Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (14)

Тринадесет

— Томазо, кажи ми честно — каза една сутрин Лаура, докато се обличаше, — надебеляла ли съм?

— Естествено, че не — отвърна той, което беше самата истина, тъй като, макар Лаура наистина да беше натрупала малко килограми, надебеляването все още беше много далечна перспектива. Томазо въздъхна. Потребността на Лаура от уверения, да не говорим за прекалено дългия й фитил в леглото, вече започваха да го уморяват.

 

 

В Рим няма изобилие от фитнес зали. Изправен пред гледката на нарастващия си корем в огледалото, средният римлянин от мъжки пол или е склонен да инвестира в по-щедро скроен панталон, или си купува ново огледало, докато половинката му е генетично предразположена към елегантност, или поне до сватбата. Затова едва ли беше изненадващо, че когато отиде за пръв път в залата с грандиозното име „Гимнастика Сан Джовани“, откри сред клиентелата й много свои познати американци, включително Ким Фелоус. Облечен в избеляла блуза с емблемата на неговата Алма матер от Източния бряг, той гребеше мощно и отмерено на тренажора.

— Здравейте, доктор Фелоус — каза тя, докато се качваше на бягащата пътечка.

— Добро утро — отвърна й той. Наближаваше края на ежедневните си хиляда метра, но дишането му беше съвсем леко учестено. — Досега не съм те виждал тук.

— Току-що се записах — обясни Лаура.

Той се загледа в нея, докато тя бягаше. Кожата й скоро се покри с тънък слой пот, а във въздуха около нея се разнесе почти недоловим сладникав аромат. Това беше ароматът на летни подправки и мед, на зехтин и сол — вкусовете, сготвени от Бруно, освободени за втори път, но вече примесени с деликатното ухание на кожата й.

Според показанията на тренажора Ким беше достигнал хилядата метра, но продължаваше да гребе, заради удоволствието да наблюдава Лаура. Тя беше вързала косата си на опашка и по фините косъмчета по врата й блестяха капчици пот като влагата по студена бутилка бяло вино. В нея имаше нещо безспорно изящно, помисли си той. Студентите обикновено бяха истински шилета, разглезени деца на богати родители. Лаура беше различна. По време на лекциите му попиваше жадно знания като човек копнял за това цял живот и нетърпеливо подменяше бебешката каша от училищните лекции с истинското нещо.

„В момиче като нея човек може почти да се влюби.“ Естествено връзките между преподаватели и студенти, формално погледнато, бяха против правилата, но това беше Италия, а тук правилата бяха малко по-разтегливи. Освен това разликата помежду им беше само няколко години — по-малка от тази между Данте и Беатриче, между впрочем, както и от тази между Петрарка и Лаура.

След като си взе душ, Лаура излезе от съблекалнята и откри, че доктор Фелоус я чака пред дъската за съобщения, елегантно наметнал пуловер на раменете си.

— Дали не искаш да дойдеш с мен на едно малко пътешествие? — каза нерешително.

— Какво пътешествие?

— Пътешествие из моя Рим. Има някои прекрасни колекции, които не са отворени за публиката. А след това… — той сви рамене — можем да обядваме някъде.

— Звучи прекрасно.

Той я заведе на места, за които Лаура дори не подозираше, че съществуват — миниатюрни palazzi, където архивари и куратори отключваха тъмни стаи, съхраняващи безценни шедьоври. Преведе я покрай охраната на палата Фернезе, в който сега беше френското посолство, и чиито великолепни тавани, изрисувани от Карачи, отдавна бяха затворени за вулгарните орди. В Палацо Дория-Памфили я заведе в частните апартаменти на фамилията, където побъбриха с жена със същите черти като Тициановите портрети на стените. Посетиха малки, подобни на бижута параклиси, грандиозни салони с величествени тавани, сумрачни църкви, където само с едно щракване на ключа невъобразимо красиви стенописи изскачаха от мрака.

— Стига толкова — каза той накрая. — Не бива да те пресищаме с изкуство на празен стомах — след което я заведе в някакво ресторантче на малък площад, където собственикът го поздрави по име. Малко след като седнаха, на масата пристигна бутилка студено „Орвието“ и няколко домашно производство.

— Боя се, че диетата ми не позволява много въглехидрати — извини се той. — Ще си взема само една салата. Но ти си поръчай каквото искаш.

— И аз ще си взема салата. Напоследък ям прекалено много и освен това не искам да опропастя цялото това тичане в залата.

 

 

— Лаура ще дойде ли на откриването? — попита Бруно.

Томазо направи гримаса.

— Честно казано, не съм се замислял по този въпрос.

— Трябва да дойде — въодушевено каза Бруно. — Планирам нещо специално за нея. Автентично ренесансово меню в чест на специалността й.

— Няма нужда — каза Томазо. — Дай да се разберем, на откриването тук ще гъмжи от важни клиенти — може даже да има и критици. Защо ще правиш ястия специално за нея?

За миг на Бруно спонтанно му се прииска да каже на Томазо всичко. „Защото за мен единствено тя има значение — искаше да каже. — Защото бих заменил всички ласкателни мнения на света за една нейна усмивка. Защото я обичам така, както ти, Томазо, добри и верни приятелю, не смятам, че си способен.“

Но преглътна тези думи още преди да ги беше произнесъл. Вместо това каза:

— Представи си колко ще се впечатлят критиците и всички тези важни хора, като разберат, че определени ястия са били сътворени в чест на една специална жена. Ще говорят за това и сигурно ще поканят тук и приятелките, и жените си, за да ги опитат.

— Хм — каза Томазо. — Добре. Това ми харесва. Голямата страст на шефа, претворена в ястие на любовта. Не бях се сетил.

 

 

За да почерпи вдъхновение, Бруно обиколи художествените галерии, разгледа картините и нахвърли бележки за изобразените на тях ястия. Естествено, имаше много рисунки на плодове, както и на Бакхус, заобиколен от гроздове, но на него му беше по-интересно да разбере какво са ядели тогава по ресторантите и кръчмите обикновените хора. За щастие имаше много портрети на хранещи се хора. Още по-ползотворно се оказа изучаването на картините на „Тайната вечеря“, където художниците явно бяха използвали като модел приготвената от тях самите храна.

Един следобед крачеше из Галерия Боргезе и разглеждаше картините, когато нечий познат глас го повика. Обърна се. Беше Лаура.

— Здрасти. — Изненадата й беше очевидна. — Какво те носи насам, Бруно?

Той скри бележника и измърмори нещо за някакви нови експонати.

— Е, щом така и така си тук, нека ти покажа любимия си художник.

— Караваджо ли?

— Откъде знаеш?

Той сви рамене.

— Сигурно съм го чул от Томазо.

Спряха пред картината на Караваджо „Момче с кошница плодове“.

— Харесва ти светлината — каза Бруно. — Начинът, по който пада косо, и половината му лице остава в сянка.

— Прав си. Наистина ми харесва.

— Докато Томазо — той посочи картините — вижда всичко през призмата на храната.

— Така ли?

— О, да. Казвал ми го е. Казвал ми е, че можеш да разбереш какво е ял всеки художник от начина му на рисуване. Така че ето този Микеланджело няма какъв друг да е, освен флорентинец. Харесвал е елементарни печени меса, колкото по-прости, толкова по-добре. — Бруно посочи към другия край. — От друга страна, Рафаело, той е самата грация и лекота, също като кухнята на родното му Умбрино. Но Караваджо е римлянин, със здравия апетит на римлянина. Когато е рисувал „Тайната вечеря“, тя е просто това — рисунка на една прилична римска вечеря, с истинска печена птица, току-що извадена от пещта, и чиния contorni до нея, точно каквото на него самия биха му поднесли в osteria-та, в която е отседнал.

— И Томазо е казал всичко това?

Той я погледна, чудейки се дали не го поднася, но тя изглеждаше напълно искрена.

— Всъщност, смятам, че той е прав — каза тя и го хвана под ръка, докато продължаваха обиколката на галерията. — Рафаело се влюбил в дъщеря на пекар и в нейна чест започнал да рисува сладкишчета по всичките си картини. А Караваджо през повечето време нямал пукната пара, така че сигурно е мислил за следващото си ядене, докато е рисувал. Ще предам на преподавателя си какво е казал Томазо. Струва ми се, че много ще го заинтригува.

Същия следобед Бруно плати цяло състояние за една антична готварска книга на битака Порта Портезе и започна да изпробва разни идеи. В крайна сметка се спря на рецептата за печено пиле, пълнено с пиперки, и започна да я усъвършенства така, че произведението да бъде достойно за тази, която щеше да го консумира.

 

 

Лаура лежи в леглото на Томазо и се протяга блажено. Самият Томазо вече е излязъл, за да надзирава последните приготовления в „Ил Куоко“. Днес, най-после, е голямото откриване и още има милион и едно несвършени неща.

Тя става от леглото и започва да се облича. Миналата вечер ядоха млад артишок, пресован като звезда и изпържен и тя с ужас забелязва мазно петно на блузата си. Отваря гардероба на Томазо, за да потърси чиста, и отстъпва назад.

Вътрешността на гардероба е покрита със снимки. Снимки на момичета. Има брюнетки, червенокоси, няколко чернокоси италианки, но всичко останало е блондинки. Има и нейна снимка и тя си спомня момента, когато Томазо я направи, в същата тази стая, точно след като бяха спали заедно за пръв път.

„О!“ — възкликва тя, след като започва да проумява какво става.

Оглежда отново останалите момичета. Те са десетки. Сега, като оглежда снимките по-отблизо, вижда, че повечето от тях също са направени тук, точно като нейната.

При мисълта за всички тези жени, споделяли леглото на Томазо — същото, което споделя тя сега, — от очите й бликват сълзи.

— Мамка му — казва, като човек, който се е порязал и вижда кръвта секунди преди да усети болката.

След което болката я връхлита.

 

 

Докато ресторантът се пълнеше с посетители, Бруно не изпускаше от поглед масата в ъгъла, която бяха запазили за Лаура и съквартирантката й. Но тя оставаше празна.

Към един и половина следобед поръчките валяха. Усилията им да привлекат толкова много посетители на откриването се бяха оказали успешни. Бяха помогнали и контактите на Карлота в списанията: малката зала беше пълна с хора, които едва ли биха посетили ресторанта в предишния му вид. В тях влизаха мистериозните бизнес контакти на доктор Ферара — група яки мъже с много скъпи костюми, към които персоналът се отнасяше с предпазлива почтителност.

За Бруно управляването на цяла кухня бе съвсем ново изживяване и той беше ограничил работата си до това да проверява дали всички ястия са абсолютно съвършени. По време на едно кратко затишие обаче успя да си поеме дъх. Томазо изглеждаше нещастен като куче изгубило кокала си.

— Къде е Лаура? — попита с внезапна тревога Бруно.

— Няма да дойде — кратко отвърна приятелят му. — Скарахме се.

Бруно застина на място с тавата, която изваждаше от фурната.

— За какво?

— За нищо. Е, за нещо, то е ясно. Само че за мен е нещо, което няма смисъл. Жените за какво непрекъснато вдигат скандали?

Томазо изглеждаше толкова оклюмал, че Бруно постави ръка на рамото му.

— Томазо, ужасно съжалявам. Представям си как се чувстваш.

— Най-обикновена караница — измърмори Томазо.

— Представям си колко ти е кофти — продължи Бруно.

— Какви ги говориш? Лаура ще се оправи. Кофти ми е, че съм затворен тук — той показа кухнята, — а всичко става там. — Докато говореше, Мари нахлу с цял наръч поръчки, пъхна ги в ръката на Бруно и взе пет-шест чинии от плота, преди отново да излети като вихрушка. — Усещам го. Животът е там отвън. А тук — той се огледа и сви рамене — само се готви.

— Именно това е най-важната част — внимателно отбеляза Бруно.

— Но това е твоята част. Аз само се размотавам. Не можеш ли да ми дадеш някаква работа?

— Мога. За маса четири ни трябват няколко рибни филета.

— Страхотно. И какво му е забавното да кълцаш филетата на рибата, като няма кой да те види? — нещастно попита Томазо, докато се отдалечаваше. Бруно не отговори. Хрумна му, че ако иска ресторантът да успее, трябваше да намери на Томазо някаква подходяща работа.

Захвана се отново с готвенето, но част от съзнанието му все още се опитваше да преглътне информацията, че Лаура няма да опита творенията му. Изведнъж ястията, които само допреди минути излитаха изпод пръстите му като искри, му се сториха невъзможни за изпълнение. Мари се върна с поредния наръч поръчки и той се разсея още повече, докато се опитваше да ги извика на помощник-готвачите, като в същото време готвеше други ястия. Много скоро плавният поток от чинии секна. Хората се блъскаха едни в други, вряла вода от тенджерите пръскаше върху гола кожа, поръчаните ястия се приготвяха по два пъти или изобщо се забравяха.

— Какво правиш, бе — изсъска Томазо с рибните филета в ръце.

— Нещо се замотах — сопна се Бруно.

— Я, пак. И гледай да се отмоташ по-скоро. Това, което прецака току-що, е поръчката на маса шест, а точно там седи един критик от „Трова Рома“.

— Мамка му. — Бруно започна ястието от самото начало.

Мари влезе с още поръчки.

— Познайте кой влезе и поиска маса току-що.

— Министър-председателят?

— По-лошо. Ален Дюфре. И още някакъв млад готвач.

— Сигурно е Юго Кас — измърмори Бруно.

— Да се надяваме, че няма да си познае чашите — каза Томазо.

— Сложи го да седне до мафиотите. Така няма да се оглежда много-много.

Накрая всички бяха изяли порциите си и шумът откъм залата беше намалял до доволно жужене.

Томазо беше отвън и говореше с доволния доктор Ферара. Бруно беше сам в кухнята. Видя мобилния телефон на Томазо на плота, а след това видя, че Томазо беше започнал да съчинява бележка до Лаура.

Взе телефона и прочете съобщението. То гласеше:

„Здрасти, Лаура. Извинявай за всичко. Да се видим утре? Всичко хубаво.

Томазо“

Още не беше изпратено. С едното око към вратата Бруно бързо започна да променя съобщението.

След като свърши, то гласеше:

„Има нещо, което искам да сготвя тази вечер — Рецептата на любовта.

Вземете едно американско момиче с кожа с цвят на мед и лунички като оранжево-червен лют пипер по раменете.

Напълнете я с аромати, с босилек и домати, и борови семена, и магданоз.

Затоплете я нежно с ръце няколко часа, обръщайте от време на време и консумирайте с вино и смях, направо от чинията.

Но за съжаление една от съставките липсва. Може би утре?“

Натисна бутона „Изпрати“ и изчака няколко дълги мъчителни минути, преди телефонът да избибипка в отговор.

„Това е прекрасно. Защо да чакаме до утре. Ще дойда малко по-късно. Надявам се, всичко да е минало добре. Обичам те.

Лаура“

След като се върна, Томазо взе телефона си и каза „Ох“.

— Какво става?

— Сигурно съм изпратил бележката, без да искам. Както и да е. Изглежда ми е простила.

— Това е хубаво — отвърна Бруно, заровил лице в тигана, който миеше.

 

 

— Pronto?

— Карлота, аз съм.

— Здрасти, Лаура. Какво става?

— Отивам при Томазо.

— Значи сте се оправили?

— Не, но сме на път.

— Много сте бързи.

Лаура се усмихна.

— Чакай да ти прочета бележката, дето ми я изпрати.

След като свърши, Карлота каза:

— О, Лаура, това е прекрасно.

— Нали? Тази със сигурност ще си я запазя.

— Нещата май са сериозни — тихо отвърна Карлота. — Вие двамата май наистина се харесвате.

— Може би. Нали знаеш, отначало не се замислях много. Ама като видях онези снимки и като си представих, че един ден върху моята снимка ще бъде забодена нечия друга — просто не можах да го понеса. Казах ли ти, че ми сменя мелодията на телефона всеки път, като оставам при него?

— Много сладко. И сега каква е?

— „Стеъруей ту хевън“.

— Много подходящо. Макар и малко тъпо. — Карлота мълча известно време. — Помниш ли? В началото търсеше само мъж със сръчни ръце. А сега какво, влюбваш се.

— Знаеш ли кое е ироничното? Той всъщност не е чак толкова сръчен.

— Така ли? — изненадата на Карлота беше искрена.

— В началото, като се запознахме, нещата определено бяха физически. Искам да кажа, че той все пак е страхотен, нали така? Но онова, което ми харесва у него, е, че наистина вярва в нещо. Има своя страст и цел. Знае, че притежава талант и ще направи всичко, всичко, за да го използва. И затова знам, че понякога идвам на второ място след готвенето, защото първото е нещо фундаментално благородно.

— Леле. Ти наистина си влюбена.

— Май — призна Лаура.

— И какво ще правиш? Имам предвид, кога трябва да напуснеш Италия?

— Не знам. Вече казах на нашите, че ще остана до края на лятото. Но след това… Не знам, не ми се мисли даже. — Беше стигнала до улицата на Томазо. Виждаше при Дженаро момчетата, които си подаваха бутилка grappa. — Пристигнах. По-добре да затварям.

— Приятна вечер, cara.

— Надявам се.