Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (18)

Седемнадесет

На другия ден Лаура се върна в кабинета на теолога и пак остави документите си на бюрото. Този път обаче извади и плик, съдържащ триста евро, който остави до тях.

Теологът дори не погледна плика. За един ужасен миг Лаура реши, че е направила страшна грешка. Но когато той отново изчете уверението й, то като по чудо вече изглеждаше съвършено приемливо. Много бързо се намери заместваща residenza, която също толкова скоростно биде подпечатана. По време на цялата процедура bustarella-та лежеше на бюрото, демонстративно пренебрегвана, и продължи все така да лежи, дори докато отпращаха Лаура да си ходи.

Лаура беше обзета от странна веселост. Когато най-накрая беше извадила bustarella-та от чантата си, сърцето й биеше като камбана. Когато я беше оставила на бюрото, се почувства все едно си ляга с нов любовник. Най-накрая се почувства автентична италианка.

Втурна се обратно към Виале Глориозо.

— А, Лаура — каза Томазо, като я видя. — Радвам се, че дойде. Искам да поговорим за нещо.

— Бруно тук ли е? — попита го тя.

— Не. Защо?

— Ти защо мислиш? — прошепна тя, впи устни в неговите и пъхна ръка под ризата му.

Ако имаше нещо, срещу което Томазо да няма нищо против, то беше бързият, непретенциозен секс.

— О-о-о — каза дълбокомислено. След няколко минути — Оха. — И след още няколко минути — Уха.

 

 

— За какво искаше да говорим? — попита Лаура, след като свършиха и лежаха на леглото след купчина омотани чаршафи и съблечени дрехи.

Томазо неясно защо имаше чувството, че е по-добре такива разговори да се водят преди див, темпераментен секс, а не след него, но реши, че честта го задължава да се възползва от случая.

— Работата е — започна и спря. Как да й го каже? — Работата е същата като яденето. Когато всеки ден в продължение на два месеца ядеш само телешко, накрая си готов за малко агнешко. Което не означава, че телешкото е лошо — побърза да я увери. — Телешкото е страхотно. Всъщност незабравимо. Но най-накрая му свършва времето.

— Искаш да кажеш като сезоните ли? — неразбиращо попита Лаура.

— Точно така. Сезонът на телешкото се сменя със сезона на агнешкото. Е, всъщност сезон на телешкото няма, но пък на агнешкото има и той свършва и след това идва време за нещо различно. Например дивеч.

— Значи ще свалиш агнешкото от менюто и ще включиш дивеч, така ли?

— Точно така.

— И какви ястия от дивеч ще готвиш в ресторанта?

— А! — Томазо видя проблема. — Нямах предвид ресторанта. Имах предвид нас.

— За нас?

— Да. — Той сви рамене. — Ще го кажа по друг начин. Понякога, когато двама души са се заседели на масата, им отнема известно време да осъзнаят, че са приключили с вечерята. Поръчват си grappa, може би малко biscotti, след това кафе, но всъщност е време да поискат сметката. Да си кажат „лека нощ“ и „довиждане“ и, разбира се, да оставят бакшиш на сервитьора. Но вместо това те продължават да висят до последния възможен момент.

— И когато това се случи, персоналът не може да си тръгне. Трябва да ги чакат.

— Да. Точно така.

— Разбирам те, Томазо. Сигурно често ти се налага да стоиш до късно. Няма проблем.

— Така ли?

— Не. Това ти е работата, а аз обичам професията ти. Дори да означава, че понякога заспиваш, докато правим секс.

— Не заспивам! — възмути се Томазо.

— Не заспиваш по време на твоята част. Заспиваш по време на моята — напомни му тя. — Помниш ли преди две вечери…

— Добре, това беше изключение.

— Но няма проблем — увери го тя. — Не искам да те променям. Ти си имаш готвенето, аз си имам историята на изкуството. Точно затова сме страхотна двойка. И двамата имаме други интереси.

— Като говорим за други интереси…

— Обичам те — щастливо изрече Лаура. — И обичам, когато говорим така за храната. Какво има в менюто на ресторанта утре?

 

 

— Ще й кажа, честно — каза Томазо на Бруно малко по-късно. — Посях семената. Просто ще отнеме малко време.

— Остана съвсем малко яхния. Ще издържи до утре, но не повече.

— Да, типично за Лаура. Ама че апетит.

 

 

— Миналата вечер с Томазо проведохме много странен разговор — докладва Лаура на Карлота.

— На каква тема?

— Точно това беше странното. Нещо не успя да ми обясни. Беше сготвил прекрасна пилешка яхния и непрекъснато ми говореше, че трябвало да ми каже нещо, но вместо това взе да ми обяснява колко било кофти, че работел до късно в ресторанта.

От другия край на линията се чу дълбоко поемане на дъх.

— Да не би да се опитва да ти предложи брак?

— Не! — изсмя се Лаура. — Та ние се познаваме само от няколко месеца.

— Но той спи с теб. Ако беше италианка, това щеше да означава, че на практика сте сгодени.

— Ама той знае, че това лято трябва да се прибера в Щатите.

— Толкова по-основателна причина да ти предложи брак сега.

— Карлота, това е лудост.

— Така ли? Ти сама каза, че те обожавал.

— Да, ама… о, Боже. Предложение? Наистина ли мислиш така?

— Възможно е. А ако ти предложи, какво ще му отговориш?

— Не знам — призна Лаура. — Сложно е. Трябва да помисля.

 

 

Томазо пое към ресторанта с натежало сърце. Беше се опитал да го каже на Лаура, но му беше страшно трудно да произнесе думите, които щяха да разбият сърцето й. Всички щяха да обвинят него. За Лаура беше ясно, но доктор Ферара, основният им инвеститор, беше баща на най-добрата й приятелка. Атмосферата в „Ил Куоко“ и без това вече беше достатъчно напрегната. Откакто беше признал пред Мари, че всъщност не е готвач, тя се отнасяше към него с очевидно презрение, демонстрирайки при това прекомерно уважение към Бруно. Междувременно Бруно беше изпаднал в необяснима дълбока депресия и почти не говореше. Отваряше си устата само за да попита Томазо дали е скъсал с Лаура.

— Scusi?

Томазо вдигна глава. Някакво момиче му говореше нещо. Беше руса и хубава и беше по шорти. На гърба й имаше раница, а в ръката й пътеводител.

— Si? — отвърна.

— Можете ли да ми кажете как да стигна до Пиаца Навона?

Туристка. Томазо беше забравил колко много харесваше туристки.

— Разбира се. Всъщност и аз отивам натам. Но се боя — той снижи гробовно глас, — че ще трябва да ви взема такса, затова че съм ви завел. Такива са градските наредби.

— Така ли? — момичето звучеше скептично.

— Абсолютно.

— И колко е таксата?

— Таксата е, след като ви заведа там, да ми позволите да ви черпя една grappa.

Момичето се разсмя.

— А ако не искам да платя такса?

— Тогава ще трябва да ми дадете целувка.

— Май ще се спра на грапата. Засега.

— Чудесно. Как се казвате?

— Хайди. От Мюнхен съм — каза тя и протегна ръка.

— Здравей, Хайди. Аз съм Томазо и съм — за малко да каже „и съм готвач“, но се спря в последния момент. — Аз съм сервитьор.

След като го каза, изпита неимоверно облекчение, сякаш от раменете му се беше стоварила огромна тежест.

 

 

Два часа и няколко питиета по-късно Хайди и Томазо отидоха в апартамента му. Бруно беше в ресторанта, готвеше; Лаура беше на лекции. Томазо си каза, че всъщност не й изневерява, тъй като двамата практически вече бяха разделени, даже да не беше й го изяснил докрай.

Толкова много жени и само един Томазо. В момента, в който влязоха, той се зае да наваксва пропуснатото.

 

 

Лаура тича нагоре по стълбите на Томазовия блок. Диетата и упражненията във фитнес залата определено започват да дават резултат.

— Томазо? — вика тя. — Бруно?

Никой не отговаря. Но някой е бил тук съвсем скоро. Уредбата върти една от любимите песни на Томазо „Бойс оф съмър“. Което означава, мисли си тя, че Томазо е бил тук допреди малко. Бруно понася музикалния вкус на приятеля си, но тя не.

Тогава чува съскането на душа. Сигурно е в банята. Тя се усмихва и влиза в спалнята, за да го изчака.

Принтерът до компютъра на Томазо жужи. Без да се замисля, тя отива да види какво принтира. И гледа зашеметена как оттам излиза, ред по ред, снимка на хубаво русо момиче, направена в същата тази стая.

Чува стъпки по стълбите. Вратата на апартамента се отваря рязко.

— Due cappuccini — обявява тържествено гласът на Томазо. — Хайди, даже успях да убедя лудия барман да ни направи капучино следобед!

Водата на душа спира да тече. Единственият звук сега е от принтера и от бученето в собствената глава на Лаура. Томазо влиза в спалнята и я вижда и за миг времето замръзва като в стопкадър от филм…

И тогава тя се втурва покрай него в отчаян опит да се измъкне, преди вратата на банята да се отвори, преди другото момиче да излезе. Разлива кафетата, но не спира; тича надолу по стълбите, навън на улицата, а Томазо вика името й някъде отзад.

Той я настига, но тя не иска да чуе. Опитва се да й говори, докато крачи до нея, заобикаляйки коли и пешеходци, докато тя бърза напред, отказвайки да дава път на нищо и на никого.

— Лаура, чуй ме, не исках да стане така, исках да ти го кажа внимателно…

— Махай се — съска тя. — Отивай си при капучинената Хайди.

— Беше фантастично, никога няма да те забравя…

Тя изсумтява.

— Интересно. Защото и аз няма да забравя това, Томазо. Странно, но това е нещо, което едва ли ще ми се изплъзне от съзнанието, и то за доста време напред.

— Опитах се да ти кажа, че ми е писнало — крещи той.

Тя търси най-болезненото нещо, най-лошото нещо, което може да му каже, и го намира.

— Същия си като Бруно.

— Какво искаш да кажеш?

— Приятелят ти Бруно. Който ме целува. И ме кара да обещавам, че няма да ти кажа. Който през цялото време ме гледа. И по кожата ми лазят мравки. Чудна двойка перверзници сте, и двамата.

Тя отново се втурва и този път той не се опитва да я настигне.

 

 

Когато Бруно се върна от „Ил Куоко“, минаваше полунощ. Томазо го чакаше с мрачна физиономия.

— Как мина? — тихо попита Бруно.

Томазо сви рамене.

— Изглеждаш ми доста разстроен.

— Да.

— Не знаех, че ще ти се отрази толкова зле.

— Не ми се отрази зле — грубо отвърна Томазо. — Във всеки случай не тази част.

Бруно осъзна, че е станало нещо ужасно.

— Томазо, какво става?

— Лаура ми каза, че си я целувал.

Бруно застина.

— Аха.

Томазо се изправи.

— Колко пъти? — попита заплашително.

— Един път. Може да са били и два. Три пъти. Томазо, съжалявам. Казах ти какво изпитвам към нея…

— Каза, че не си направил нищо лошо.

— Ами, не, всъщност ти го каза.

— Опитал си се да ми я откраднеш — изръмжа Томазо. — Ти си ми приятел — поне се предполага, че си ми приятел — и си свалял гаджето ми.

— Беше само една целувка.

— Само защото не ти е позволила повече. Ако ти беше позволила, щеше ли да спреш дотам?

Бруно не можа да отговори на този въпрос.

— Ако беше някой друг, щях да го направя на кайма. Но сега… — Той удари дланта си с юмрук. — Вече не сме приятели, Бруно.

— Ами ресторантът? — чу се Бруно да казва.

— А, да. Ресторантът. Другият страхотен начин да ме правиш на глупак. Изобщо не ми пука за ресторанта. Идеята си беше тъпа още от самото начало. — Той посочи вратата. — Махай се.

Бруно излезе от апартамента, сподирен от виковете на Томазо. Едно последно „Vaffanculo“, придружено от ритуалния жест със свит десен юмрук и едновременно пляскане на лявата длан по десния бицепс, бе отправено от прозореца над главата му, докато залиташе като слепец по тясната уличка.

Не се учудваше, че Томазо се ядоса. Да знаеш, че друг мъж се сваля на гаджето ти в някои части на Италия, все още се смяташе за основателен повод да извадиш нож. Фактът, че беше на ръба да се раздели с нея, не беше никакво оправдание, даже влошаваше още повече нещата, тъй като можеше да се възприеме като опит за възползване от деликатна ситуация.

Бруно се затича. Трябваше да намери Лаура. Може би ако й обяснеше какво се е случило, как беше участвал в налудничавия план на Томазо, за да направи услуга на приятеля си…

Накрая стигна до Резиденция Магдалена. Имаше домофон и той натиска звънеца с надпис „Патерсън“, докато не му отговори нечий глас.

— Джудит? — каза без дъх. — Трябва да говоря с Лаура.

— Кой си ти?

— Бруно.

— Тя не иска да говори с теб. Не иска да говори нито с теб, нито с Томазо. Махай се.

— Моля те. Просто й кажи да дойде на домофона.

— Тя не иска…

Прекъсна я дрезгавият и накъсан глас на Лаура.

— Какво искаш, Бруно?

— Не мога да те оставя да си отидеш от живота ми, без да съм ти казал какво изпитвам към теб.

— О, сигурно. Ти и Томазо. Що не си… — Бруно трябваше да се отдръпне, за да пропусне някакви хора в сградата и когато се върна до домофона, тя тъкмо приключваше. — … мислех, че сте ми приятели. Много ми беше хубаво да съм и с двама ви. Сигурно сте ме мислили за голяма идиотка. Била съм само поредната туристка, дето да топли леглата ви.

— Не — бързо каза Бруно. — Лаура, чуй ме. Обичам те. Никога никого не съм обичал толкова.

Домофонът замлъкна и за миг Бруно си помисли, че нещо може да стане, но когато отговори, гласът й преливаше от сълзи и отвращение.

— Остави ме на мира, изрод такъв. Имаш ли представа колко си противен? Махай се и ме остави на мира.

 

 

Когато на сутринта Дженаро се появи, за да отвори кафенето, намери Бруно свит на кълбо пред входа.

— Имам нужда от услуга — каза младежът, докато се изправяше с усилие.

— Като те гледам, имаш нужда от кафе.

— И кафе. Дженаро, нали го знаеш оня твоя бус?

— Искаш пак да ти дам на заем тая ръждясала щайга ли? В момента е в доста кофти форма. Не знам докъде ще те откара.

— Чудех се дали няма да ми го продадеш.

— О — Дженаро се замисли, — добро си е возилото. Искам да кажа, че му викам ръждясала щайга на галено. На външен вид може да не е кой знае какво, но двигателят му е като камбанка.

— Нямам време за такива неща — уморено отвърна Бруно. — Колко искаш?

Дженаро се позамисли.

— Е, истината е, че се нуждае от някои дребни ремонти. Признавам си, че я поошушках покрай помпата на кафемашината. Той посочи гордо гаджията, вече почти невидима сред сложната плетеница от аксиални тръби, спирателни кранове, клапани, муфи и вентилатори. — Затова ще приема петстотин.

— Имам двеста. Но ще добавя това. — Бруно извади от вътрешния джоб на сакото си брезентово руло и бавно го разви на масата.

— Uanema! — прошепна Дженаро. — Това не са ли готварските ти ножове?

— Те са. Вече не ми трябват. Става ли?

— Става. — Дженаро взе един нож.

— Може ли ключовете?

— Няма смисъл — развесели се Дженаро и посочи вграденото в гаджията запалване на фиата.

— Е, как да го запаля?

— Ето. — Подаде му лъжица. — Пробвай с това.

— Страхотно.

— Не се притеснявай — успокои го кафеджията. — Никой няма да открадне този бус. Освен ако не е с всичкия си.