Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (16)

Петнадесет

Беше претъпкано. Не само в събота и неделя: всяка вечер и всеки обед малката зала се изпълваше до краен предел. Всички идваха по двойки, защото, както беше предсказал доктор Ферара, репутацията на „Ил Куоко“ се дължеше не само на чудния вкус на храната, но и на чудодейното влияние на храната върху дамското либидо. Съпрузите откриваха, че съпругите им прощават дребни домашни пропуски; младежи на първа среща откриваха, че поемането на сметката в „Ил Куоко“ бе по-убедително от всякакви нашепнати комплименти; мързеливите приятели откриваха, че дискретното прелъстяване на вечерята от пет ястия бе хитроумна алтернатива на любовната игра.

Бяха наели още двама стажанти, които да помагат с обработката, но дори с тях Бруно бе по-зает от всякога. Денят му започваше малко след зазоряване, когато пристигаше в ресторанта да провери доставките. Към десет правеше десертите, а в единадесет започваше да подготвя обяда. Тъй като това беше Италия, обядът започваше късно. Съвсем нормално беше клиенти да се появят в три и — тъй като това беше Италия — същите клиенти, които се разкъсваха на сто места и се ругаеха един друг и изобщо цял ден търчаха по задачи, в мига, в който седнеха на масата, изведнъж изгубваха желание да бързат и се обиждаха смъртно, ако, да речем, секондото им пристигнеше по-малко от половин час след края на примото им. И така, последните обедни клиенти нерядко довършваха distillati-те си към пет и дори към шест, само два часа преди да дойдат вечерните. Бруно се смяташе за късметлия, ако успееше да се прибере към полунощ, за да поспи няколко часа, преди всичко да започне отново.

Но той готвеше и само това имаше значение. За пръв път в живота му ястията, които излизаха от малката кухня, носеха неговия подпис. Те бяха съвършеният израз на личността му, на онова, което му беше повлияло някога: римски, също като него; виртуозни, също като него; чувствени, страстни и материални, защото това също беше част от неговата природа. И ако собствените му копнежи оставаха неудовлетворени, ако любовта му към Лаура оставаше несподелена и неконсумирана, това само придаваше на ястията му допълнителна пикантност; мъчително усещане за настойчивост, примесено със съжаление. „Изяж ме сега — сякаш прошепваха ястията, — грабвай ме веднага. Защото плодът е зрял само за ден, а месото е крехко за миг. Всичко е преходно; наслаждавай се и яж.“

 

 

Томазо беше научил Мари на всичко, което знаеше за сервитьорството: как да крепи в една ръка табла отрупана с горещи ястия; как да налива вино; как да сервира театрално така, че още преди да са опитали порциите си, клиентите да са наясно, че това е сериозна и достойна за уважение храна. Униформата на Мари обаче беше нейна идея: тясна черна блуза, препасана в дълга бяла готварска престилка, която отпред изглеждаше напълно като традиционната сервитьорска униформа, докато не се обърнеше с гръб и клиентът не съзреше извънредно късата пола под престилката. Това неизменно допринасяше за опияняващата атмосфера на „Ил Куоко“. Естеството на кухнята на Бруно означаваше, че след третото или четвъртото ястие у клиентите нерядко се събуждаше остър апетит от друг характер. Непридружаваните от половинките си клиенти — а понякога и придружаваните — често впиваха поглед в красивата римлянка с гарвановочерна коса и святкащи очи и на нея често й се налагаше да обезкуражава вниманието на не един запленен обожател. Но тъй като беше римлянка, това й беше втора природа и всички, които престъпваха границата, бързо се отдръпваха с бузи и уши пламтящи от водопада хули и ругатни.

Междувременно Томазо продължаваше да бездейства. Въпреки че се скъсваше от тичане, Мари беше толкова компетентна, че работата в залата вървеше като по часовник. В кухнята помагаше по малко на Бруно, но след като работата започнеше, приятелят му сякаш превключваше на някакъв мистериозен автопилот, жонглирайки интуитивно с десетина поръчки едновременно, и всъщност не искаше помощ от един аматьор. Затова съществената част от вечерта на Томазо беше вечерната му обиколка на масите и клиентите. Ласкателствата, които получаваше, бяха като дъжд за пресъхнало растение и не му беше нужно много настойчиво подканяне, за да издърпа стол и да сподели едно distillato или чаша вино с обожателите си.

Именно на една такава обиколка се случи „Инцидентът с пурата“. Томазо беше приел една sambuca — спиртно питие с дъх на анасон, което по традиция се пали, преди да се изпие — от две млади жени, които му обясняваха доста подробно колко е велик, когато димът от пурата на клиента в съседство се понесе към тяхната маса.

Томазо го прогони с ръка. След това се обърна да погледне пушача и забеляза, че спътничката му все още се храни. Томазо се наведе към тях и доста миролюбиво отбеляза:

— Струва ми се, че приятелката ви щеше се наслаждава повече на муса ми от кестени, ако не й се налагаше да диша дима от пурата ви.

Мъжът отвърна с презрително сумтене.

— Che cazzo stai dicendo? Какви простотии говориш?

— Говоря, сър, за вашата пура, която, може би, би била уместна, след като останалите посетители се нахранят.

От една съседна маса се обади млада жена:

— Той пуши тези боклуци цяла вечер.

Лицето на Томазо изобрази обида.

— Много нетактично от твоя страна, приятелю.

— Vaffanculo a lei, е a sua soreta — каза пушачът и направи жест към минаващата Мари.

Томазо спокойно взе пурата и я изгаси в чашата с вино на мъжа.

— Тя не ми е сестра — каза. — И не прави така.

Пушачът се облещи срещу него. Томазо вдигна самбуката си. Докато мъжът гневно отблъскваше стола си, за да се изправи, Томазо изля горящата течност върху панталона му.

— Мари, чаша вода за господина. Нещо май се е разпалил.

Аплодисментите в залата бяха оглушителни.

 

 

Същия следобед Бруно, Томазо и Мари бяха имали посетител. Той беше учтив и делови и беше казал, че се е отбил на проверка в ресторанта по поръчение на заинтересовани инвеститори. Мари, която очакваше подобно посещение, направи на учтивия господин еспресо и му предложи да разгледа счетоводната им книга, предложение, което господинът отклони с лека усмивка. Сметките, обясни той, особено сметките за пред данъчните понякога изглеждали свръхпесимистично. Според собствения му опит книгата за резервациите била далеч по-надежден справочник за здравето и за всичко останало на едно заведение.

Той разгледа книгата и кимна одобрително.

— Значи — проточи, — изкарвате… — и назова сума, която, за удивление на Мари, се различаваше от истинската само с няколко евро.

— От което след приспадане на разходите остават чисто… — добави небрежно. И Мари отново се удиви на точността му.

— Ще вземем четири процента — замислено изрече господинът. — От брутния приход, естествено. Ще го таксувате обаче като разход, което означава, че се приспада от облагаемото. Като теглите чертата, почти няма да забележите. А сега, има ли нещо, което да искате от нас?

Мари помисли.

— Няма да е лошо да получим разрешение за маси на тротоара през лятото. Подадохме документи, но нищо не става.

— Смятайте го за решено. Това ли е?

— Един съсед се оплаква от отпадъците в задния двор.

— Ще уредя да ги събират два пъти седмично. Друго?

— И на шефа му е трудно да се снабдява с лаврак.

— Ще кажа на приятеля си в доставките на едро да ви уреди колкото трябва. — Учтивият господин изпи еспресото си, изправи се и протегна ръка на Мари. — Беше удоволствие да работя с вас. Много скоро ще дойда да хапна тук. И ако имате нужда от нещо, каквото и да е, само кажете на Франко, този, който ви доставя зеленчуците. Той знае как да се свърже с нас. — Той потупа носа си. — Но, не е нужно да споменавате за споразумението ни пред доктор Ферара, нали ме разбирате?

Впоследствие всички се съгласиха, че услугата беше забележително добра за цената и определено много по-добра от всичко, което получаваха в замяна на данъка си общ доход.

 

 

— Uno ristretto, Gennaro, perfavore — уморено каза Томазо на другата сутрин. — Не, нека да са две.

— Две? — Дженаро поклати глава. — Никой не пие по две risiretti.

— Повярвай, аз пия по две ristretti. — Томазо седна на масата и подпря глава на ръцете си. — И даже след това ще заспя.

— Искаш ги на масата, така ли? — В очите на Дженаро лакомо проблеснаха доларови знаци.

— Остави го на мира, Дженаро — намеси се Бруно и седна при приятеля си. — Томазо, какво става?

— Лаура. Изтощава ме.

Бруно се отдръпна леко. Ако Лаура беше негова приятелка, и той нямаше да иска да спи много. Томазо не забеляза и продължи с нисък глас:

— Тя е… ами малко странна.

— В какъв смисъл?

— Вманиачила се е в яденето.

Бруно знаеше, че не бива да продължава този разговор, но не можа да устои.

— Ами… аз също съм вманиачен, ако трябва така да си говорим.

— Да, но нейното е откачена работа. — Откъм гаджията на Дженаро се чу звук на бутала, удрящи по стоманена плоча, когато инсталираната от него промишлена помпа вкара водата в пространство далеч по-малко от предвиденото от природата. Звучеше по-скоро като изкачващ стръмен хълм стар парен влак и също като при стар парен влак настъпи един ужасен момент, когато се чудиш дали изобщо ще успее. Ударите ставаха все по-бавни и по-бавни, все по-затруднени и по-затруднени, докато накрая с пронизителен протестен писък на освободена пара водата нахлу с взлом в натъпканото като камък смляно кафе. След като какофонията от стенания, взривове, свистящи тръби и дрънчащи сглобки най-накрая утихна, Дженаро отнесе двете миниатюрни чашки ristretti на масата.

— Ти добре ли си? Това ще те убие. Искам да кажа, и утре е ден.

— Днешният е по-добър. Я дай още едно.

Дженаро тръсна глава, за да покаже отношението си към лудата днешна младеж и се върна зад плота.

— Защо откачена? — настоя да узнае Бруно.

Томазо се наведе през масата и снижи глас.

— Ами, миналата нощ поиска да я намажа със зехтин и розмарин и да я обръщам бавно на шиша си.

Бруно направи физиономия.

— Розмарин?

— Казах ти, че е откачена.

— Абсолютно. Майораната е много по-подходяща.

— Моля?

— Няма значение. И какъв точно е проблемът?

— Сега иска да измисля някакви други идеи за рецепти, както им вика. — Гласът му се снижи още повече. — Между нас да си остане, понякога ми е много трудно с нея.

Бруно почти не чу последното. Въображението му препускаше.

— На твое място щях да я покрия с боровинки и да я посипя с пудра захар. — Изчерви се. Беше ли го казал на глас? Отново си мислеше за проклетата сватбена торта. — Искам да кажа, само ти давам идеи. Или пък…

— Чакай малко, я да си записвам. — Томазо извади химикалка.

Дженаро донесе трета чашка.

— Това е най-силното, което съм правил досега — предупреди го. — Току-що увеличих налягането.

Томазо го глътна без дори да го погледне.

 

 

Когато стигнаха в ресторанта, мозъкът на Томазо кипеше, погледът му беше странен и подскачаше насам-натам като на пружини. Телефонът звънна, той го вдигна и изкряска едно налудничаво „Pronto“.

— Искате какво? Резервация? Защо? Кои сте вие? — Настъпи пауза, за да му отговорят. — Какво ви има на гласа? — попита безапелационно. — Говорен дефект? Е, тук не приемаме посетители с говорни дефекти. Зъбни протези? Вие сте със зъбни протези? А аз съм Томазо Маси. Как си въобразявате, че ще оцените кухнята ми със зъбни протези? Да, пръждосвайте се, по дяволите. — Той затръшна слушалката и заяви весело: — Мари, отсега нататък никакви пушачи и никакви с изкуствени ченета.

Бруно и Мари го зяпаха с отворени уста.

— За момент ми заприлича на Аден Дюфре — тихо каза Бруно.

— О — Томазо се засрами. — Ами, да. Съжалявам. Май прекалих с проклетото кафе.

 

 

Томазо обичаше да гледа Мари, докато работи. Харесваше му как пристъпва на пръсти покрай масите, за да провре пищния си бюст между облегалките на столовете; плавното вълнение на пазвата й, когато се навеждаше да почисти някоя маса. От време на време се опитваше да флиртува с нея, но колкото и да я обсипваше с щедрия си чар, тя спазваше професионалната дистанция. Томазо не беше свикнал на такова отношение. Откри, че напоследък си мисли за нея с все повече копнеж. Някак беше сигурен, че Мари не си пада по обезкостени маслини на зърната, нито по странни игри с разбити на сняг белтъци.

Мари, освен това го държеше в правия път. Когато в миг на внезапна прищявка Томазо заяви, че отсега нататък залата ще тъне в пълен мрак, именно тя го отведе настрани и каза, първо, ако направел това, как щяла да вижда на кого сервира и, второ, ако не престанел да се държи като арогантен хуй, щяла да му забоде тази вилица в носа пред целия ресторант.

 

 

Едва вечер, след като всички посетители си бяха тръгнали и докато почистваха, Мари изведнъж каза:

— По-добре ми кажи каква е тази далавера тук.

— Далавера ли? — Томазо беше самата невинност.

— Уж ти си главният готвач, но той готви всичко. — Тя посочи Бруно. — И не ми казвай, че ти си измислил рецептите, а той само прави каквото му казват, защото знам, че не е вярно.

— А! — Томазо замълча. — Виж сега, едно момиче искаше да излиза с някого, който може да готви, а аз пък исках да излизам с нея и затова й казах, че мога. Да готвя, де. А аз не мога. Но Бруно може и — и — така почна всичко — довърши безпомощно.

— Значи сте направили ресторант, защото ти не си искал да кажеш на някакво момиче, че не можеш да готвиш? — Мари не вярваше на ушите си.

— Ами… да. Май така излиза. — Като го чу поставено по този начин, Томазо изпита отново засилващото се през последните дни чувство, че изобщо не разбира как и защо нещата се бяха усложнили дотолкова. — Виж сега, ако тя разбере, че съм само сервитьор, сигурно ще ми тегли шута.

— Че какво му е лошото на това да си сервитьор? — пожела да узнае Мари, заплашително потропвайки с крак.

— А, нищо — увери я той. В нея имаше нещо, което му отнемаше всякакво желание да спори с нея.

— Това е най-тъпата история, която съм чувала някога — реши Мари.

— Вярно е доста тъпа — съгласи се Томазо.

— И кога смяташ да й кажеш истината?

— Скоро. — В главата му се въртеше една мисъл. Ако Лаура разбереше истината, щеше да го изрита. Животът щеше пак да си стане такъв, какъвто беше, и Томазо всъщност нямаше нищо против това.