Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (21)

Двадесет

За доста голяма изненада на Густа новото меню на малката й osteria пожъна голям успех. Тъй като нямаше почти никакъв избор на ястия, на клиентите им се налагаше да опитват и онова, което иначе сигурно биха отхвърлили; и след като го бяха опитали, решаваха, че им харесва. Нещо повече, разправяха и на приятелите си. Само след няколко дни на Густа й се наложи да сложи още няколко маси.

— Всяко чудо за три дни — каза Бенедета на майка си и сви рамене. — След седмица ще им мине.

По обедно време в osteriata-та сякаш се изсипваше цялото село. Работници в жилетки и сини дочени панталони седяха редом със свещеника и доктора. Пуснатите по обед от училище деца се хранеха с родителите си, след което се изнизваха от столовете си и тичаха из целия площад, докато възрастните си приказваха на сянка преди сиестата си. Дори започнаха да пристигат хора с коли и мотоциклети от други села из долината.

Един човек обаче беше неизменно там и обикновено ядеше с приятелите си, и това беше Хавиер. Бруно забеляза, че макар да се държеше приятелски с него и понякога да присядаше на масата му, докато пиеше amaro след обяда, Бенедета никога не се целуваше с него, нито присядаше на коленете му, както правеха другите двойки. Чудеше се какви са отношенията им, но реши, че е по-добре да не разпитва.

Собственикът на миниатюрния трактор Джорджо също идваше често. Един ден Бруно го чу да говори за новите спирачни дискове, които Хани най-после бил сложил на трактора му, и реши, че е време сам да посети монтьора.

Откри микробуса вдигнат на тухли, което сигурно означаваше, че Хани е започнал да работи по него, но механикът започна да увърта.

— Звънях на всички познати, но никой няма такива части. Ще дойдат по някое време, само търпение.

— Няма проблем — каза Бруно. След като вече си беше намерил работа, няколко седмици в повече не означаваха края на света. Освен това селяните говореха, че идели големите жеги и идеята да остане тук в относително прохладните планини може би не беше толкова лоша.

Лятото дойде в Льо Марш внезапно. Бруно беше свикнал с града и с изпепеляващите температури в кухнята. Но зверската влажност тук беше нещо съвсем друго. Талазите палещ въздух се издигаха от равнините право към селото и единствено нощта донасяше хладен полъх от високото. Обядът се поднасяше рано, а вечерята — късно. В кухнята Бенедета работеше по тениска и шорти. Опияняващият мирис на кожата й се смесваше с готварските аромати и разсейваше Бруно. Той стискаше зъби и полагаше всички усилия да не му обръща внимание.

След няколко дни горещата вълна отмина, но се оказа, че е била само предвестник на жегата, която предстоеше. Една сутрин Бруно се събуди внезапно, убеден, че е чул гласа на Бенедета. Заслуша се. Още не се беше съмнало. Сигурно беше сънувал.

— Бруно?

Тя беше. Стоеше в коридора пред малката му стая. За миг в мислите му се прокрадна една шантава идея.

— Искаш ли да дойдеш с мен за гъби? — прошепна тя.

Значи за това беше дошла. Той прогони шантавата идея.

— Разбира се.

— Хайде тогава. След десет минути те чакам долу.

Двамата поеха нагоре в тъмнината, понесли кошници, в които щяха да слагат гъбите.

— Ти сигурна ли си, че има? По това време на годината? — попита Бруно.

— Естествено. Не чак толкова много като през есента. Но ако имаме късмет, ще намерим копринки, смръчкули, пънчушки, свински уши, масловки…

— Добре — прекъсна я той. — Схващам идеята. И не са отровни, нали?

— Някои много приличат на отровните, да. Не бой се. Познавам ги.

Стигнаха гората на зазоряване. Бенедета поведе Бруно към високата пищна трева покрай дърветата, където тъмнозелен кръг с диаметър пет метра растеше сред бледозеленото пасище.

— Gambe secche. Самодивски кръг. Този е доста стар — всяка година мицелът се разпространява и кръгът нараства по малко.

— Яде ли се?

— Не. Но след като веднъж се образува самодивски кръг, в него се настанява ливадната печурка. — Докато говореше, разгръщаше внимателно с пръсти роената трева. — Виж. Ето я печурката — тук й викат Сан Джорджо.

— Защо?

— Защото се появява на Гергьовден, естествено. — Тя откъсна внимателно гъбата и я сложи в кошницата си. — Има и още. Само трябва да се огледаш.

Набраха десетина гъби от самодивския кръг и навлязоха в гората с по една лескова пръчка в ръка, за да отмахват храсталака. След десетина минути Бенедета спря и подуши въздуха.

— Усещаш ли миризмата?

Бруно подуши, но не усети друго, освен влажната миризма на горската почва.

— Там. — Тя излезе на няколко крачки от пътеката и там като каменен кръг от неолита стоеше групичка ниски закръглени гъби.

— Тези са хубави — потвърди Бенедета. — Гледай да не ги изтръгваш с корените, за да не повредим мицела.

— Какви са?

— Царски гъби. Приличат на манатарките, но излизат по-рано от тях.

Бруно откъсна една гъба. Беше по-лека от шоколадовокафявите манатарки, с които беше свикнал в Рим, но притежаваше същия замайващ пикантен аромат.

— И изтръскай спорите на земята — добави Бенедета. — За да пораснат нови.

След като обраха царските гъби, тръгнаха по една еленова пътека и навлязоха още по-навътре в гората.

— Ето още една. — Бруно посочи с пръчката си една висока бледа гъба с точки по гуглата в корените на един бук. В сумрака гъбата сякаш фосфоресцираше.

— Точно тази е отровна. Това е Amanita phalloides. Предполагам се досещаш от формата й защо е наречена така. — Бенедета клекна до гъбата и я откъсна внимателно, увила ръка в парче плат, за да не докосва отровното й месо.

— Защо я береш?

— О, отровните също влизат в работа. С тази тровим плъхове. Други слагаме в лекарствата.

Наблизо имаше един пън, покрит с нагънати черни вълни от гъби. Изглеждаха ужасно неапетитни и Бруно се изненада, когато Бенедета му каза, че били ядливи.

— Я виж тук — извика го тя и отиде до съседния бук. — На това му викаме apartamento — жилищен блок. Най-отдолу има пънчушки, след това пласт свински уши и най-отгоре сярна гъба. Ако не ги оберем, ще унищожат дървото.

Не след дълго стана горещо. И двете кошници бяха пълни, но Бруно се ядосваше, че все така не успява да долови мириса на гъби, който Бенедета проследяваше толкова лесно.

— Можем да се откажем — каза тя и поседна на малка полянка сред мъх и мащерка. — Миризмата вече не е толкова силна.

Бруно седна до нея. Отдолу се виждаше обляното в слънце село. Стълбове дим се издигаха и се дочуваше далечният вой на моторни триони. Бенедета се излегна на тревата.

— Толкова е тихо — каза Бруно.

— Да. Тук не идва никой.

Мирисът на смачканата под телата им мащерка се примесваше с влажния аромат на гъбите в кошницата. Бенедета започна да разкопчава блузата си. На лицето на Бруно сигурно се беше изписала изненада, защото тя добави:

— Ще се попека малко.

— А! Добре. Давай, няма да те гледам. — Той извърна глава. Но продължаваше да я вижда с крайчеца на очите си; очертание с цвят на плът, легнало на топлия мъх. Беше ли се изчервил? И ако беше, откъде имаше толкова кръв, че да нахлуе в лицето и в слабините му едновременно? Той легна и затвори очи.

Изшумоля съблечена дреха. След малко Бенедста се претърколи по корем и пъхна ръка под тениската му.

— Ох. — Бруно отвори очи. На сантиметри от лицето му се полюшваше гърда, зряла като плод, и тези топли, правещи паста ръце галеха бавно стомаха му. — Бенедета. — Гласът му беше дрезгав. — Нали знаеш… Аз само… само…

— Само минаваш оттук? Естествено. Точно затова мога да спя с теб.

— Какво искаш да кажеш? — Той се задъха, защото пръстите се плъзнаха под колана на джинсите му.

— Не е ли ясно? Ако спя с Хавиер, ще трябва да се омъжа за него. Ако спя с някой друг от селото, клюката ще тръгне и ще ме обявят за puttana и вещица. Докато ти… — тя се изправи и съблече останалите си дрехи, преди отново да легне до него и да долепи тяло до негово — няма да кажеш на никого.

— Откъде знаеш? — попита той, докато тя разкопчаваше джинсите му, за да поеме пениса му с двете си ръце.

— Защото нито един път не се опита да ме сграбчиш в кухнята. Даже след като взех да ти слагам от специалните билки в храната.

— Какво си ми слагала…?

Тя се засмя тихо.

— Ти не разбра ли? А си бил голям готвач! — Дългият й крак се преметна през таза му и тя го възседна. Усети влага по стомаха си и осъзна, че е нейната. Тя откъсна стрък мащерка, сдъвка го и се наведе да го целуне. Ароматът нахлу в устата му като вино и хълбоците му се размърдаха нетърпеливо, но бедрата й го бяха обхванали здраво и тя нямаше намерение да му позволи да бърза.

— Кога…? — прошепна той.

— Още първата вечер. Когато усети индийското орехче. — Тя вдигна ръцете му над главата, прикова ги със своите върху тревата и се наведе така, че гърдите й да докосват устните му. Той захапа нежно едното зърно. Беше твърдо и солено като шамфъстък и нейната пот. Бруно изстена.

— Моля те…

Тя се надигна и се нагласи.

— Така ли? — попита тихо и продължи да го дразни. — Или така?

И всичко се превърна в канела и сметана, резене и ягоди, аромат на мащерка и пот, и сладък мед и той се удиви колко абсурдно лесно беше.

 

 

Слязоха към селото в приятелско мълчание. Този следобед, освен pasta con funghi Бенедета сготви и salame da sugo, традиционното сватбено ястие на Ферара: смляно свинско месо, черен дроб и език, задушени в подправки и вино, за което се смяташе, че подсилва потентността на жениха.

На другия ден отидоха да берат fragole di bosco, — диви ягоди, и правиха любов в изоставената овчарска колиба над пасищата с устни все още омазани с ягодов сок. На по-другия излязоха за misticama, диви растения за салата. Бенедета беше непреклонна, че първо трябва да наберат нещо. Предупреди го, че ако някой ги видеше да се прибират с празни кошници, веднага щяха да тръгнат клюки. Затова пълнеха кошниците си с киселец, диво резене, листа от глухарче и лапад, преди изкушението да надделее и двамата да се търкулнат на някоя тиха полянка, прикривани само от дългите перести стъбла на finocchio-то. Бруно я караше да затваря очи и галеше цялото й тяло със стрък резене: когато я целуваше между краката, анасоновият мирис се смесваше с едва доловимия вкус на море. „Всички произлизаме от морето — мислеше си — и това е доказателството, този шепот на океана в най-дълбоките кътчета на тялото.“

На следващия ден бяха диви плодове, на по-следващия взеха пушки и излязоха за зайци. След този лов любенето им беше различно, бързо и бясно, и припряно, под погледите на мъртвите животни с окървавените носове в кошниците.

На следващата сутрин тя отново го събуди много рано, още по здрач, и го отведе в гъста гора, където не бяха ходили дотогава. Не му каза какво търсят, но когато навлязоха дълбоко сред дърветата, го накара да подуши въздуха. Той се подчини.

— Не го ли усещаш? — прошепна тя.

— Не. А ти?

— Да. Ей там.

Той я последва през гъстия храсталак. Тя обръщаше глава на една или друга страна и душеше като куче. Бруно разбра, че каквато и миризма да беше доловила, тя беше ефимерна и скъпоценна, затова мълчеше и не смееше да нарушава съсредоточеността й.

— Ето — прошепна тя. — Помириши пак.

Този път, макар и само за миг, на Бруно му се стори, че я усеща — едва доловим мирис на гнило, почти сексуален.

— Див глиган? — прошепна в отговор.

Бенедета поклати глава и пое, криволичейки между дърветата, свела ниско глава до почвата. Внезапно спря и внимателно започна да разравя земята с пръчката си. Миризмата се усили и натежа в ясния и студен въздух на утрото. Тогава Бенедета извади от корените на дървото малък топчест предмет, наподобяващ съсухрен картоф — tartufo, съвсем малък, все още покрит със земя, излъчващ аромат.

— Алберто ще ни убие, ако разбере — прошепна тя. — Настина не трябва да се берат по това време на годината.

Тя разчупи трюфела и го поднесе към носа му. Ароматът беше опияняващ: секс и мръсни чорапи, и мускус. Бруно усети възбуда и в очите й видя същото. Притегли я към себе си.

След това тя събра малко от семето му в дланта си и го втри в корените на дървото, за да порасне отново скъпоценната гъба на същото място.

 

 

Колкото и да беше дребен, трюфелът предаде омайния си аромат на достатъчно ястия, за да се нахрани цялото село. Бяха поднесени taglierini, задушени в тиган с други гъби като пачи крак и смръчкули и поръсени с малко трюфел. След това ярешка плешка, поднесена в голяма тенджера, в която беше нарязана останалата част от трюфела, заедно с домати, майорана и розмарин. Тази вечер атмосферата над площадчето определено беше приповдигната. Смехът беше по-силен, изпи се повече вино и бе изваден акордеонът. Бруно нямаше представа колко пари прибира Густа за храната — такова нещо като откровен ценоразпис, да не говорим за меню, липсваше, а изискваният от данъчните за всеки дребен бизнес електронен касов апарат прашасваше в ъгъла на кухнята. Видя я обаче да свива големи пачки банкноти и да ги пъха внимателно в джоба си, което говореше, че също с доволна от трюфела.

 

 

Хавиер седеше заедно с няколко приятели. Пиеха по-скоро бира, отколкото вино, и то много бира. Бенедета и Бруно бяха свършили с готвенето и помагаха на Густа да сервира и Бруно забеляза, че при всяка поява на Бенедета откъм масата на Хавиер и приятелите му следваше неприличен смях и бутане на лак ти.

Изведнъж се чу писък. Бруно вдигна поглед. Веднага му стана ясно какво се е случило. Младият фермер току-що беше сграбчил Бенедета за задника. Двамата бяха застинали като скулптури: тя беше отскочила с блеснал от гняв поглед, а той й се присмиваше. Бруно пристъпи със стиснати юмруци. Бенедета го съзря и разбра какво се готви да стори. Моментално вдигна чинията, която държеше, и я разби в главата на Хавиер. Настъпи изумена тишина, след което приятелите на Хавиер започнаха да ръкопляскат и да подсвиркат с уста. Бруно отстъпи, все още стиснал юмруци.

Отначало Хавиер се присъедини неохотно към овациите. След това очи те му проследиха погледа на Бенедета към Бруно и лицето му потъмня.

 

 

Тя дойде в стаята му, след като Густа заспа, и легна до него.

— Бързо съобразяваш — прошепна й той.

— Направих го, защото реших, че ще го удариш.

— Сигурно щях да го ударя.

— Но не трябва. Обещай ми, Бруно. В момента, в който направиш нещо такова, той ще се сбие с теб. И ще те размаже.

— Искаш да ми кажеш, че вече се е досетил ли?

— Сигурно подозира. Но докато няма нищо явно — докато няма нищо черно на бяло, — ще си мисли, че е само клюка.

— Хората говорят, така ли?

— Естествено. По цял ден работим заедно в кухнята — хората щяха да си говорят, даже да бяхме монах и монахиня. Но това е добре за нас, защото тук всеки клюкарства за всекиго и повечето пъти всичко е измислица и затова никой не вярва много-много. И тъй като си казват, че може и да не е вярно, се случва дори да вярват едновременно в две различни неща.

— Като съветниците, дето идват в ресторанта в петък, но ядат fagiolini ли?

— Точно така.

Местният общински съветник беше убеден комунист, както и повечето други провинциални съветници в района. Нямаше обаче комунист наоколо, който да яде месо в петък и всеки петък в кухнята на osteriata-та се лющеше пресен градински боб и грах за вегетариански ястия и паста.

— Но ако Хавиер разбере, ще престане да ти досажда.

— Не, няма — отсече тя. — Познавам го от дете. Освен това не искам той да страда заради теб. Някой ден може да ми се прииска да се омъжа за него.

— Какво? Ти сериозно ли говориш?

— Разбира се. — Тя сложи ръка на гърдите му. — Ти няма да останеш тук завинаги, а аз не възнамерявам да оставам стара мома. Хавиер е добър мъж. Всяка жена би била щастлива да се омъжи за него.

— Аз… — Бруно млъкна. Знаеше, че трябва да й каже, че я обича, че иска да остане с нея завинаги. Но не можеше, защото не беше истина. Помисли си, че тя е най-добрият и най-благородният човек, когото познаваше; обожаваше я, беше красива и сексапилна, беше истински другар и приятел. Но сърцето му вече принадлежеше на друга. Затова каза:

— Прекрасна си, Бенедета.

— Знам. — Тя се качи върху него и отвори устните му с език, както рибарят отваря стридата с ножа си. — Затова, дай да се наслаждаваме, докато можем.

 

 

Смяташе, че са дискретни, но следващия следобед проведе странен разговор с майка й.

Беше настъпила спокойната част на деня, сиестата между обеда и началото на подготовката за вечерята. Бруно четеше. Беше попитал Бенедета дали има записани някакви местни рецепти и тя му беше показала семейните тетрадки — древни готварски книги, писани на ръка, цял куп, някои датиращи от времената преди Обединението^[1], най-старите със страници жълта хартия, трошлива като пергамент. Съчетанията от местни съставки обаче бяха валидни и днес, въпреки че някои от продуктите — като например creste di gallo, петльови гребени, или camosio, месо от дива коза, бяха трудни за намиране.

Също както опитният музикант чете партитурата и чува музиката в главата си, Бруно четеше рецептите и вкусът им изплуваше в съзнанието му. Прелистваше страниците бавно и попиваше идеи, когато Густа влезе в стаята. Държеше в ръка малък буркан.

— А, ето те и теб. Бенедета ми каза, че преглеждаш старите готварски книги. Докъде стигна?

— Гъска задушена в червено вино.

— А, да. Оса in potacchio — рецептата е на прабаба ми. Нарязваш гъската на парчета и я задушаваш на много слаб огън в peperoncini и вино. Точно преди да я сервираш, добавяш малко оцет, за да приглуши тежестта на гъшата мас. — Густа се поколеба. — Всъщност, това ми напомни… Имаш ли малко време? Исках да ти покажа нещо горе на тавана.

Заинтригуваният Бруно я последва. Подозираше, че има нещо общо с Бенедета, но макар да беше спряла пред стаята му и да беше хвърлила многозначителен поглед към разхвърляното му легло, Густа не каза нищо.

Поведе го нагоре по стълбите до самия покрив на къщата. Извади от джоба си стар ключ колкото чаена лъжичка, отвори черната дървена врата и го подбутна навътре.

В мига, в който подуши въздуха. Бруно разбра какво има на тавана. Гледката на десетината и повече дървени бурета с най-различни размери потвърди предположението му. Беше по-малка от acetaia-та, която беше посетил в Модема, но ароматът на балсамов оцет беше все така завладяваш.

— Ето. — Густа отиде при най-голямото буре и остави бурканчето на земята. — Погледни. — Сочеше датата, изрязана на дървото.

Бруно клекна до нея.

— Господи — прошепна, — 1903.

Тя кимна.

— И още не е празно. Това с била зестрата на прабаба ми, същата, която е записала рецептата за гъската. Това буре е започнато от прапрадядо ми, когато тя била още бебе. — Густа почукваше буретата с пръсти. — Това е дъбово, но това малкото е буково… а това с хвойна… кестен… череша. След като оцетът изтече на капки от едно буре, минава в следващото и в следващото и става все по-плътен и поема аромата на различната дървесина. След това известна част се връща в първото буре, заедно с малко ново вино за начало.

От канелката се стичаше слаба струя, плътна като петмез, и падаше в кофата отдолу. Капките не образуваха почти никакви кръгове в гъстата течност.

— Когато се омъжих, това беше и моята зестра — каза тихо Густа. — И когато Бенедета се омъжи, ще бъде нейната. — Не гледаше към него, очите й бяха приковани в бурето, но ръката й намери неговата, взе я и потопи пръста му в плътната лепкава течност. — Хайде, опитай го.

Той облиза пръста си и устата му се изпълни с вкуса — старо вино и мед, и мъзга, и почти лимоновата острота на самия оцет потекоха към стомаха и гърдите му. Задъха се.

— Добър е, нали? — каза тя.

Онемелият Бруно кимна.

— Знаеш ли защо му викат балсамов? Навремето са вярвали, че е балсам, който лекува всичко. Всички болести. — Тя посегна към най-малкото буре, отвори внимателно канелката и наля малко течност в бурканчето. — Даже любовна мъка.