Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (17)

Шестнадесет

Още откакто беше започнал да създава менюто за „Ил Куоко“, Бруно се бореше с невъзможността да създаде ястието, за което беше говорил на Томазо онази първа нощ, когато се прибираха от „Темпли“ и обсъждаха разликата между афродизиака и храната на любовта като такава.

Бруно помнеше много добре всяка своя дума тогава: „Ако искаш някой да се влюби в теб, трябва да му сготвиш нещо, което показва, че разбираш самата му душа.“

„Като например?“ — беше попитал приятелят му.

Бруно помнеше и всяка дума от отговора си: „Трябва наистина да познаваш човека, миналото му, детството, дали е груб или фин, сух или мазен. Трябва да си го вкусил, да знаеш собствената му плът сладка ли е или пикантна, солена или безвкусна. С две думи, трябва да го обичаш и дори тогава може да не го познаваш толкова добре, че да сготвиш нещо, което да му грабне сърцето.“

Но макар да знаеше, че обича Лаура, се беше оказало трудно, много по-трудно от очакванията му, да създаде рецепта, достойна единствено за нея. Знаеше, че трябва да е нещо сладко и толкова ефирно, че да е не повече от хапка, от която небцето да остане без дъх за още. Но трябваше да е и съвършено, а съвършенството беше това, което му се изплъзваше. Като алхимик, отчаяно преследващ формулата, превръщаща черните метали в злато, Бруно опитваше всичко. Опитваше отново и отново, с непрестанната надежда да успее, но винаги само на крачка от успеха. Нещо липсваше, някаква съставка, която не успяваше да опише дори и чрез липсата й.

И тогава, един следобед, Лаура сама дойде в „Ил Куоко“. Търсеше Томазо, но него го нямаше и затова беше влязла в кухнята без Бруно да забележи присъствието й. Той си мърмореше нещо, докато се въртеше бос между печката, хладилника и работната маса, опитвайки различни комбинации от вкусове и консистенции, полуоглупял от липсата на успех. Беше близо, знаеше, че е близо, но нещо не беше съвсем на мястото си… Лицето му лъщеше от пот от жегата на фурната, косата му беше сплъстена от брашно и олио, а ръцете му бяха покрити с ивици карамелизирана захар, които той изобщо не забелязваше и не измиваше.

Лаура бе привлечена към кухнята от най-великолепното ухание. Беше очаквала да намери там Томазо и изненадата й, когато откри Бруно, можеше да се сравнява само с шока от наситеността на аромата.

Миришеше на печащ се кейк, което я пренесе обратно в детството й, когато се връщаше от училище и заварваше майка си да й пече сладки… но миришеше и на лекарство, което я накара да си спомни как е боледувала и майка й се е грижила за нея, докато тя е лежала увита в леглото. Имаше и подправки, и едва доловим дъх на Коледа: индийско орехче, може би, карамфил… Но в дълбочината на всичко това имаше нещо друго, нещо коварно гладко и приспивно като ванилия или евкалиптово масло. Изведнъж си спомни как докосваше бузата на баща си, докато той я целуваше за лека нощ — бодливата му брада, избила от сутринта до вечерта, и онази миризма… сега разбра: това беше мирисът на одеколона му, мирисът на костюма, с който ходеше на работа, мирисът на спалнята на родителите й и голямото двойно легло и ужасяващата мрачна мисъл за онова, което ставаше там. Но само след секунда Лаура се отпусна: в съчетанието имаше и успокояващи аромати: ябълки, бренди, хрупкаво многолистно тесто и канела.

— Какво е това? — прошепна без дъх.

Бруно се обърна рязко и се втренчи в нея налудничаво.

— Правя ябълков пай.

— Ябълков пай… — Лаура не беше опитвала ябълков пай от години. Изведнъж се почувства на хиляди километри от дома си и една сълза се отрони от окото й.

— Съжалявам — прошепна.

— Ето. Готов е. — Без да си слага ръкавици, Бруно отвори фурната и извади тавата. Тя забеляза, че беше съвсем малка, като играчка за кукли. Той я остави на плота. Тя надвеси лице над парата и вдиша дълбоко.

— Може ли да го опитам?

— Разбира се. Направих го за теб. Има нужда само от малко сметана… тук. — Той взе една лъжица и я забоде в пая, освобождавайки още пара. Цялото творение беше не по-голямо от хапка. Той го украси с малко сметана и го поднесе към устните й. — Не се притеснявай. Не е много горещо.

Тя отвори уста и той пъхна хапката вътре. Лаура не можа да сдържи блажената си въздишка. Затвори очи и я сдъвка в екстаз, не искаше дори да я глътне, само и само да продължи още малко усещането.

— Бруно — каза накрая, когато успя да проговори, — това е фантастично.

Той я целуна.

Тя се отдръпна шокирана.

Бруно я гледаше толкова изразително, че тя почти се уплаши. Спомни си всички ситуации, в които беше изпадала с други италианци, онези, които, я опипваха и галеха и се опитваха да я замъкнат в разни тъмни входове. Определено, не — не Бруно, той й беше приятел. И нещо по-важно, беше приятел на Томазо. Какво ставаше, по дяволите?

— Извинявай — побърза да каже той. — Такива сме си ние, италианците. Непрекъснато се целуваме. Наистина не означава нищо.

— Разбира се — съвзе се тя. — Знам, че не означава. Просто се стреснах. Американците не са такива, нали знаеш?

— Да.

— И не мисля, че трябва да го споменаваме пред Томазо. — Тя го погледна право в очите. — Той сигурно също ще го разбере погрешно.

— Естествено. Обещавам да не се повтаря.

 

 

Докато бързаше към апартамента си, Лаура трепереше. „Не кой да е, а Бруно. Искам да кажа, аз го харесвам. Определено не искам да го изгубя като приятел. Той е забавен и мил, и сериозен. Как можа да направи такова нещо?“

Но, това все пак беше чужда страна и италианците наистина бяха доста импулсивни, сравнени с американците. Може би прекаляваше. Може би една италианка дори не би обърнала внимание на нейно място.

Поне докато Томазо не знаеше, нямаше нищо страшно.

 

 

Томазо, който се завръщаше от приятна утрин, прекарана в спорове с приятели над чашка кафе, се изненада като видя учебниците на Лаура на кухненския плот.

— Лаура тук ли е? — попита той Бруно, който усърдно миеше чинии.

— Намина преди малко. — Погледът му не помръдваше от мивката, тъй като се боеше, че няма да успее да погледне приятеля си в очите.

Томазо топна пръст в малката тавичка от сладкиша, облиза го и направи гримаса.

— Всъщност, радвам се, че я няма. Искам да си поговорим за нея.

— Нима?

— Si. Струва ми се, че нещата между нас се изчерпаха. Беше фантастично и всичко останало, но истината е, че… ами, нещо ме сърбят петите — добави, защото никога не лъжеше Бруно. — А може и да не са ми петите, нали разбираш?

— Смяташ да я зарежеш ли? — зашеметено попита Бруно.

— Да. Но точно това е проблемът. Тази територия ми е малко непозната. Досега не съм имал такава стабилна връзка и изобщо нямам представа как се прави.

— Не знам дали точно мен трябва да питаш. Защото и аз никога не съм имал стабилна връзка.

— Но сигурно знаеш това и онова, например как да я разкарам по-внимателно. — На Томазо му хрумна идея. — Може да й намекнеш нещо вместо мен. Един вид да я подготвиш.

— Изобщо не смятам идеята за добра — измърмори Бруно. — Това е нещо, което трябва да излезе от тебе.

— Но ти можеш да ми помогнеш да омекотя удара. Нали разбираш — да й обясниш какъв съм идиот, как непрекъснато задявам други жени…

— Томазо, искам да ти кажа нещо.

— Да? Какво?

Бруно продължаваше да се взира в мивката.

— Аз обичам Лаура.

— А — Томазо кимна. — Не искаш да я виждаш наранена.

— Не… не това. Май не се изразявам достатъчно ясно. — Бруно се мъчеше да намери думите. — Май съм влюбен в нея.

— О! — Томазо се замисли. — Като казваш „влюбен“, всъщност нямаш предвид…

— Имам предвид, че мисля за нея всяка секунда, всеки ден. Мисля за нея, като спя, като се събуждам, като върша други неща. Мисля за нея даже когато готвя — най-вече, когато готвя. Мисля за усмивката й, за мръщенето й, за устата й, за оранжевокафявите лунички по раменете й. Водя въображаеми разговори с нея. Мечтая да я зърна поне за малко. И когато дойде тук, не смея да я погледна.

— Аха. Ясно.

— Сърдиш ли ми се?

— Естествено, че не. Искам да кажа, вината не е твоя. Не си направил нищо лошо.

— Не е… — Бруно искаше да каже „Не е точно така“, но осъзна, че не може. Беше обещал на Лаура да запази целувката в тайна.

— Виж, случва се. — Томазо тупна Бруно по гърба. — Ще ти кажа нещо, което не съм казвал на никого. Падам си по Лучия, приятелката на Винсент. Виждаш ли?

— Но не си влюбен в Лучия.

— Не съм — призна Томазо и започна да пълни кафеварката със смляно кафе. — Откачена работа, не мислиш ли? През цялото време, докато аз съм излизал с Лаура, ти си бил този, който е бил влюбен в нея.

— Прав си, откачена е.

— Значи, след като приключа с нея, ти ще я поканиш на среща?

— Не мога.

— Естествено, че можеш.

— Повярвай ми, Томазо, не мога. Тя никога няма да излезе с мен.

 

 

Шестмесечното разрешение за престой на Лаура изтичаше скоро. Тъй като уважаваше законите, тя отиде в необходимата инстанция при необходимия служител, за да й го подпечата с estensione.

След като обаче дойде редът й на дългата опашка, учтивият млад мъж зад гишето я уведоми, че има проблем. Е, може би не чак проблем, а малко несъответствие. Въпреки че изглеждала съвсем наред, нейната residenza била подпечатана не със stampa di notifica, а със съвсем различната stampa di identita, поради което, формално погледнато, била невалидна. Поради което от негова страна би било съвсем нередно — всъщност невъзможно — да продължи документ, който бил невалиден, поради което, преди изобщо да продължат, Лаура трябвало да предостави приемлива residenza.

— Но това е просто грешка, нали така? — недоумяваше Лаура. — Служителят сигурно е объркал печата.

Младият мъж призна, че всъщност грешката е най-вероятната възможност, след което посочи приспособлението пред себе си, сложна конструкция с повече етажи от сватбена торта, върху което стояха десетина печата с най-различни форми и размери. Stampa di notifica не била, както самата тя виждала, много различна от stampa di identita. Освен това stampa d’identita била до известно време приемлива за такива документи, но вече не било така. Той издърпа от една прашна купчина документи някакъв вътрешен меморандум от няколко страници, който очевидно обясняваше промяната от identita към notifica, посочи датата отпреди няколко години и сви рамене.

— И сега какво да правя? — попита Лаура.

Ами, това било очевидно от само себе си. Трябвало да се сдобие с валидна residenza и да му я донесе, в който момент за него щяло да бъде удоволствие да я продължи.

— Вие не можете ли да ми дадете валидна residenza? — попита тя с усмивка, която смяташе за подкупваща.

Уви, не, реши младият мъж, дарявайки я в отговор със също толкова подкупваща усмивка. Много му се искало, особено за такава очарователна чужденка, но той се занимавал само с продълженията. Налагало се Лаура да отиде в службата по residenza.

 

 

Минаваше два следобед и службата по residenza вече беше затворила. Лаура се върна на следващата сутрин и представи документите си на друг елегантно облечен млад мъж. Той също беше доброжелателно настроен; даже още по-доброжелателно настроен от предишния млад мъж. Да, да, очевидно имало грешка. Определено било обичайно в такива случаи да се използва stampa di notifica, а не stampa di indentita. Но по негово мнение stampa di identita била също напълно валидна, поради което тя не трябвало да има проблеми с продължението на residenza-та си.

— И как да стане това? — попита Лаура.

Служителят се намръщи. Потри бузата си. Намръщи се още повече.

— Ще отида да се консултирам — реши. Върна се след двайсет минути, миришещ силно на цигари и й махна да дойде с него.

Тя го последва по безкрайния коридор с дъх на мухъл от климатика. Накрая я въведоха в някакво стайче, в което по-възрастен мъж, също елегантно облечен, седеше зад дървено бюрце. Пред него лежеше residenza-та на Лаура. На плота на бюрото беше подпрял половината си седалище друг мъж.

Собственикът на бюрото, кой то излъчваше компетентност и интелигентност, й обясни какъв бил проблемът. Стегнатото и очевидно остроумно обобщаване на ситуацията явно му доставяше почти интелектуално удоволствие, той като словото му предизвикваше иронични усмивки, а на моменти дори одобрителен смях от страна на другите двама. Проблемът, лееше се речта му, бил, че техните добри приятели и колеги в службата по estensione били упорити като магарета относно определени промени в процедурата, на които всички останали предпочитали да не обръщат внимание.

— Значи вината е в другата служба? — попита Лаура с надеждата, че всичко това води до някакво разрешение.

По-възрастният мъж вдигна предупреждаващ показалец и гласът му придоби известна тежест. Не, не, по отношение на правителствените служби не се използвали такива думи. Въпросът бил просто на различия в интерпретациите. Лаура притежавала съвършено валидна residenza, това било ясно, но за жалост колегите му от службата по estensione също били прави за себе си. Документът на Лаура бил валиден в качеството си на residenza, но не и като residenza estensione, тъй като residenza-та за estensione, както колегите му от службата по estensione вече били посочили, трябвало да бъде подпечатана със stampa di notifica. Тъй като Лаура поначало била възнамерявала да стои повече от шест месеца, тя се била сдобила с неправилния печат, поради което формално не притежавала валидна residenza и, формално погледнато, била незаконно пребиваваща чужденка. Тя виждала, надявал се той, разликата, която й посочвал. Не самата residenza била невалидна, а притежанието й от страна на Лаура, поради което разбираемата грешка лежала на нейната отговорност, а не на която и да е от двете служби.

Той се облегна и се усмихна доволно като теолог, примирил два очевидно противоречащи си принципа.

— Но какво да правя? — попита Лаура, вече без да я е грижа чия е вината.

Въпросът явно свари мъжа неподготвен, тъй като той проведе няколко консултации с колегите си. Накрая заяви, че трябва да му донесе всичките си документи, за да види дали може да направи нещо.

Именно в този момент Лаура сгреши съдбоносно в преценката. Ако се беше посъветвала с италианските си приятели, те щяха да й кажат съвсем точно какво да направи, което беше абсолютно нищо, тъй като не съществуваше абсолютно никаква причина някой да почука на вратата й, за да провери дали има разрешително за престой. Но научената на ред Лаура съвсем погрешно предположи, че придобиването на такова ще бъде продължително, но праволинейно начинание. Поради което се върна право в апартамента си, помоли администратора на колежа да й напише уверение, събра необходимите документи и се върна в службата по residenza още на другия ден, потвърждавайки по този начин в очите на служителите, че несъмнено укрива нещо.

— Нося ви всички документи — обяви тя на геолога и двамата му колеги. Постави ги на бюрото с увереността на играч на покер, събрал печелившата ръка.

Теологът пое уверението и го изчете. Да, съгласи се, това несъмнено били правилните документи. За жалост, въпреки че несъмнено били правилните документи, те показвали също така, че Лаура, като нелегално пребиваваща чужденка, освен това се занимавала с учене, нещо, което не било позволено. Само ако притежавала валидна residenza щяло да бъде позволено да учи така.

Още веднъж тя попита какво да прави.

Била длъжна да се върне в Америка и да подаде наново документи за разрешение да посети Италия.

— Моля?

Теологът красноречиво сви рамене, изразявайки явно по този начин впечатлението, че доколкото самият той, като цивилизован човек не би настоял за подобна постъпка, логиката му обаче била неизбежна.

 

 

С натежало сърце Бруно приготвяше ястие, съвсем различно от всички останали, които беше готвил за Лаура. Проста пилешка яхния, богата и сърдечна, която се ядеше с дебели залъци плътен италиански хляб. Уютна храна — всичко, което успя да измисли, за да смекчи предстоящата сърдечна болка.

— Готово — каза на приятеля си. — Аз излизам. Просто го свали от котлона, когато решиш да го поднесеш.

Докато слизаше по стълбите, му хрумна, че това сигурно е последното ястие, което готви за Лаура. Надяваше се, Томазо поне да й поднесе новината внимателно.

 

 

Томазо се опита да завърти разговора около повода за скъсването, но Лаура си мислеше за съвсем други неща.

— Томазо, трябва ми адвокат — каза тя, докато ядяха яхнията.

— Адвокат ли? — Томазо щеше да се прекръсти, но навреме се сети, че е агностик. — За какво, по дяволите, ти трябва адвокат?

Лаура му обясни кашата, в която се беше забъркала, и Томазо се разсмя.

— Значи си открила muro di gomma^[1]. Честито. Тя е един от най-древните ни и най-безценни монументи.

Обясни, че в Италия за държавата е нормално да подслажда живота на електората, като му създава най-различни работни места. Това от своя страна означавало, че в правителствените служби работели основно statale, хора издигнали нищонеправенето до изкуство. Проблемът на Лаура сега щял да отскача от служба на служба до края на света или поне докато някой не направел нещо, за да разреши ситуацията.

— Но те говореха, че ще ме изхвърлят!

Не, увери я Томазо, нямало никаква опасност. Служителите просто си просели bustarella — малък плик.

— Bustarella?

— Si. Рушвет.

Лаура се ужаси. Това със сигурност беше незаконно. Ами ако грешал? Тогава със сигурност щели да я арестуват и депортират.

— Имай ми доверие, Лаура. Siamo in Italia. Тук така се правят нещата.

 

 

— Как мина с Лаура? — попита Бруно, след като се прибра.

— Още не съм й казал. Трудно ми с, набирам скорост. Освен това в момента има проблеми.

— Е, остана доста яхния за утре — измърмори Бруно.