Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Food of Love, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Панайотова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 46гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Syndicate(2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora(2014)
Издание:
Антъни Капела. Ако искаш да си легнеш с мен — сготви ми
Американска. Първо издание
ИК „Кръгозор“, София, 2009
ISBN: 954-771-093-1
История
- —Добавяне
Деветнадесет
Когато Бруно се събуди на следващата сутрин, площадчето беше пусто. Предположи, че всички са махмурлии — музиката беше продължила до късно през нощта, точно както му беше казала дъщерята на Густа. Тогава вратите на църквата се отвориха и жителите на селцето се изсипаха по стълбите и влязоха в кръчмата, където Густа, все още в неделните си одежди, незабавно започна да сипва distillati от бутилки без етикети, а дъщеря й изнесе поднос сладкиши. Бруно си взе и от двете. Питието представляваше огнена прасковена ракия, която нямаше нищо общо с шнапса, а сладките бяха пухкави и ароматни, поръсени със смлени бадеми.
Запознаха го с Джорджо, рошавия младеж, който си сипваше трета ракия. Казаха му, че е дошъл на църква с трактора си и че скоро ще заведе Бруно да докарат микробуса. „Скоро“ се оказа относително понятие. Изтекоха цял час и още доста шнапсове, преди Джорджо да го отведе зад площада, където бе паркиран най-миниатюрният трактор, който Бруно бе виждал някога. Той прогони някакъв помияр от седалката и започна да ръчка лостовете и педалите. В машината едва се намираше място за собственото му тяло: ако махнеше краката си от педалите, те щяха да се влачат по земята, като на голям човек, яхнал детско пони. Натисна бутон и двигателят изплю облак черен дим. Някакъв по-възрастен мъж, поел в обратната посока, се разсмя и се опита да надвика рева на двигателя. Прозвуча като „Хубаво прасенце, Джорджо“. Джорджо се намръщи и не отвърна. Бруно се досети, че вероятно това е тракторът, отговорен за прегазването на вечерята от миналата нощ. Макар да му изглеждаше невероятно. И трикрако прасе щеше да надбяга тази антика.
Бруно и помиярът закрачиха зад трактора, който пое бавно по пътя. За изненада на Бруно обаче тракторът-джудже успя да изтегли мъртвия микробус до селото и возилото му в крайна сметка се озова в някакъв хамбар, побрал утешителен брой други строшени и лишени от половината си части превозни средства, всичките очакващи завръщането на монтьора Хани от братовия му покрив.
— Хани има всичко — отбеляза Джорджо и си сви цигара след добре свършената работа. — Ще те оправи. Да ти кажа само — добави многозначително, — че минаха три месеца, откакто обеща да ми намери спирачни дискове и още чакам. Петнадесет евро, ако обичаш.
Нямаше друг избор, освен да чака. Бруно се върна на площада, където от кухнята на Густа вече се разнасяше ароматът на обяда. Чинии с антипасти бяха сложени по масите на площада, който ненадейно се беше изпълнил с хора — цели семейства, все още в празничните си дрехи за църква и самият свещеник, затъкнал хартиена салфетка в якичката си. Бруно взе стрък цикория и го топна в купата със зехтин и оцет — миниатюрно кръгче aceto balsamico плуваше в средата на златистия зехтин. Удиви се, че и оцетът, и зехтинът бяха от най-качествените, които беше опитвал. За неопитното око селото можеше да изглежда бедно, но селяните определено знаеха как да се хранят. Италианците наричаха това il culto de benessere: да пазиш най-доброто за себе си, да си си сам достатъчен, но да съчетаваш здравия стомах на селянина с изтънченото небце на кардинала.
Пастата беше taglierini, по-тънка и по-продълговата от tagliatelle, пестеливо подправена с чесън и гъби porcini. Бруно отново остана изненадан: сезонът на гъбите още не беше дошъл, но тези без никакво съмнение бяха пресни. Сподели това със семейството, до което седеше, и те кимнаха.
— Важното е да знаеш къде да търсиш — каза му мъжът. — А не са много нещата, които галтенези да не знаят за гъбите.
Галтенези се оказа общото наименование на хората, които живееха из тези планини.
— Виждаш ли ги тези двамата — продължи мъжът и посочи чешещия се в прахта помияр и застаналия наблизо старец с дълъг бастун, който методично унищожаваше огромна купа taglierini. — Това са Алберто и кучето му Пипино. Той е един от най-добрите trifolai в Италия.
Бруно погледна уважително стареца с друго око. Ако тук имаше трюфели, това обясняваше защо местните се хранеха толкова добре и изглеждаха толкова доволни от простия си живот. Един добър trifolan, или ловец на трюфели, можеше да спечели цяло състояние през зимата. А през останалото време можеше да си почива и да се грижи за нивата и градината си.
— Ама най-добрите трюфели не са ли в Пиемонт? — попита Бруно. Въпросът му предизвика искрен смях у сътрапезниците му и още повече смях, когато бе предаден нататък по дългата маса.
Селянинът поклати глава.
— Пиемонтциге имат най-добрия пазар — сподели и се наведе заговорнически — и, естествено, претендират, че онова, което се намира на пазара, идва от техните планини. Ама ако не е Льо Марш, през повечето от сезона пазарът в Алба ще е празен. Колкото до нас, ние сме доволни да продаваме на север. Тук имаме толкова много трюфели, че изобщо няма да им вземем такава цена.
Разговорът бе прекъснат от внезапни крясъци откъм кръчмата. Някакъв дребен териер излетя от вратата, захапал солидно парче месо, подгонен от зачервената и бълваща ругатни Густа. Кикотът на селяните бързо премина в тревога, когато стана ясно, че псето току-що беше избягало с carpetto-то, ярешката плешка, предназначена за секондото.
Настъпи продължително чакане, разнообразявано от спорадичните крясъци откъм къщата. Напрежението в кухнята очевидно се покачваше. Долетя двоен взрив от крясъци, последван от шум на счупено и тишина.
Бруно стана.
— Извинете — каза любезно на сътрапезниците си. — Мисля да помогна.
Мъжът го изгледа сепнато.
— Ти луд ли си? Там има ножове. И, вярвай ми, в това семейство жените са с характер, всички го знаят.
Бруно сви рамене.
— Въпреки това ще видя дали мога да помогна с нещо.
Проправи си път до малката кръчма, а оттам и към кухнята в задната част. Завари Густа и дъщеря й да се гледат злобно над кухненската маса. Очевидно беше влязъл насред някаква свада.
— Извинете — каза тихо Бруно. — Дойдох да видя дали не мога да ви помогна с нещо.
— Няма нужда — извика Густа, развявайки престилка около него. — Иди и седни отвън. — Тя изгледа дъщеря си. — И вземи със себе си и Бенедета.
— Например — продължи Бруно — мислех си дали да не направим остатъците от вчерашната porchetta на кюфтета, докато през това време дъщеря ви направи сос от домати и зехтин, а вие, signora, можете да приготвите малко finocchio fritto.
Настъпи кратка тишина, докато двете жени осмисляха думите му.
— Като стана въпрос за това — обади се най-накрая Бенедета, — останаха ни няколко листа паста от taglierini-те. Можем да направим нещо като vincisgrassi31.
— Нямаме комбайн — тросна се Густа. — Ако трябва да кълцаме цялата тази porchetta на ръка, няма да сме сготвили чак до вечернята.
— Моите уважения, сеньора, но аз работя доста бързо — каза Бруно.
— Ти си мъж — категорично отсече тя, сякаш това от само себе си изключваше както възможността Бруно да е готвач, така и да работи бързо. Бруно се зачуди дали някога изобщо е имало синьор Густа.
— Така е, но…
— Porco Dio! — изкрещя Бенедета. — Може ли да спрем да говорим и да почнем да готвим!
Бруно посегна за нож, дъска за рязане и, тъй като никой не му попречи, отвори отделението за месо, за да извади чинията с остатъците от porchetta-та. Количеството беше доста по-малко, отколкото си мислеше: даже да обереше и последния грам месо от кокалите, изобщо нямаше да стигне, за да нахрани двадесетте или тридесетте гладни селяни, които чакаха отвън.
— Ще ни трябва малко стар хляб — реши. — Ще го накиснем в зехтин и ще го използваме за пълнеж. И подправки, разбира се. Какво имате в градината, синьора?
— Салвия, мащерка, майорана, риган, дафинов лист, босилек…
— И какви зеленчуци?
— Целина, тиквички, грах, домати…
— Донесете колкото има, най-вече целината и zucchini-те. — Докато говореше, почти без да се замисля, ножът му танцуваше над скелета на прасенцето и обираше месото. Видя, че Бенедета погледна за миг ръцете му, очите й се разшириха леко, но не каза нищо. Взе китка домати, все още неоткъснати от клончето, и започна да ги кълца със собствения си нож, без дори да маха дръжките им.
Бруно започна да реже свинското на дребни парчета. Тъй като нямаше нужда да гледа в ръцете си, за да знае какво прави, вместо това гледаше тези на Бенедета. Беше добра, помисли си: сигурно се занимаваше с готвене от години. Ножът й почти не се виждаше, докато режеше стъблата на целината. Осъзна, че Бенедета също не гледа в своите ръце, а в неговите. Тогава, в един и същи момент двамата вдигнаха поглед и очите им се срещнаха.
Ножът на Бруно не пропусна нито един удар, но го прониза шокът на осъзнаването. Все едно гледаше в огледало.
— Ти си левичарка — каза.
— А ти си готвач — сухо отвърна тя.
— Да.
— И какво правиш в Галтена?
— Само минавам.
— Така ли? Пътят дотук не води наникъде другаде.
Той отвори уста и само след миг усети остра болка, когато ножът поряза дълбоко кокалчето му.
— Мамка му!
— До мивката има лепенки — каза Бенедета. Изглеждаше развеселена.
Той проми раната и я уви с лепенка, преди отново да хване ножа.
— Позагубил съм тренинг — измърмори.
— Ясно. Няма значение, ще ни трябва всичкото налично месо, та ако ще да е от пръстите ти.
Бруно се ядоса на себе си за толкова елементарната грешка и закълца още по-бързо. Густа се върна със зеленчуците.
За половин час тримата приготвиха ястие, което при нормални обстоятелства отнемаше четири-пет часа. Докато изпращаше първите чинии към вратата, Бруно призна пред себе си, че това не беше най-доброто му произведение, но поне щеше да го запомни завинаги. Най-вече щеше да запомни начинът, по който бяха работили двамата с Бенедета, в пълно мълчание, но в съвършен синхрон.
Накрая останаха само три чинии и хлапето, което бяха впрегнали да помага при сервирането, докладва, че отвън вече всички се хранят.
— Тези са за нас — каза Густа и си свали престилката. — Хайде да излезем.
Дори да се бяха изнервили от чакането, клиентите не го показваха. Акордеонът отново свиреше и на децата беше позволено да тичат около масата, да дразнят кучетата и приятелчетата си и да се заливат от смях. На главната маса имаше места, но там седеше Хавиер, който не беше докоснал храната в чинията си и с намръщена физиономия чакаше Бенедета. Бруно реши, че ще е по-уместно да седне на масата, от която беше станал преди малко.
— Ти ли сготви това? — поиска да узнае мъжът, с когото беше говорил.
Бруно сви рамене.
— Помогнах малко.
— Не е лошо — отбеляза мъжът, — въпреки че майораната му е малко в повече за моя вкус.
„По дяволите — помисли си Бруно, докато ядеше собствената си порция, — май че е прав. Небцата на тези провинциалисти бяха по-изтънчени от онези в «Темпли».“ Реши да смени темата.
— Какво се е случило със синьор Густа?
— А, избяга. Преди много години, когато Бене беше още момиченце. Казват, че дъщеря му затова се научила да готви толкова добре, защото трябвало да помага на майка си в кръчмата, вместо да ходи на училище. А сега — въздъхна той — ще я изгубим и без друго.
— О? Защо?
— Ти луд ли си? Тя е на двайсет и една, красива е и готви божествено. Няма млад мъж в Галтени, на който да не му се ще да се прибира вечер при нея, колкото и да е опърничава. Рано или късно ще започне да готви на собствения си съпруг, в неговата кухня, и ние останалите няма да видим и трошица. Другото е, че майка й сигурно няма да се справи сама с кръчмата и ще трябва да я затвори. Голяма беда, откъде то и да го погледнеш.
Бруно погледна към масата, където Бенедета седеше до Хавиер.
— Значи Хавиер е избраникът?
Мъжът сви рамене,
— Кой знае? Кучето вие към луната, но лисицата изяжда кокошките. Това, че се влачи подире й като малоумен, не означава, че ще го огрее. Всъщност, май го прави колкото да си плаши съперниците.
Като гледаше внушителната фигура на мълчаливо пъхащия храна в устата си Хавиер, Бруно реши, че тактиката няма как да не е успешна. Но това не го засягаше. Той само минаваше оттук.
В Рим Томазо се взираше в празните стени на апартамента. Вече беше продал всички кухненски пособия на Бруно, собствения си часовник и цифровия фотоапарат. В ресторанта не беше останало никакво вино: само няколко бутилки и почти никакъв тирбушон, с който да ги отвори. Но сметките продължаваха да идват. Не оставаше друго, освен да продаде безценната си колекция от компактдискове, а когато и тези пари свършеха, щеше да се наложи да уволни Мари.
Въздъхна, опакова дисковете в кашон и ги понесе към огромния битпазар Порта Портезе, разпрострял се от Тибър чак до Виале Глориозо. Точно от другата страна на улицата имаше търговец на музика. Томазо остави кашона на сергията.
— Колко даваш за всичките?
Собственикът на сергията разрови колекцията, пълна с вносни японски дискове и редки бутлегове.
— Петстотин — каза накрая. Струваше два пъти повече, но му беше ясно, че собственикът й отчаяно се нуждае от пари.
— Добре — въздъхна Томазо. Собственикът побърза да напъха няколко банкноти в ръката му, сякаш се опасяваше Томазо да не размисли.
Докато крачеше към блока си, Томазо чу шепот от един съседен вход.
— Трева, спийд, хапчета, кока…
Някакво престаряло шотландско хипи обикаляше из пазара и предлагаше дрога, за да финансира отвратителния си порок. Томазо спря. В главата му току-що се беше родила отчаяна идея.
Същата вечер менюто в „Ил Куоко“ бе сведено до една паста и едно-единствено секондо.
В пълно неведение четирите двойки, които представляваха единствените посетители на ресторанта, консумираха своите spagetti carbonara, поръсени не с pecorino romano, а със силно идиосинкратична и откровено непредсказуема смес от сирене и екстази. Онова, което Бруно постигаше чрез кулинарните си умения, Томазо се надяваше да постигне с проста фармацевтика.
Междувременно Бруно най-накрая се беше запознал с механика Хани, който оглеждаше стария му микробус с фенерче и крайно втрещена физиономия.
— Ще почакаш около четири седмици — информира го Хани. — И повече, ако не успея да намеря скоростна кутия.
— Четири седмици. Невъзможно. Какъв е този ремонт четири седмици?
— Проблемът е в това, че вече не се произвеждат. — Хани сви рамене. — Също като да чакаш за трансплантация. Някое друго возило трябва да умре и да си даде частите, за да бъде ремонтирано твоето.
Бруно се ужаси.
— И колко ще струва?
Хани пак сви рамене.
— Откъде да знам? Може да е сто, може и петстотин. Ще видим какво ще дойде.
Резултатът от експеримента надхвърли очакванията на Томазо. Атмосферата в „Ил Куоко“ отново беше изпълнена със страсти. Вярно, беше и малко по-анархистична от преди. От четирите двойки една се опитваше да се убие взаимно, а една жена танцуваше много бавно полугола върху бара, докато партньорът й не се виждаше никакъв. Но всички се забавляваха и никой не можеше да го оспори.
— Така готвим заек в Рим — каза Бруно. — Малко салвия, малко розмарин, след което го задушаваме във виното.
— Интересно — отвърна Бенедета. — Но неправилно. В Льо Марш първо напълваме заека с пиперки, pancetta и черен дроб и докато го задушаваме, откриваме капака ето така. — Тя се пресегна и отмести капака на Бруновата тенджера. — Така сосът се сгъстява. — Тя го гледаше предизвикателно.
Бруно въздъхна. Планът му да помоли Густа да го вземе на работа, докато чака Хани да намери необходимите части, се оказваше по-труден за изпълнение, отколкото беше предполагал. Густа беше настояла да го изпитат, а Бенедета на свой ред го беше накарала да покаже, че може да готви местните ястия по местния начин — което, разбира се, означаваше по нейния начин.
— Е — предложи миролюбиво, — можем да приложим известно творчество.
— Какво искаш да кажеш с това творчество? — подозрително попита Бенедета.
— Вместо да пълним заека с пиперки, можем да напълним пиперките със заек.
Густа се разсмя.
— Ти шегуваш ли се? Клиентите ни ще вдигнат революция, ако им предложим такава измишльотина.
Бруно не каза нищо. Гледаше Бенедета.
— Интересна идея — бавно каза тя.
— Първо можем да изпечем пиперките, след това ще прибавим малко лимонова кора към месото…
Густа се ужаси.
— Това пък защо, за Бога?
— За да балансира сладостта на печените пиперки — обясни Бруно. — Виждам, че наоколо расте доста serpillo. Можем да сложим и от него.
— О, я вие двамата гответе каквото си щете. — Густа ядосано вдигна ръце. — Аз имам да обслужвам клиенти.
* * *
Докато Бруно приготвяше пълнените пиперки, Бенедета правеше паста. Но и двамата скришно гледаха какво прави другият.
— Имаш ли карамфил? — любезно попита Бруно.
— Да. В шкафа. Но не слагай.
— Само две пъпки…
— … Ще убият деликатния вкус на serpillo-то. — Тя го изгледа.
— Или ще го допълнят.
— Тц. Прекалено много подправки — отсече Бенедета.
Бруно въздъхна.
— Може ли тогава малко индийско орехче?
Пауза.
— Една щипка, не повече.
Бенедета продължи да го наблюдава с подозрение, докато той стържеше орехчето над заешкото месо. Посланието беше ясно: това беше нейната кухня и тук командваше тя. Бруно отново въздъхна. Не беше срещал толкова упорита по отношение на готвенето личност от Ален Дюфре насам.
— Защо тогава каза, че индийското орехче правело хората щастливи? — попита с надеждата, че един непринуден разговор ще разчупи леда.
— Защото е така — бе лаконична тя. — Точно както резенето отпуска хората, а кардамонът е добър за храносмилането, индийското орехче кара хората да танцуват.
Звучеше като някакво бабешко суеверие.
— Досега не съм го чувал — измърмори Бруно.
— А, да, и в такъв случай не може да е вярно, така ли? — тонът й беше леден. Бенедета удряше тестото с юмруци в бърз една втора такт, който оставяше дълбоки следи в сместа. Бруно се замисли, че колкото да беше кльощава, нямаше желание да влиза в спор с нея и затова мълчаливо се захвана с готвенето.
Наложи се обаче да признае, че досега не е виждал някой да прави паста така. Докато разточваше sfoglia-та, листа тесто, тя почти не гледаше в ръцете си, но той беше толкова тънък и равномерен, че повърхността на дървената маса прозираше през него.
Бруно не се сдържа.
— Как го правиш толкова тънко?
— С практика. — След това омекна и добави: — Освен това имам правилните ръце.
— Какви са правилните ръце?
— Ето. — Тя протегна ръцете си към него. Бяха топли, почти горещи. — Хубавата паста не става със студени ръце. Това е тайната. Затова ям много pepperoncino. Така ръцете ми са топли.
Бруно отвори уста, за да отбележи, че едва ли това е причината ръцете й да са топли, но побърза да я затвори. Тъкмо се бяха разговорили нормално и нямаше смисъл отново да се карат.
Бенедета беше вперила настойчив поглед в ръцете си. Бруно осъзна, че продължава да ги държи и ги пусна внезапно.
Бенедета се захвана отново с пастата. Но за миг по лицето й пробяга мимолетна усмивка.
След като свърши с точенето, Бенедета наряза грубо листа на maltagliati, произволни форми, традиционно приготвяни от останало тесто. След това натисна всяко парче върху странно приспособление от дълга твърда тел, наподобяващо гребен.
— Това какво е? — попита Бруно.
— Pettine.
— За какво служи?
— В Рим нямате ли такива? — изненада се тя. — Не знам. Може би, за да става пастата по-грапава.
Той кимна. Сега разбираше принципа: грапавините, оставяни от гребена, увеличаваха повърхността на тънката паста и така тя задържаше по-добре гъстия сос.
— В Романя и в Абрузо също ли ги използват? — попита.
— Не знам.
— Като ходиш по други места, не ядеш ли?
Тя не отговори.
— Ти май никога не си излизала от Льо Марш — досети се Бруно.
— За какво ми е?
Въпросът беше добър. Той промени темата.
— Каква паста правиш?
— Pasta con funghi.
Бенедета извади от килера тава с някакви странни заоблени червеникавокафяви гъби. Въздухът веднага се изпълни с аромата на гнили листа и разложение и малко напомни на Бруно за мириса на вътрешности в родните му римски ястия.
— Колко вида гъби готвиш? — попита.
— О, стотици. Зависи какво намеря в гората.
— Сама ли ги береш?
— Естествено.
Когато ароматът на гъбите се съчета с този на разтопеното масло и чесъна в тигана, ноздрите на Бруно пламнаха. И не само ноздрите. Той раздвижи кръвта му и събуди едно усещане, заспало от дълго време.
— Казват, че били афродизиак. — Бенедета сякаш четеше мислите му. — Разбира се, това са бабешки суеверия.
— Разбира се.
Дали си въобразяваше, или Бенедета го изгледа направо със съжаление?
Но тази игра беше за двама. Отмъщението на Бруно бе десертът.
По отношение на чистата показност нищо не може да бие един засукан десерт. Без да й иска позволение, той забърка съставките. Яйца. Захар. Сметана. Тесто. Голяма купа боровинки и други плодове от градината.
Първо разтопи захарта на карамел под формата на деликатни салатни купички. След това приготви меренгите, в които облицова по една изпечена праскова. На мястото на костилките беше сложил желе от боровинки, примесено с парчета плодове. Истински десерт тип Ален Дюфре — виртуозен, пищен и абсолютно екстравагантен.
— Внимавай — каза Бенедета, след като той свърши, — не е нужно клиентите ни да си мислят, че сме станали тежкарско заведение.
— Няма да си мислят така, когато го опитат.
— Тукашните хора са с доста високи очаквания — отсече тя.
— Не са вкусвали нищо подобно, уверявам те.
— Хм. — Тя се промъкна покрай него, за да вземе телта за разбиване. — Извинявай.
Очите им се срещнаха. За миг Бруно се обърка от онова, което видя. „Караме ли се? — зачуди се. — Или флиртуваме?“
Избра директния подход.
— От колко време ходиш с Хавиер? — попита небрежно, докато почистваше работната си маса.
Но Бенедета, която внимателно режеше салам за антипастото, не се остави толкова лесно да бъде подведена.
— Кой ти каза, че ходя с Хавиер?
— Един от селото.
— Тук хората обичат да клюкарстват.
— Всъщност идеята не допадаше особено на информатора ми. Каза, че скоро ще готвиш само на съпруга си, вместо на цялото село.
— Тук хората също обичат да се грижат за стомасите си. — Тя се пресегна покрай него за тиган. Бюстът й за миг докосна рамото му. Той се изчерви и се отдръпна възможно най-назад. Бенедета, изглежда, не забеляза.
„Това е малка кухня — каза си твърдо. — Ако ще работиш тук — а нека не се лъжем, трябва да работиш тук, тъй като за тракторист никакъв не те бива, — просто ще трябва да запазиш професионални отношения с колежката си.“
В Рим Лаура вече не плаче нощем. Ходи по концерти с Ким; камерни сбирки за малцина избрани, провеждани в салоните на бароковите палати. Но понякога в антрактите тайно вади мобилния си телефон — мобилният телефон, който вече не свири нито Род Стюарт, нито Ерик Клептън, а Вивалди — и преравя съобщенията, докато стига до онова, което препрочита за стотен път:
„Вземете едно американско момиче с кожа с цвят на мед и лунички като оранжево-червен лют пипер по раменете.
Напълнете я с аромати, с босилек и домати, и борови семена, и магданоз.
Затоплете я нежно с ръце няколко часа, обръщайте от време на време и консумирайте с вино и смях, направо от чинията.
Но за съжаление една от съставките липсва. Може би утре?“
Тогава позволява на една сълза да се отрони безмълвно по бузата й, докато стигне ъгъла на устните й, откъдето тя я облизва несъзнателно, солена, ефимерна и безвкусна.