Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (5)

Четири

На сутринта Лаура се обади на Карлота, за да й каже новината.

— Намерих готвач. И, cara, толкова е красив. Все едно от Микеланджело. Вече ми даде една рецепта за паста и ме наставляваше, докато я сготвя. А тази вечер отивам у тях да ми готви…

— Lentemente, Лаура. По-полека. Отиваш в апартамента му? Още на първата среща?

— Е, да. Иначе къде да ми готви?

— Ще спиш ли с него?

— Естествено, че не. Това е първа среща.

— Ако отидеш в апартамента му, той ще реши, че ще спиш с него — отсече Карлота.

— Не изглежда такъв.

— Лаура, siamo in Italia. Тук е Италия. Повярвай ми, ще реши, че ще спиш с него.

Лаура въздъхна.

— Ти си тази, която непрекъснато ми говори да си слушам сърцето.

— Така е. Само че когато имаш ясна представа накъде те води. Направи ми една услуга — моля те, вземи си goldoni^[1]. Това е другото нещо, в което италианците ги няма никакви.

— Е, вече имам доста опит в отблъскване на нежелано внимание — отвърна малко обидено Лаура. — Освен това ти казах, свестен е. И си има апартамент, така че поне няма да ме обарва в храстите.

— Аха. Значи ще спиш с него.

— Сигурно — призна Лаура. — Още не съм решила. Но е напълно възможно.

— Тогава със сигурност си вземи презервативи. И да не забравиш — каквото и да правиш, само не с маратонките.

Това беше свободната сутрин на Бруно и той прекара по-голямата й част на Меркато ди Сан Козимато — най-големия пазар за хранителни продукти на „Трастевере“ — в издирване на продукти за великата прелъстителна вечеря за Томазо. На този етап нямаше предвид нито някакво меню, нито някакъв план. Просто се разхождаше, гледаше какво се предлага, слушаше хвалбите на продавачите и нехайно очакваше да му дойдат идеи за сезонни специалитети. Сега имаше добри carciofini, нямаше спор, особено romagnolo, сорт артишок, който отглеждаха само наоколо, толкова сладък и нежен, че можеше да се яде суров. От puntarelle, местната горчива цикория, щеше да стане божествена салата. Във Vini е Olio намери бутилка рядко „Торе Ерколана“, вино, което съчетаваше мерлото с местния сорт „Цезанезе“. То вървеше с ароматите на римската кухня от хилядолетия: разбираха се като отдавна женена двойка. Имаше колкото искаш младо агнешко и Бруно успя да открие едно хубаво abbacchio, агне сукалче, заклано още преди да е вкусило трева.

От тези противоположности започна да съставя меню, развивайки бавно темата в главата си. Римски ястия, да; но нещо повече. Пролетен празник, в който всяка хапка да е символ на възраждане и обнова, стари вкусове, поднесени по нов начин, нежно и деликатно, както всяка пролет от началото на света досега. Купи бутилка зехтин от малко стопанство, което познаваше, прясно изстискан, със зелен млад вкус на току-що откъснати маслини. Поколеба се пред сергия отрупана с тлъсти бели аспержи от Басано дел Грапа на брега на бързата Брента. Бяха дяволски скъпи, но качеството си струваше, реши, докато продавачът опаковаше във влажна хартия десетината бледи свещи и ги поднасяше на Бруно церемониално като букет най-прекрасни цветя.

Темата му се избистряше, колкото повече размишляваше върху нея. Това щеше да е празник на младостта — младостта с една дума, младостта тържествуваща, младост, която трябва да се грабне и празнува. Това, разбира се, нямаше да го казва на Томазо. Той получаваше уртикария, когато Бруно се опитваше да му обясни по-дълбоките модели на кулинарията. Важното беше, че ще подейства на някакво подсъзнателно ниво.

В края на обиколката си из пазара попадна на някакъв старец, задрямал на паянтов стол. В краката му лежеше стара изпокъсана брезентова торба. Бруно клекна и внимателно отвори торбата. Вътре като яйца в полог се гушеха пет-шест топки ricotte21. Старецът отвори очи.

— Всичките са от моите крави — каза гордо. — И ги е правила моята жена.

Бруно извади едно от сирената и вдъхна аромата му. Моментално се пренесе в малките пасища на Кастели Романи, хълмистите околности на Рим. В аромата на сиренето се долавяше нотка на силаж, от зимното хранене, но имаше и свежа трева, и слънце, и едва доловим дъх на дива мащерка по поляните, изядена от животните заедно с тревата. Беше приключил с пазаруването, но рикотата беше толкова съвършена, че щеше да я вмести някъде в менюто, може би като десерт, поръсена с канела и капка сладък мед.

 

 

Тъкмо щеше да пресече улицата, за да влезе в магазина за паста, когато отново видя момичето. Бруно спря и затаи дъх. Не знаеше коя е, но за последните седмици я виждаше да се разхожда из „Трастевере“ поне за пети или шести път; най-вече тук, на пазара, където се заглеждаше с копнеж по отрупаните с най-различни зеленчуци сергии: radicchio, cime di rapa — артишок, bruscandoli — дребните зелени филизи, които излизаха на пазара само за няколко седмици през пролетта; borragine, barba di frate и дори lampascione, луковици от зюмбюл и, естествено, кошниците пълни с tenerume, първите млади тиквички, всяка увенчана с прошарен с жилки слънчев цвят. Досега обаче не я беше виждал да си купува нещо. Веднъж я доближи достатъчно, за да забележи в ръката й прозрачната торбичка с буркан фъстъчено масло „Скипи“ от магазина за хранителни стоки от другата страна на пазара, където продаваха вносни неща. Затова реши, че е или американка, или австралийка и че понякога страда от носталгия по вкусовете на родината си. Но начинът, по който гледаше толкова гладно купчините непознати зеленчуци, го караше да копнее да й готви, за да й покаже какво изпуска. Веднъж се беше осмелил да се приближи до нея и да й каже „Buongiorno“, но в мига, когато тя се обърна към него и тези прекрасни сиви очи грейнаха от интерес какво има да й каже, Бруно изгуби кураж и се направи, че просто е искал да се пресегне през нея за някакви домати. „Scuzi“ — беше измънкал и тя се беше отдръпнала, за да мине.

Днес беше облечена с бял плетен потник. Той спря и попи с поглед изпъстрените й с оранжевочервени лунички рамене под водопада от руса коса като корнфлейкс с чили. За миг с яснотата на халюцинация почти усети вкуса й, представи си върху небцето си солената гладкост на кожата й с цвят на пчелен мед… Ще я заговоря, помисли си, ще й дам аспержи. Винаги мога да купя още.

Тръгна решително към нея, но закъсня със секунда. Момичето се обърна и си тръгна.

Загледа я как се отдалечава. От другата страна на пазара имаше редица магазинчета с размерите на гаражи — миниатюрен магазин за хардуер, аптека, дюкян, който продаваше само зехтин и друг за луксозно бельо, всичките събрани на близо три метра улица. Момичето поспря пред витрината на магазина за бельо, след което бутна вратата и влезе.

Бруно се сепна. „Къде си тръгнал бе, глупак? — наруга се наум. — Тя си има приятел. Или по-скоро любовник. Защо иначе ще си купува луксозно бельо? И от къде на къде изобщо си си въобразил, че такова момиче ще е свободно?“ Той се обърна покрусен и продължи да пазарува.

 

 

Лаура обичаше да се разхожда из „Трастевере“, квартала, в който беше отседнала. Според пътеводителя районът беше леко занемарен, работнически квартал в сърцето на Вечния град, но тя харесваше земната жизненост на павираните улици, широки едва колкото да поберат умалените коли на римляните. Магазинът „Мистик дред рок стеди реге“ стоеше рамо до рамо с магазин за силнотокови машини, а от дюкяна с високопарното название „Институт за симпатично шиацу“ се подаваше само една врата между аптеката и будката за лотарийни билети. Магазинчета за мебели се гушеха до църкви, портокалови дръвчета се конкурираха за всеки квадратен сантиметър слънце с ресторантски чадъри, а острият мирис на канабис се преплиташе с ароматите на прясно кафе и пица. По площадите и улиците очукани коли паркираха хаотично, като застинало улично задръстване, от което шофьорите просто бяха избягали, а от всеки перваз и бордюр се стелеха червени талази от карамфили.

Веднъж, малко след като беше пристигнала, подмина не по-голямата от шкаф витрина на някакво магазинче, на която обаче висяха десетина комплекта от най-красивото бельо, което беше виждала някога. Бикини изящни като огърлици, подредени в кутии като скъпоценни бижута. Деликатни комбинезони на цветя, поръбени с дантела, фини като сватбени рокли; дръзки плитки боксерки; черни колани, кремави копринени бюстиета. Тогава беше подминала магазина, но сега усети, че, подготвяйки се за срещата, отново се е озовала пред него. Думите на Карлота отекваха в главата й. „Повярвай ми, ще реши, че ще спиш с него.“

Леко замаяна отвори вратата и пристъпи вътре.

В магазинчето нямаше нито рафтове, нито стелажи, нито витрини. Вместо това имаше една безукорно облечена италианка на около тридесет години, която четеше „Ил Месаджеро“ и която в мига, когато врата се отвори, остави вестника и огледа Лаура с опитно око.

— Momento — изрече решително и изчезна в миниатюрния склад. След малко се появи с четири тънки кутии, които отвори една по една на щанда. В тях, сред пластове фина хартия лежеше бельо, по-изящно и от това на витрината. Етикети с цената липсваха и Лаура скоро разбра защо: след като си избра червено бюстие със сложно завързване, което я накара да се почувства почти сладострастно упадъчна, цифрите на касовия апарат надхвърляха издръжката й за цяла седмица.

* * *

— Ще те науча да режеш — каза Бруно на Томазо. — Така, когато тя дойде, ще изглежда, че все едно ти готвиш.

— Добре — самоуверено отвърна Томазо. Бруно взе една ябълка и я сложи на дъската. След това разгъна брезентовия калъф на ножовете си.

— Ако ги повредиш, ще те убия.

— Няма да им направя нищо — Томазо взе най-големия, стоманен „Вюстхоф“. — Това тежи.

Бруно внимателно отне сатъра от приятеля си.

— Ъхъ. Този ти е голям. Започни с този — и му подаде по-малкия „Глобал“. — Японски е. От ванадиева стомана. — Бруно капна няколко капки зехтин върху карборундовото точило. — Първо ще ти покажа как да го наточиш.

След пет минути точене Томазо се отегчи.

— Не е ли готов вече?

— Още малко.

След като остана доволен от точенето, Бруно извади диамантено точило.

— Сега ще го заточим.

Изминаха още няколко минути, преди да се захване с ябълката.

— За по-дебелите неща използвай петата на ножа, а за по-тънката работа — върха — инструктираше го. — Режи ябълката под ъгъл, ето така. Не изчаквай първия резен да падне, направо минавай на следващия. И си пази пръстите. Този нож срязва свински джолан с кокала и пръстите ти изобщо няма да му се опънат.

Докато Томазо тренираше рязане, Бруно печеше. За разлика от повечето готвачи той не презираше тестените изделия. Обичаше и месото, и зеленчуците, но имаше някакво друго, съвсем различно удоволствие в забъркването на зашеметяващи сладкиши от захар и брашно, както и в изпичането на тава най-обикновени бисквити.

Самото dolce, след толкова много богати ястия, трябваше да е просто — рикотата с мед и канела, и чаша vin santo — сладко бяло вино — в което щеше до потопи tozzetti — домашни бисквити с лешник. Тъкмо слагаше бисквитите във фурната, когато приятелят му се приближи.

— Дръж — каза Томазо и измъкна някакво пакетче от джоба на джинсите си. — Малко подправка за tozzetti-те.

— В tozzetti-те не се слагат подправки — започна Бруно, но след това видя, че в пакетчето всъщност имаше около три грама дрога.

— Повярвай ми — намигна му Томазо, — с това ще стане още по-вкусно.

— Да, бе — Бруно решително отмести ръката му. — Ще съсипе вкуса на лешниците и освен това след такава вечеря няма да ти трябват никакви стимуланти. Как смяташ да ощастливиш девойката, ако тя е в спалнята, а ти си вън на балкона?

Бруно беше решил да поднесе аспержите с топъл сос zabaione, не сложния вариант, който приготвяше в ресторанта, а проста, чувствена пяна от жълтъци и бяло вино. Онова, което не беше казал на Томазо, беше, че забайонето трябваше да се приготви в последния момент, точно преди ястието да се поднесе. Рязането беше лесната част. До края на деня приятелят му трябваше да се научи да използва и съд за водна баня.

 

 

В „Резиденция Магдалена“, блокът на студентите американци, Лаура вече се колебаеше за бюстието. Беше красиво, никакъв спор, но в десетките миниатюрни връзчици и кукички, с които се притягаше, имаше нещо фетишистко и направо непрактично.

— Как ти се струва? — попита съквартирантката си Джудит. — Прекалено много? Прекалено сложно?

Джудит я огледа с опитно око.

— Дано да е добър с пръстите.

— Имам основания да вярвам, че е доста изкусен — отвърна Лаура и се изчерви.

— Е, ако успее да свали това от теб, значи е такъв. Значи те очаква страхотна нощ.

 

 

Томазо се бореше с концепцията за тенджера с двойно дъно. За незнайно кой път започваше да разбива жълтъците и незнайно за кой път те спадаха на лепкава маса.

— Прекалено си груб — каза му Бруно. — Ето. Движи не само китката, но и лакътя. Ето така.

Томазо опита отново. Този път беше твърде енергичен и сместа се разхвърча от телта.

— Търпение — каза Бруно. — Хайде още веднъж.

— Умряла работа — отвърна Томазо и остави телта. — Не мога.

— Трябва. Хайде още веднъж…

— А, не е много сигурно, че трябва — хитро каза Томазо. — В края на краищата ще седим на масата, така че какво пречи да се престоря, че отивам в кухнята и разбивам забайонето, а всъщност да го направиш ти?

Бруно обмисли предложението.

— А аз къде ще стоя?

— Тук, разбира се. Не е нужно Лаура да знае. След това, като сложиш всичко по чиниите, можеш да се измъкнеш.

— Е, хубаво — неохотно отвърна Бруно. Със сигурност щеше да е по-лесно, отколкото да научи Томазо да готви.

В осем часа Лаура намери адреса, който Томазо й беше дал — мърляв безистен до магазина за скутери. Натисна звънеца. Главата на Томазо се появи някъде високо отгоре.

— Качвай се — викна. — Отворено е.

Тя прекоси сумрачния двор и заизкачва безкрайните стълби, докато стигна до последния етаж. Тук вратата също беше отворена и тя влезе. Апартаментът беше малък, но в никакъв случай уютен — четири стаички, облепени със стари филмови плакати и портрети на рок-звезди от седемдесетте. Но гледката от прозореца я зашемети.

Под погледа й се простираше море от червени керемиди, хаотично сборище от покриви на къщи, блокове и църкви, прихлупени един върху друг, пропадащи надолу към Тибър. Отляво по дългото било на хълма Джаникулум проблясваха далечни светлини. Пред нея, от другата страна на реката, палатите и църквите на стария Рим представляваха острови от светлина сред мрака на околните сгради.

— Олеле — възкликна със страхопочитание.

Прозорецът излизаше на полегат покрив, пригоден на импровизиран и доста опасно изглеждащ балкон с помощта на две парцаливи кресла и няколко саксии с подправки, разхвърляни сред гъсталака от телевизионни антени. Томазо стана от едното кресло, за да я посрещне, невъзможно красив, с изваяно лице, обрамчено от облак къдрици, фини като телефонен кабел.

— Здрасти, Лаура. Как си?

— Страхотно. — Още по-зашеметяващо от гледката обаче й подейства миризмата откъм кухнята. — Господи — прошепна. — Това пък какво е?

— Вечерята — отвърна простичко Томазо.

— Ухае — тя вдъхна дълбоко. — Ухае фантастично.

— Доста е вкусна — скромно отвърна той. — Но й трябват още двайсет минути.

— Двайсет минути! — не знаеше дали ще издържи толкова. Искаше да я опита сега, веднага.

— Няма страшно. Даже ще е по-добре, ако почакаме малко. Очакването е част от удоволствието. — Той прокара ръка по гърба й, докато я целуваше по бузата за добре дошла.

Лаура потръпна едва забележимо. Карлота беше права.

 

 

След чашата prosecco се отпусна напълно. Томазо беше идеалният домакин, внимателен и заинтересован, най-вече, след като беше настояла да спре зверската музика.

— Не харесваш „Рамоунс“? — учуди се той. — Ама те са американци.

— И Марая Кери е американка — отбеляза тя. Стори й се странно, че някой с толкова извисен вкус за храната може да е напълно лишен, от какъвто и да е вкус за музиката.

След като „Рамоунс“ бяха любезно прогонени от апартамента, двамата продължиха да си бъбрят щастливо, докато Томазо режеше зеленчуци за pinzimonio-то, сос от зехтин, оцет, сол и черен пипер. Кухнята беше пълна с професионално готварско оборудване и с някои от най-страшните ножове, които Лаура беше виждала.

— Къде се научи така да режеш? — попита тя, наблюдавайки танца на ножа върху дъската за рязане.

— О, много е лесно. Освен това учителят ми беше много добър — добави малко по-честно.

От чудния аромат на фурната устата на Лаура се пълнеше със слюнки.

— И какво ще вечеряме?

— Това. — Той церемониално й подаде едно меню и се поклони като сервитьор.

Тя зачете картончето.

— „Antipasto: verdure in pinzimonio. Primo: spaghetti all’amatriciana. Secondo: abbacchio alla cacciatora. Contomi: carciofi alla romana, asparagi con zabaione. Dolci: ricotta dolce; vin santo, biscotti.“ O, Боже. Как ще го изядем това всичкото?

— Quanto basta. Точно колкото трябва. Порциите са малки, колкото да събудят небцето. Не като американските пържоли, дето ти натежават на стомаха и те правят… — физиономията му изобрази изтощение.

Чу се затваряне на врата.

— Кой беше това? — попита Лаура.

— Съквартирантът ми. Не се притеснявай. Той излиза.

— И той ли е готвач?

— Бруно? Не точно. Стажант е. Всъщност е прост мияч на чаши. Ще вечеряме ли?

 

 

Никога в живота си не беше яла такава храна. Не — никога в живота си не беше яла. Вкусовете сякаш винаги бяха съществували, винаги бяха живели във въображението й, но сега за пръв път ги вкусваше както трябва. Всяко блюдо беше все по-интензивно от предишното. Спагетите бяха покрити с плътен сос от месо и вино; богат, пикантен и лепкав. За разлика от тях агнешкото беше розово и сладко, толкова нежно, че се разтапяше в устата й. Към него нямаше зеленчуци, но след това Томазо донесе на масата първите contorni: цял артишок, намазан обилно с топъл зехтин и лимонов сок и поръсен с кълцан джоджен. Лаура облиза и последната капка зехтин от пръстите си, зашеметена от силата на аромата. Стомахът й продължаваше да твърди, че е препълнен до пръсване, но апетитът твърдеше, че може още малко, само още една хапка, докато главата й се замая от цялото това разточителство.

Томазо я остави и отиде да довърши аспержите. След няколко минути на Лаура й доскуча сама и реши да му помогне. Натрупа една върху друга използваните чинии и ги понесе към кухнята.

— Томазо? Ще ги измия, докато готвиш.

Бутна вратата, но тя не се отвори.

— Съжалявам — извика отвътре Томазо. — Тя е такава… ъ-ъ, заклинила се е. От време на време така става.

Лаура натисна дръжката.

— Да бутам ли отвън?

— Недей. Ей сега ще я оправя.

За миг на Лаура й се стори, че зад вратата мърморят двама души, но това май беше Томазо, който готвеше и пееше.

Накрая вратата се отвори и Томазо излезе, понесъл табла, от която се разнасяше изумително ухание.

— Готово. Я занеси това на масата.

След минути вече ядяха аспержите. Бяха зашеметяващо вкусни. Върховете на обгърнатите от пухкавия сос от жълтъци и вино свещи бяха толкова нежни, че закръглените им глави направо можеха да се изсмучат, но ставаха все по-твърди, докато Лаура напредваше към хрупкавата им основа.

— Томазо — изпадна тя във възторг, — искам да ти кажа…

— Знам — усмихна се той и чувствена отмала заля цялото й тяло.

 

 

В кухнята Бруно пренасяше чиниите в мивката, като внимаваше да не вдига шум.

— Какво те води в Рим? — чу гласа на Томазо.

— Победих в един конкурс по история на изкуството — отвърна момичето. — Наградата беше една година в Рим. Нещо като специализация. — Нещо в гласа й караше Бруно да си мисли за dolci, за меренги и сладко забайоне, и праскови, къкрещи във вино. Не можа да устои и остана да послуша още малко.

— Това не значи, че не можеш да се занимаваш и с интересни неща, нали?

— Шегуваш ли се? Историята на изкуството е интересна. — Бруно си представи изражението на Томазо и се усмихна. — Искам да кажа вие сте свикнали с нея. Ако искате, всеки ден можете да ходите и да си гледате Караваджо, но за мен това е възможност веднъж в живота.

— Караваджо ли?

— Не знаеш кой е Караваджо? — момичето се изненада искрено.

Томазо побърза да отговори.

— Si. Разбира се. Кой римлянин не познава Караваджо. Коя ти е любимата?

— Е, трудно ми е да избера само една…

— Разбира се.

— Но ако ми се наложи на живот и смърт, сигурно ще е „Гадателката“ в музея „Капитолини“.

Бруно кимна с ръце в мивката. Това беше и неговата любима. Момичето на Томазо имаше вкус.

— Ако аз бях художник — благоговейно изрече Томазо, — щях да рисувам само теб, Лаура. И всичките ми картини щяха да са красиви.

Бруно се усмихна още по-широко. Томазо може да не го биваше като готвач, но като се стигнеше до изкуството на прелъстяването, нямаше равен на себе си. Той избърса ръцете си и излезе на пръсти от апартамента.

 

 

Когато и от рикотата бяха останали само трошички, Томазо отнесе бишкотите и виното на очукания диван.

— Вече много пих — измърмори Лаура.

— В Рим имаме поговорка: „Anni, amori е bicchieri di vino, nun se contano mai.“

— Годините, любовниците и чашите вино не трябва да се броят — преведе тя.

— Точно така.

Той потопи една бишкота в златистата течност и нежно я поднесе към устните й. Тя се поколеба, но отвори уста. Сладкият вкус на стафиди изпълни вкусовите й рецептори. Затвори очи в екстаз.

— Господи, прекрасно е.

— Sei bellissima — промълви Томазо. — Като теб, Лаура — и потопи два пръста във виното. Тя се поколеба отново, но му позволи да ги плъзне в устата й. Смука сладкото медно вино, докато изчезна и последната капка сладост. Няколко капки се търкулнаха по шията й и той я зацелува лакомо още докато тя смучеше пръстите му.

Съблече я бавно, сваляйки дрехите й, сякаш белеше листата на артишок, целувайки я след всеки слой. „Точно за това си мечтаех — мислеше си тя. — Кой да повярва? Карлота, естествено. Карлота беше права от самото начало.“

Томазо вече събличаше червеното бюстие и разкопчаваше пристягащите го кукички. Дрехата се разхлаби и Лаура се отпусна и го зачака да свърши. Томазо се бореше особено съсредоточено с една връзка. След това я задърпа.

— Чакай — прошепна тя. — Така я затягаш.

— Отивам за нож — нетърпеливо отвърна той.

— Аз ще я развържа — побърза да го спре тя. Докато развързваше бюстието, Томазо падна на колене пред нея, долепи длани една до друга и измърмори нещо на италиански.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Казвам молитва — жадно отвърна той.