Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (2)

Едно

„Италианското меню е един раздвижен низ от усещания, в който хрупкавото се сменя с мекото и еластичното, пикантното с неутралното, необичайното с обикновеното, сложното с простото…“

Марчела Хазан, „Основи на класическата италианска кухня“

На една уличка близо до „Виале Глориозо“ в римския квартал „Трастевере“ има бар, познат на редовните си посетители просто като „При Дженаро“. Ако трябва да сме точни, това не е кой знае какъв бар, тъй като по размери и форма е почти колкото гараж за малка кола, но туристът, който минава оттам, ще забележи, че отвън има място за две масички и няколко нееднакви стола, улавящи лъчите на утринното слънце, докато пък любителят на кафето ще забележи, че вътре на поцинкования плот на бара има място за една голяма блестяща „Гаджия 6000“ — „Харли Дейвидсън“ на машините за еспресо. Зад стария поцинкован плот има място и за Дженаро, смятан от приятелите си за най-великия barista в цял Рим и освен това за много свестен тип.

Която именно бе причината в една прекрасна пролетна утрин двадесет и осем годишният Томазо Маси и приятелите му Винсент и Систо да седят в бара, да пият ristretti, да спорят за любовта, да чакат cornetti-те да пристигнат от хлебарницата и изобщо да се размотават при Дженаро, преди да скочат на мотоциклетите си „Веспа“, за да се разотидат по най-различните ресторанти из града, в които работеха. Едно ristretto се прави със същото количество смляно кафе като нормалното еспресо, но с половината вода и тъй като кафетата на Дженаро сами по себе си изобщо не бяха нормални, а представляваха чист адреналин, и тъй като и тримата младежи бяха във всеки случай доста темпераментни, разговорът беше оживен. Дженаро вече на няколко пъти им беше направил забележка да не говорят един през друг, или както биха казали римляните — parlare ’nu strunzo ’a vota — да казват само по една глупост, то един по един.

Необичайната сила на Дженаровото ristretto се дължеше на това, че беше наточил двата камъка на гаджията като бръсначи, натъпкваше смляното от тях кафе в цедката, докато стане твърдо като цимент, след което покачваше налягането в огромната машина и изчакваше манометърът да покаже шест килограма на квадратен сантиметър, преди в крайна сметка да позволи на парата да се вреже в пресованото кафе. След всичко това нещото, което излизаше от цедката, почти не приличаше на течност — беше червеникавокафява гъста тиня, точеща се като мед от нож, с кестенява crema и сладникав мазен вкус, който не искаше захар, а само глътка минерална вода и хапка поръсено с пудра захар cornetto, стига да бяха дошли от пекарната, разбира се. Дженаро обичаше машината, както войник обича пушката си, и посвещаваше повече време на нейното разглобяване и почистване, отколкото на правенето на кафе. Целта му беше да постигне налягане от осем килограма на квадратен сантиметър, доста над обхвата на манометъра, и да направи ristretto толкова гъсто, че да се маже като мармалад. Томазо тайно вярваше, че дори опитът за подобно постижение си е жив риск гаджията да експлодира и да отнесе всички тях със себе си, но уважаваше амбицията на приятеля си и усърдието, с което й се беше посветил, и затова не казваше нищо. В крайна сметка бе напълно очевидно, че не може да си велик barista, без да поемаш никакви рискове.

Разговорът тази сутрин се въртеше около любовта, но и около футбола. Винсент, който наскоро се беше сгодил, търпеливо слушаше Систо, комуто идеята да се ограничиш само с една жена се струваше откачена.

— Днес може да си мислиш, че си намерил най-добрата жена на света, ама утре… — Систо се почука с пръсти по брадичката — кой знае?

— Виж сега — обясняваше Винсент спокойно или поне толкова спокойно, колкото можеше, — откога си фен на „Лацио“?

— Цял живот бе, идиот такъв.

— Да, но „Рома“… — Винсент се поколеба. Щеше да каже „са по-добри“, но нямаше смисъл да обръща приятелския разговор за жени в смъртна схватка — се представят по-добре, довърши дипломатично.

— Този сезон. Засега. Е, и?

— Но ти не си станал фен на „Рома“.

— Е un altro paio di maniche, cazzo^[1]. Това е съвсем друга работа, тъпако. Човек не си сменя отбора.

— Точно така. А защо не го прави? Защото вече си го избрал и си му верен.

Систо замълча за момент и Винсент тържествуващо се обърна към Дженаро да поръча още едно ristretto. В този момент Систо лукаво отвърна:

— Да, ама да си Laziale не е като да си верен на една жена. То е като да имаш десетки жени, защото всяка година отборът е съставен от различни хора. Което значи, че говориш глупости, както обикновено.

Томазо, който дотогава не участваше в спора, измърмори:

— Истинската причина Винсент и Лучия да се сгодят, е, че тя му казала, че повече няма да спи с него, ако не го направят.

Реакцията на приятелите му на тази поверителна информация беше любопитна. Винсент, който все пак беше я споделил на Томазо като абсолютна тайна, се ядоса, след което се засрами, а след това — когато осъзна, че Систо направо му завижда — си придаде самодоволен вид.

— Така е — сви рамене. — Лучия иска да е девствена, като се оженим, като майка си. И затова трябваше да спрем да се чукаме до годежа.

Очевидно нелогичното изявление на Винсент не предизвика никакъв коментар от страна на приятелите му. В страна, където фанатично ревностният католицизъм бе останал само едно поколение назад, всички познаваха поне толкова степени на девственост при девойката, колкото имаше и при зехтина — който, разбира се, се делеше на екстрадевствен (първо студено пресоване), свръхфин девствен (второ пресоване), екстрафин девствен и така надолу до още десетина и повече степени на девственост и почти девственост, преди накрая да достигне до толкова неописуем разврат, че го именуваха просто „чист“ и съответно годен само за износ и за сипване в кандила.

— Но сега поне ми дава — добави той. — Спя с най-красивото момиче в Рим, което ме обожава, и ще се оженим, и ще си имаме свой дом. Какво по-хубаво?

— И Томазо е така — отбеляза Систо. — Но не се жени.

— Томазо спи с туристки.

Томазо скромно сви рамене.

— Аз какво да направя, че хубавите чужденки ми налитат като мухи на мед?

Този дружески разговор бе прекъснат от пристигането на cornetti-те, поднос с дребни кроасани, наръсени с пудра захар, които от своя страна станаха повод за още едно кафе преди работа. Докато Дженаро продухваше тръбите на любимата си гаджия, за да е в пълна готовност, Томазо бе сръган яко в ребрата от Систо, който кимаше многозначително към прозореца.

По улицата вървеше девойка. Слънчевите й очила бяха закичени на главата й сред разюздан облак от руси къдрици, които заедно с джинсите три четвърти, раницата през рамо и простата тениска я издаваха моментално като чужденка, дори да не се броеше пътеводителят, озаглавен „Четиридесет бележити стенописа от Късния Ренесанс“, който държеше отворен в ръка.

— Туристка? — обнадежди се Систо.

Томазо поклати глава.

— Студентка.

— Откъде разбрахте, маестро?

— Раницата й е пълна с книги.

— Псст! Biondina! Bona! — извика Систо. — Ей! Русичката! Страшна си!

Томазо го перна дружески.

— Не така бе, идиот. Просто се дръж приятелски.

На Систо му се стори озадачаващо, че момиче, имащо рядкото щастие да е русо и привлекателно, изобщо не се е впечатлило от това, че въпросният факт му е бил посочен, но реши да се остави на по-опитния си приятел и млъкна.

— Идва насам — отбеляза Винсент.

Момичето пресече улицата и спря нерешително пред бара, очевидно незабелязващо възхитените погледи на тримата младежи. След това издърпа стол, остави раницата си на масата, седна и постави изящните си крака на съседния стол.

— Със сигурност е чужденка — тъжно се обади Винсент. Тъй като всеки италианец знае, че пиенето на кафе, седнал на маса, е вредно за храносмилането, поради което се наказва с тройно по-висока цена, отколкото това на бара. — Само почакай. Сега ще поиска капучино.

Дженаро, който наблюдаваше съсредоточено манометъра на гаджията, изсумтя подигравателно. На нито един barista на място няма да му хрумне да сервира капучино след десет сутринта, както и на никой готвач няма да му мине през ум да поднесе овесени ядки за обяд.

— Buongiorno — извика момичето през отворената врата. Приятен глас, помисли си Томазо и й се усмихна окуражаващо. Зад него Винсент и Систо правеха същото. Само Дженаро зад поцинкования плот запази свъсената си подозрителност.

— ’giorno — отвърна неприветливо.

— Latte macchiato, per favore, lungo e ben caldo.

Настъпи мълчание, през което време barista осмисли репликата й. Въпреки че младата дама беше проговорила на италиански, произходът й бе ясен колкото от поръчката, толкова и от акцента. Latte macchiato — мляко със съвсем малко кафе, но сервирано в lungo, голяма чаша, и ben caldo — горещо, — за да се пие бавно, а не да се налее в гърлото на няколко бързи глътки, като хората. Несъмнено беше американка. Както и да е, поръчката й всъщност по никакъв начин не нарушаваше благоприличието — не беше поискала нито еспресо със сметана, нито безкофеиново, нито лешников сироп, нито обезмаслено мляко, — затова сви рамене и посегна към двойната цедка на гаджията, докато тримата младежи се опитваха да изглеждат възможно най-хубави.

Момичето не им обърна внимание. Извади карта и я сравни леко озадачено със страница от пътеводителя. В чантата й иззвъня телефон: тя го извади и започна разговор, който мъжете вътре не чуваха. Когато Дженаро сметна macchiato-то си достойно за сервиране, настъпи боричкане кой да го отнесе на момичето и Томазо спечели без усилия. Взе и един от ситните cornetti на Дженаро, сложи го на табличка, поднесе го усмихнат на момичето и измърмори: „От бара.“ То обаче беше погълнато от разговора и благодарствената усмивка беше твърде мимолетна. Но Томазо успя да забележи очите й — сиви очи — ясни и безгрижни, с цвета на люспите на лаврак.

 

 

Всъщност Лаура Патерсън беше доста угрижена, или поне толкова угрижена, колкото може да е едно двадесет и четири годишно американско момиче в Рим в една прекрасна пролетна сутрин, което именно бе причината да е доволна, че се обажда точно приятелката й италианка Карлота. Карлота работеше за някакво списание „Стоци“ в Милано. Именно приятелството им от колежа бе и една от причините Лаура да дойде в Италия.

— Pronto. — В Италия е нормално телефонът да се вдига с „Готово!“, но причините за това вече не са известни на никого.

— Лаура. Аз съм. Какво правиш?

— О, здрасти, Карлота. Ами, издирвам „Санта Чечилия“, май. Разполагала с някои доста елегантни стенописи от Кавалини. Само че „Санта Чечилия“ очевидно не желае да я открия, така че седнах да пия кафе.

Карлота пропусна въпросната безсмислица покрай ушите си и премина направо на въпроса.

— А миналата нощ? Какво стана с новото гадже?

— Ами… не беше зле — отвърна Лаура с интонация, от която ставаше ясно, че изобщо не е било добре. Трябваше да замаже малко нещата, тъй като въпросното гадже беше приятел на приятел на брата на Карлота. — Този… Паоло е симпатичен и разбира от архитектура… — от другата страна на телефона Карлота изсумтя насмешливо — и ме заведе в много хубав ресторант до Вила Боргезе.

— Ти как беше облечена?

— М-м — с червен потник и черен панталон.

— Сако?

— Без сако. Тук е горещо.

От другата страна се чу шумна въздишка. Също като всички останали италианки Карлота смяташе, че всеки, който обижда модата, следва да вини единствено себе си за всички сполетели го вследствие на това престъпление бедствия. — С маратонки ли беше? — настоя подозрително.

— Естествено, че бях с маратонки. Карлота, отплесваш темата. Както и да е, тъкмо ти разправях, че яденето беше добро. Аз си взех паста^[2] със сепия и нещо много вкусно е агнешко.

— Друго?

— Нищо. Кафе.

— А после? — нетърпеливо попита Карлота. — После какво стана?

— Уф. После тръгнахме да се разходим около Джардино ди Лаго и той ми скочи. Буквално, защото имаше известно несъответствие между неговата височина и моята, което означаваше, че действително трябваше да се оттласква, за да си навре езика, където му се ще. След това, естествено, се опита да ме вкара в леглото — е не точно в леглото, понеже още живеел при техните, което означаваше, че легло като такова не се предлага, но затова пък се опита да ме вкара в храстите. И преди да ми кажеш каквото и да било, изобщо не смятам, че със сако щеше да има някаква разлика.

Поредната въздишка.

— Ще се виждате ли отново?

— Не. Карлота, честно, благодаря ти, че ме запозна и за всичко, но мисля, че ми писна от италианци. Просто прекаляват с манията си за секс и освен това са… ами, недодялани. Това ми е четвъртият пореден провал. Май ще се наложи за известно време да се върна към американците.

Карлота се ужаси.

— Cara, да дойдеш в Рим и да излизаш с американци е като да отидеш на Пиаца ди Спаня и да ядеш в „Макдоналдс“.

— Някои от нас оня ден точно това направиха — призна Лаура. — Беше забавно.

От другата страна се чу отегчена въздишка.

— Представи си само що за загуба ще е тази година в Италия, ако излизаш с мъже, дето си ги имаш и вкъщи.

— Представи си то за загуба ще е, ако излизам с вманиачени италиански изнасилвачи, дето живеят с майките си.

— Просто не си попаднала, на какъвто трябва. Виж моето последно гадже, Филипо беше чувствен любовник. Внимателен, изобретателен, бавен, страстен…

— И понастоящем, поне доколкото ми спомена, работещ в ресторант в ски-курорт, точно местонахождение неизвестно.

— Вярно, но докато беше, си го биваше. Това им е хубавото на готвачите. Знаят как да си използват ръцете. Сигурно защото непрекъснато режат и кълцат. Стават сръчни.

— М-м-м — замислено изрече Лаура. — Признавам си, един сръчен ще ми дойде добре.

— Ами тогава, cara, преди да излезеш с някого, просто трябва да си сигурна, че може да готви — отвърна решително Карлота и снижи глас. — Ще ти кажа още нещо за Филипо. Обичаше да опитва всичко, което готвеше, ако разбираш какво имам предвид.

Лаура се разсмя. Смехът й бе забележително неприличен и проникна във вътрешността на бара на Дженаро, при което младежите вдигнаха одобрителни погледи от cornetti-те си.

— Освен това, предполагам, че като готвач е имал страхотен усет за момента?

— Точно така. И никога не бързаше. Нали знаеш как обичаме да ядем ние италианците — поне десетина ястия.

— Но всичките са малки порции — подразни я Лаура.

— Да, ама ми повярвай, накрая не можеш да сложиш и хапка повече в уста.

Колкото и Лаура да продължаваше да се шегува, дълбоко в себе си нямаше как да не признае, че приятелката й сигурно е права. Някой изобретателен, който разбира вкуса и консистенцията, който умее да съчетава съставките, за да достави чувствена наслада… де да беше срещнала някой такъв в Италия.

— Е, виж — тъкмо казваше Карлота. — Не вярвам да е много трудно. В Рим е пълно е ресторанти. Логично е да е пълно и с готвачи.

— Сигурно.

— Слушай сега, ще ти кажа още какво правеше Филипо…

Преди да затвори, Лаура полу на шега, полу на сериозно обеща на приятелката си отсега да излиза само и само с мъже, които различават беарнеза от бешамела.

 

 

Томазо беше размислил и беше решил да заговори американката. Кой можеше да устои на такъв смях? Както Винсент спомена, много му вървеше с туристките, които явно се разтапяха, като зърнеха мъжествената му красива физиономия и буйните му ситни къдрици. Не че и римлянките не се разтапяха, ама те имаха склонност след това да го карат да се запознава с родителите им. С чужденките не беше толкова сложно.

Изчакваше подходящия момент. Американката продължаваше да говори по телефона и от време на време отпиваше от macchiato-то си — нищо чудно, че го искаше горещо, — докато в един момент Томазо с въздишка осъзна, че е време да тръгва. И без това вече закъсняваше за ресторанта. Плесна няколко монети на бара и махна за довиждане на Дженаро. Скутерът му беше паркиран отвън, точно до масата на момичето и докато клякаше да го отключи, Томазо се позабави, за да се порадва за последно на изящните меднокафяви глезени на стола отсреща.

— Значи, повече никакви италианци. Освен ако не умеят да готвят — казваше тя. — Отсега нататък няма да излизам с никой, който не фигурира в „Пътеводител на добрата храна“.

Томазо наостри уши.

Тя посегна към чашата си за последните пенести остатъци от млякото с кафе, обра ги с пръст и го облиза.

— О, Боже, това кафе е фантастично. Чакай малко. Да?

Неспособен да се сдържи, Томазо я беше потупал по рамото.

— Извинявайте, че ви прекъсвам разговора — започна на най-добрия си английски. — Просто исках да ви кажа, че красотата ви ми сломи сърцето.

Тя се усмихна одобрително, но и малко предпазливо. Но все пак отвърна дружелюбно:

— Vatte a fa’u’ giro, a fessa ’е mammata — фразата, която първото й италианско гадже и беше казало да употребява винаги, когато й правят комплимент, физиономията на Томазо провисна.

— Добре, добре — отдръпна се и преметна крак върху скутера.

Лаура го изгледа, след което прехвърли вниманието си към Карлота.

— Кой беше? — полюбопитства приятелката й.

— Някакъв младеж.

— Лаура — започна внимателно приятелката й, — според теб какво мислиш му каза?

Което и бе откритието на Лаура, че всъщност е казвала на младите римляни на съвършен идиоматичен италиански да пикаят обратно в отворите на майките си, от които са се появили.

— О — каза Лаура. — Олеле. Срамота. Беше доста сладък, де. Но вече май няма значение. Освен това отсега нататък ще се пазя за някой, който може да готви.