Нанси Мартин
Магията на островния камък (7)

Седма глава

Ейбъл се събуди по-рано. Той се притисна до нея с разтуптяно сърце. Какво се бе случило, по дяволите? Сексът беше чудесен, радостен, възхитителен! Какво направиха… Или по-скоро какво ли не правиха? Ядоха шоколад, къпаха се във ваната, любиха се… Един час по-късно Саманта се отпусна в ръцете му и потъна в дълбок и безпаметен сън.

В миговете на върховен екстаз и мощно чувствено удоволствие той се взираше настойчиво в ясните й зелени очи, преливащи от любовна нега и обожание. За малко да каже думите… Думите, които щяха здраво да го изплашат.

„Преди няколко дни бях съвсем нормален! Какво ми става сега?“ — каза на себе си Ейбъл.

Една красива, завършена, чувствена и преливаща от страст жена се влюбваше в него и тази мисъл го хвърляше в паника.

Саманта се размърда и нежно се потърка в него. Гласът й бе сънен.

— Ейбъл? — измърка тя.

— Да, тук съм — засмя се малко нервно той.

— Хубаво — отвърна Саманта и се сгуши в него. Може би тя бе твърде много жена за него…

Отвън, до вратата на спалнята, котката жално мяучеше.

— Прасковна иска да влезе. Не й се стои самичка — рече Саманта.

— Не й се стои сама или ревнува? Спомням си как я изритах навън снощи…

— Простила ти е, скъпи — отговори тя и сладостно въздъхна.

— Ъъъ… Саманта?

— Ммм?

— Искам да знаеш…

— Че изминалата нощ беше чудесна?

— Д-да…

Изведнъж тя се надигна и се взря в лицето му.

— Не си много очарован…

— О, напротив! Снощи наистина беше чудесно!

— Но какво?

— Ами, нищо! Просто казвам самата истина. Мисля, че ние…

— Давай направо, Флечър! Какво има? Какво се опитваш да ми кажеш?

— Чувствата ми не са се променили, но все си мисля за онова, което каза снощи… Че не бива да прибързваме.

— Вече размисляш, така ли? Затова бърбориш за прибързване.

— Не бърборя. Опитвам се да… О, по дяволите! Не очаквах такова силно чувство!

— Ти се страхуваш.

— Не.

— Не ли? А защо така пребледня изведнъж?

— Не съм пребледнял. От светлината в тази тъпа стая е…

— Моята стая не е тъпа!

— Извинявай, нямах предвид това — промълви Ейбъл и посегна да я хване за китката.

Саманта ловко отбягна ръката му и гневно го изгледа.

— А какво имаш предвид?

— Аз… аз… ами…

— Досега беше доста прям, но след като вече ме вкара в леглото, единственото нещо, което искаш, е да си отидеш, нали?

— Не. Просто не съм свикнал да се размеквам така и… Дай ми малко време.

— Просто те е страх.

— Добре, така да бъде. Страх ме е. Сега щастлива ли си?

Очите й изпуснаха гневни светкавици.

— И кое е толкова страшно за теб? Аз ли?

— Не. Тоест да… Ние двамата и това, което се случи.

— Каква нелепа случайност, че изпитваш такива съмнения на сутринта, след като сме правили любов, а не преди това!

— Но аз съм влюбен в теб, дявол да го вземе! Просто всичко е една магия!

— И снощи каза същото! Само че тогава звучеше някак романтично, а сега е като някакво проклятие или нещо подобно.

— Горе-долу е така.

— Какво?! — възкликна навъсена Саманта.

Ейбъл извади камъка от джоба си. Време беше да й разкаже за него.

— Ето я причината за всичко.

— Какво е това? — попита замислено Саманта и взе камъка в ръка.

— Любовна муска. Крал Кимимунго ми го даде преди няколко дни и…

— Крал кой?

— Кимимунго. Хората му ми помогнаха да изровя самолета и аз им плащах за труда. В замяна той ми даде това.

— Камък?!

— Но не обикновен камък, а любовна муска!

— Любовна муска?! — повтори развеселена Саманта.

— Именно! Самият крал се е ползвал от магията й и затова си има шестнадесет или осемнадесет жени, да не говорим за цялата сюрия деца, които…

— Нима той наистина е мислил, че имаш нужда от подобно нещо? — попита усмихната Саманта.

— Не… Просто искаше да ми благодари. Виж… Аз говоря сериозно.

Саманта се облегна назад върху дивана и с усмивка заразглежда малките фигури, изрисувани от двете страни на камъка.

— Смешен е, но много сладък. Колко забавно!

— Забавно ли?!

Саманта се изкикоти.

— Забавно е, че ти е дал такава муска… Кое ли го е накарало да помисли, че имаш нужда точно от тази муска?

— Не съм имал нужда!

— Е, трябва да признаеш, че си заклет ерген. Не, че ти липсва практика, но…

— Саманта, тук няма място за смях!

— О, Ейбъл, за миг си помислих, че ми казваш сбогом.

— Не мога. Камъкът няма да го позволи.

— Браво на него тогава. А ще ти даде ли той сили отново да правиш любов с мен? — попита тя и обви врата му с ръце.

— Нека първо да поговорим.

— Достатъчно говорихме.

— Саманта, ти не разбираш! Камъкът е причината да се държа така!

— Разбира се, скъпи. Докосни ме ето тук, моля те.

— Чуй ме, Саманта. Камъкът ме накара да се влюбя в тебе.

Тя се изправи, но остана седнала на дивана, все още с ръце около врата му.

— Какви ги приказваш?!

— Вярно е! Кралят ме предупреди, че първата жена, която докосна, ще си падне много по мен. Ние се сблъскахме на игрището, не помниш ли?

— Аз те съборих на земята — рече замислено Саманта и го погледна замислено.

— Точно така. И тогава магията се задейства…

— Чакай малко. Да не би да искаш да кажеш, че ако се бе сблъскал с вицепрезидента, щеше да се влюбиш в него?

— Не, магията се задейства само между мъж и жена.

Очите й отново изпуснаха мълнии и тя гневно извика:

— Значи си избрал мен, само заради някаква островна дрънкулка?!

— Не е дрънкулка! Камъкът наистина действа! Иначе защо се влюбих толкова силно в теб?

— Защо наистина?! — възкликна тя, вече напълно вбесена.

— Саманта, ти не разбираш…

— О, аз ли не разбирам?! Просто си хванал малария в джунглата!

— Не съм!

— Знаех си аз, че е твърде хубаво, за да е вярно! Ти си прекалено страхлив и не си в състояние да признаеш пред себе си, че си влюбен!

— Глупости!

— Така ли?! Аз исках да не избързваме… Но ти бе толкова упорит и решителен. Повярвах ти и ти се отдадох с тяло и душа, а днес научавам, че сме заедно само заради някакъв си камък!

— Саманта…

— Не си в състояние да признаеш, че ни е дошло времето! И двамата бяхме прекалено заети за любов… докато не се намерихме един друг. Можеше да се получи нещо хубаво между нас, но ти от инат няма да признаеш чувствата си…

— Аз ли съм инат?! Ами ти? Ти дори не признаваш, че ме харесваш!

— Разбира се, че те харесвам! Навярно бих могла и да те обикна…

— Но ти ме обичаш, нали?

— Не те обичам! — тросна се Саманта и тупна с крак.

— Напротив! Разбрах го по очите ти снощи… Та нали щом се събуди тази сутрин, първата ти дума беше моето име? Обичаш ме! Ние сме създадени един за друг!

— Защото някакъв си камък е предрекъл така? — рече Саманта и вдървено се изправи.

— Да.

— Тръгвай си, Ейбъл.

— Какво?!

— Чу ме добре. Обличай се и се махай! Ако не можеш сам да си дадеш сметка и да бъдеш отговорен за чувствата си, аз не те искам!

— Саманта… моля те, недей.

— Ти си голям мъж, Ейбъл. Въпреки че си играеш с големи играчки, чувствата ти би трябвало да са като на зрял човек. Не можеш да се преструваш, че те не съществуват.

Саманта му обърна гръб и с гордо вдигната глава влезе в банята, а Ейбъл грабна дрехите си, облече се набързо и се втурна навън.

Тя чу как външната врата се затръшна и на часа изскочи от банята, за да се убеди с очите си, че Ейбъл си е отишъл. Той дори не й бе казал сбогом.

— Такъв страхлив идиот! Прекосил е джунглите надлъж и нашир, а го е страх да признае, че ме обича!

След час Саманта се появи в офиса, облечена в най-шикозния си тоалет, решена да работи до изнемогване, за да забрави мъжа, преобърнал живота й.

— О, Саманта! Я колко сме шармантни тази сутрин! — удиви се Глендънинг още щом я зърна.

— Не шармантни, а ужасни! Кога за последен път сте давали този костюм за гладене? — попита заядливо тя.

— А ти кога за последен път си била целувана? Само преди няколко минути, предполагам… Изглеждаш така, сякаш цялата нощ си прекарала, отдадена на бурен секс.

— Нищо подобно!

Говорителят се разсмя.

— Не ме лъжи, момичето ми! На лицето ти е изписано. Младият Флечър успя най-после, нали?

— Зависи какво имате предвид. Ако искате да кажете, че най-сетне си е показал рогата, да! Прав сте! Да изгние в ада дано!

 

 

— Твоята кожа, Оливър! Ще ти откъсна тиквата!

Оливър подаде глава иззад микроскопа, подобаващо втрещен.

— Защо? Какво съм направил?

— Трябваше да ме разубедиш, а не да ме караш да използвам камъка! Ето на! Сега съм влюбен в нея и всичко се стовари върху главата ми.

Лицето на Оливър се сгърчи от ужас.

— Да не си й казал за магията?

— А как иначе? Да бъдем заедно цял живот и тя нищо да не знае?!

— И какво стана? Да не би да се е обадила в лудницата, за да те приберат?

— Изхвърли ме. Представяш ли си?!

— Че ти изненадан ли си?

Ейбъл не му обърна внимание, а започна да се разхожда напред-назад.

— Не мога да разбера! Снощи беше фантастично…

— Защо ми разказваш всичко това?

— Тя е прекрасна жена, Оливър! Да беше я видял в кабинета на Хенри!

— Ти си я водил в кабинета на доктор Босуел?!

— Да. Тя се държа чудесно… но ме смята за инфантилен.

— А ти инфантилен ли си?

— Разбира се, че не! Нормално е да се колебае човек. Все пак за цял живот е, а аз не зная колко ще трае магията. И точно тук ще ми помогнеш.

— Аз?! Но какво общо имам аз? — попита пребледнял Оливър.

— Ти си археолог и можеш да се поровиш за още информация. Искам да знам всичко за любовните муски на остров Кими Лау?

— Хм, ще ми трябват поне шест седмици…

— Не, не! Искам всичко до довечера!

Оливър се опита да възрази, но като видя изражението на Ейбъл, протестът изведнъж застина на устните му. Той се наведе напред и му прошепна доверително:

— Защо не отидеш на психотерапевт? Нужно ти е да знаеш повече за себе си, а не за някакви си там муски…

— Дявол да го вземе, Оливър! Трябва ми твоята помощ!

— Добре, добре! Дай ми камъка. Ще го сравня с други подобни експонати…

— Чудесно! — възкликна Ейбъл и бръкна в джоба си. Обаче камъкът го нямаше. Той бързо претърси всичките си джобове, ала от камъка нямаше и следа.

— Господи! Забравил съм го у Саманта!

— Искаш да кажеш, че ще трябва пак да я видиш и то както е ядосана сега?!

— Ще се оправя — отвърна му Ейбъл, но силно се съмняваше в думите си. Жена като Саманта се срещаше веднъж на сто години.