Нанси Мартин
Магията на островния камък (8)

Осма глава

Първото нещо, което Ейбъл направи, беше да се обади в офиса. Хладен и любезен женски глас му каза, че госпожица Уайът няма да бъде в офиса до късно следобед.

— Къде е? — попита направо Флетчър.

— Не съм упълномощена да кажа. Искате ли да й оставите съобщение?

Ейбъл погледна часовника си.

— Да не е на обяд?

— Не съм упълномощена…

— Добре, добре… — прекъсна той служителката.

„Измисли нещо, Флетчър“ — каза си той наум, а на глас каза завалено:

— Аз съм сенатор Мммрлбргилоу… За днес имам среща с госпожица Уайът, но секретарката ми е пропуснала да запише мястото. Можете ли да ми кажете къде обядва госпожица Уайът? И побързайте, защото закъснявам!

— Моля, почакайте да проверя, сенаторе! А ето го! О, боже мой! Сигурно има някаква грешка. Госпожица Уайът обядва в клуб „Персефона“.

— Клуб „Персефона“ ли?

— Да, сър. Нали разбирате… в женския клуб на авеню „Пенсилвания“? Тя не би могла да ви определи среща там.

— И защо не?

— Ами клубът е женски и мъже не се допускат.

След по-малко от четвърт час Ейбъл застана пред входа на клуб „Персефона“, който се помещаваше в стара викторианска сграда. По външното стълбище се изкачваха две жени, сякаш двойнички на Маргарет Тачър.

Ейбъл сви рамене и ги последва, но слаб и елегантен младеж в смокинг го спря още във фоайето.

— Съжалявам, господине, но клубът е за ограничен брой членове. Трябва да напуснете.

— Да напусна ли?! Момче, нали току-що ме повикахте да ви поправя крановете в тоалетните?

Младежът подозрително огледа облеклото му и попита:

— А къде са инструментите ви?

Ейбъл посочи с палец към вратата и рече простовато:

— Навън в камиона. Виж к’во, приятел, не се бъзикай с мен, ами дай да влизам и да оправям…

— Добре, добре. Сега ще се обадя на управителя. Вие стойте тук.

Младият служител се завтече към бюрото с телефона и вдигна слушалката, а Ейбъл на часа хукна нагоре по застланото със скъп персийски килим стълбище. След секунда настигна двете Маргарет Тачър, които бяха посрещнати от друг евнух в смокинг. Той поведе дамите към дебела стъклена врата, отвори я, въведе ги и когато се обърна, с ужас забеляза появата на Ейбъл Флетчър.

— Господине, сигурно има някаква грешка.

— Няма грешка. Искам веднага да се срещна с госпожица Уайът. Случаят е спешен.

— Не мога да ви пусна в трапезарията. Забранено е за мъже.

— Добре, тогава ти я доведи.

— Не може. Програмата току-що започна.

— Програма ли?! Каква програма?

— Прожекция на диапозитивите от женската община в Непал, господине.

— Женската какво? Само влез и я доведи дотук.

— Боя се, че е невъзможно, господине.

Някъде долу се чуха гласове. Ейбъл усети, че идват подкрепления и се втурна нагоре, по стълбите. Тъкмо стъпи на горната площадка и отнякъде се показа жена. Тя го видя и изписка. Тук също имаше врата, а на нея се мъдреше надпис: „Съвет на директорите. Охранявана зона!“.

„Охранявана, но от кого?“ — помисли си Ейбъл, но не се чуди дълго, отвори вратата и влезе. Приемната вътре беше слабо осветена. Имаше голямо секретарско бюро, а по стените в предверието бяха окачени картини, изобразяващи възпълни жени в прозрачни и къси нощници. В дъното на помещението изведнъж се разнесе тихо и зловещо ръмжене. Ейбъл замръзна на мястото си. На няколко метра пред него изскочиха два лъскави добермана и застанаха един зад друг.

— Добри кученца — изрече не много уверено Ейбъл и долепи гръб до стената.

Пристъпи напред, но кучетата наведоха глави, заръмжаха още по-зловещо и се приготвиха за скок. Той направи още една крачка и двата звяра неистово залаяха.

— Шшт! Тихо де! Да не искате да ме арестуват?! Лягай долу!

Кучетата не се подчиниха. Ейбъл внимателно бръкна в джоба си, търсейки нещо, с което да отвлече вниманието на двата огромни добермана.

— Седни! Седни! — опита той друга тактика.

За щастие едното куче седна, но другото остана нащрек.

— Брей, че си чешит! — скара му се Ейбъл.

Той извади носната си кърпа, върза я на възел и заговори на двата настървени песа.

— Така… Сега, момчета, аз ще хукна към ей онази врата, но искам вие да хапете не мен, а носната ми кърпа. Разбрахме ли се?

Ейбъл събра всичката си смелост и се хвърли към вратата, размахвайки кърпата зад себе си, докато тичаше. Едното куче я захапа, но другото откъсна голямо парче от панталона му. Все пак успя да премине през вратата сам и да я затвори. Облегна се на нея и за миг затвори очи.

От другата страна двата песа неудържимо и яростно лаеха.

Нямаше време за губене. Ейбъл отново хукна, прекосявайки цял лабиринт от по-малки стаи, в които съхраняваха навярно материали и инструменти, необходими за поддръжката на сградата. Внезапно погледът му попадна върху някаква врата, на която пишеше „Трапезария“. Ейбъл се вмъкна вътре и изведнъж се озова сред непрогледна тъмнина. След минута обаче свикна с тъмнината и забеляза, че стои върху нещо, подобно на балкон. От някакъв микрофон долу се чуваше женски глас. Той се приближи до перилата на балкона, дръпна тежката плюшена завеса и едва тогава видя, че трапезарията беше точно под него. Беше просторна като бална зала. Показваха диапозитивите от Непал на дамите, насядали около кръгли маси. Само че на светлината от прожекционния апарат Ейбъл не можеше да различи Саманта измежду членките на клуба.

Внезапно зад него се чу шум и лай на кучета. Без много да му мисли той се прехвърли през парапета, премери разстоянието между себе си и полилея под него и когато двата добермана се хвърлиха към парапета, той скочи в трапезарията.

Саманта тъкмо съзерцаваше диапозитиви от една далечна и снежна страна, питайки се дали не може да отиде там с туристически кораб, когато внезапно спокойствието на клуб „Персефона“ бе нарушена от страхотна врява на горния етаж.

— Какво става там, за бога?!

Чуха се викове, лай на кучета… Жената от съседната маса нададе пронизителен писък. В следващия миг всички лампи на безценния кристален полилей светнаха, а на него, увиснал на едната си ръка, застрашително се полюшваше висок строен мъж.

— Не, не може да бъде! — прошепна Саманта и инстинктивно се изправи.

Обаче можеше… Изведнъж полилеят се стовари върху масата в средата на салона, която на часа стана на трески… а заедно с полилея в трапезарията се стовари и Ейбъл Флечър, зачервен като домат.

— Без паника, дами! Само рутинна проверка.

Разбире се, никой не повярва на това. Настъпи страхотна суматоха. От горния балкон някой извика:

— Хванете мъжа!

Както се бяха скупчили отгоре му, жените мигновено се дръпнаха назад, давайки възможност на Ейбъл Флечър да избяга. Но той не се възползва, а извика:

— Саманта!

Саманта пристъпи напред, погледна към служителя на горния балкон и извика:

— Марсел, мислих, че рутинната проверка е насрочена за следващата седмица!

Марсел се наведе над перилата на горния балкон и я изгледа втрещен.

— Какво?!

— Алармената ви система е безнадеждно остаряла, Марсел. Утре сутринта ще ви изпратя отчета си и сметката! — извика Ейбъл.

— Не насилвай късмета си! — измърмори му под нос тя, а високо каза, обръщайки се към жените наоколо: — Нали го знаете какъв е Марсел? Трябва да го държим в готовност.

Тя избута Ейбъл през вратата и вече навън извика гневно:

— Какво правиш тук?!

— Дойдох, за да те видя.

— Но това е частен клуб! Не можеш просто да нахълтваш така и да се правиш на Тарзан!

— Беше грешка от моя страна, но нямах избор. Знаех, че ще ме арестуват, но трябваше да те видя.

— Все още могат да те арестуват…

Проклетникът Ейбъл Флечър се усмихна.

— Едва ли. Ти ме защити тук. Веднага скочи на крака. Любов моя! Уважавам жените, които мислят и действат бързо…

— Престани! Не се прави на рицар! Само съсипа безценния полилей…

— Знам, знам! Ще заплатя всички щети. Щях да вляза много по-лесно, ако се бях облякъл като някой от тези евнуси — сервитьорите… Откъде ги намирате тези типове? Харем ли имате или какво?

— Това са възпитани мъже, които уважават желанията на жените.

Ейбъл изведнъж стана сериозен.

— Уважавам те, Саманта! Господи, та аз те обичам!

— Не говори повече такива неща! — извика Саманта и запуши ушите си с ръце.

— Защо не? Това е истината. Наистина те обичам, Саманта.

— Не ти вярвам, Ейбъл. Не и след онова, което ми наговори тази сутрин.

— Зная, че ти е трудно да разбереш, но ако беше работила като мен цели двадесет години в тази област, щеше и ти да повярваш…

— Слушай, Ейбъл, смятам, че твърде дълго вече се правиш на луд.

— Не съм луд.

— Тогава си инфантилен и не можеш да поемеш отговорност за собствените си чувства! Човек невинаги може да се владее, Ейбъл. Един Господ знае, че аз не мога, но…

— Какво означава това?

— Кое?

— Това, че не можеш да се владееш. Означава ли то, че ме обичаш?

— Знаеш, че те обичам! Просто не мога… — извика тя смутена.

— Влюбваш ли се в мен, Саманта? Поне малко?

— А как иначе?! Понякога си толкова… смешен… което показва, че не си чак такъв дивак, на какъвто се правиш.

— Скъпа, зная, че ще успеем заедно. Толкова много те обичам…

— Не е истина!

— Истина е, разбира се!

— Не ти вярвам! Искам да се отървеш от камъка!

— Какво?! — възкликна Ейбъл, невярващ.

Саманта извади камъка от джоба си и му го подаде.

— Искам да го изхвърлиш или да го дадеш на някой свой приятел, или… Всъщност не ме интересува какво ще правиш с него, но аз няма да позволя връзката ми с теб да зависи от… от това тук.

— Но то е любовна муска.

— Това е само един нищо и никакъв камък, Ейбъл!

— Не е само камък, магия е!

— Развали магията!

Той взе камъка от ръката й и едва тогава Саманта усети, че трепери. Тя видя как по лицето му пробягва съмнение и внезапно й се прииска да грабне камъка обратно. Не я беше грижа защо Ейбъл я обича. Важна бе единствено любовта му. Ала един вътрешен глас я съветваше друго… гласът на хладния разум, на предпазливата жена, която пазеше сърцето си зад десет крепостни стени.

— Искам те повече от всичко друго на света, Саманта! — изрече дрезгаво Ейбъл и клепачите му нервно потрепнаха.

Сетне взе лицето й между дланите си, целуна я леко и нежно по устните и след секунда вече го нямаше.

Няколко часа по-късно говорителят Глендънинг влетя в офиса и възкликна:

— Мили боже! Защо е толкова тъмно тук?!

Саманта бързо щракна електрическия ключ.

— Извинявайте… нещо ме боли глава — отвърна смутено тя.

— Това е лъжа! Казаха ми, че вече цял ден стоиш тук и не приемаш никакви телефонни разговори, защото работиш над някакъв доклад… Какъв доклад?!

— Доклад ли?! О… хм… ами…

— Ти не работиш над никакъв доклад, а просто седиш тук сама и си ближеш раните! — извика тържествуващо говорителят.

— Не е вярно!

— Така ли?! Аз пък мисля, че ти преди малко си сбъркала нещо… И само не ми казвай, че никога не правиш грешки!

— Не се случва често.

— Този път обаче… Има ли нещо общо с някой зашеметяващ млад мъж от музея по самолетостроене и космическа техника?

— Той не е зашеметяващ!

— Мила Саманта, нека да ти дам един съвет — рече говорителят и въздъхна.

— Но при условие, че мога и да не го приема.

— Разбира се. Ето какъв е моят съвет — не позволявай на гордостта да застава на пътя на твоето щастие.

— Гордост ли?! Нима това си мислите, че правя?!

— Твърде възможно е. Силните личности… като мен, като теб, като Флечър смятат, че трябва винаги да владеят всяко едно положение.

— Какво лошо има в това?

— Нищо… щом не се налага да набиеш някого, за да получиш онова, което искаш. Това важи както за политиката, така и за любовта. Но духа човешки не можеш да прекършиш… Можеш само да провалиш безброй много неща по този начин.

— Нима аз се опитвам да прекърша Ейбъл?

— Само ти знаеш отговора на този въпрос. Все пак, за да спечелиш, понякога трябва първо да дадеш. Така е и в политиката, нали?

— Мисля, че е невъзможно някой да прекърши Ейбъл Флечър.

— Тук съм съгласен с теб. Но ако се потрудиш повече, можеш да го издириш.

— Сър?

— Да, скъпа?

— Може ли да си взема половин ден почивка?

— Вземи колкото ти е нужно, Саманта. Все ще се оправим някак без тебе — изкикоти се говорителят и се изправи.

— Има нещо, което трябва да свърша.

— Действай!

 

 

Саманта влезе несигурно в музея по самолетостроене и космическа техника. В ръката си държеше листче с номера на кабинета на Ейбъл. Когато застана пред вратата му, спря за миг. Сърцето й биеше до пръсване.

Изведнъж някой рязко отвори вратата отвътре и непознат глас извика:

— Слава богу, че се върна! За момент си помислих, че… О! Вие коя сте?

На вратата се показа млад мъж, вързал криво-ляво къдравата си коса на опашка, облечен в престилка, на която отпред пишеше: „Животът е голяма каша… предимно от мухлясали орехи и червиви сливи“. Младежът изгледа Саманта така, сякаш тя бе паднала от Марс и възкликна смаяно:

— Значи вие сте онази?

— Коя онази?

— Ами жената, по която Флечър е хлътнал.

— За да ми каже самият Флечър, че причината за хлътването е някакъв камък.

— Аз не вярвам в това. А вие?

— Мога ли да попитам вие кой сте?

— О, аз съм Оливър Ендрюс. Понякога работя с Ейбъл и затова ме намирате в неговия кабинет. Помоли ме да направя едни проучвания за него.

— Аха. Ейбъл тук ли е?

— Не.

— Оливър, аз трябва… трябва да говоря с Ейбъл. Можете ли да ми кажете къде мога да го намеря?

— Кими Лау!

— Кой?

— Не кой, а къде! Това е остров в Тихия океан и той замина за острова. Оттам е камъкът. Нали знаете за онзи глупав камък?

— Не е глупав! — възрази разгорещено Саманта и изведнъж усети, че тя всъщност се обявява в защита на камъка. — Защо е отишъл на острова? — попита вече с по-спокоен тон тя.

— За да развали магията.

— За да… какво?

— За да върне камъка. Но, повярвайте, този път няма да е лесно…

— Защо? Има ли някаква опасност за него? — попита Саманта с тревога в гласа.

— Купища от опасности… Първо трябва да доплува до вулкана.

— Вулкан?!

— Изгаснал е преди много години… После трябва да премине през изпитание за сила и издръжливост. Казах му, че е твърде стар за това, ама той — не!

— Чакайте! Значи Ейбъл наистина може да пострада?!

— И още как!

Саманта грабна Оливър за ръката и извика:

— Трябва да вземем такси и да го спрем преди да вземе самолета!

— Преди да вземе самолета ли?! Ами, че той сам си кара самолета. Единственият начин да го спрете е вие да вземете пътническия самолет до Кими Лау.

Саманта болезнено преглътна.

— Аз… да летя?!

— Освен ако не мислите да плувате до там, единственият начин е да си купите билет за самолета.

— По дяволите!