Нанси Мартин
Магията на островния камък (9)

Девета глава

Саманта се обади в офиса, за да вземе няколко дни отпуска.

— Болна ли си? — попита секретарката.

— Тресе ме любовна треска.

В петък сутринта тя беше на летището, придружена от Оливър. Той я изгледа изпитателно и каза:

— Нещо ми се виждате доста бледа, госпожице Уайът. Сигурна ли сте, че точно сега ще можете да летите?

— Просто гледай дали ще се кача в самолета, Оливър. Не ме оставяй да се откажа.

— Дадено!

 

 

А на остров Кими Лау Ейбъл Флечър разказваше историята си на кралския преводач, когото бе кръстил Мики Руни.

— Добре! Ще те заведа до пещерата на Бога на любовта. Ама ще ти струва петдесетачка — рече най-накрая Мики.

— Петдесетачка!

— Е, добре де, нека са четиридесет. Само че в брой. Никакви кредитни карти.

Ейбъл бързо отброи четиридесет долара, подаде му ги и попита:

— Кога тръгваме?

— Може и сега.

Флечър погледна към океана и видя огромните вълни, разбиващи се с трясък в брега. Гледката беше достойна за пощенска картичка, но на Ейбъл му се повдигаше от нея.

— Няма ли друг начин да се стигне до пещерата? — попита той Мики.

— Освен ако можеш да прехвръкнеш дотам. Защо? Какво му е на моето кану?

— Не, няма нищо… — рече неуверено Ейбъл. В никакъв случай той нямаше да признае слабостта си.

— Е, какво? Тръгваме ли или не?

— Трябва. Животът ми зависи от това.

— Животът ти ли? Какви ги приказваш, бе човек?!

— Да, вече така мисля за нея.

— За нея ли?! Какво е станало?

— Ама и ти имаш вина. Ако твоето приятелче, кралят не ми беше дал тази кофти муска, сега щях да съм съвсем друг човек.

Мики владееше английски, но не дотолкова, че да разбира и жаргонни думи. Той изгледа Ейбъл озадачен, но щом зърна камъка, изля цял порой от думи в своя защита.

— Олеле! За любовните муски няма гаранция и пари не се връщат! Този камък не свърши ли работа? Ако искаш друг, дай десет долара и веднага ще ти намеря…

— Не искам друг бе, идиот такъв! Този ми стига… Ей, я чакай! Нали този камък е бил предаван от крал на крал поколения наред?

— Да бе, да! Много поколения! Много магия!

Без да се бави повече, Мики скочи в кануто и подаде ръка на Ейбъл, който стисна зъби и едва сподави вика си на ужас, когато малката лодка се разлюля под краката му.

Докато се носеха по вълните, Мики му разказа за пещерата.

— Много е красива, но и опасна. Казват, че човек, който върнел любовна муска, можел и да умре. Ако Богът на любовта се разлюти, може пак да избухне.

— Вулканът ли имаш предвид?

— Така приказват хората… Все пак внимавай. Ама ти ще се справиш… Щом си американец.

Не след дълго Мики акостира с кануто си на скалистия бряг. Скочи във водата и издърпа лодката върху скалите.

Ейбъл стъпи на твърдата земя и изведнъж се почувства като нов човек.

— Значи това е мястото, а?

— И още как! Пещерата е там долу… Наричат го гнездото на любовта. Понякога тук идват двойки за туй-онуй, нали разбираш? Казват, че тук се зачеват много хубави бебета. И ти можеш да идваш бе, човек! По петдесет долара за нощувка. Ще ти сложим и хладилник…

— Ей, големи търговци сте се извъдили! — възкликна Ейбъл.

Мики сви рамене.

— Човек трябва да използва възможностите си… Ще се върна по-късно да те взема.

— Колко по-късно?

— След час и половина.

Мики отплува с кануто си, за да гледа някакъв телевизионен сериал в колибата си, а Ейбъл заслиза по стъпалата в тъмната пещера. Вулканичната лава беше застинала така, че бе образувала огромна подземна пещера. Подът бе нагънат и с лек наклон надолу, където отворът се стесняваше до големината на стар модел „Фолксваген“. Някой от жителите на Кими Лау се бе сетил да закрепи дървени перила отстрани, за да не би някой заплеснат турист да се строполи в дупката.

В един от ъглите на пещерата имаше малко езеро. Водата бе изумруденозелена, кристалночиста и блестеше така, сякаш езерото бе осветено отвътре. За тази вода туземците разказваха, че била лековита. Ейбъл коленичи и потопи пръсти в езерото. Водата беше топла и при това ставаше за пиене. Той се изкачи до върха на една от скалите, която приличаше на олтар, после запрати камъка към дъното на пещерата… Обаче нищо не се получи. Камъкът подскочи веднъж и падна върху един сталагмит.

— Дявол да го вземе! Какво да правя сега?! — възкликна полугласно Ейбъл.

Камъкът се мъдреше от другата страна на дървените перила и сякаш му се присмиваше. Трябваше да слезе обратно долу, да го вземе и отново да го хвърли.

Докато се спускаше надолу, се подхлъзна и едва не полетя в пропастта. Добра се до перилата, прехвърли се от другата страна и се насочи към сталагмита.

— Ето защо Оливър ме предупреди, че пещерата е опасна! — измърмори под нос Ейбъл.

Изведнъж се случи нещо много странно. Земята под краката му затрепери така, като че ли вулканът се събуждаше. Замириса на сяра, отнякъде долетя глух тътен, който отначало бе съвсем тих, но не след дълго се превърна в съвсем осезаем гърмеж.

Точно в този миг Ейбъл се подхлъзна и загуби равновесие. Размаха ръце, за да се задържи, но не успя и се строполи върху каменния под, опитвайки се да се хване за нещо. Уви, всичко бе напразно и Ейбъл полетя към ревящата паст на пещерата. Той извика и изсипа цял порой ругатни, докато стремглаво се хлъзгаше надолу. Внезапно стъпалото му се удари в някаква издутина в скалата и той се закова на място.

— Браво, умнико! А сега какво? — рече на себе си Ейбъл.

Мики щеше да дойде след час или два, а дотогава той можеше да полети надолу към дупката или да бъде пометен от изригващия вулкан. Други възможности почти нямаше. Изведнъж над него се разнесе познат глас:

— Скъпи, какво правиш там долу?

Ейбъл трепна като ударен от гръм.

— Саманта? Саманта!

— В беда ли си?

Ейбъл се опита да изглежда спокоен и невъзмутим.

— Не, разбира се.

— Ейбъл, тук ми се вижда опасно.

— Детска играчка е. Почакай само да видиш какво ще направя за „бис“.

Тя се разсмя.

— О, Ейбъл! Ти си единственият мъж, който скача от полилей и се катери по вулкани!

„Вулкани!“

— Саманта, трябва веднага да се махнеш оттук!

— Но аз дойдох тук, за да те видя и да поговоря с теб.

— Вулканът! Не го ли чуваш?

— О, тътенът ли? Но това не е изригване!

— Какво?

Саманта спокойно измъкна някакъв туристически справочник от чантата си, прелисти една-две страници и рече:

— Чакай да видя къде беше… А, ето! Пещерата, наречена Гнездото на Бога на любовта, е също и гейзер на прясна вода, който изригва по време на прилива и…

— Стига! Нима искаш да кажеш, че това тук ще започне да бълва вода като…

Той не можа да довърши. Тътенът се превърна в оглушителен рев, чу се някакво гъргорене и изведнъж от дълбините изригна мощна струя топла вода, която го намокри до кости. Ейбъл не смееше да мръдне, за да не бъде понесен от гейзера към дъното на пещерата.

Всичко трая само половин минута, но на него му се стори цяла вечност. Над него Саманта извика, очарована:

— О, колко главозамайващо беше! Ейбъл, мислех, че никога няма да мога да го призная, но твоята работа е много по-вълнуваща от моята!

Ейбъл стисна зъби и криво-ляво успя да запази невъзмутим тона си.

— Саманта, ти сигурно си дошла до тук сама, нали?

— Ами, да. Смятах, че ще е най-добре да бъдем сами…

— Скъпа, дали ще загубя много от мъжката си репутация, ако те помоля за малко помощ?

— О, с удоволствие ще ти помогна. Какво точно правиш всъщност?

— В момента искам да съм горе при теб.

— О, колко си романтичен!

— Имаш ли въже?

— Н-не… Защо?

— Саманта, имаш ли колан?

— Ами, да.

— Свали го.

Изглежда тя веднага бе схванала положението, защото само след секунди пред носа му се завъртя краят на колана й.

— Завържи крака си за нещо здраво! Не искам да те повлека заедно с мене! — извика й Ейбъл.

— Добре! Готова съм!

Той погледна нагоре и я видя — завързала крака си за перилата и наведена силно напред. Лицето й бе зачервено, а косите й бяха разбъркани… но беше красива. „Ама че смела жена“ — помисли си Ейбъл и се усмихна.

— За какво се смееш? Вижда ми се доста страшно — провикна се Саманта.

— Не и от моето положение. Страхотна си, Саманта!

Тя се засмя.

— Ела да ми го кажеш тук!

Ейбъл опита здравината на колана. Може би все пак Саманта бе жената, която щеше да го измъкне оттук.

— Сега ще започна да се катеря нагоре. Ако усетиш, че те повличам, викай!

— Добре съм.

Много внимателно Ейбъл се заизкачва нагоре, хванал се здраво за колана. По едно време кракът му се подхлъзна, Саманта ахна, но се задържа.

— Добро момиче. Остана съвсем малко… — окуражи я той.

Скоро след това, той протегна едната си ръка, Саманта я хвана и го издърпа при себе си. Двамата паднаха върху хлъзгавия под откъм безопасната страна на перилата и избухнаха в смях.

— Ти си една на един милион, мадам! Ще се омъжиш ли за мен?