Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (22)

Двадесет и едно

Бруно не каза на Бенедета какво му беше казала майка й. Густа обаче явно беше провела подобен разговор и с дъщеря си, защото Бенедета вече не настояваше да правят любов само навън. Често започна да преспива в неговата стая и въпреки че не демонстрираха отношенията си пред майка й, те се превърнаха, както толкова други неща в италианския живот, в pubbliche bugie е veerita private^[1]; нещо общоприето, за което не се говореше.

Всъщност двамата не обсъждаха дори помежду си негласното приемане на ситуацията от страна на Густа: това, че тя го одобряваше като евентуален зет. Може би ако беше напълно сигурен, че не иска да се ожени за Бенедета, Бруно щеше да каже нещо. Но истината беше, че вече не беше толкова сигурен. „Мога да съм щастлив тук — мислеше си, докато бродеше из полята с нея, докато береше гъби, листа за салата и плодове, докато я гледаше да точи сръчно паста на кухненската маса. — Досега не съм срещал някой със същия дар като моя, да не говорим пък за жена. Луд съм да не се оженя за нея. Двамата ще превърнем osteria-та в известен ресторант, в който ще идват хора от цяла Италия и ще се любим всеки ден, и ще имаме деца, и ще правим всичко онова, което правят щастливите двойки.“

Само да беше Лаура.

Само да беше Лаура тази, която споделяше леглото си с него, която готвеше с него, която беше негова приятелка и любима и, да, чието семейство притежаваше прекрасен малък ресторант насред нищото. Защото колкото и да му беше приятно с Бенедета, истината беше, че сърцето му принадлежеше на момичето с оранжево-червените лунички по раменете. Просто не можеше да стори нищо.

В такива моменти Бруно въздъхваше и се опитваше да спре да мисли за всичко това.

 

 

Отиде при механика Хани, за да разбере как върви ремонтът на микробуса. Не вървеше. Возилото продължаваше да стои на тухлите и Бруно с изненада установи, че колелата са изчезнали.

— Защото преглеждах спирачките и колелата ми пречеха — обясни Хани. — Не се притеснявай. Някъде наоколо са.

Бруно с голямо съмнение огледа купищата ръждясали части, затрупали стените на бараката като боклук, изхвърлен от морския прилив.

— Дали?

— Естествено. Виж какво, не се притеснявай. Оня ден ми се обадиха, че сигурно ще намерят части. Чакам да ми звъннат всеки момент.

Бруно му благодари за усилията и се върна в ресторанта. По пътя забеляза трактор, чието предно стъкло заедно с чистачките удивително приличаше на това на микробуса му. Спря. Сега като се замислеше, микробусът дали изобщо имаше предно стъкло? В сумрака на работилницата не личеше много. Върна се да провери, но Хани вече беше изчезнал и бараката беше заключена. Бруно чак сега се зачуди какво правеше Хани със спирачните дискове, след като спирачките бяха едни от малкото части на микробуса, които работеха прилично. Монтьорът сигурно си имаше някакви съображения, но Бруно изобщо не се сещаше какви може да са.

 

 

Ресторантът на Томазо отново беше пълен, макар и клиентелата му да не беше същата. Храната може да оказваше въздействието си, но вкусът й беше отвратителен и сега двойките, които с мрачна решителност преживяха неговите saltimbocca или padellala di polio, бяха или отчаяни, или просто не ги беше грижа — долнопробни евромутри, с космати гърди, окичени със злато, и младите им любовници с изкуствен загар и групи пияни студенти, търсещи най-краткия път към следващото наркотично опиянение. От време на време се появяваха дори чужденци — сигурен белег за изпадането на „Ил Куоко“ от кулинарната карта на Рим.

По-лошото обаче беше, че финансовият кръвоизлив не беше спрян. Ресторантът беше резервиран за седмици напред, но Томазо беше принуден да купува големи количества дрога от човека на мафията Франко и макар доставките да идваха като по часовник, разходите бяха убийствени.

— Не мога да повярвам, че губим толкова пари — разкрещя се доктор Ферара, когато видя месечния отчет.

— И аз. Виж сега, най-лошото мина и вече си стъпваме на краката — отчаяно каза Томазо. — Просто имай търпение още няколко седмици. Тогава ще има повече туристи.

— Трябва да ида в банката и да уговоря по-голям овърдрафт. Все пак става дума за пенсията ми.

Томазо замълча. Последното, което искаше, беше да разори доктор Ферара, но просто нямаше какво да направи.

— Всичко ще се оправи — обеща. — Само още няколко седмици.

 

 

Ето я и Лаура, крачеща доволно из картината галерия на зашеметяващо красивия Палацо Дория-Памфили, ръка за ръка с красивия си любовник. И двамата слушат аудиогида в слушалките си и въпреки че гидовете им не са в пълен синхрон, двамата си кимат един на друг, когато в уши те им се разкрива поредното полезно късче информация относно безценните експонати. Прекарват доста време пред „Каещата се Магдалена“ на Караваджо, защото в момента Лаура пише окончателното си есе за годината, дисертация, посветена на изкуплението в римския Ренесанс и тази необичайно трагична картина е една от темите й. Забелязват почти невидимата на репродукциите малка сълза отстрани на носа на Магдалена и виното, към което тя гледа сякаш с копнеж, но без да го докосва, обречена може би на вечен пост и изкупление.

Ето я Лаура с приятеля си в супермаркета „Кастрони“. Дните, когато си купуваше „Скипи“ и „Фолгърс“, са отминали отдавна, защото вече се е аклиматизирала и кулинарната носталгия не е сред пороците й. Идва тук веднъж седмично, за да си купи маргарин с ниско съдържание на мазнини, и обезмаслено мляко, тъй като те не се намират на уличните пазари, откъдето иначе пазаруват по настояване на Ким.

— Погледни ги само — мърмори Ким и хвърля отровен поглед към веселите туристи. — Как не разбират, че истинската Италия е отвън?

Говори на италиански, нещо, което прави доста често с нея, макар Лаура да е забелязала, че това се случва най-вече, когато наблизо има други американци.

Ето я Лаура с приятеля си в леглото. Градът изнемогва от жега, но апартаментът е с климатик и телата им се движат в отрепетиран синхрон. Настъпва съвсем лек смут, когато слушалките на Ким се заплитат в косата на Лаура; защото докато прави секс, любовникът й обича да слуша Пучини, а Лаура предпочита тишината. Но косата е разплетена бързо и клатенето продължава гладко.

Тя вече не се чува толкова често с Карлота, тъй като е много заета, но когато й се обади, приятелката й е изненада установява, че Лаура звучи щастливо. Изгубила е донякъде бъбривостта си и е усвоила нещо от италианската представа за bella figura — изкуството да изглеждаш елегантен пред публика, да възпиташ в себе си изискана дистанцираност от несгодите на ежедневието.

 

 

Не оставаше нищо друго, освен да уволни Мари. Томазо се ужасяваше от тази мисъл, но не се сещаше за друга възможност.

Мислеше си, че тя обаче го приема доста спокойно. Изслуша го, без да го прекъсне, и от време на време кимаше, докато той й обясняваше, че иначе просто няма начин „Ил Куоко“ да оцелее. Само заплашително потрепващият й крак издаваше чувствата й.

— Значи казваш, че нямаш пари, за да ми плащаш — каза тя, когато той свърши.

— Накратко, да.

— И не плащаш и на себе си.

— Не съм вземал пари от месеци.

Мари взе решение.

— Добре. Тогава и аз ще работя без пари.

— Сигурна ли си? — Той я изгледа невярващо.

— Щом го казвам, значи е така. Но при две условия.

— Какви?

— Първо, искам дял от печалбата, когато започнем да правим пари. И, второ, искам да прегледам сметките и да видя защо губим толкова много. Ако се наложи, може да направя някакви промени. Щом съм успявала да поддържам това място през всичките тези години, преди ти да дойдеш, значи ще успея и сега.

 

 

Август дойде в Льо Марш като отваряне на гореща фурна. И преди това беше горещо, но сега хората имаха усещането, че са сготвени. Цял месец всички стъпваха бавно и никой не излизаше на следобедна разходка, а къщите в селото затваряха капаците си, сякаш очакваха буря, за да запазят и малкото хлад в дебелите си каменни стени до вечерта, която донасяше малко благодатен хлад.

Галтенезите, които от край време се славеха с любовта си към месните ястия, престанаха да ядат агнешко, ярешко и свинско и преминаха на по-леки летни меса — asino — магарешко, и came di cavallo — конско месо. От тях не можеше да се приготви кой знае какво — понякога магарешкото месо се сушеше като coglioni di asino, а конското се задушаваше с плодове от хвойна и други подправки, които да го омекотят. Бруно даваше всичко от себе си, но просто трябваше да приеме, че това време на годината не беше за велики месни ястия. В замяна на това той се зае да запознава жителите на селото с пищните сладоледи на родния си Рим и с granite — замразените шербети от юга. Имаше известно мърморене, когато сервира първия си десерт, обикновена картонена чашка, пълна с натрошен лед, върху който беше налято кафе mocha, или пък топка сладолед от праскови, които се намираха във всяка градина, но местните скоро откриха колко освежаващи бяха тези десерти и започнаха да ги поглъщат с удоволствие.

В Льо Марш вече идваха туристи — не толкова много, колкото в останалите части на Италия, повечето от тях на път за по-хладните курорти на Анкона и Римини. Ferragosto, петнадесети август, когато Рим излизаше в неофициалната си лятна отпуска, мина и замина, без Бруно да забележи. Едва когато жегата отмина и горите започнаха да се изпълват с чучулиги и дроздове, мигриращи на юг заедно с топлото време, той се спря и си помисли, че Лаура сигурно също си е отишла в Америка и че учението й в Италия е приключило.

И тогава август изведнъж си отиде и работата го притисна отново. Трябваше да се берат плодове от мирта, които след това поднасяше панирани в галета и крем от маскарпоне. Трябваше да се берат боровинки, които след това се превръщаха в сладкиши и шербети. Кестените и лешниците привнасяха сладката си плътност към сосовете за паста и задушените меса. Под клоните на кестеновите дървета бяха опънати бели мрежи, които да улавят всеки преждевременно узрял плод. Цели фамилии се катереха по тях, за да ги берат, или ходеха из редовете на лозята с кошове на гръб и ги пълнеха с грозде, от което след това щяха да направят местното вино.

И Бенедета. Всеки нов дар на природата беше оправдание да излязат из поляните над селото и да правят любов веднага щом напълнеха кошниците си. Както и всяка нощ, след като измиеха чиниите и ги сложеха да се сушат, идваше в тъмата на неговата стая и топлото й тяло се плъзваше тихо в леглото му, докато майка й хъркаше тихо в горната стая.

Гората вече беше пълна с гъби. Рошави мастилени копринки растяха покрай пътеките, а няколко метра по-навътре гъмжеше от пачи крак и масловки. Цариците на гъбите — манатарките пъстрееха между буковете, а още по-великолепната гъба булка се гушеше под чепатите корени на дъбовете по двойки и тройки като яйца в полог. Като отникъде в селото се появиха ловци на трюфели, мълчаливи индивиди, които обръщаха по едно destillato в бара, преди да поемат към гората с кучетата си, привидно нехайни, за да не разбере никой къде смятат да търсят. Бенедета и Бруно не им обръщаха почти никакво внимание. Те си имаха свои тайни места.

Способността й да надушва трюфелите без помощта на куче продължаваше да го удивлява. Обонянието й превъзхождаше с класи неговото, така фино настроено към ароматите и вкусовете на кухнята. Тя обаче беше твърдо решена да го обучи и малко по малко той също започна да различава едва доловимия характерен парфюм, който трюфелите оставяха в неподвижния нощен въздух.

Тези трюфели бяха съвсем различно нещо от летния трюфел, който двамата с Бенедета бяха намерили по-рано през годината. Бледи, големи колкото картофи, гъбите бяха както невероятно пикантни, така и дълбоко опияняващи. Густа и Бенедета ги слагаха във всяко ястие така небрежно, сякаш ръсеха магданоз, и не след дълго Бруно започна да прави същото. Никога нямаше да забрави първия път, когато приготвиха глиган с целина и трюфели: тъмното, почти гранясало месо и наситеният сернист мирис на трюфела се съчетаха във вкус, от който го полазиха тръпки.

Беше наясно, че Бенедета нарочно готви ястия, с които да го обвърже към себе си. Освен трюфелите имаше и robiola di bec — сирене от мляко на бременна биволица, богато на феромони. Имаше миниатюрни diavolesi: сушени на слънце изключително люти чушлета. В ястията с пържени гъби имаше хапки жълта мухоморка — амброзията на боговете, за която се говореше, че е естествен наркотик. Бруно нямаше нищо против. Той правете същото с нея: поднасяше й необикновени gelati, подправени с шафран — деликатните близалца на цвета на минзухара; изтънчени сладкиши от мирта и шоколад; салати от лишеи и дори жълъди от любимите й гори. Това беше игра, която и двамата играеха всеки заради интимното възхищение от вкуса на тялото на другия, и така храната и сексът ставаха една хармонична цялост и не беше възможно да се каже къде свършваше яденето и къде започваше правенето на любов. Бруно вече не ходеше да разпитва за микробуса си. Червеният му преден капак се беше появил на един от камионите, с които товареха маслини, и освен това му се стори, че позна предните си фарове на нечий скутер. Също така забеляза, че веднъж, когато дойде да хапне в osteria-та, механикът Хани не плати нищо, което много развесели Бруно. Нямаше значение: останките на мъртвия микробус бяха рециклирани в живота на селото като повален дънер в гората, върху който израстват пънчушки, или както дяволската гъба израства върху богатата почва на един гроб.

В ресторанта вече идваха съвсем различни туристи, някои чак от Урбино и от Пезаро. Това бяха хора, които се отнасяха сериозно към храната си. Идваха, най-вече за да хапнат сезонните трюфели, и Бруно сервираше чиния след чиния carne al albese — тънки филета сурово говеждо, покрито с целина, пармезан, парчета трюфели и зехтин — и салати от гъби булки, трюфели и картофи. Приготвянето на тези ястия беше елементарно, но тъй като цената на трюфелите надхвърляше двеста евро за килограм, печалбата от тях беше невероятна. От време на време Густа пъхаше в ръцете на Бруно големи пачки банкноти, които той приемаше, без да ги брои.