Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (23)

Двадесет и две

Колата, която криволичеше по завоите на пътя от долината, беше взета под наем и наемателите й явно бяха туристи: спираха често, за да се възхищават на гледките и когато накрая паркираха на площада и сгънаха туристическата си карта, първо разгледаха църквата, мемориала и останалите забележителности. Вниманието дори на най-заклетия любител на забележителности обаче едва ли би останало дълго приковано в Галтени и с приближаването на обеда беше неизбежно да седнат на маса за двама и търпеливо да изчакат Густа да излезе и да им каже какво се предлага днес.

Когато Густа се върна в кухнята с поръчката им, лицето й бе застинало в съвършено безизразната физиономия, запазена за случаите, когато се сблъскваше със странностите на непознати.

— Една салата с трюфели, за двамата — натърти.

— И? — попита Бенедета, без да вдига глава от печката.

— И нищо. Никаква паста. Никакво секондо. По чаша вино на двамата. И искали да знаят какви видове минерална вода сме имали. — Тя сви рамене. — Чужденци, естествено.

Тъй като Густа употребяваше думата „чужденци“ за всекиго извън долината, Бруно не обърна внимание.

— Тогава ще им направя голяма салата. Няма смисъл да ги изпращаме гладни. — Той започна да реди съставките в чиния.

Тогава чу гласа й.

Прозорчето на кухнята гледаше към площада с масите и разговорите често долитаха вътре — до такава степен, че Бенедета и Густа понякога се присъединяваха, крещейки репликите си сред тракането на тенджери. В този момент Бенедета пърлеше месо и цвърченето му пречеше да чува добре. Бруно сложи ръка на рамото й, за да престане, и се заслуша.

— Вероятно на час-два оттук по пътя за Урбино — казваше мъжки глас, американски.

— Значи ще имаме колкото искаме време да се качим догоре — съгласи се спътницата му. Косъмчетата по врата на Бруно настръхнаха, а сърцето му спря.

Бенедета го погледна в очите.

— Какво става?

— Нищо. Помислих си… нищо.

Гласовете отново долетяха през прозореца.

— … не мога да повярвам колко е по-хладно тук в сравнение с Рим — казваше мъжът.

— И е толкова красиво. И храната ухае фантастично.

Когато чу това, Бруно вече беше сигурен. Той остави ножа и отиде до малкия бар, откъдето се виждаха всички маси.

Беше по-слаба от последния път, когато я беше видял, и носеше слънчеви очила, но извивката на врата й и начинът, по който седеше, вдигнала дългите си крака на съседния стол, не можеха да бъдат сбъркани. Бруно усети, че му се завива свят.

— Тя е, нали? — тихо каза Бенедета до него. Той кимна, неспособен да отговори.

— Искаш ли да говориш с нея?

Той поклати глава и се върна обратно в кухнята. Трябваше да се приготвят охлювите, поръчани от семейство Лучета, и Бруно се насили да съсредоточи вниманието си върху ястието, докато ги почистваше. Но ръцете му трепереха и хлъзгавите черупки се разпиляха с тракане по целия под.

Без да каже и дума, Бенедета грабна една дъска и започна да реже дробчета. Трак-трак-трак, кълцаше ножът меката плът, съвсем малко по-силно, отколкото беше необходимо.

— Съжалявам — каза Бруно накрая.

— За какво? — отговорът на Бенедета бе по-остър и от ножа.

— За това, че се разстроих, предполагам.

Бенедета подпря дъската на тенджерата и изсипа дробчетата във врящото олио.

— Нямаш власт над чувствата си.

„Нито ти“ — помисли си Бруно, като погледна гневно зачервения й врат.

— Мислех, че съм я преживял — каза виновно.

— Винаги съм знаела, че не си.

Той отвори уста да възрази, но я затвори.

— Красива е — каза Бенедета, взе глава лук, наряза я с десетина отсечени движения и посегна за друга.

— Да.

— По-красива от мен.

— Не — възпротиви се той. — Просто… различна.

— И ти я обичаш.

Не беше изречено като въпрос, но въпреки това беше въпрос и Бруно знаеше, че ще трябва да отговори.

— Ами — започна, — сложно е. Аз се влюбих в нея, но тя не ми отвърна и дори не знам… имам предвид, нали казват, че всъщност не може да обичаш някого, освен ако и той не те обича?

— Така казват.

Той я погледна, но тя се беше съсредоточила в онова, което вършеше. Гласът й беше леко дрезгав, но можеше да е от лука.

— Значи ти си й казал, че я обичаш, а тя ти е отвърнала, че не я интересува — продължи Бенедета. — И какво стана след това?

— Беше малко по-сложно — призна Бруно. — Тя беше влюбена в най-добрия ми приятел и… ами оттам нататък нещата малко излязоха извън контрол.

Бенедета избърса ръцете си и наля две чаши вино от отворената бутилка до печката.

— Мисля, че ще е по-добре да ми разкажеш точно какво се е случило — тихо отвърна тя.

И така, Бруно говореше, а Бенедета слушаше и кимаше и едновременно с това готвеше, а Густа влизаше и излизаше от кухнята с празни чинии и се преструваше, че не подслушва.

— И точно затова не искам да отида да говоря с нея — каза Бруно най-накрая. — Тя ме смята за абсолютен извратеняк и изобщо не я виня за това.

— Нито пък аз.

— Благодаря — отвърна той уморено. — Както и да е, най-добре да се наобядва и да си отиде.

— Може би.

В този миг откъм площада долетяха викове, последвани от трудния да се сбърка звук на повръщане. Откъм бара се чу гласът на Лаура. Звучеше много разтревожена.

— Scusi, сеньора, има ли лекар? На приятеля ми му прилоша.

Бруно хвърли един поглед към Бенедета, но физиономията й не издаваше нищо. Чуха Густа, която каза, че веднага ще повика доктора. Междувременно щели да сложат приятеля й да полегне. Бенедета излезе да види с какво може да помогне.

— Какво става? — попита Бруно, след като всичко утихна и Бенедета се върна в кухнята.

— Сигурно е от гъбите.

— Как така?

— Някои хора са алергични към копринките^[1]. Особено, когато ги консумират с алкохол. Сигурно е от тях. — Тя го изгледа безизразно. — Ще лежи поне два часа. Докторът не може да му помогне с нищо, но така или иначе ще трябва да го чака, а майка ми ще му даде малко aceto balsamico да му успокои стомаха.

— Бенедета, тук нямаме никакви копринки.

— Нямаме, но това е защото ги употребих всичките.

Той се предаде. Стори му се по-вероятно на спътника на Лаура да му е прилошало от някакво малко количество от онези отровни гъби, които Бенедета настояваше да берат по време на походите им из гората. Но сега най-важното беше какво ще прави с Лаура.

— Не мога да говоря с нея — реши. — Тя смята, че сме натровили приятеля й, за Бога. Не мога да изляза и да я заговоря ей така, все едно нищо не се е случило.

— Прав си — съгласи се Бенедета. — Само че майка ми вече й обясни за действието на копринките и, естествено, няма да плащат за обяда, така че…

— … така че мога да приготвя един десерт за сметка на заведението като вид извинение.

— Блестящо. Какво ще кажеш за онази торта с миртата?

Той поклати глава.

— Прекалено е сладка.

— Печени смокини?

— Прекалено прямо.

— Zuppa inglese?

— Прекалено тежко.

Тя вдигна ръце.

— Твой ред е, маестро. Какво смяташ да й приготвиш?

— Не знам — бавно отвърна той. Още докато говореше, ръцете му вече посягаха към съставките. Смокини, да, и сметана, и ядки. Нещо като кейк?

— Каквото и да е то, мисля, че за него няма рецепта.

Вече не мислеше, импровизираше. Не, дори импровизацията не беше правилната дума за онова, което правеше, помисли си Бенедета, докато го наблюдаваше как жонглира с плодове от консерва и сметана, и лешници, за да забърка кремообразна паста. Бруно композираше. От време на време тя правеше някаква забележка или изказваше тихо предложение, но той почти не я чуваше, толкова беше съсредоточен в усещането и вкуса на нещата в ръцете му.

Накрая десертът беше готов. Той премигна и видя пред себе си нещо като миниатюрен кейк, многопластов мус, сладък и горчив, гладък и остър, студен отгоре и топъл отдолу: десерт, помисли си, десерт богат и прост като самия живот.

— Много добре — отбеляза Бенедета. — Въпреки че, в интерес на истината, следващия път е по-добре да се направи предварително.

Той я изгледа. От колко време готвеше? Нямаше представа. Тогава чу камбаната на църквата да отброява четири часа. Четири часа! Десертът му беше отнел повече от час.

— Аз ще й го занеса — каза Бенедета до него.

— Сигурна ли си, че искаш?

— Щом ти казвам, значи е така. Тя първо ще го опита, без да знае кой го е приготвил.

Той много добре знаеше какво изключително нещо му предлага тя. Погледна я, докато вземаше чинийката. Тя допря пръста си до кейка, взе една троха и я вкуси. За миг очите им се срещнаха и в нейните имаше нещо, който той не успя да разбере напълно. След това тя отнесе десерта му навън.

 

 

Лаура много се изплаши, когато Ким започна да се гърчи на масата, но лекарят вече беше потвърдил, че става въпрос само за алергична реакция към даден вид гъби, която ще премине напълно само след няколко часа, ако го оставят да поспи на спокойствие. Другите посетители и дамата, която държеше заведението, бяха проявили съчувствие и бяха оказали помощ и сега, с проникващите през листата на дърветата слънчеви лъчи и изумителната гледка зад мемориала от войната и отворена бутилка от най-доброто вино на кръчмата Лаура беше омекнала значително. Малко виновно си наля още една чаша. Горкият Ким. От друга страна, ако беше тук, със сигурност щеше да й припомни за правилото „Една чаша на ден“, а на нея наистина й беше приятно да се поглези малко.

Рай. Ето, някой от персонала идваше към нея, убийствено красиво момиче в бял жакет и разпилян по раменете водопад от черна коса, напълно в противоречие на всички обичайни кухненски правила. Носеше малка чинийка, върху която имаше десерт, островче в езерце от сос. Момиче то го остави пред нея и каза:

— Заповядайте. Това е специално за вас. От нашия готвач с поздрави от него.

— О, благодаря ви — започна Лаура. — Но не мога. Вижте, не ям десерти.

— И едно vin santo — без да й обръща внимание каза момичето и остави чашата златиста течност на масата.

— Не, наистина — Лаура беше решителна. — Моля ви, вземете го. — Но момичето си беше отишло.

Лаура си каза, че не бива да се държи като грубиянка. Щеше да изяде няколко хапки, след което винаги можеше да изсипе останалото на кучетата, които се излежаваха, дишайки тежко, в сянката на църковната стена. Загреба с лъжичката от върха на пудинга и опита.

Сосът. В главата й нахлуха спомени. Беше zabaione. Внезапно си се представи в онази първа нощ в апартамента с Томазо, който облизваше соса от пръстите й.

Кафе. Следващият вкус беше кафе. Спомени за еспресото на Дженаро и утрините в леглото с чаша капучино… но какво беше това? Хляб, напоен със сладко вино. И ядки — тънък пласт лешников крем — след него пресни бели праскови, сладки като самия секс, след това пласт черен шоколад, толкова силен и горчив, че дъхът й почти спря. Но отвъд тях имаше още сладост: пандишпанов пласт, ароматизиран с боровинки, и, точно в средата, една-единствена малка смокиня.

Тя удивено остави лъжичката. Беше го изяла. Беше го изяла без изобщо да осъзнава, че яде, погълната от спомените.

— Хареса ли ти?

Тя вдигна глава. Незнайно защо не беше изненадана.

— Какво беше това? — попита.

— Няма име — отвърна Бруно. — То е… то е ястието на любовта.

— Как го правиш, щом няма име?

— Е, има нещо като рецепта.

Тя млъкна, защото си спомни извинението, което веднъж Томазо й беше изпратил като бележка и което тя все още пазеше в телефона си. Струваше й се толкова отдавна.

Сякаш прочел мислите й, Бруно започна:

— Вземете едно американско момиче…

Тя го погледна изненадано.

— С кожа с цвят на мед — тихо продължи Бруно — и лунички като оранжево–червен лют пипер по раменете. Напълнете я с аромати, с босилек и домати, и борови семена, и магданоз. Затоплете я нежно с ръце…

— Значи си бил ти? — осъзна най-после тя.

— Да. През цялото време бях аз.

— Ти си готвачът. А Томазо…

— Томазо е прекрасен човек в много отношения. Но не е готвач.

Тя затвори очи.

— Защо?

— За да помогна на Томазо, поне в началото. А след това… След това се влюбих в теб и обичах да те гледам как ядеш. А след това дойдоха страшните усложнения, но бях прекалено глупав, за да проумея, че всичко ще свърши точно така и още преди да разбера, всеки крещеше на всички останали.

— Че имаше крясъци, имаше — съгласи се тя е едва доловима усмивка.

Внезапно брожение настъпи на вратата на osteria-та. Чу се гласът на Густа, която очевидно се караше с някого. След секунди се появи Ким, блед и ядосан, следван от Густа и Бенедета.

— Скъпа — изрече той ледено, след като спря при масата на Лаура. — Имаш ли спомен, когато поръчвахме да си видяла нещо като меню? — В интонацията му имаше сприхава нотка, която Лаура не беше чувала досега.

— Май не.

— А да имаш спомен да си прочела в това несъществуващо меню някакво несъществуващо предупреждение в смисъл, че опасните гъби, сервирани в този ресторант, могат да причинят алергична реакция?

Той чакаше. Лаура очевидно трябваше да изиграе ролята си в тирадата му. С извинителен поглед към Бруно тя промърмори:

— Не.

— Имаше ли някакво устно предупреждение, обяснение или друго допълнение в смисъл, че това ястие е опасно за живота?

— Доколкото чух, не — каза тя, забила поглед в земята.

— Доколкото си чула, не. — Той се обърна към Густа, която стоеше със скръстени ръце и поглед на куче, което току-що е погълнало оса. — Именно това е причината да поискам името на адвоката ви. За да съдя дебелия ви задник до дупка.

Лаура трепна забележимо, но Густа дори не мигна.

— Може да е било от виното — каза Бенедета и сви рамене. — Всеки знае, че трябва да внимава, когато яде гъби с бяло вино.

— Всеки, освен мен — отсече Ким. — А кой ми сервира виното? — Той посочи Густа с пръст. — Тя. Тя каза ли ми да внимавам? Не, не ми каза.

Бруно пристъпи към него.

— Аз приготвих храната — изрече спокойно. — Ако ще съдите някого, съдете мен. Ще се радвам да ви дам името и адреса си, въпреки че нямам адвокат.

Настъпи тишина, в която двамата мъже се измерваха с поглед. Ким все още зачервен от гняв, Бруно напълно спокоен.

— О, по дяволите — каза накрая Ким. — Лаура, хайде. Тръгваме си — Той се запъти към паркираната до църквата кола и остави Лаура да го настигне.

— Ужасно съжалявам — притеснено се обърна тя към Густа. — Просто не обича да изглежда глупаво, това е. Беше… — поколеба се — беше ми наистина приятно, да те видя, Бруно.

— Кога се прибираш?

— В Рим ли? След малко.

— Имах предвид в Щатите.

— Другата седмица. Останах възможно най-дълго, но трябва да се прибирам за колежа.

Тя кимна. Тя щеше да отлети, като чучулигите. Проследи ги с поглед да се настаняват в колата, след което колата бързо пое надолу по пътя, към магистралата и към Рим.

 

 

Върнаха се в кухнята, за да разчистят. Дълго време никой не каза нищо. След това Бенедета заяви, че отива в стаята си, за да си почине. Бруно се опита да влезе при нея, но вратата беше заключена.

Наложи му се да изчака до вечерта, когато обслужиха посетителите си и когато къщата утихна, за да говори с нея. Когато почука, не получи отговор, но този път вратата не беше заключена.

Тя седеше пред тоалетката и разресваше дългата си черна коса.

— Върви си — каза, без да се обърне.

Той приседна на края на леглото.

— Исках да ти благодаря. За това, което направи — беше невероятно благородно от твоя страна.

— Прекалено благородно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако наистина те обичах толкова много, нямаше да ти помагам да тръгнеш след друга.

— Ти ме обичаш като приятел — тихо каза той. — Това означава много за мен, Бенедста.

— Нали сме такива — приятели, които правят секс?

— Ти си моят огледален образ, Бенедета. Ние се разбираме. Дори притежаваме един и същи талант. Ако не бях срещнал Лаура, щях да искам да съм с теб, но я срещнах.

— Защо тогава не тръгна след нея?

Той сви рамене.

— Направих каквото можах.

— А, да. Предложи на приятеля й да те съди. Страхотно.

— А какво трябваше да направя?

— Да го удариш. Не ти ли беше ясно? — Тя тропна с крак. — Докарах си сума ти неприятности на главата, само и само да се озовете и двамата отвън и да стане скандал, а ти дори не го удари. Що за италианец си?

— Явно не много добър — измърмори той.

— Трябваше да осъзная, че си плазмодий, още когато пристигна и изобщо не се опита да ме хванеш за задника в кухнята.

Той отвори уста и след това я затвори. Бенедета набираше пара и нямаше да търпи никакви прекъсвания.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Бруно? Menefreghismo.^[2] Тебе наистина не ти пука за нищо друго, освен за готвенето ти. Нито за нея, а пък за мен, това е повече от сигурно.

— Не е вярно — възпротиви се той.

— Така ли? Ти днес изобщо поиска ли от Лаура да те предпочете пред този идиот?

— Не — призна той.

— И защо така?

— Защото щеше да предпочете него.

— Откъде знаеш, след като не си я попитал?

— Погледни ме — безпомощно отвърна Бруно.

— Какво да ти гледам.

— Просто… погледни ме. — Той махна с ръка към собственото си лице в огледалото. — Мъжът, с когото беше… той изглежда добре. Томазо… изглежда добре. Лаура е красива. От къде на къде ще предпочете някой като мен, когато може да е с такъв мъж?

Настъпи кратка тишина, през която Бенедета го гледаше с присвити очи.

— Ти също си красива — добави той със закъснение.

— Благодаря. И защо аз легнах с теб?

— Нямам никаква представа — призна той. — Много се радвам, че го направи, но за мен е пълна загадка.

— Santa Cielo — Бенедета наистина се ядоса и притегли лицето му по-близо до огледалото. — Я ми кажи, Квазимодо, кое точно ти е толкова грозно?

— Ами… — Той махна неясно. — Всичко.

— По-конкретно, ако обичаш.

— Носът ми — измърмори.

— Искаш да кажеш органът, с който работиш? Тайната на твоя успех?

— Когато бях малък, другите деца ми се подиграваха.

— Как например?

— Щели да ме включат като антена, за да гледат мач от Токио.

— Само това ли?

— Носът ми бил толкова дълъг, че нямало да ми се затвори паспортът.

— Ха! Много добре.

— Носът ми бил толкова дълъг, че ако съм си обърнел главата, съм щял да закача другарчето ми по чин… Носът ми бил толкова дълъг, че ако съм кихнел, съм щял да чуя ехо… Носът ми бил толкова дълъг, че ако съм бил овца, съм щял да умра от глад…

— Стига с тоя нос — отсече Бенедета и вдигна ръце. — Носът ти е съвсем нормален римски нос. Друго?

— Дебел съм.

— Не си.

Беше права: изтощителната работа, енергичният секс и здравословната диета на Льо Марш бяха стопили излишните му килограми. Той сви рамене.

— Просто не изглеждам достатъчно добре. Не и за жена като Лаура.

— Искам тогава да ти задам един въпрос.

— Питай.

— Този твой приятел, Томазо. Казваш, че изглеждал достатъчно добре, нали?

— Несъмнено. Жените му се хвърляха на врата.

— Но не може да готви?

— Боже мой, не.

Бенедета вдигна един гребен от тоалетката.

— Това е вълшебна пръчица. Обърни ми сега внимание, защото ти давам шанс да си пожелаеш само едно нещо. Разбираш ли ме?

— Мисля, че, да.

— Ако искаш, може да си пожелаеш да изглеждаш също толкова добре като Томазо — но освен това ще станеш също като Томазо, във всяко едно отношение, начело с готварския талант на Томазо.

Той разбра накъде го води и осъзнаването спря дъха му.

— Е? Само кажи и веднага ще станеш красив и бездарен като Томазо. Нали това искаш? — Тя вдигна гребена в очакване.

— Не! — Той впери поглед в нея. — Ако това означава да не мога да готвя, не искам да съм като никого другиго. Аз съм готвенето.

— Точно така — тихо каза Бенедета. — Това си ти. Затова престани да съжаляваш, че Господ те е направил точно такъв, какъвто искаш да си. — Тя захвърли гребена на тоалетката. — И ако искаш да си с Лаура, иди в Рим и й го кажи. Кажи й го и продължавай да й го казваш, докато разбере.

Той я целуна, прегърна я и я стиска, докато тя остана без дъх.

— Благодаря ти — прошепна. — Благодаря ти за всичко.

— Изчезвай. Върви. И си махни ръцете от циците ми. Вече не са твои.

 

 

На сутринта Бруно стана рано и отиде да тропа на вратата на Хани, крещейки, че си иска микробуса.

— Влез — каза Хани и отвори вратата на хамбара. — И не се притеснявай. Още вчера получих съобщението.

Бруно нямаше време да се чуди какво точно има предвид.

— Оправи ли го? Най-накрая си намерил частите?

— Къде повече, къде по-малко. Естествено, наложи ми се да импровизирам донякъде. — Той го поведе към средата на хамбара, където стоеше някакво странно превозно средство с тялото на Бруновия микробус, с предни колелета на трактор и с вдигащи се фарове на древна „Алфа Ромео“. Вътре, на мястото на кормилото имаше двойка кормилни ръкохватки от мотоциклет. — Може да не изглежда много добре — добави съвсем ненужно Хани, — но според мен ще те закара до Рим. В края на краищата повечето е нанадолнище, нали?