Нанси Мартин
Магията на островния камък (2)

Втора глава

Главата на Саманта Уайът обикновено си бе на мястото, но този път й се зави свят, усещайки огромния мъж върху себе си. Беше обхванала с ръце раменете му, а той притискаше тялото й с малко грубоватата фамилиарност на дългогодишен любовник. Коравото му кокалесто коляно бе между бедрата й, а коженото му яке драскаше бузата й. Небръснатото му лице най-сетне изплува пред очите й. Той се взираше в нея жадно и настойчиво, сякаш бе диво животно и Саманта изведнъж почувства мощен удар като от електрически ток. Под наболата му брада се виждаше белег, който прорязваше брадичката му. От средата на челото му се спускаше тъмнокафяв кичур и стичаше чак до гъстите му вежди. Лицето му бе стегнато, но също силно и решително. А изражението му беше напълно сериозно.

Саманта се надяваше, че не е разбрала правилно думите, които той буквално изръмжа в ухото й.

— М-моля? — заекна тя.

— Искам да те отнеса някъде и да правя любов с теб, докато съмне — отвърна мъжът с неотслабваща решителност.

Саманта преглътна и се опита да се засмее.

— Но аз дори не ви познавам!

— Няма значение. Ние сме определени един за друг. Това е съдба — рече той пресипнало.

Саманта опря ръце в раменете му.

— Това е някаква шега, нали? Знаех си, че не трябва да бия топката… Кой ви забърка в този номер?

— Ние си принадлежим, Саманта!

— Така ли?

— Чувствам го!

— Аз пък бих желала да почувствам твърда почва под краката си, ако нямате нищо против.

Той я стисна още по-силно.

— Искам те! Точно тук и точно сега!

— Точно пред Белия дом ли?!

Мъжът се наведе още повече и устните му почти докоснаха нейните. В сивите му очи сякаш лумна огън. След миг той просто щеше да я целуне! Саманта промъкна ръцете си между неговите гърди и нейните.

— Я чакай малко, приятел! Не зная за кого се мислиш, но най-добре ще е да ме пуснеш още сега, освен ако не смяташ по някакъв магически начин да изчезнеш преди да са дошли съотборниците ми.

— Магически начин ли?!

Той се взря в нея изумен — така сякаш Саманта беше казала нещо, което най-после беше стигнало до неандерталския му мозък.

В следващия миг двамата бяха заобиколени от съотборниците й. Те се смееха и я питаха дали се чувства добре… Приближиха се още повече и дръпнаха симпатичния непознат, легнал отгоре й. Един от колегите й я хвана за ръката и й помогна да се изправи. Замаяна, Саманта приемаше поздравленията на колегите си.

— Браво, госпожице Уайът!

— Страхотен удар, Саманта!

Тя изохка, когато един от колегите й се опита да изчисти тревата и пръстта, полепнали по гърба й. В този миг вицепрезидентът разбута тълпата и стисна ръката й.

— Никога не съм очаквал да бъдете кой знае каква играчка, Уайът.

— След като ме познавате, не би трябвало да ме подценявате, сър — отвърна Саманта, като продължи да се опитва да почисти гърба на роклята си. Вицепрезидентът се разсмя.

— Кой би предположил, че надутата Саманта Уайът може да е толкова добра на бейзболното игрище, колкото и в долната камара на Конгреса?! Ще дойдете ли с нас да отпразнуваме победата? Бира и пица — такава беше уговорката, нали разбирате… А след като вие сте звездата…

Саманта се усмихна и престана да чисти роклята си.

— В нашия офис нямаме време за такива празнувания.

— Може би работите прекалено много.

— Така ми харесва.

Той я изгледа развеселен и в същото време впечатлен.

— Винаги сте била работохоличка, Уайът. Винаги с всичко сте се справяли. Говорителят не ви ли дава почивка? Дори в петък вечер?!

— Говорителят ме оставя да ръководя офиса, както намеря за добре. Ако трябваше той да ръководи, сигурно всеки следобед щеше да играе голф — отговори весело Саманта.

— Игрището за голф е добро място за бизнес понякога. Защо не дойдете при мен някой ден, госпожице Уайът? Бихте могли да ми бъдете много полезна като моя служителка.

Саманта не беше кой знае колко зашеметена, за да откликне на предложението. Беше свикнала да й предлагат работа от най-неочаквани места. В момента тя беше административната помощничка на говорителя на долната камара в Конгреса. На практика ръководеше офиса на говорителя Глендънинг в Капитола, като в същото време беше и връзката му с неговите избиратели. Вече беше на тази служба от три години. Обичаше стимула, политическия интерес и упорития труд, които носеха добро за хората от цялата страна. Тя нямаше намерение да напуска офиса на говорителя. Все пак беше поласкана от поканата му.

— Добре се чувствам на сегашното си място, но благодаря за предложението — отказа му тя с усмивка.

Вицепрезидентът сви рамене.

— Е, само попитах. Ще се видим при следващата игра, Уайът. Доведи и приятеля си. Той май единствен има силата да те хвърли на земята.

— Приятелят ми ли?!

— Ами да… твоят любим.

„Любим! Какъв ти любим?!“ Саманта се обърна и затърси с поглед сред разотиващата се тълпа мъжа, който бе съборила на земята. Около нея играчите от двата отбора бързо се разпръскваха — беше започнало да ръми.

— Това ли търсиш? — чу се зад нея глас.

Тя рязко се обърна и го видя — висок едър мъж, хванал в една ръка обувките й. Беше снажен и с дълги, стройни крака. Дрехите му бяха минали през студ и пек и дъждът се стичаше по якето му, без да може да го намокри. Приличаше на човек, дошъл от най-далечните краища на черна Африка. Ако се съдеше по походката и външния му вид, то той би могъл да води сафари чак до устието на река Нил. Без дори да говори, от него се излъчваше някаква особена чувствителност. Саманта усети, че е развълнувана, а това никак не й хареса. Все пак тя успя да изрази върху лицето си хладна усмивка.

— О, ето и обувките ми!

— Беше ги захвърлила…

— А, да. Благодаря.

Ейбъл й подаде обувките и Саманта се залови да ги обува. В следващия миг обаче тя загуби равновесие, залитна и се хвана за протегната му ръка. Тогава забеляза недвусмисленото пламъче в очите му.

— Караш ме да се чувствам така, сякаш съм полугола — рече заядливо тя и пусна ръката му.

— Сигурен съм, че би било чудесно… — каза той и се усмихна дяволито.

— Слушай, не знам кой си, но… — започна строго Саманта, като все още се мъчеше да бъде учтива.

— Тогава нека да се запознаем — прекъсна я Ейбъл.

— Нека да не се запознаваме. Аз полагам специални грижи да не се запознавам с опасни мъже.

— Страхуваш се от опасни мъже или от мъжете изобщо?

— Нямам време за това. Така че нека нашата среща да не деградира в едно най-обикновено забърсване.

— Не беше забърсване, а направо сваляне — нокдаун, не мислиш ли?

— Виж какво… — започна тя раздразнена, но Ейбъл отново я прекъсна.

— Виждам достатъчно — рече той и спокойно я огледа. Роклята й беше изцапана, на чорапа й се беше пуснала бримка, верижката й беше извъртяна встрани. Той докосна с пръст шията й и намести тъничкото синджирче, а Саманта усети тръпка като от електрически ток.

— И това, което виждам, ми харесва много. Слушай, не ме бива много в тези неща, но какво ще кажеш да хванем едно такси и да вечеряме някъде заедно?

— А какво ще кажеш, ако хвана първия полицай и го накарам да те арестува?

Ейбъл се разсмя.

— Добре де! Сигурно съм малко груб, но просто съм позабравил как се правят тези неща. Не зная точно какво ми става, но…

— Искаш да кажеш, че обикновено не си такъв главорез?

— Изобщо не съм главорез. Казвам се Ейбъл Флечър и работя в музей.

Саманта не обърна внимание на протегнатата му десница.

— Колко мило наистина, но нека не губим време в излишни любезности, ако нямаш нищо против. Искам да се скрия от дъжда, преди да съм станала вир-вода. Чао.

Ейбъл светкавично я сграбчи за китката.

— Не си отивай! Не можем да се разделим така. Трябва да знам как мога да те видя отново.

— Защо?

— Защото аз… Ами просто ей така! Това е съдба… обреченост или нещо подобно. Определени сме един за друг. Било е писано да се срещнем така…

Точно тогава Саманта загуби търпение. В града беше пълно със смахнати хора и трябваше веднага да прекрати този разговор. Тя рязко дръпна ръката си и каза:

— Не зная кой те е подучил на този номер, приятелче, но шегата беше дотук! Не ме интересува кой си и какво си…

— Не е никаква шега!

— Нима?! Искаш да кажеш, че никой не ти е платил, за да ме правиш на глупачка?! Също както онзи път, когато на тържеството по случай рождения ми ден доведоха един стриптизьор…

Саманта изведнъж се сепна, замълча за миг и сякаш осенена от някакво особено прозрение, продължи:

— Боже господи! Ето защо си се облякъл така! Виж какво, само да си посмял да свалиш и едно нещо от себе си, аз ще…

— Хей, чакай малко! Нямам представа за какво говориш! Просто знам, че трябва да те видя отново!

Този човек като че ли казваше истината. Саманта едва не въздъхна от облекчение. Случката със стриптизьора, който доведоха на рождения й ден, се обсъждаше в Капитола седмици наред и беше едно от най-кошмарните събития в живота й.

— Не ставай смешен! Лека нощ — успя да каже тя и тръгна към пейката, където беше шлиферът й.

— Какво му е смешното? Ти си желана жена и аз… — започна Ейбъл и бързо грабна шлифера й.

— Дай ми шлифера, моля те!

Внезапно той се сети за кавалерските си обноски, помогна й да облече шлифера си и докато беше зад нея, попита:

— Не ми вярваш, нали? Не вярваш, че ме привличаш?

Саманта рязко издърпа шлифера си, обърна се и надменно каза:

— Господин Флечър, аз много добре знам какво представлявам. Известно ми е, че не съм от желаните жени. Ето защо…

— Не си от желаните жени ли?! Нима си нямаш огледало вкъщи?!

Саманта пое дълбоко въздух и преброи наум до десет.

— Слушай, нека да прекратим за тази вечер. Става ли? И двамата сме мокри до кости, а в куфарчето ми има документи, върху които здраво трябва да поработя… О, къде е куфарчето ми?!

Той й го донесе за секунда. Беше като малко пале, стараещо се да угоди на господарката си.

— Ето го. Какво си сложила вътре?! Да няма тухли?

— Това е работата ми — тросна се тя и грабна куфарчето си от ръцете му.

— В него сигурно има работа за цял месец. Може ли да ти помогна? Нека да го нося вместо теб и да те изпратя.

— Да не мислиш, че ще те заведа до дома си?

— Аз без друго ще го открия. Трябва да го направя! Ще те проследя или…

— Дума да не става! — Саманта се ужаси от тази възможност.

— Добре де! Кажи ми коя си и аз ще се държа прилично. Името ти е Саманта — това го знам. А останалото?

Саманта бе смаяна от факта, че този маниак имаше дързостта да бъде нагъл с нея, когато тя просто можеше да извика и веднага щяха да й се притекат на помощ. Виждаше също, че той е готов да я проследи до дома й, а това изобщо не й се нравеше.

— Казвам се Саманта Уайът и работя за говорителя на долната камара в Конгреса.

Ейбъл я изгледа с присвити очи.

— Да не лъжеш?

— Би трябвало, но в момента нищо не ми идва наум.

— Харесвам честните жени. А сега… къде живееш?

— За толкова глупава ли ме вземаш, че да ти кажа?

— Обещавам, че няма да вися пред вратата ти.

— Обещаваш ли?! — изсмя се тя. — Добре, ако наистина си някой смахнат убиец или садист, то ти не си много убедителен. Живея в Джорджтаун и това е всичко, което ще научиш от мен.

— Но аз искам да знам…

— Нито дума повече! За разговор с луди хора има специални правила, а ти определено си такъв.

Ейбъл отново се усмихна.

— Навярно така изглеждам. Чувствам, че просто трябва да те опозная и толкова! Обикновено не съм такъв…

Изведнъж Ейбъл замлъкна. Стоеше и гледаше в празното пространство така, сякаш бе споходен от някаква съвсем неочаквана идея.

— Какво ти става? Да не би да искаш да ми кажеш, че напоследък не си на себе си? — обади се Саманта.

— Може би си права — отвърна Ейбъл с особен глас.

„Ох! Сега сигурно ще започнат да му се привиждат разни неща!“ Саманта започна безшумно да се отдалечава от него.

Той не я последва. Стоеше там намръщен и напълно объркан. Сетне извади нещо от джоба си и промълви:

— Боже мой! Магията действа…

Вече не й се струваше опасен, а само смутен. Дъждът се стичаше по якето му, мокреше косата и камъка в ръката му, но той сякаш не забелязваше. Беше изпаднал в някакъв транс.

Саманта реши, че сега е моментът да изчезне, ала нещо я задържаше.

— Лошо ли ти е? — Той не отговори. — Надявам се, че не съм те наранила, когато те съборих на земята… Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна Ейбъл, макар и не много уверено.

Саманта се прокашля. Съвестно й беше да остави този безпомощен психопат.

— Ако не се чувстваш добре, мога да извикам такси да те откара — предложи тя.

Той поклати бавно глава.

— Колата ми е наблизо. Добре съм… наистина.

Ейбъл я погледна, а дъждовните капки се стичаха от носа му. Беше жалка картинка.

— Знаеш ли… Ти си много красива — прошепна той.

Саманта отвори уста, за да каже нещо, ала не можа. Нямаше готов отговор за това.

— Мога да стоя тук цяла нощ и да те гледам.

„Този човек е луд!“ Тя знаеше, че косата й виси до раменете на мокри кичури, по глезените й имаше кал, роклята й беше мокра и залепнала за тялото, но пламъчето в очите му почти я накара да повярва в думите му.

— Лека нощ, Саманта — рече Ейбъл и й се усмихна. Тя се обърна и забърза по алеята покрай Белия дом.

Макар че не й каза сбогом, Саманта бе искрено благодарна на Ейбъл Флечър затова, че той си остана там, където беше. Тя се обърна само веднъж и му махна с ръка, но той не й отвърна. Само стоеше там, сякаш се бе сраснал със земята.

— Ама че особняк — рече си полугласно Саманта и забърза към Лафайет Парк.

Когато се качи на автобуса и се отправи към Джорджтаун, тя се настани на една от празните седалки до прозореца. Обикновено използваше това време, за да нахвърли някои бележки за работата, която й предстоеше на следващия ден. Сега обаче само седеше и гледаше втренчено в празното пространство пред себе си. Чудеше се защо този определено особен мъж, Ейбъл Флечър, се бе спрял на нея? Имаше толкова много жени наоколо… много по-млади и привлекателни. Защо бе избрал нея?

Така се беше замислила, че за малко да пропусне спирката си. Слезе на „Пий стрийт“ и се отправи към тухлената къща между дърветата, в която живееше със съквартирантката си — Карли. Истинското й име беше Карамел, но тя го пазеше в тайна от другите. Когато Саманта влезе в хола, Карли говореше с някого по телефона. Тя затисна с ръка слушалката и възкликна смаяно:

— Ти да не си участвала в състезание по борба в кал?!

— Не, не съм го искала. Просто случайно попаднах на един луд.

— Да не те е бил?! — ужаси се Карли.

— Няма такова нещо. Паднах… Това е всичко. А и вината си беше само моя.

Макар че… Изведнъж съвсем отчетливо Саманта си спомни, че всъщност непознатият умишлено беше застанал на пътя й, когато тя тичаше към изходната позиция. Отърсвайки се от спомена си, тя се обърна към Карли и попита:

— С кого говориш?

— С майка ми. Ще остане за два дни във Вашингтон. Ще ме води из магазините да ми избира нещата за сватбата. Кани те на вечеря. Мисля, че пак ти е избрала някой ухажор.

— Защо всички си мислят, че имам нужда от сватосване?

— Ами сигурно, защото се движиш в компанията на женен конгресмен, който се отнася към тебе като към своя дъщеря.

Саманта направи отегчена физиономия.

— Кажи на майка си, че ценя поканата й, но довечера съм на прием в Канадското посолство. Организиран е заради депутатите, опитващи се да влияят на бизнеса със зърно.

Карли въздъхна, но не изглеждаше изненадана.

— Няма да стане, мамо. Сам е заета довечера. Ще пече хляб с някакви канадци.

Саманта се усмихна и забърза нагоре по стълбите. Стаята й бе на горния етаж. Карли бе превъзходна съквартирантка — готвеше отлично и живееше в къщата само през работните дни. Всяка събота и неделя отиваше при родителите си в провинцията. Не плащаше голям наем, но пък спасяваше Саманта от самотата й. От своя страна Саманта не се радваше много на предстоящата сватба на Карли. Не че Карли нямаше право на свое лично щастие, но Саманта знаеше, че никога няма да намери друга такава превъзходна съквартирантка.

Стаята на Саманта бе в задната част на къщата. Не беше най-голямата, но имаше големи прозорци и балкон. Когато се прибираше в покоите си, тя винаги се чувстваше така, сякаш влизаше в кътче от рая.

С претоварената си програма, с безброй служебни и обществени ангажименти Саманта можеше да се отпусне и да си почине единствено тук.

Офисът й беше така строго обзаведен и делово организиран, че в него всичко вървеше като по часовник. В стаята й обаче цареше съвсем различна атмосфера. Беше обзаведена с предмети, които не си схождаха един с друг, но създаваха специално настроение у Саманта, а това бе най-важното за нея. Мебелите бяха стари, сякаш от времето на баба й, облечени в калъфи от басма. Имаше и различни други неща, които Саманта беше купувала по време на пътуванията си — картички и снимки, музейни плакати, рекламиращи някой експонат, който особено й бе харесал… изобщо най-различни дрънкулки и дреболии. Тук бе тихо, уютно, успокояващо — като мехлем за душата. Стените бяха боядисани в жълто и засилваха усещането за слънчева светлина.

Котката й, Прасковна, дебела и пухкава котарана, която Саманта беше взела от приюта за бездомни животни през една самотна коледна вечер, бе седнала на перваза на прозореца. Това беше любимото й място. Оттук можеше добре да наблюдава акробатичните номера на катеричките, скачащи от клон на клон.

Саманта погали Прасковна по ушите, отвори високия прозорец и се наведе навън. Пое дълбоко въздух и усети аромата на дъжд и цъфнали дървета. Вечерният бриз донесе мелодичното подрънкване на звънчетата, които беше купила в Китай по време на командировката си преди няколко години.

Въздъхна, усещайки в себе си странно безпокойство. Беше съвсем необичайно за нея… още повече, че през деня беше свършила доста работа. За първи път не изпитваше желание да води сериозни разговори с конгресмени и политици… И за всичко бе виновен онзи тип, Флечър! Само за няколко минути така бе успял да й опъне нервите, че сега й бе трудно да се съсредоточи.

Саманта измърмори ядосана нещо и започна да се съблича. Роклята й наистина беше доста изцапана! Трябваше да я занесе на химическо чистене утре сутринта… Погледът й случайно попадна върху огледалото и тя видя собственото си отражение.

На приглушената светлина кожата й бе като седефена. Косата й бе разбъркана и… хм, да, изглеждаше доста секси. Видът й я стресна. Саманта смяташе, че всякакви вълнения, свързани с пола, вече са зад гърба й. На тридесет и осем години тя си казваше, че никога няма да се поддаде на онези дребни унижения, които неизменно придружаваха всяка интимна връзка. Беше по-лесно да се грижи за националната сигурност, отколкото за собствените си чувства. Мъжете не можеха да й се опрат в политиката.

Но тази вечер дори тя самата забеляза, че от огледалото я гледа сякаш друго лице.

„Мога да стоя тук и да те гледам цяла нощ“… Нали това й беше казал той? А гласно изрече:

— Може би трябваше да го доведа вкъщи все пак…

Саманта буквално подскочи от изненада. Нима тя произнесе тези думи?! За какви глупости мислеше?! Беше си загубила ума напълно заради някакъв непознат! Още по-лошо дори… заради някакъв психопат!

Саманта взе окачения на вратата халат. Точно тогава телефонът долу иззвъня. След миг се чу и гласът на Карли:

— Сам! На телефона!

Като уви косата си с хавлиена кърпа, Саманта вдигна слушалката на безжичния телефон, оставен до леглото й. Сигурно беше говорителят Глендънинг. Искаше да провери дали всичко е наред преди приема.

— Да? — рече Саманта, опитвайки се гласът й да звучи делово.

— Саманта?

Не беше говорителят. Сърцето й пропусна удар. Когато тя не отговори, непознатият отново се обади.

— Аз съм… Ейбъл Флечър.

Саманта нервно сграбчи предницата на халата си.

— Какво си въобразяваш?! Откъде си взел телефонния ми номер?!

— От указателя… Слушай, не се бой. Не те преследвам или нещо подобно…

— А какво точно правиш?!

— Ами просто исках отново да чуя гласа ти… Той е толкова необикновен.

Саманта едва не се задави. Тя знаеше, че обажданията от непознати хора са опасно нещо, а фактът, че от другата страна на линията в момента беше луд човек, правеше положението още по-сериозно.

— Значи, сега знаеш и адреса ми?

— Ъхъ — отвърна той и Саманта ясно си представи как Флечър прокарва пръст надолу, по страницата на указателя, за да се убеди повторно, че адресът наистина е вписан.

— Адресът ти също е в указателя… Хубав квартал. Но не за това се обаждам. Няма да чукам на вратата ти.

— И сигурно си се скрил в някоя телефонна кабина на петдесет метра от къщата ми?

— Не съм такъв човек! Честно ти казвам, у дома съм си! — възнегодува той.

— Не ти вярвам!

— Но…

— Затварям ти!

— Не, чакай! — извика Флечър.

— Не говоря с непознати по телефона, а с мъже, които ме следят, изобщо не искам да имам някакви отношения!

— Не съм те следил! — изрече задъхано Ейбъл. — Наистина съм си вкъщи… Не затваряй! Ще пусна миячната си машина, за да се убедиш, че не те лъжа.

В слушалката се чу шум от вода, плискаща се в миячна машина за кухненски съдове. Долавяше се и потракването на някаква, изпаднала от гнездото си, лъжица. Двете неща някак не се връзваха — психопат-убиец и тракаща лъжица.

— Чуваш ли ме? — обади се отново Флечър.

— Какво искаш от мен, Флечър? — попита Саманта, все още с подозрение в гласа.

— Не искам да се боиш.

— Но аз не се боя! Аз съм ядосана. Не обичам да ме заплашват.

— Не те заплашвам, а просто…

— Просто какво?

— Зная, че звучи налудничаво, но повярвай ми, аз съм съвсем разумен човек в повечето случаи. Обаче… хм, случи ми се нещо много странно. Ако ти кажа, ще си помислиш, че ми хлопа дъската.

— Но аз знам, че ти хлопа дъската!

— Моля те! Ти… не усети ли нещо необикновено, когато се срещнахме?

— Усетих коляното ти между…

— Нямам предвид това! Нещо друго… Нещо неуловимо и все пак…

— Виж какво, Флечър, тази вечер имам наистина важна среща и нямам време, така че…

— С някой друг мъж ли?

— Какво?!

— Срещата ти… с друг мъж ли е?

— Не е твоя работа!

— Трябва да знам! Нали не си омъжена? — попита Флечър някак отчаяно.

— Не… Обаче приятелят ми е доста едър и силен! — излъга набързо Саманта.

Флечър помълча миг-два, после рече:

— Ти не казваш истината… Но е нормално, предполагам. Защо трябва да ми вярваш?

— Ето точно тук си съвсем прав!

— Но ти все пак говориш с мене. Значи си заинтригувана — каза доволно Флечър.

Саманта стисна зъби. Дори и да беше заинтригувана, нямаше никакво намерение да признава това.

— Просто съм учтива с теб.

— Чудя се, винаги ли си толкова учтива?! — попита я с меден глас Флечър.

Саманта веднага схвана скрития смисъл във въпроса му и ядно отвърна:

— Не толкова учтива, че да слушам глупави подмятания по телефона. Виж, Флечър…

— Зная, зная! Ти бързаш! И сигурно няма да можем да се видим по-късно… след срещата ти, например? Защо да не изпием по една бира някъде?

— Категорично не!

— Защо не?

— Защо не ли?! Ама…

Саманта заекна. Просто не намираше думи!

— Ти… ти не смяташ ли, че се държиш смахнато? — каза най-накрая тя.

— Знам — въздъхна Флечър, съкрушен, — но повярвай ми, това не е обичайното ми поведение!

— Тоест, ти нямаш навик да преследваш жени? Така ли?

— Обикновено е точно обратно.

— Моля?!

— Обикновено жените тичат подир мен. Смятат ме за добър улов. Не съм лош на външен вид, всички знаят, че съм отличен специалист в работата си…

— При това си и скромен, както забелязвам…

— Искам само да ти обясня, че при други обстоятелства не бих тичал след тебе, но…

— Тогава защо се обаждаш?

— Не можех иначе! От мига, в който те видях, аз не съм в състояние да мисля за друго! Ти си красива, умна и много сексапилна! Твоето тяло ме кара да…

— По-полека! — предупреди го Саманта.

— Говоря сериозно! Ти си най-желаната жена, която някога съм виждал!

— Не ставай смешен, Флечър!

— Не ми ли вярваш?

— Отдавна не съм млада и глупава. Зная коя съм и какво представлявам.

— А именно?

— Главата ми е на мястото си, Флечър.

— Прелестна глава при това! — възкликна Ейбъл, който отлично разбираше, че се държи като влюбен до уши ученик.

Търпението на Саманта започваше да се изчерпва.

— Слушай, защо не запазиш ласкателствата си за жени, които харесват такива неща? Този град е пълен с глупави млади момичета и…

— Не искам глупави млади момичета! Искам теб!!!

— Но…

— Луд съм по теб, Саманта!

— Защо?

— Кой може да каже защо? Е, ти би могла да се държиш малко по-свободно, разбира се, но…

— По свободно ли?!

— Ами да! Държиш се като някоя фръцла, но това няма да ти помогне. Ние бързо ще изгладим всички тия неща…

— Ние значи? Виж ти!

— Ъхъ. Побъркан съм по теб, Саманта, и ако не ми вярваш, ще трябва да ти го докажа.

— Не, не, не! Изобщо не е нужно! — бързо изрече тя.

— Нужно е и още как! Само почакай! Ще ти докажа, че ти си най-сексапилната жена на света, Саманта!

С тези думи Ейбъл затвори телефона, оставайки я с разтуптяно сърце и със сигнала „свободно“, който звучеше в телефонната слушалка.