Нанси Мартин
Магията на островния камък (6)

Шеста глава

На сутринта след вечерята с Ейбъл Саманта не можа да се съсредоточи изцяло върху работата си. Старателно набелязаната й за вторник програма също стана на пух и прах, поради проливните дъждове, опустошили нивите на фермерите от района на говорителя. Те непрекъснато звъняха и искаха помощ от федералните власти. Саманта сама се зае с тази задача, за да може да изгони Ейбъл Флечър от мислите си и за да свърши работата, както трябва. В края на деня фермерите вече бяха получили желаната помощ, а Саманта бе забравила напълно за Флечър.

Или поне така си мислеше…

— Добре ли си, Саманта? — попита я говорителят, когато тя мина покрай отворената врата на кабинета му.

Саманта се върна една-две крачки назад и отговори:

— Разбира се! Защо ме питате?

Гъстите, рунтави вежди на говорителя енергично се размърдаха, докато той я оглеждаше развеселен.

— Ами, скъпа, не бях чувал още за тази нова мода, на която ти явно си привърженичка.

— Каква нова мода?

— Да се носят саката, обърнати наопаки. Това е някакъв нов стил, нали? Или може би си замислена нещо напоследък?

Саманта бързо смъкна сакото си и го облече с лицето навън.

— Просто съм се объркала. Всеки може да сгреши — обърна се тя към шефа си, който започваше да се тресе от едва сподавян смях.

— Разбира се, разбира се — успя да каже той и гръмогласно се закикоти.

Смутена, Саманта бързо напусна офиса. Когато заслиза по външното стълбище обаче, тя изведнъж съзря Ейбъл Флечър, облегнал се на незаконно паркираната си кола. Отново бе с коженото си яке и изглеждаше така, сякаш току-що бе избягал от някоя пещера. Минувачите внимателното заобикаляха.

— Саманта!

Той взе наведнъж няколко стъпала с лекотата и грацията на изгладнял кръвожаден звяр.

— Хайде! — рече безапелационно той и свойски обхвана лакътя й с длан.

— Какво правиш? — възпротиви се разтревожена Саманта.

— Отвличам те. След час ще решиш дали ти харесва, или не. Чувам, че такъв сорт мечти са широко разпространени сред жените — рече Ейбъл и с лекота я издърпа до най-долното стъпало.

— Какво разбираш ти от женски мечти?

— Достатъчно, за да знам как да се възползвам от тях. Каква е твоята любима мечта? — попита я той и отвори вратата на колата си.

— Имаш предвид нещо като печалба от тотото ли?

Ейбъл лъчезарно се усмихна.

— Не. Говоря за мечтите ти в леглото — онова, за което мечтаеш, преди да заспиш.

— За мечтите ми напоследък ли става въпрос или за времето преди твоето появяване? — попита тя, леко засегната.

— Мечтала ли си някога да бъдеш отвлечена от мъжа, който те мисли за негова бленувана фиксидея?

— Това ли правиш в момента? Отвличаш ме, така ли?

— Страхуваш ли се?

— А трябва ли?

— Хайде, Саманта, винаги си била благоразумна. Рискувай поне веднъж…

— Добре, Флечър, имаш един час от моето време — засмя се тя.

— Дадено! Ще дойдеш ли с мен, моля те?

— Боже господи! За първи път те чувам да използваш тази дума!

— „Моля“ ли? Само моментно размекване е. Ще ми мине. Влизай в кола.

— Слушам, сър.

Двамата влязоха в колата — стара, но иначе чиста и добре поддържана — и поеха надолу по улицата.

— Къде отиваме? — попита не след дълго Саманта.

— В моята бърлога.

Когато пристигнаха, Ейбъл даде на заден ход в алеята между двата музея и паркира колата си точно на мястото, отбелязано с неговото име.

— Щом си имаш собствен паркинг, ти би могъл да имаш и всяка жена във Вашингтон! — възкликна Саманта.

— Но аз не искам всяка жена — отвърна той и излезе от колата.

Флечър не заключи автомобила си. Просто заобиколи, застана откъм страната на Саманта и й отвори вратата. Поведе я по алеята и след малко двамата се озоваха пред страничния вход на музея. Той извади връзка ключове.

— Ейбъл, в музея няма никой! Сигурен ли си, че имаш право на това?

— Всички ме мразят, когато използвам страничния вход. Трябва винаги да се обаждам на гишето за пропуски, но това е само губене на време… Ето, готово — каза той, отвори вратата и я задърпа надолу по коридора.

— Ще ми кажеш ли какво правим тук? — протестираше задъхано Саманта.

— Водя те в светая светих, за да докажа, че съм надежден или че не съм… както би могло да се окаже в крайна сметка.

Двамата влязоха в една просторна зала, застлана с килим, където беше и приемната. Там ги посрещна една от секретарките, явно довършваща някаква спешна задача на пишещата си машина.

— Доктор Флечър! Какво правите, за бога?! — възкликна жената и втрещено ги изгледа над очилата си.

— Доктор ли? — повтори смаяно Саманта.

— Не ни обръщай внимание, Силви… Просто трябва да си поговорим с големия бос.

— Но той ми каза никого да не пускам! Строго ми нареди…

Ейбъл нахълта в кабинета на големия шеф, влачейки Саманта след себе си.

— Хенри, трябва ми твоята помощ.

Дребният човечец седнал зад тежкото махагоново бюро подскочи уплашено, а скелетът, който държеше в ръце, падна на пода и се разби на парчета.

— Флечър! Виж какво направи! — изкрещя големият бос.

— Какво беше? Още един котешки скелет за твоята колекция?! Кога ще се откажеш от това отвратително хоби?!

Дребното плешиво човече изскочи иззад бюрото, разтреперано от ярост.

— Това не е още един котешки скелет, а костите на покойната Клементайн — котката на майка ми! Обещах, че ще бъда готов да й го поднеса за осми март.

— Майка ти е също толкова неуравновесена, колкото си и ти.

— Неуравновесена ли?! Виж ти кой се изказва по този въпрос! Флечър, още на часа би трябвало да те уволня! Но ако те изхвърля в този момент, аз… хм, аз никога няма да получа твоя прословут доклад. И мога ли да попитам какво е станало с него? Как очакваш този музей да работи успешно, след като ти…

— Ще получиш доклада веднага щом намеря някой, който да ми го напише. А сега замълчи за малко и слушай. Много е важно. Искам да те запозная с едно лице. Това е Саманта Уайът. Тя работи за говорителя Глендънинг. Саманта, запознай се с Хенри Босуел.

— Здравейте — рече Саманта, опитвайки се да овладее дишането си.

— Приятно ми е, госпожице Уайът. Какво става тук?

— Ако можех да зная — отвърна смутено Саманта.

— Седнете всички! — изкомандва Флечър, седна в едно от креслата, опря краката си в бюрото на Босуел и продължи. — Хенри, госпожица Уайът е с впечатлението, че аз се домогвам до нея, за да издействам повече пари за нашия музей.

— Пари за музея ли? Че ти кога си се интересувал от музейната политика, Флечър?! — попита Босуел смаяно и се облегна назад.

— Именно. Сега кажи й, че нямам нищо общо с тази работа.

— Флечър, кой нормален човек — извинете ме, госпожице Уайът! — би си въобразил, че тебе изобщо те е грижа за това откъде идват нашите пари? Ти просто гледаш да ги харчиш и то така, сякаш музеят няма да доживее до следващия ден!

Ейбъл изведнъж се обиди.

— Не съм прахосник! Винаги внимавам с парите! Винаги спя на палатка. Никога не съм ти представял сметки от скъпи хотели или самолетни билети първа класа!

— Ами онази сметка за масажистката в турската баня?

— Беше грешка. Просто й дадох друга кредитна карта, но после оправих нещата… Хенри, помогни ми!

— След всичките неприятности, които си ми създал, защо смяташ, че искам да ти помагам?

— Защото тайно се възхищаваш от работата ми.

Босуел въздъхна с дълбоко прискърбие и заговори с тържествено официален тон.

— Госпожице Уайът, не мога да си представя защо интелигентна жена като вас ще се интересува от дейността на човек като Флечър, но ви уверявам, че той не участва в никакъв музеен бизнес, освен в изпълнението на онези задачи, в които само той е специалист. Флечър е нашият експерт по самолетите, тяхното откриване и възстановяване за музея. Иначе е напълно безполезен.

— Виждаш ли?! Те ме смятат за безполезен! — извика тържествуващо Ейбъл.

Но Босуел продължи разгорещено:

— Всъщност Флечър е таралеж в гащите! На него не може да се разчита и изобщо не разбира от дума…

— Достатъчно, Хенри. Тя те разбра — рече Ейбъл.

— Безразсъден, дързък…

— Добре, добре! — прекъсна го Флечър.

— Накратко казано, аз не му позволявам да участва в операции, които биха застрашили дейността на музея. Той е отличен пример за разярен слон в стъкларски магазин — обобщи накрая Хенри Босуел.

— И аз съм го забелязала — съгласи се Саманта.

— Безпокои ли ви Флечър, госпожице Уайът? Защото ако е така, бихме могли да се обадим в полицията, за да го арестуват. Може би в затвора той най-после ще успее да напише прословутия си доклад.

— Мисля, че не е необходимо да се обаждаме в полицията засега. Господин Босуел, чудя се дали не бих могла да се запозная с някои ваши планове относно финансирането на музея…

Лицето на Босуел засия и той радостно възкликна:

— Колко мило от ваша страна! Да, разбира се, че имам някъде копие от нашето виждане за финансирането на музея, залегнало в проектозакона. Нека само да попитам Силви… Тя знае всичко тук.

Босуел в миг изчезна от кабинета, оставяйки Саманта и Ейбъл сами.

— Защо ти е притрябвал този доклад? — попита той, намусен.

— Искам да почета по този въпрос и да се запозная с нещата — отвърна Саманта и се изправи.

— Кога?

— Е, няма да взема да чета сега. Ще го направя довечера.

— От това се страхувах. Надявах се, че ще можем да вечеряме при мен.

Саманта се разсмя.

— Да не би да имаш намерение да ми сготвиш нещо за вечеря?

Той взе ръката й в своята и вплете пръстите си в нейните.

— По дяволите, не. Щях да поръчам пица от близкия ресторант. Знаеш ли, че някои хора смятат пицата за средство, което силно възбужда половото желание?

— Кои хора? — попита тя с подозрение в гласа.

— Ами хората от моя род… Е, какво ще кажеш?

— Сигурно ще мога да похапна пица, докато чета докладите, нали?

— Саманта… — започна възмутено Ейбъл, но точно в този момент влезе Хенри Босуел с цял плик, пълен с книжа.

Саманта му благодари, взе плика и се остави на Ейбъл, който отново я повлече по коридора.

Босуел извика след тях:

— И този доклад го искам спешно, Флечър!

— Бюрократ — измърмори под носа си Ейбъл.

— Ако той не си вършеше своята работа и ти не би могъл да вършиш твоята. Ти се сърдиш, просто защото той те нарича с разни епитети — сгълча го Саманта.

— Но аз заслужавам повечето епитети — засмя се Ейбъл.

Домът на Ейбъл бе една малка каменна къща в стария квартал Александрия. Както повечето къщи, тя също имаше табелка отпред, съобщаваща историческата й стойност. Имаше зелени дървени капаци и олющена от дъждовете външна врата.

В задната част се виждаше гаражът, но Ейбъл не вкара колата там. През прозореца се виждаше крилото на самолет.

— Самолетите са мое хоби, откакто се помня. Музеят не пожела да вземе този тук и затова сам го реставрирам. В края на следващата година вече ще бъде годен за летене — рече Ейбъл.

Когато влязоха в кухнята, Саманта забеляза, че не бе особено чисто. Масата беше затрупана с писма, списания и навити на руло вестници.

— Този път отсъствах доста време и не съм преглеждал пощата — обясни той и махна с ръка към писмата и вестниците, изпопадали на пода.

От кухнята Ейбъл я въведе в просторна и слънчева всекидневна. Тук имаше най-различни по вид предмети: удобен диван, кожено кресло, но също и счупена самолетна перка, капител от антична колона, който Ейбъл явно използваше като странична, масичка, увеличена фотография на балерина в подскок… Снимката беше с автограф. Подът бе застлан с персийски килим, а цветовете му блестяха като скъпоценни камъни.

Ейбъл настани Саманта на дивана и каза:

— Така… Можеш да четеш ето тук. Навярно ще успееш да свършиш, докато дойде пицата.

— Може ли да пийна нещо?

— О, разбира се! Искаш ли бира?

Саманта се усмихна и рече:

— Когато човек е в Рим…

Ейбъл поклати показалеца си така, сякаш бе осенен от някаква извънредно забавна мисъл.

— Ей сега ще дойда — прекъсна я той.

След малко се върна с две бутилки бира и две чаши. Саманта, съблякла сакото си и бутнала обувките си под масата, съсредоточено четеше материала, който й беше дал Босуел. В него името на Ейбъл се споменаваше два пъти. Той не се занимаваше с финансирането на музея, но за сметка на това пък харчеше много. Беше пътувал до Турция, Южна Африка, Китай и някакъв остров в южната част на Тихи океан и носеше скъпи експонати на музеите из страната. Беше истински Индиана Джоунс.

Пристигна и пицата, но Саманта беше твърде погълната от четенето. Тя задъвка разсеяно, без да може да откъсне очи от страниците. Когато прочете и последния ред, остави папката и видя Ейбъл, седнал в краката й. Беше се навел над някакъв бележник и облизваше пръстите си от пицата. Той се наведе над разпилените по пода документи, без да осъзнава, че Саманта го наблюдаваше с интерес.

Тя остави последните късчета пица в кутията и също облиза пръстите си.

— Какво правиш?

Ейбъл сепнато я изгледа.

— Нищо важно — отвърна той.

— Доклада ти за Босуел ли?

Ейбъл смутено се усмихна.

— Нали няма да му кажеш, че сам го пиша?

— Гроб съм. Четох за теб. Знаеш ли, че Босуел съвсем не те мрази така, както твърди? Ти си в списъка на най-ефективните членове на екипа… Като изключим едно-две мъмренета. Ще ми разкажеш ли за масажистката в Турция?

Той се разсмя, бутна документите настрана и обхвана с длан стъпалото й.

— Не, но ще ти покажа какво научих от нея.

От радиото се носеше някаква особена приятна джазова мелодия, която я караше да се отпусне, а Ейбъл доказа, че наистина доста бе научил от масажистката в Турция. Саманта въздъхна и блажено се облегна назад върху дивана, докато той разтриваше различни места от стъпалата й.

— Сега, когато си напълно във властта ми, защо не ми разкажеш за проектозакона, отнасящ се до финансирането на музея?

— Една от подкомисиите изработва законовите процедури. Ще трябва да решат каква сума трябва да бъде отпускана за музеите. През следващия месец ще чуем и изказвания по този въпрос, но преди това повечето важни въпроси ще бъдат решени.

— А какво е твоето мнение за важните въпроси?

Саманта се усмихна занесено.

— Очакваш да се концентрирам, докато ме масажираш ли? Божествено е, Ейбъл — въздъхна блажено тя.

Ейбъл се засмя.

— Искам да чуя мнението ти.

— За финансирането на музеите с парите от събраните данъци ли? Против съм. Охх!

— Само отпускам мускулите ти! Обясни ми защо си против.

— Говорителят и аз сме на едно и също мнение относно харченето на пари от правителствения бюджет. Никак не одобряваме влагането на средства в проекти, които не обслужват пряко интересите на народа.

— Нима музеите не допринасят за доброто на народа?

— Разбира се, че допринасят, но изразходват парите от частния сектор, а точно те идват най-трудно. Приходите от данъците трябва да се дават за храна и подслон на гладни и бездомни хора. Защо да харчим средства и да показваме на хората колко чудесни са космическите програми, ако не можем да се погрижим за болните?

— Но вие не можете да решите проблемите на всички гладни и бедни хора в света!

— Не, но можем да се опитаме.

— Умовете и душите на хората също имат нужда от храна, не мислиш ли?

— Да, разбира се. Нали за това е образованието?

— Музеите образоват много хора, Саманта! Стотици деца минават през нашия музей всеки ден… В него те научават много неща за миналото и аз се надявам, че тези техни знания ще им послужат, за да променят бъдещето.

— Добре. Съгласна съм, че не можем изобщо да спрем финансирането. Просто смятам, че не е редно правителството да финансира най-невероятни музейни сбирки от чудновати насекоми например…

— Нямаш представа колко полезни могат да бъдат тези невероятни музейни сбирки понякога. Полицията в един град успя да разреши един заплетен случай на масови убийства и то благодарение на музейната информация, съхранявана години наред в някаква папка. Колко много хора бяха спасени по този начин!

— Но това е изолиран случай.

— Не съвсем. Нашите служби класират множество важни въпроси и данни всеки ден. Някои наистина се отнасят за ситуации, опасни за човешкия живот.

— Знаеш ли, че ти си доста добър агитатор? — усмихна му се тя.

Ейбъл се намръщи и се изправи.

— Не съм и мислил да те агитирам. Тъкмо обратното. Опитвах се да ти докажа, че нямам нищо общо с проектозакона за финансирането… Влюбен съм в теб, Саманта!

Сърцето й замря.

— Ейбъл, аз… — започна тя.

— Не издържам… Зная, че те пришпорвам. По дяволите, никога не ме е бивало в тези неща! Никога не ми се бе случвало досега…

— Много добре личи, Ейбъл — засмя се смутена Саманта.

Той леко я погали по главата.

— Бил съм по широкия свят, Саманта, и съм видял почти всичко. Но това… хм, тази е първата магия, в която наистина вярвам.

— Виж ти, какъв романтик си бил!

— Чувствам се като тираджия, поканен на бала на Пепеляшка, но просто не мога да стоя настрана от теб. Омагьосан съм, Саманта!

— Нима е толкова лошо?

— Никога не съм губил самообладание така… Ужасно е. И в същото време — опияняващо.

— Аз също се чувствам леко замаяна…

Ейбъл я целуна по устните страстно и дълго.

— Искаш светът да те мисли за внимателна, добра и умна, но аз чувствам една различна жена в теб — прошепна в ухото й той.

— Аз също забелязвам някои черти в теб, които започват да ми харесват.

— Значи не съм чак такъв простак?

— Не непрекъснато. Дори намирам, че си доста интелигентен.

— Не казвай на другите, моля те.

— И двамата си имаме свои тайни и не сме чак толкова различни, както си мислех в началото. Чудя се кое ни събра? — рече унесено Саманта.

— Една магия… Не можеш да си представиш колко съм радостен, че най-после действа и върху теб.

— Така е. Определено действа и върху мен — отвърна. Саманта и затвори очи, докато Ейбъл покриваше шията й с целувки.

Целувките им станаха по-дълбоки и по-страстни. Тя се задъха от вълнение, опипвайки с наслада мъжествените му гърди.

— Знаеш ли, че едва се сдържам да не те грабна и да не те отнеса горе?

— Не, недей.

— Няма…

— Ти си добър човек, Ейбъл. Доста се стараеш да изглеждаш лош, но си… хм, така или иначе, аз ти вярвам.

Ейбъл я изгледа изпитателно.

— Сега знам, че ще ме помолиш да те изпратя до дома ти… Нали? — попита той.

Саманта се усмихна замислена.

— Да. Зная как се чувстваш, но аз просто не съм готова, Ейбъл.

Той отново се взря в лицето й и съвсем сериозно каза:

— Искам да правя любов с теб точно тук, на пода.

— Но аз не мога още…

— Все някой ден ще можеш.

— Ти пръв ще разбереш.

— Добре, отново ще бъда кавалер — рече Ейбъл и се изправи.

Докато пътуваха към Джорджтаун, и двамата мълчаха. Ейбъл безмълвно се взираше в пътя пред себе си. Саманта бе благодарна за това, че той уважи желанието й. Тишината й действаше успокояващо… Макар че… Разумно ли бе все пак да му отказва? Толкова жени влизаха в интимен контакт с мъже, без да имат някакво определено становище за бъдещето. Дори говорителят Глендънинг чувстваше, че Саманта е в сигурни ръце с Ейбъл Флечър.

— Човек трябва да рискува понякога — каза тя на глас.

— Какво?! — възкликна Ейбъл, невярващ на ушите си.

— Не ми обръщай внимание. Просто спорех със себе си — рече смутено Саманта.

— И коя страна печели спора?

— Още не мога да кажа.

Когато влязоха в къщата й, първото нещо, което Саманта видя, беше залепената на парапета на стълбите бележка, оставена от Карли.

„Заминавам малко по-рано този път. Трябва да се приготвям за сватбата. Ще се видим в понеделник.

Карли“

Ейбъл се намръщи.

— Значи ще бъдеш сама?

— Така излиза. Карли ще се омъжва през лятото и приготовленията й отнемат много време.

— Има ли наблизо някой, когото можеш да повикаш, за да не си сама?

— Ейбъл, това е моят дом и аз нямам нужда от бавачка.

— Но…

— Никакво „но“. Голяма жена съм и мога сама да се грижа за себе си.

— Все пак ще огледам наоколо.

— За какво? За криещи се в гардероба престъпници? За бога…

— Моля те! Нямам намерение да те загубя сега, след като постигнах известен напредък.

Ейбъл обходи цялата къща и не след дълго отново застана до нея.

— Чисто е. Ще ти се обадя след един час, за да се уверя, че всичко е наред — обяви той.

— Благодаря ти за грижите — рече механично тя, но изведнъж се сепна. Та Ейбъл наистина бе загрижен за нейната сигурност!

— Мога ли да те целуна за довиждане? — прекъсна мислите й той.

Трябваше да му откаже, ала не го направи. Не можа. Вместо това Саманта посегна и свали очилата, с които бе чел записките по доклада си и които още бяха на носа му. Постави ги до телефона и се отпусна в обятията му. Телата им се долепиха. Той дрезгаво зашепна името й, сетне жадно притисна устните си в нейните.

Саманта усети туптящото сърце и топлината му сякаш се вля в нея.

— О, Ейбъл… Май не трябваше… — въздъхна тя.

— Трябва — промълви той.

— Трябва да спрем дотук.

— Само кажи.

— Думите засядат в гърлото ми. Ти ги кажи вместо мен…

— Забравете, лейди. Ако зависеше от мен, отдавна да бяхме там… горе.

— Ще бъдеш внимателен, нали?

Изведнъж Ейбъл се вцепени.

— За какво говориш?

Саманта болезнено преглътна.

— Говорителят Глендънинг ми каза, че би било добре да имам връзка с теб, но ми изнесе цяла лекция за безопасния секс и аз…

Ейбъл се разсмя.

— Това ли е последната ти тревога? Защото, ако няма друго…

— Ейбъл!

Той я взе на ръце.

— Това ли искаш? Нима промени решението си? Отиваме ли в леглото ти?

Саманта трепереше, но успя да каже:

— Да.

— Сигурна ли си?

— Не мога цял живот да се страхувам от рискове.

— Но аз не съм риск, любов моя. Аз съм най-сигурният и безопасен мъж на земята…

Ейбъл я грабна и също като Рет Бътлър в „Отнесени от вихъра“ я понесе нагоре по стълбите. Внезапно Саманта се уплаши. Какво бе направила тя?! Бе събудила звяра в него!

Когато стигна леглото й, той я пусна и Саманта усети пода под краката си.

— Спри ме… Моля те! Не искам този миг да свърши толкова бързо!

— Значи искаш аз да бъда гласът на разума?

— Нали досега беше?

— Напълно съм си загубила ума! И вината за това е твоя… Но, моля те, намали темпото. Ако ще бъда напълно откачена, нека поне да трае по-дълго!

Ейбъл, разкопча колана на джинсите си.

— Искам да те предупредя, Саманта. Това тук може да трае цяла нощ…

Саманта преглътна. Ейбъл я поглъщаше с очи…

— Ти ме плашиш.

— Мисля, че се плашиш от самата себе си.

Двамата застанаха пред старинното огледало в стаята и погледите им се срещнаха. Очите на Ейбъл бяха пълни с желание. В ухото й той шепнеше:

— Как можеш да се страхуваш от мен? Та аз те обичам! Просто трябва да видиш колко много те обичам, Саманта.

С тези думи Ейбъл започна да я съблича. Очите й се замъглиха от страст. Едно след друго той разкопча всичките й копчета. Сваляше дрехите й една по една. Следейки погледа й в огледалото, Ейбъл внимателно откопча малката кукичка, придържаща сутиена й отпред, поколеба се миг-два, а след това жадно обходи с ръце полуголото й тяло. През тънката коприна на бикините си Саманта ясно усещаше подутината, издаваща възбудата му. Ала той нарочно удължаваше момента.

— Люби ме, Ейбъл! — простена тя.

— Искаш ли ме?

Гърлото й бе пресъхнало от страстното й желание и тя едва успя да прошепне:

— О, да!

Усмивката му изведнъж стана дяволита.

— Покажи ми!

Тя също се усмихна и сложи ръцете си върху неговите. Двамата заедно свалиха сутиена й и Ейбъл сепнато ахна, когато видя малките й заоблени гърди. Саманта бавно придърпа дланите му надолу по бедрата си, после обратно нагоре. Кожата й бе гореща, връхчетата на гърдите й — твърди от възбудата. Сякаш хипнотизирана, Саманта наблюдаваше собственото си отражение. Вцепенена, тя видя как неговите и нейните ръце галят жената в огледалото и потръпна. Внезапно се притисна към дланите му, желаейки още и още…

— Прекрасна си, Саманта! Толкова отзивчива… Мога да те обладая в този миг! Усещаш ли колко съм готов за тебе?

Тя успя само да кимне. О, да! Разбира се, че го усещаше. До този момент беше с гръб към него, но изведнъж изпита пламенно желание да се обърне към него и да се притисне в тялото му, но той я спря.

— Чакай! Искам да те погледам. Искам да виждам очите ти!

Ейбъл отстъпи назад и свали останалата част от дрехите си. Саманта скръсти ръце пред голите си и натежали от възбуда гърди. След миг той отново застана зад нея и дръпна ръцете й надолу. Искаше да вижда цялото й тяло. Бавно и полека смъкна по бедрата й най-интимната част от облеклото й от най-фина коприна. От гърдите на Саманта се изтръгна тих сподавен стон.

— Ти също си готова, нали, любима? — прошепна в ухото й Ейбъл.

— Да! — отвърна трепетно тя и му се усмихна.

— Разбираш ли колко много държа на теб и на онова, което се случва между нас?

— Мисля, че да. Толкова е странно… Всичко стана така неочаквано… Така бързо!

— Понякога бързите неща са хубави.

— Да побързаме тогава! Аз не мога да… О, Ейбъл!

Той разтвори бедрата й с ръка и Саманта усети набъбналата му мъжественост.

— Отвори очи! — каза властно Ейбъл.

Тя с мъка се подчини. В огледалото погледите им се срещнаха. Той продължаваше да масажира връхчетата на гърдите й, докато Саманта започна да се извива в ръцете му. Ейбъл я притисна здраво в обятията си и дрезгаво промълви:

— Искам те, Саманта! Искам всички нощи до края на дните си да прекарвам с теб ето така!

— Моля те, аз…

— Щом проникна в теб, аз никога няма да те напусна и ще бъда част от теб, докато умра.

— Направи го сега, Ейбъл!

— Ти ще бъдеш моя, Саманта! Ти си моята партньорка завинаги! — прошепна Ейбъл, а гласът му трепереше от усилието да се владее.

Саманта нададе тих сладостен вик. Вътре в нея сякаш нещо избухна и се разля по цялото й тяло. Никога преди не се бе чувствала толкова желана. Дълбокият му, дрезгав от възбуда глас, който я галеше, ударите на сърцето му… Всичко това означаваше за нея само едно — тя наистина бе негова. Тялото й го усети, а умът й бе потопен от мощната вълна на върховна наслада. Възторжен страстен химн зазвуча в ушите й. Стаята се завъртя около нея. Ейбъл бързо я прихвана, вдигна я на ръце и прошепна:

— Моля те, любов моя, не припадай!

Когато я положи на леглото, ръцете й обхванаха силните му рамене.

— Ах, ти, малка хитрушо! Значи все пак не си в несвяст?

— Само съм малко замаяна — отвърна тя и притисна главата му към гърдите си.

— Искам да видиш звездите — рече тихо Ейбъл и потърси устните й.

— Тази нощ? Сега?

— Всяка нощ!

Той я целуна дълбоко и пламенно и потръпна от едва сдържана страст. Всяка частица от тялото му я желаеше и бе готова за нея. Най-сетне Ейбъл разкъса със зъби края на пликчето от станиол, което беше взел със себе си. Саманта му помогна и когато всичко беше готово започна леко да го гали и докосва с пръсти, което още повече възбуди Ейбъл и той страстно притегли главата й към себе си.

Докато го дразнеше и потъркваше нежно, собствената й страст още повече се възпламени. Нейният трепет се сля с неговия. Ейбъл я зовеше, изричайки порой от сладострастни думи. Когато не бе в състояние да задържа повече страстта си, той бързо я обърна по гръб и проникна в нея, усещайки топлата й влага. Без повече задръжки той избухна в нея. Беше така хубаво и отпускащо! Ейбъл нададе мощен и дрезгав вик на върховно удоволствие, а от него сърцето на Саманта сладостно и болезнено потръпна. Викът му бе ликуващ, див, необуздан и означаваше опиянение, освобождаване, наслада… Същото, което чувстваше и тя.

— Тук ми е мястото — каза й той след малко.

„И аз така мисля“ — реши в себе си Саманта, но не можа да изрече думите. Беше останала без глас.

Сетне Ейбъл започна отново да се движи в нея и напипа онова най-съкровено, чувствително и нежно кътче, което изпращаше импулси на чувствена наслада по цялото й тяло. От устните й се разнесе сладостно мъркане. Това невероятно и опияняващо усещане нарастваше в нея с шеметна бързина. Скоро двамата се сляха — едно тяло, един дъх, един вик…

Саманта и Ейбъл извикаха с един глас, когато вълната на екстаза ги заля.

Но това не беше краят и всичко започна отначало. Обожаваща и обожаема, Саманта се засмя и, изпълнена с наслада и доволство, плътно обви с ръце силните му рамене.