Нанси Мартин
Магията на островния камък (5)

Пета глава

Не след дълго и двамата се озоваха в кухнята. Ейбъл беше чист и свеж и в нови дрехи, Саманта също — току-що изкъпала се, в памучен спортен джемпър. Ейбъл държеше Прасковна в ръце, галеше я между ушите и разговаряше оживено с Карли. Прасковна кротко мъркаше.

— Бързала си, като си се обличала. Закопчала си се накриво — каза й Ейбъл.

Саманта застана пред него неподвижно, докато той оправяше, копчетата й. Усети докосването на дългите му силни пръсти и дъхът й секна. Изразът на лицето му съвсем не беше ангелски. Като свърши с копчетата, Ейбъл прокара пръст по бузата й и рече:

— Ето, отново си съвършена!

— Ейбъл и аз си побъбрихме малко. Той вече е по-добре. Ейбъл, защо не слезеш в мазето за една бутилка вино? — обади се Карли.

— Това претекст ли е, за да се отървете за малко от мен?

— Да, защото искаме да си поговорим за теб. Така че бъди добро момче и бягай за вино.

Когато двете останаха сами, Карли каза:

— Сам, той определено е необикновен. Може би малко по-първичен в някои неща, отколкото ти би могла да понесеш…

— Той е истинска заплаха — отвърна Саманта и свали чашите от полицата.

— Гледа на тебе така, сякаш си направена от мед.

— Зная!

— Положението е доста сериозно… — поклати глава Карли и хитро се усмихна. — Ейбъл е като необуздан жребец, да не говорим за това, че е интелигентен и има божествено тяло. Този път здраво си загазила.

— И това не е всичко!

— Мога ли да помогна с нещо?

— Просто бъди нащрек. Предполагам, че ще се опита да те омае, за да остана с впечатление, че е като всеки друг мъж, тоест напълно безобиден…

— Може да е всичко друго, но не е безобиден. Ти си жена с късмет!

Тримата се заловиха да приготвят вечерята, като в същото време весело бъбреха помежду си. Размахала черпак в едната си ръка, Карли заобяснява как веднъж заляла с глазура главния готвач в един първокласен хотел. Саманта, заразена от нейната веселост, също призна, че приготвя най-хубавите шоколадови курабии, които някога са вкусвали.

— О, значи и ти умееш да приготвяш това-онова? — рече закачливо Ейбъл.

— Не я слушай! Тя по-скоро би обсъждала законодателството с цяла сюрия харвардски юристи, отколкото да свари едно яйце! — възкликна Карли.

— Зная къде съм най-добра. А освен това повече обичам шоколадови курабийки, отколкото варени яйца.

По време на вечерята Саманта скришом наблюдаваше Ейбъл. Беше облякъл синьо поло и джинси. Дрехите не бяха елегантни, но подчертаваха неговата мъжественост. Той бе мъж в истинския смисъл на думата — от главата до петите… Силен, вълнуващ, леко надменен и с право… Беше обиколил света и бе попадал в опасни ситуации, измъквайки се невредим благодарение на гъвкавия си ум. Косата му още бе влажна и сресана назад, подчертавайки по този начин носа му. Личеше, че на времето е бил чупен. Саманта се замисли. Сигурно Ейбъл би могъл да убие някого само с юмрук, но той също можеше да мие и чинии, без специално да го молят за това. Вярно, че беше малко несръчен, което пък показваше, че не е съвсем домошар, но го правеше охотно и с удоволствие. Отгоре на всичко успяваше и да я разсмее.

— Знаеш ли, че ако смесиш вермут и джин при стайна температура, протича ядрена реакция? Случи ми се веднъж в един мексикански хотел — каза Ейбъл, заровил ръце до лакти в сапунената пяна.

— Не мърдайте! Искам да направя снимка, преди да разрежем тортата! — извика в този момент Карли.

— На нас ли?! Какво ще кажеш за тази поза? — извика Ейбъл, сграбчи Саманта през кръста и застана в поза на Кари Грант, очакващ целувка от своята партньорка.

— Не, глупчо! Искам да снимам тортата.

Ейбъл примига, озадачен.

— Карли има една папка. Прикачва рецептите си към снимките, показващи крайния продукт. Това е част от работата й — обясни Саманта.

Карли защрака с фотоапарата, но този път не се ограничи да снима само тортата. Направи няколко снимки на Ейбъл и Саманта. После Ейбъл взе апарата и направи няколко снимки на Карли с тортата. Накрая я снима как яде и как плюе ужасена. Беше объркала нещо рецептата. И тримата се запревиваха от смях. Точно тогава Саманта скришом пъхна в джоба си снимката на Ейбъл.

След като всички съдове бяха измити, Карли ги остави в кухнята, като каза:

— Трябва да запиша някои неща по тази рецепта, така че искам да бъда сама.

Ейбъл погледна часовника си.

— Аз и без друго трябва да тръгвам. Благодаря ти, Карли. Беше страхотна.

Ейбъл се наведе и бързо целуна Карли по бузата, а тя се изчерви като домат. Саманта хвана Ейбъл за ръка и го поведе към всекидневната. Когато двамата останаха сами, тя му каза:

— Успя да омаеш съквартирантката ми.

Ейбъл веднага се спря и сграбчи Саманта в прегръдките си.

— А при тебе как напредвам? — усмихна се доволно той.

Тя опря ръце на гърдите му и отговори:

— Засега ще запазя мнението си за себе си.

Ейбъл зарови лице в косите й и сладострастно прошепна:

— Какво ще кажеш да хапнем нещо за десерт, докато взимаш решението си? Защо да не завършим вечерта с нещо сладко?

— На четири преки оттук има магазин за сладолед.

— Не мога да ходя чак дотам. Не и след като пробягах с теб толкова километри.

— Не ми изглеждаш много пострадал.

Той притисна тялото й към своето и усети меките му извивки. Колко хубаво му беше… колко безкрайно хубаво от това, че Саманта най-сетне се остави на неговата воля. Тя въздъхна и се усмихна.

Ейбъл продължаваше здраво да я притиска към себе си с лявата си ръка, а с дясната — махна шнолата, която придържаше косата й отзад на опашка, оставяйки я да падне на земята.

— Нали не се страхуваш вече от мен? — прошепна й той с глас, дрезгав от възбуда.

Саманта се засмя, но когато отговори, гласът й потрепери.

— О, боя се и още как!

Той се взря в очите й, сякаш искаше да прочете в тях истината.

— Така ли?!

— Не става въпрос, че ще ме убиеш, но…

— Никога няма да те нараня!

— Физически не, зная — рече Саманта, смутена от погледа му. Очите му бяха по-черни и от най-черната нощ.

— Аха — промълви той и я целуна нежно по бузата.

— Ейбъл… — започна Саманта.

— Обожавам те, когато произнасяш името ми — рече пресипнало той и плъзна устни надолу по шията й.

Сърцето на Саманта се преобърна. С всяка своя фибра усещаше как телата им плътно прилепват едно към друго. Тя се прокашля и каза:

— Аз съм жена, на която не й трябва мъж за една вечер и не си падам по моментните увлечения.

Той повдигна с пръст брадичката й и попита:

— Медал за добро поведение ли искаш?

— Трябва да мисля за служебната си репутация.

Ейбъл я погали под брадичката, сякаш Саманта бе малко котенце.

— Какво общо има тя с мен?

— Слушай какво ще ти кажа! Когато някой така упорито започне да ме преследва, аз ставам подозрителна.

— Подозрителна за какво?

— Имам влиятелно положение и често ми искат услуги. Доста мъже ме ухажват, но когато някой е така напорист, както си ти, аз зная, че той търси политическа кариера.

— Политика. Това е последното нещо, което би ми дошло наум… Носиш ли сутиен? Тази мисъл ме подлудява цялата вечер.

— Ейбъл, чуй ме! Говоря сериозно. Трябва да съм сигурна, че не ме манипулираш за собствените ти интереси.

— Интересите ми са чисто романтични.

— Днес проучих някои неща. Не след дълго в Конгреса ще се обсъжда проектозаконът за… финансирането на музеите. Очакваме натиск от музея по самолетостроене и космическа техника.

Усмивката върху лицето на Ейбъл изведнъж изстина.

— Мислиш, че имам нещо общо с това ли?

— Логично е. Всъщност няма да ми е за първи път. Почти винаги го очаквам, когато се запознавам с някого.

— Не ми говори така! Нямам нищо общо с тези работи. Ако поне малко ме познаваше, щеше да разбереш, че в службата ми никога не биха ме използвали за такива евтини машинации.

— Добре. Както кажеш, но не очаквай от мен…

— Ти изобщо не ми вярваш, нали?

— Ами не много.

— Тази вечер се държах съвсем прилично, макар че ми беше ужасно трудно. Все пак бях истински джентълмен…

— Може би беше прекалено изряден.

— По дяволите, Саманта!

— Не очаквай да се хвърля на врата ти, щом щракнеш с пръсти. Аз не съм глупачка…

— А аз нямам търпение! Не и когато става въпрос за тебе…

— Тогава да си кажем сбогом още сега.

— Не мога, Саманта.

— Аз мога.

— Не, не можеш. Разбирам какви мисли минават през хубавата ти глава и смятам, че искаш да спрем до тук и да се заловим с нещо много по-интересно.

— Ейбъл… — започна тя и извърна глава.

Той намери устните й и жадно я целуна, вкусвайки с езика си влажната им вътрешност. Саманта простена и без да мисли повече сложи ръце върху силните му рамене. Сетне плъзна длани нагоре и обхвана врата му.

Ейбъл непрекъснато шепнеше името й с натежал от страстта глас. После внезапно обхвана едната й гърда и разбра, че тя не носеше сутиен. С дланта си усети набъбналото й връхче. Тялото на Саманта откликваше на всяко негово докосване, чак до онова съкровено кътче между бедрата й.

— Харесва ти, нали? — шептеше страстно Ейбъл, галейки заоблената й гръд.

— Да.

— А това?

Той започна да разкопчава дрехата й, като все още я целуваше по устните, скулите, слепоочията… Саманта не го спря. Нямаше сили. Сетне Ейбъл пъхна ръка в пазвата й и обхвана гърдата й на голо.

— Това също, но то не означава, че… — промълви Саманта.

— Чакай! — рече изведнъж Ейбъл.

Той разкопча и последните две копчета и смъкна джемпъра й на земята. Луната огря голите й гърди. Ейбъл я изпиваше с очи, погледът му изгаряше кожата й. Искаше му се да я погълне. Възбудата му премина в нея и краката й омекнаха. Бавно, много бавно Ейбъл започна да гали зърната на гърдите й, докато страстта на Саманта не прерасна в сладка нега. Той се взираше в очите й като омагьосан и шепнеше:

— Харесва ми да те гледам, когато си така възбудена… Очите ти са красиви, а устата ти…

Ейбъл я целуна по устните и от гърдите му се изтръгна стон на наслада. Саманта се опита да се отдръпне. Тя поклати глава и промълви:

— Чакай… Трябва да спрем дотук.

— Защо? И двамата се привличаме!

— Половото влечение не е достатъчно. Ейбъл, ти и аз сме съвсем различни характери.

— Не си ли чувала, че противоположностите се привличат?

— Но не за дълго. Ако търсиш краткотрайната връзка и секс за развлечение, защо не си намериш някое момиче, което…

— Не искам никоя друга жена! Искам теб!

— Защо? Защо точно мен, Ейбъл? От всички жени във Вашингтон защо избра точно мен?

Миг-два той се поколеба. Явно се бореше със себе си. Чудеше се дали да й разкрие тайната, или не.

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш.

Саманта отново облече горнището на джемпъра си и рече:

— Защо да не ти повярвам?

— Ами защото… защото… О, по дяволите, Саманта! Не можеш ли просто да се наслаждаваш на това, което съдбата е избрала за нас?

— Съдбата ли? Не, не! Аз не мога така… Не и докато не съм сигурна в теб.

— Казвам ти, нямам нищо общо с проектозакона за финансиране на музеите. Ако на някого е хрумнала блестящата идея да те съблазнява, не мислиш ли, че би ти избрал далеч по-хубав любовник от мен? — извика Ейбъл и я хвана за раменете.

— Е, и ти не си лош — рече Саманта и се усмихна.

Тези нейни думи го сепнаха за миг.

— Ти да не ме занасяш? — попита той и широко се усмихна.

— Ами не съм кой знае колко опитна в тези преценки. Вярно, имала съм и други мъже в живота си, но…

— Замълчи.

Ейбъл потърси устните й, за да предотврати по-нататъшни разговори по този въпрос. Целувката му трая цяла минута. Най-накрая каза с едва сдържано вълнение в гласа:

— Не искам да чувам за други мъже. Никога! Разбираш ли? Сега аз съм единственият ти мъж, Саманта. Не го забравяй.

Отново я целуна дълбоко и страстно, а Саманта сякаш изпадна в несвяст. След това обаче Ейбъл си тръгна, без да каже нито дума. Саманта застана до вратата и се загледа след него, докато той се изгуби в тъмнината. Тя извади снимката му от джоба си, погледна я и се усмихна.

Час и половина по-късно Ейбъл влезе в музея. Знаеше, че няма да може да заспи и затова реши да поработи. Експонатите, събирани тук, обикновено го караха да ги съзерцава с часове и да им се наслаждава, ала тази вечер той мислеше само за едно.

Щом влезе в сутерена, Ейбъл забеляза под една от вратите тънка ивица светлина и нахълта в кабината, без да чука.

Оливър подскочи от стола си и извика:

— Човече! Ти сърце имаш ли?!

— Имам сърце. И точно в това е проблемът ми — изръмжа раздразнено Ейбъл.

— Къде беше? Надявам се, че работиш върху доклада си. Шефът започна да мисли, че си избягал обратно на остров Кими Лау. Къде се губиш?

— Въртя любов с една жена, дявол да го вземе!

Оливър се ухили.

— Виж ти! Когато човек говори такива работи, обикновено изглежда щастлив.

— Но аз съм щастлив. Поне така смятам… Не зная какво ми става! Само за нея мисля…

— Чудесно! Коя е? Как изглежда?

— Тя е пламенна, съблазнителна, красива и е… по дяволите! Тя е най-впечатляващата женска особа в моя живот! И всичко е заради проклетия камък! — додаде накрая Ейбъл, извади камъка от джоба си и го постави на бюрото пред Оливър. Той премига озадачено и възкликна.

— Камъкът ли?

— Да, той ме подлудява и ме омагьоса така, че да се влюбя в нея!

Оливър го изгледа втрещен.

— Я не ме занасяй!

— Изобщо не те занасям.

— Ти каза ли й?

— За камъка ли? Не. Да не съм луд! Ти би ли повярвал на такава история, ако беше на нейното място?

— Аз не вярвам, но не става въпрос за мене, а за тебе. Ейбъл, сериозно ли говориш?! Някакъв пиян племенен вожд ти дава евтин сувенир и ти мислиш, че той притежава магическа сила!

— А какво друго може да е?! Никога не съм бил такъв. Чувствам, че ще умра, когато не съм с нея.

— Може би просто си се влюбил в нея по най-обикновен начин.

— Обикновен начин ли?! Така ли се чувстват нормалните хора, когато се влюбят? Ами, че светът скоро ще престане да се размножава, ако всички влюбени оглупяват до такава степен!

Оливър сви рамене и отвърна:

— Виждал съм съвсем разумни хора напълно да се смахват, когато попаднат на подходящата жена.

— Хм, точно сега и аз съм съвсем побъркан. Ние трябва да направим нещо с този камък, Оливър…

— Ние ли?! — възкликна със съмнение Оливър.

— Да. Ще направим така, че магията да се обърне… или да изчезне.

— Има ли някакво значение?

— Кое?

— Ами… ако магията изчезне, смяташ ли, че вече няма да си влюбен до уши в тази жена? Сигурен ли си, че точно това искаш?

Ейбъл се намръщи. Оливър имаше право. Животът без Саманта не би имал никаква стойност за него. Той сграбчи камъка и яростно се втренчи в него. Така му се искаше никога да не го бе виждал. Проклетите фигури сякаш му се присмиваха. От гърдите му се изтръгна болезнен вопъл.

— Виж, защо просто не признаеш пред себе си, че си влюбен в нея? Поискай ръката й, оженете се и се заловете да направите няколко деца. Това ще сложи край на всичките ти тревоги — посъветва го Оливър.

— Може би тревогите ми едва сега започват… Ами ако магията постепенно изчезне?

— Смяташ ли?

— Възможно е. Аз нямам власт над това, Оливър. Казвам ти, напълно съм подвластен на проклетия камък! Ами ако един ден се събудя и разбера, че съм обвързан с една съвсем чужда за мене жена? Тогава какво?

— Ейбъл, смятам, че това, което преживяваш сега, се е случвало на всички хора в твоето положение. Ти си влюбен, но състоянието ти те плаши до смърт.

— Прав си — въздъхна Ейбъл.