставаше непокрито от фолиото, но като цяло — за своя най-голяма изненада — Томазо се справяше съвсем прилично.

 

 

Когато най-накрая настъпи време за ядене, Бруно впери поглед в Лаура, която тъпчеше миди в устата си с доволни възклицания, мазният сос се стичаше по брадичката й и караше кожата й да блести на помръкващата светлина. Беше влюбен в начина й на ядене: без задръжки и вина, облизваща пръстите си с удоволствие, отдаваща се изцяло на всеки нов вкус и непознат аромат. В „Темпли“ беше виждал толкова много елегантни жени да бодат деликатно храната си, като че ли е нещо опасно, да я побутват из чиниите си или придирчиво да я нарязват на десетки парченца, след което да не недокоснат и половината от нея. Лаура се хранеше с истинска наслада и тази наслада стопляше собственото му сърце.

— Ядеш като италианка — каза искрено.

— Това хубаво ли е? — попита тя с пълна уста.

— Si. Това е единственият начин.

— Всъщност ям като прасе. Откакто се помня. Майка ми е вдигнала ръце от мен.

— Какви подправки има тук, Томазо? — пожела да научи Джудит.

— Ъ-ъ… — Томазо се обърка и погледна към Бруно.

— Усещам резене и риган — каза Лаура и сбърчи нос. — И още нещо. Джинджифил?

Бруно едва забележимо кимна на Томазо.

— Много добре — заяви Томазо. — Резене, риган и джинджифил. Лаура, ти позна.

Сърцето на Бруно изпърха от гордост. В лаврака имаше само няколко прашинки джинджифил. Дори професионален готвач щеше да се затрудни да го определи. Небцето на Лаура може да беше нетренирано и необучено, но вкусовите й рецептори бяха на истински ценител.

 

 

След като и последната cicala бе извадена от черупката и погълната и празните черупки съскаха в огъня, Томазо пусна из компанията цигара с трева. Слънцето се скри под водата, пясъкът изстина и те извадиха сърфовете от водата и насядаха върху тях край огъня. Скоро единствената светлина идваше от тлеещите черупки. Дълго време никой не каза нищо. В кабината на микробуса дори Томазовата компилация на „Блу Ойстър Клъб“ най-после милостиво беше свършила и от касетката се чуваше само съскане и тишина.

Лаура се облегна на Томазо.

— Натъпках се — каза сънено.

— Sono pieno come un novo — промълви Бруно.

Тя му се усмихна. За миг очите му отвърнаха на усмивката й, но след това се извърнаха плахо.

— Какво означава това? — попита тя.

— Означава „Пълен съм като яйце“.

— Италианският е толкова красив.

— И американският звучи добре, — „когато ти го говориш“, му се прищя да добави, но не можа. Това можеше да го каже Томазо — не само затова, че беше негова приятелка: Томазо можеше да направи комплимента на всяка и той да звучи, ако не искрено, то поне очарователно и забавно. А ако той, Бруно, кажеше такова нещо, щеше да прозвучи като недодялан сваляч.

— Sono pieno come un novo — повтори Лаура.

— Ей, Лаура — обади се Томазо. — Кажи на Бруно какво ти беше казало първото ти италианско гадже да отговаряш, когато някой ти направи четка.

— Ами — тя се замисли, — нещо като „Cacati in mano е prenditi а schiaffi“.

Томазо се изсмя гръмко.

— „Изсери си се на ръцете и си го размажи по лицето“ — преведе. — Какво още?

— Ъ-ъ — „Lei е’ un cafone stronzo, vada via in culo“.

— Браво. „Ти си лайно, затова се заври обратно в задника си.“ Ще те направим римлянка. Още?

— „Guardone ti sorella е allupato ti bagnasti.“

— Това е по трудно за превеждане — Томазо поклати глава. — Но е нещо като „Възбуждаш се, като гледаш сестра си с мен“. Само че няма английска дума за guardone. То е нещо като воайор, само че по-обидно. Някой, който го е страх да чука и затова зяпа другите хора.

Бруно за миг изпита отвращение към себе си. „Това съм аз — помисли си. — Зяпач.“

— Бях сигурна, че говоря любезности — каза Лаура. — Звучеше толкова красиво.

— Какво искаш да кажеш? То е красиво. И е любезно — за римляните. — Томазо я прегърна през раменете. Това беше сигналът за Бруно.

— Аз ще се поразходя — той се надигна с натежало сърце.

— Идвам с теб — побърза да каже Джудит и протегна ръка. — Дай ръка да стана.

Докато я вдигаше, Джудит се приближи малко по-плътно, отколкото беше очаквал. Внезапно осъзна, че докато си е мислил за Лаура, съквартирантката й очевидно е обмисляла възможността за романтично приключение с него. Погледна Томазо за помощ, но приятелят му вече се целуваше с Лаура.

— Хубаво, да се поразходим. — Бруно погледна двамата влюбени. — Сигурно ще се позабавим — добави без желание.

 

 

„Това е съвършенство — помисли си Лаура. — Намирам се на пуст плаж с прекрасния си римски любовник, който току-що ми сготви най-вкусната риба, която съм яла. Какво повече бих могла да искам?“ Бяха далеч от пътя и никой не можеше да ги види, а и да ги видеше, бяха само два силуета на фона на огъня, затова тя не се възпротиви, когато устните на Томазо се спуснаха към корема й.

Малко след като оставиха Томазо и Лаура, Джудит пъхна ръка в тази на Бруно.

„Очаква да я целуна“ — помисли си той с нежелание.

Стигнаха до брега и тя многозначително се наведе към него.

— Джудит — започна с извинителен тон, — трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Ами… има друга.

— Приятелка?

— Не съвсем.

— Приятел?

— Не, не, не това.

— Тогава какво?

— Обичайното. Просто, друго момиче, което не е влюбено в мен.

Джудит помисли малко.

— Е, след като тя не е влюбена в теб, какъв е смисълът да си й верен? — отбеляза тя.

— Знам, само че… не мога да спра да мисля за нея.

— Не се притеснявай. Само че аз трябва да се разхладя — заяви решително. — Ще поплувам. Идваш ли?

— Защо не? — След като се гмурнаха в белезникавата пяна, извика: — Сърфирай!

— Ама дъските останаха в микробуса.

— За какво ти е дъска? — Той изчака поредната вълна, хвърли се на гребена й и се остави да го отнесе към брега.

Следващите няколко вълни ги заподмятаха хаотично и ги накараха да плюят солена вода. Но беше весело и щом стъпиха на плиткото, веднага поеха обратно.

 

 

Накрая, когато Лаура просто не можеше повече да чака. Томазо пъхна езика си в нея, разтвори я като cicala и засмука сладката й плът в устата си.

— О, Томазо — прошепна тя, — фантастично е.

Той се извъртя, вкара езика си още по-дълбоко и тя почувства първите малки талази на наближаващото удоволствие. „Все едно лежа на сърфа — помисли си замечтано — и чакам да дойде хубава вълна и да ме издигне.“ Дишането й се учести в очакване.

 

 

По някое време се натовариха на микробуса за дългия обратен път. За жалост идеалното за каране на скутер из безкрайните римски задръствания шофиране на Томазо изобщо не предразполагаше към дрямка. То обаче не пречеше на момичетата отзад, които не виждаха останалите коли, въпреки че ругатните и воят на клаксоните можеше да смути и най-крепкия сън. Бруно се взираше в мрака. Представяше си как готви за Лаура, как й поднася ястие след ястие, просто за да се наслаждава, като я гледа да яде.

Копнееше да обучи небцето й. Непознатите вкусове на морската храна толкова й бяха харесали, че се размечта за всички останали неща, които би могъл да й покаже. Никой не знаеше по-добре от него, че да се насладиш на един нов аромат, означава той да те промени завинаги. Но какво да й приготви?

Когато един особено темпераментен участък от пътя ги заподхвърля из микробуса, Лаура се размърда. Бруно не можа да се стърпи и се обърна назад, за да я погледне. Беше се сгушила до съквартирантката си на задната седалка и двете се бяха увили в спалния чувал на Бруно. Сърцето му подскочи толкова силно, колкото го беше сторил току-що микробусът.

„За теб бих приготвил сватбена торта…“

Тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Тя беше гадже на Томазо, а не негово. Какво си въобразяваше?

Бруно внезапно осъзна, че Джудит го гледа. Беше го гледала, докато той гледаше Лаура. Побърза да извърне глава и се зачуди дали се е досетила, че й е говорил за приятелката й, и ако е така, дали ще каже нещо.

 

 

Най-накрая се прибраха в Рим и стигнаха до „Тестачио“, стария месарски квартал. Повечето складове вече бяха превърнати в клубове и барове: тази част на града никога не заспиваше и на няколко пъти им се наложи да изчакват групи от хора, придвижващи се от един бар на друг.

— Я вижте — каза Томазо, докато минаваха покрай някакъв нов бар. — Това трябва да го пробваме.

Бруно изръмжа. Съвсем доскоро този район беше пълен с кланици и месарници. Сега месарите бяха прогонени.

Лично неговото мнение беше, че именно „Тестачио“, а не Виа дел Корсо или Пиаца дел Кампидолио, е истинското сърце на Рим. В продължение на векове животни били водени тук на заколение, като хубавото месо отивало на трапезите на благородниците в техните палати и на кардиналите във Ватикана. Обикновените хора трябвало да се задоволяват, с каквото остане — така наречената quinto quarto, „петата четвъртина“ на животното: вътрешности, глави, крака и опашки. От това произлязла една малка osterie, специализирана в приготвянето на тези отпадъци, и кулинарната изобретателност на римляните била толкова голяма, че скоро дори кардиналите и благородниците охотно започнали да похапват ястия като coda alla vaccinara, волска опашка, задушена в доматен сос, caratella d’abbacchio — сърце, бял дроб и далак от новородено агне на шиш от розмаринови пръчки и задушени с лук и бяло вино.

За всяка част от група на животното имаше традиционен метод на приготвяне. Zampetti all’ aggro представляваха телешки джолани, поднесени със зелен сос от ситно нарязани аншоа, каперси, сладки лукчета, кисели краставички и чесън, сгъстен с картофи и разреден със зехтин и оцет. Мозъкът се приготвяше с масло и лимон — cervello al limone — или се сваряваше със зеленчуци, след което се оставяше да изстине, нарязваше се на тънко и се панираше. Черният дроб се увиваше в було, нежната мембрана, обгръщаща вътрешностите на свинята, която по естествен път омекотява месото, докато се стопява бавно в тигана. Имаше рецепта за далак, рецепта за уши, рецепта за черва, рецепта за език, всяка една усъвършенствана през вековете и любима на всеки, от бебето на високото столче до nonnina — бабичката, която е яла същото ястие, приготвено по същия начин, когато самата тя с била дете.

Беше всеизвестно, че не всички чужденци споделяха римската любов към quinta quarto. Дори например един неаполитанец би се погнусил пред чиния неясни разклонения на червата или стомаха или пък от набързо запържените бъбреци с острия им остатъчен вкус на piscia. Бруно обаче си мислеше, че Лаура е по-различна. В нея имаше нещо, което говореше, че е отворена за нови неща, за приключения. И ако изобщо имаше някакви кулинарни задръжки, неговите ястия щяха да ги премахнат, да я съблазнят с аромати, съчетания и вкусове в едно пътешествие на сетивата, стъпка по стъпка; приключение във вътрешностите на самия Рим.

За първата вечеря й беше приготвил провинцията. За втората й беше приготвил морето. За третата реши да й приготви града — плътния, тъмен, наситен, кървав град с цялата му люта история. Ако беше прав, това щеше да пробуди нещо в нея. Ако не беше — е, поне щеше да знае, че й е приготвил истинско римско ядене.