Нанси Мартин
Магията на островния камък (4)

Четвърта глава

След градинското увеселение в дома на семейство Глендънинг Саманта изведнъж стана извънредно несръчна. Удари си крака с вратата на таксито, изпусна в кухнята цяла бутилка с минерална вода и вместо почистващ лосион изстиска върху лицето си паста за зъби.

— Обикновено съм образец на самообладание, спокойствие и разум! Защо изведнъж станах такъв олигофрен? — прошепна на себе си тя, когато в понеделник сутринта, изля чая си върху бюрото в офиса.

Имаше само един отговор на този въпрос, ала Саманта с ужас го отбягваше.

— Какво става с тебе? — попита я говорителят в таксито, на път за един вашингтонски хотел, в който депутатите от организацията за опазване на околната среда даваха прием.

Таксито така препускаше и подскачаше по улицата, сякаш беше подгонено от тълпа демонстранти. С безкрайно отегчение шофьорът равнодушно наблюдаваше как стрелката на скоростомера отскача нагоре. Както винаги Саманта ужасено се бе вкопчила в седалката, а Глендънинг гледаше невъзмутимо пред себе си. И торнадо да се беше развихрило, нямаше да му трепне окото.

— Ти си на километри далеч оттук! Оплаквам ти се, че храната, която поднасят на тези приеми е отвратителна, а ти гледаш мечтателно някъде!

Саманта се сепна.

— Извинете, сър. За какво говорехме?

— Говорехме за това, че храната на такива приеми е като от водорасли!

— Но тя сигурно наистина е от водорасли, сър.

— Ами онези оранжеви парчета?

— Най-добре е да не питате. Може да са полезни за здравето.

Говорителят Глендънинг потрепери при тази мисъл. Саманта се усмихна. Тя го обичаше като баща. Говорителят се бе издигнал до сегашното си положение чрез усилен труд и разумна политика. Имаше много поддръжници и разчиташе на подкрепата им, както и те — на неговата. Беше човек на честта и Саманта изпитваше дълбоко уважение към него.

— Службата за правителството е чест, Саманта — беше й казал на времето той.

Тогава тя му повярва… И продължаваше да вярва в това. Работата й за говорителя бе удовлетворяваща в много отношения. Плащаха й много добре разбира се, но издигайки се до сегашната си служба, тя бе усетила, че се превръща в едно от много важните болтчета от огромната правителствена машина. Ала най-важното за нея бе усещането, че е направила нещо за народа си. За един ден само Саманта можеше да се погрижи за пациенти болни от СПИН, за възрастни хора или за бездомни деца.

Имаше моменти обаче, когато й се искаше шефът й да не е толкова наблюдателен.

— Мислиш си за младия Флечър, нали?

Саманта едва успя да запази самообладание.

— Кой Флечър?

Глендънинг се разсмя.

— Видях ви вчера да се целувате в задния двор. Впрочем, техниката ти е добра. Повдигната на пръсти, цялата отдадена на него — също както във филмите.

Лицето й пламна. Саманта се почувства ужасно засрамена.

— Смятах, че воайорството е забранено със закон, сър.

Говорителят се изкиска.

— Е, не ви гледах дълго. Заедно ли прекарахте следобеда?

— Аз?! С такъв като него!!!

— Защо не?

— Господин Глендънинг, човек като Ейбъл Флечър навярно се храни само със сандвичи и то все на крак. Той не е мъжът на моите мечти.

— Тогава нещо не е наред с мечтите ти, детето ми. Все пак с него ли беше целия следобед?

— Не, разбира се! Имах си работа — излъга Саманта.

Тя едва успя да се измъкне от градинското увеселение с ненакърнено достойнство. Ейбъл Флечър беше упорит мъж и Саманта с мъка успя да го убеди да не я придружава до дома й.

— Ами снощи? Спа ли с него? — не се отказваше да я разпитва Глендънинг.

— Разбира се, че не! — извика възмутено Саманта.

— Хм, а изпрати ли ти още цветя? — попита невъзмутимо говорителят.

— Не… Тази сутрин беше кошница с храна за пикник.

— Какво?!

— Изпрати ми кошница с лакомства за пикник! Черен хайвер, вино и… всичко необходимо за едно съвършено прелъстяване. Поне това пишеше в бележката му.

Саманта все още не можеше да повярва, че човек като Ейбъл може толкова упорито да се опитва да стане близък с нея. Тя опита всички възможни начини да го обезкуражи, но нищо не помота. За нея това бе съвсем ново изживяване — мъж, който не приемаше нейното „не“ за отказ.

— Ама е упорит чешит, нали?

— Смятам, че просто е смахнат! Наистина!!! Нищо не може да го спре! Какво го кара да се държи така?!

— Подценяваш се, мила. Ти си прелест за очите — рече Глендънинг и бащински се усмихна.

Саманта се намръщи.

— Да, казва, че ме харесва, но не може да е само това. Аз не съм Грейс Кели или някоя друга холивудска хубавица!

— Нарича се полово влечение, скъпа! Нима не си чувала?

— Не е само полово влечение, ако изобщо човек вярва в тези неща. Той… той се държи така, сякаш вече се познаваме… като че ли сме свързани по някакъв начин. Честно ви казвам, държи се като човек, обсебен от някаква мания! Това направо… хм, направо ме плаши!

— Плаши ли те?! Или те вълнува?

— Какво искате да кажете?

Глендънинг въздъхна.

— Мила Саманта, ние сме заедно от толкова години и никога не съм ти се бъркал в живота, но… Е, просто искам да бъдеш щастлива.

— Но аз съм щастлива, сър!

— Не говоря за обикновеното щастие. Имам предвид безумно влюбена и щастлива. Нека да ти разкажа нещо. Като бях млад, изобщо не мислех за женитба. Смятах, че жените са просто необходимо украшение по коктейли, приеми, празненства… Тогава срещнах Марджори. Смятах, че е прекрасна и тъй нататък, но не аз, а тя реши, че ние сме един за друг и ме преследва дотогава, докато не капитулирах. И добре, че не се отказа. Може да звучи банално, но сега животът ми е пълен — имам най-хубавата работа в цялата страна, най-умните и красиви деца и жена, която не се страхува да ми казва понякога, че се държа като надуто магаре. Когато гледам прелестното й лице върху възглавницата нощем, се питам какво щях да правя без нея и… хм, не се срамувам да призная, че в гърлото ми засяда буца при тази мисъл.

— Какво всъщност ми казвате, сър?

— Че може би този Флечър е точно това, което ти е нужно — човек, с по-силна воля от твоята, решен да направи от теб истинска жена.

— Моля ви, не ме обиждайте, сър! Аз отдавна съм жена.

Глендънинг я потупа бащински по ръката и каза:

— Права си, извинявай! Просто той навярно би бил идеалният мъж за тебе — повече мускули, по-малко мозък…

— Той не е безмозъчен!

Саманта изведнъж прехапа устни. Тя защитаваше човек, на който изобщо не вярваше…

— Все си мисля, че той има нещо друго наум… — въздъхна тя.

— Освен секс?

Саманта отново се изчерви.

— Да.

— Значи подозираш нещо, а? — рече Глендънинг и въпросително повдигна едната си вежда.

— Вие сте ме учили на това да не бъркам любовта с политиката.

— Саманта, не всеки мъж, който ти прави комплимент, иска да се възползва от положението ти.

— Но тази сутрин, прочетох проектозакона за финансиране на музеите. Скоро предстои разглеждането му.

— Смяташ, че Флечър иска да те предразположи?

— Случвало се е и преди. А Флечър е като… като, хм…

— Много е напорист, а?

— Като тигър в любовния си период.

— И какво лошо има в това? Ти си голяма жена. Време е и ти да получиш едно хубаво и здраво… ъъъ… ухажване. Аз бих заложил на Флечър.

Сетне говорителят стана изведнъж напълно сериозен и придаде на гласа си обичайната официалност.

— Но, разбира се, в днешно време човек не бива да изпада в крайности. Ти си чувала за безопасен секс, нали? Важното е да вземеш мерки, за да се предпазиш. Няма нищо срамно в това една млада жена да носи презерватив в чантичката си. Чувам дори, че някои дами носят по няколко и то с различни размери, за да…

— Моля ви, сър! Нека да сменим темата. Аз няма да спя с Ейбъл Флечър!

— Хм… А той вярва ли на това?

Саманта преглътна и отвърна:

— Мисля, че не.

— Ах! — въздъхна говорителят и се усмихна, но сякаш на себе си.

Останалата част от пътуването премина в мълчание.

Коктейлът на еколозите беше отвратителен. Саманта посръбваше от чашата си минерална вода, дъвчеше някакви сухари и говореше с хора, с които редовно се срещаше, но не харесваше. По едно време успя да се отдели встрани и да се отдаде на мислите си. Какво ли би казал Ейбъл Флечър за това събиране? Той сигурно би нахлул през прозореца, увиснал на някой лиан, би сграбчил любимата си жена и би я отнесъл със себе си по същия начин. При тази мисъл Саманта се усмихна. Реши обаче, че щом се върне вкъщи ще изгони Ейбъл Флечър от мислите си завинаги, като се залови да чете докладите от Конгреса.

Но не стана така. Флечър седеше пред стъпалата на жилището й и я чакаше.

— Здрасти! Помниш ли ме? — рече й той, когато тя се приближи.

— Как мога да те забравя?

Още щом го видя, сърцето на Саманта се разтуптя и тя отново си спомни целувката му, която я държа будна цяла нощ.

Вместо коженото яке беше си сложил чифт избелели спортни гащета и памучно горнище, опънато по раменете и гърдите му.

Той улови погледа й и попита:

— Май пак не съм облечен, както трябва, а?

— Просто се чудех какво е станало с якето ти…

— Най-накрая успях да си разопаковам багажа и занесох всичко на химическо чистене. Цялото яке вонеше на джунгла.

— Така ли миришела джунглата?!

Ейбъл се засмя, без ни най-малко да се обижда.

— Ако толкова ти харесва това яке, ще се обадя в химическото чистене, за да побързат.

— Не, не е нужно! Ти обеща да не се промъкваш тук!

— Не се промъквам. Просто стоя пред вратата ти посред бял ден!

— Флечър, какво, по дяволите, правиш тук?

— Последния път се обръщахме един към друг с малките си имена…

— Последния път си спомням, че бях достатъчно ясна…

— О, да, беше ясна! Аз просто не те слушам. Освен това сега очите ти ми казват друго… Липсваше ми, Саманта — допълни накрая той и се наведе към нея.

Целуна я леко по устните още преди тя да успее да се отдръпне. От него се разнесе аромат на чиста, свежа плът и мъжка сила. Косата му бе леко чуплива. Би било истинско блаженство да я докосне. А тялото му… тесен таз, дълги стройни крака, чудесни широки рамене! Той беше великолепен, неотразим, мъжествен! Да, Ейбъл Флечър бе съвършен образец на мъжката анатомия.

И сякаш разчитайки мислите й, той снижи глас и прошепна:

— Защо да не се разходим някъде?

— Разходката е твърде кротко занимание за такъв като тебе.

— Нещо друго ли имаш предвид?

В очите му заигра дяволито пламъче.

— Защо да не потичаме малко? — рече Саманта.

— Да потичаме ли?! — сепна се Ейбъл.

— Защо не? Ти тъкмо си облечен подходящо. Разбира се, ако се боиш, може би ще е по-добре да…

— Ти да не би още да ми се сърдиш, защото те победих на крокет?

— Не си ме победил. Ти просто играеш нечестно. Във всеки случай бягането е спорт, в който няма как да се лъже.

Ейбъл се усмихна закачливо.

— Все ще измисля нещо. Жена като тебе често ли излиза на спортно ходене?

— Не на спортно ходене, а за бягане — поправи го Саманта.

Ейбъл сви рамене.

— Добре, съгласен съм! Но ако останеш много назад…

Саманта се разсмя и го мушна закачливо с пръст в ребрата.

— Чака те изненада, самохвалко!

— Надявам се — рече той и похотливо се усмихна.

Ейбъл я огледа от глава до пети — беше облечена в тъмнолилаво сако, къса черна пола, черни чорапи и обувки с висок ток. Саманта се смути от начина, по който той прехласнато гледаше краката й, и тутакси съжали, че полата й е толкова къса.

— Ако те поканя да влезеш за малко, трябва ли да си подготвя парализиращия спрей?

Тъничък кичур коса се бе измъкнал от плитката на тила й и докосваше раменете й. Ейбъл нежно го взе между пръстите си.

— Нека кажем, че няма да ти правя нищо, което ти няма да харесаш.

— И сигурно трябва да съм ти благодарна за това?

Усмивката му бе определено дяволита.

— Искаш ли да те занеса на ръце догоре, както Рет Бътлър понася Скарлет О’Хара в „Отнесени от вихъра“?

Откъде знаеше той, че тази й е любимата сцена? Саманта реагира мигновено. Тя усети, че ако покаже и най-малка слабост или колебание, той щеше да я вмъкне в леглото за по-малко от десет секунди.

— Хайде, да не би още да се страхуваш? Боиш се да останеш насаме с мен, нали? — мъркаше самодоволно Ейбъл Флечър.

— Разбира се, че не. И сама мога да се пазя. Влез, докато се преоблека.

Саманта не би го поканила, ако не бе абсолютно сигурна, че Карли също е в къщата. Беше видяла колата й, паркирана наблизо.

— Тази къща твоя ли е? — попита Ейбъл заинтригуван.

— Не съм собственица. Тоест, още не. Принадлежи на една жена, която отиде посланик в Индия.

— Доста добре ще бъде, ако можеш да я купиш.

Саманта хвърли ключовете и чантата си върху масичката в антрето и се обърна към Ейбъл.

— Тя може би няма да се върне във Вашингтон, дори след като й изтече мандатът? Надявам се дотогава да спестя достатъчно пари, за да мога да я купя.

— Ти си истински тайфун, Саманта, но аз все пак си мислех, че също си и пестелива.

— Финансовата ми характеристика, ако искаш да знаеш, е съвсем противоположна на това, което предполагаш.

— Значи поемаш рискове все пак?

— За пари ли говориш? Или за нещо друго?

— Да кажем, че за живота изобщо. Искам да знам дали хазартът ти е по сърце.

— Само когато знам какъв е процентът на риска. Обичам да проуча положението, преди да рискувам.

По устните му отново плъзна дяволита усмивка.

— И колко трае това проучване?

— Когато му дойде времето, ще ти кажа — отвърна Саманта с престорено нахален тон.

Сърцето й блъскаше в гърдите и тя се силеше да изглежда спокойна. Поведе Ейбъл по коридора и го покани да седне в обширния, но уютен хол с две канапета в бяло, две ниски маси, три пана, окачени по стените, и няколко скъпи китайски лампи.

— Можеш да почакаш тук. Сипи си нещо за пиене в кухнята, ако искаш. Ето, оттук се минава. Ако видиш някого там, това е съквартирантката ми, Карли Мофът.

— Тя няма ли да се уплаши, ако непознат мъж нахълта в кухнята?

— Независимо от онова, което си мислиш за мен, ти не си първият мъж, когото водя тук без предупреждение. Освен това тя сигурно е в градината. Сади някакви семена.

— Къде отиваш?

— Горе, за да се преоблека. Няма да се бавя. Пийни нещо.

Не след дълго Ейбъл отиде в кухнята, отвори хладилника и си извади бутилка бира. Тъкмо я бе надигнал, когато Саманта влезе и той едва не се задави при вида й.

Сдържаността и хладната й деловитост бяха изчезнали напълно. Беше облечена в черен лъскав клин, прилепнал плътно по дългите й стройни и съблазнителни бедра. Изглеждаше невероятно и може би с десет години по-млада! Под фланелката и памучното й горнище с дълги ръкави прозираха връхчетата на малките й гърди и извивката на тънката й талия. Дъхът на Ейбъл секна от желание да я сграбчи в прегръдките си. Саманта бе в отлична форма.

— Виждам, че се чувстваш като у дома си. Успя ли да се запознаеш с Карли?

— Още не — изхриптя той.

— С Карли живеем заедно от няколко години. Разбираме се добре, защото тя не работи в Конгреса и когато се върна вкъщи, на часа се отърсвам от служебните си грижи.

Криво-ляво Ейбъл възвърна самообладанието си и успя да попита:

— Какво работи съквартирантката ти?

— Помощник-редактор е на кулинарната страница в „Поуст“.

Ейбъл посочи с бирата към рафтовете и каза:

— Това обяснява скъпите кухненски съдове.

— Те със сигурност са си нейни. Тя е специалистката. Приготвя отлични ястия, а аз мия съдовете. Боя се, че нямам талант за кухнята.

— Някои жени имат талант за други стаи… Аз лично обичам да готвя. Когато живеех в Париж, особено много се пристрастих към откритите базари на хранителни продукти.

— Ти си живял в Париж?! — ахна Саманта, хванала с една ръка връзките за маратонките си.

Време беше да й разкаже за някои от хубавите страни на пъстрото си минало.

— Ъхъ. Там съм учил. Сега пак ходя от време на време.

— На гости или по работа?

— И двете. Имам много приятели във Франция.

Вглеждайки се в лицето му, за да разбере може би някои от другите му тайни, Саманта измърмори:

— Ти май не си ми говорил много за себе си.

— Не си ми дала възможност досега.

— След като потичаме, искам всичко да ми разкажеш — рече тя и се изправи, завързала вече маратонките си.

Ейбъл с мъка се удържа да не я прегърне. Как му се искаше да се сгушат върху някое от канапетата. Никак не му се тичаше точно сега.

— Защо не пропуснем бягането и не поговорим сега? — рече той с копнеж.

— Защото предпочитам да се изтощиш, преди да останем сами заедно. Така по-лесно ще се оправя с тебе. Ще се разгреем ли малко навън?

— Ти водиш — подкани я Ейбъл и се усмихна.

Той се опита да повтори някои от движенията на Саманта, с които тя се разгряваше преди бягане, Ейбъл също загряваше преди да играе тенис например, но нейните упражнения бяха по-сложни. Едва по-късно започна истинският ад. Тя го преведе през целия Джорджтаун, неуморна и свежа. Движеше се така леко, сякаш краката й не докосваха земята. След първите няколко километра Ейбъл се уплаши, че може да повърне или да му се пръсне сърцето. Фланелката и горнището залепнаха за гърба му, дори чорапите му плувнаха в пот.

— Кажи ми, когато искаш да намалиш темпото! Аз мога да тичам така цяла вечност — подвикна му по едно време Саманта.

— Добре съм — излъга с пресипнал от умората глас той, трескаво мислейки как би могъл да я победи в нейната игра.

Изведнъж Ейбъл стъпи накриво и залитна. Саманта се обърна тъкмо навреме и го видя как се хваща за едно дърво.

Тя се втурна към него.

— Добре ли си?

— Разбира се!

— Стига ли за днес, Ейбъл? — попита Саманта и се усмихна.

— Само ако… ако на теб ти стига — рече задъхано той.

— Е, аз се проветрих малко… Хайде да се връщаме.

Как посмя да се състезава с нея?! Нима може човек да се състезава с хрътка?

Слава богу, бяха вече близо до дома й. Ала когато стигнаха пред входа й, Ейбъл не издържа и се строполи на стълбите. Вече не го бе грижа какво може да си помисли Саманта.

— Карли, бързо! Чаша вода! Един мъж умира тук! — извика Саманта.

Миг по-късно тя повдигна главата му и поднесе до устните му чаша вода.

— Пийни малко, Ейбъл! Ще се почувстваш по-добре.

— Нищо ми няма… Наистина. О, здравейте… — измърмори задъхано той.

Дребната руса жена, която се показа на вратата, скръсти ръце, изгледа го и се разсмя при опита му да изглежда добре.

— Има едно нещо, което научих от Саманта. Никой не може да се надбягва с нея. Тя е участвала в състезания по маратон.

— Знам! Току-що участва в един… или може би в два — рече Ейбъл, останал без дъх.

— Не сме ходили много надалече. Но може да е било пет или шест километра. Защо нищо не ми каза? Карли това е Ейбъл Флечър. Ейбъл запознай се със съквартирантката ми — Карли Мофът.

Ейбъл немощно махна с ръка.

— Простете, че не мога да се изправя.

Карли и Саманта се спогледаха и се усмихнаха. След секунда Карли се втурна нагоре по стълбите и извика:

— Има нужда от портокалов сок за възстановяване на течността в организма. Дръж се, Ейбъл! Знам точно как се лекува такова изтощение. Саманта и друг път е водила мъже дори в по-тежко състояние от твоето.

— Те живи ли са? — успя да избъбри Ейбъл.

— Повечето от тях — да.

Саманта седна на стъпалата до него и рече:

— Честно казано, Ейбъл, не можах да си дам сметка, че си толкова уморен.

— Не съм… Аз просто… Просто последната стръмнина ме довърши.

Саманта го потупа окуражително по рамото.

— Добре се справи до онзи момент! Наистина беше страхотен!

— Престани! Говориш ми така, сякаш съм импотентен! — простена той.

Саманта се разсмя, а звънкият й смях го накара да се почувства по-добре.

Карли се върна с две чаши портокалов сок и две хавлиени кърпи, намигна на Саманта и отново изчезна. Саманта подсуши лицето си, а с другата кърпа започна да попива потта от челото на Ейбъл.

— Пий на малки глътки, за да не ти стане лошо — предупреди го тя.

Ейбъл отпи още веднъж и се почувства по-добре. Саманта изглеждаше скандално свежа и бодра. Мускулите на изящните й дълги бедра потръпваха под лъскавия клин. Беше великолепна.

— Колко често бягаш така?

— Два-три пъти седмично. Зависи от времето. Вече не съм във форма. Преди бягах всеки ден.

Ейбъл въздъхна, взе кърпата от ръцете й и започна сам да се подсушава.

— Вече съм стар за това — призна откровено той.

— Глупости!

— Не, един приятел ми каза, че остарявам. Може би е прав.

— Съмнявам се, че ти някога ще остарееш. Това е въпрос на манталитет… — усмихна му се Саманта.

— Страхотна си, лейди. Наистина съм впечатлен. Не само, че припкаш като газела, но и изглеждаш превъзходно след това.

Саманта го гледа миг-два и постепенно усмивката й стана още по-широка. Ейбъл виждаше, че тя прави преценка на всичко дотук. Претегляше шансовете. Хладнокръвната играчка на покер оценяваше какви са възможностите.

— Знаеш ли, един по-обикновен мъж би се отказал…

— Не обичам да се предавам.

— Особено когато гордостта ти е поставена на карта.

Саманта звънко се разсмя, а Ейбъл затаи дъх.

— Ако имах мъничко сила, бих те целунал точно сега — каза й той.

— Ти може да си изтощен, но аз имам все още сила.

Саманта се наведе и го целуна леко по устните. Несъзнателно той вдигна ръка, за да я задържи. Сърцето му затуптя. Тя не се отдръпна. Само разтвори устните си и допря език до неговия. Точно тогава мигът свърши. Саманта се отдръпна, седна и го погледна с изумрудените си, загадъчни очи.

— Какво беше това? — попита пресипнало Ейбъл.

— Не знам точно. Може би любопитство… Или награда за спортсменското ти поведение.

Ейбъл лъчезарно се усмихна.

— Ама аз наистина много спортсменски се държах, Саманта… Направо адски спортсменски, не мислиш ли?

Той притегли главата й към себе си, докосна с език устните й. Саманта не се възпротиви, а напълно се отдаде на целувката. Тя бе дълга, насищаща, възбуждаща… И не само за него. Когато най-накрая се отделиха един от друг, Саманта бе задъхана и потръпна от възбуда. Когато тя отвори лъчистите си зелени очи, Ейбъл предложи:

— Защо да не се придвижим в някоя друга част на къщата?

— Точно сега ти не можеш да ходиш.

— Не ме познаваш. Въпреки възрастта си, аз се възстановявам много бързо — отвърна той, облегна се на лакът и изпъна краката си до нейните.

— Иска ми се да те опозная. Понякога не изглеждаш такъв…

— Простак ли?

— Нещо такова. Говорителят явно е научил някои работи за тебе, които му дават основание да ти вярва.

— Какво искаш да знаеш?

— С какво се занимаваш, какъв е произходът ти, кои са приятелите ти…

Ейбъл нямаше какво да губи и й разказа всичко. В момент на пълно откровение дори й спомена за Елизабет.

— Беше ли влюбен в нея?

— Да… но явно не е било достатъчно. Тя мразеше факта, че трябва да се съревновава с работата ми. Накрая работата надделя.

— Ти не се ли ожени за нея?

— Не. Тя искаше да има семейство, куче и огромна кола. Знаеше, че аз няма да се задоволя с благополучието на еснафа.

Саманта помълча миг-два, сякаш осмисляше току-що казаното от него. После неочаквано предложи:

— Остани за вечеря.

Ейбъл се засмя.

— Какво? Как така изведнъж се промени към мен?

— Не съм се променяла напълно. Все още смятам, че си особен.

— Но магнетичният ми чар върши чудеса с теб.

Саманта се усмихна малко кисело.

— Навярно си прав… Както и да е, можеш да останеш още малко. Сигурна съм, че Карли приготвя много вкусна вечеря. Защо не се изкъпеш? Все ще ти намеря нещо за обличане…

— В колата имам чисти дрехи.

— Дошъл си подготвен, значи? — рече Саманта и въпросително повдигна едната си вежда.

— Напълно! — отвърна възторжено Ейбъл.