Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ready, Willing and Abel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32гласа)

Информация

Сканиране
amcocker(2011)
Разпознаване и корекция
hrUssI(2013)

Издание:

Нанси Мартин. Магията на островния камък

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Марияна Василева

ISBN: 954-110-368-5

История

  1. —Добавяне

Трета глава

Късно същата вечер Ейбъл стоеше в апартамента си и замислено съзерцаваше камъка в ръката си.

— Просто не е възможно — мърмореше той, като непрекъснато въртеше камъка между пръстите си. — Нима това нищо и никакво парченце ме кара да се държа като пълен глупак?!

Беше виждал и по-странни неща, разбира се. Работата за музея му бе дала възможност да се запознае с редица чудати предмети, които средният гражданин на планета не бе и сънувал дори. Смяташе, че е видял всичко на този свят. Обаче това тук… направо го плашеше!

Нима, ако не се намираше под влиянието на някой зъл островен вуду, щеше да се държи по този начин?! Кой нормален мъж би се побъркал така по една жена и то само за няколко секунди?!

— Не вярвам в любов от пръв поглед… Не! Това е детинщина! Сигурно камъкът ме подлудява… — избърбори на себе си Ейбъл.

Наистина беше луд! Не можеше да избие Саманта Уайът от главата си. Съкрушен, той си легна с хубава книга в ръце, надявайки се да забрави за Саманта, ала вместо да чете, Ейбъл изведнъж се втренчи в камъка и промълви:

— Мислех, че магията ще влияе и на двама ни… А тя си мисли, че съм избягал от лудницата! Но защо не се съблече и не се хвърли в краката ми?

Ейбъл изгаси лампата, тупна един-два пъти възглавницата си и ядосано изпухтя. Единствената му мисъл беше Саманта Уайът — красивата, съблазнителната, недосегаемата…

Недосегаема, но не за дълго… Първото нещо, което щеше да направи на сутринта, ще бъде да й изпрати цветя. Жена като нея би трябвало да ги харесва.

 

 

В събота сутринта Саманта се събуди от настойчивото звънене на момчето от цветарския магазин. Когато му отвори вратата, то тръсна в ръцете й кутия с рози и с кисела физиономия, без да обръща внимание на протестите й, се качи обратно в камионетката си.

Саманта бе озадачена. Рожденият й ден беше минал отдавна. Тя отвори картичката върху кутията и прочете на глас:

— Розите са червени, а очите ти — зелени. Аз съм в леглото си и ти си моята… О, боже мой!

Саманта забеляза подписа и хвърли картичката на земята.

— За каква ме взема този грубиян?! — възкликна тя и рязко повдигна капака на кутията. Вътре имаше дванадесет чудесни рози.

— Ама, че евтин номер! Значи той наистина ме мисли за глупачка, щом смята, че ще ми завърти главата с такъв плосък трик?!

Понечи да хвърли цветята, но се разколеба. Тюхка се близо половин час, през което време вдъхваше опияняващия, изтънчен аромат на розовите пъпки. Все пак Саманта имаше особена слабост към розите и най-накрая ги отнесе в кухнята и ги подреди във вазата. Помърмори още малко за това колко жалки са типовете, които си позволяват такива номера, и не след дълго се успокои.

През последните четири години Саманта бе прекарвала всяка събота с говорителя Глендънинг в неговия офис… Вечните спорове, теории и комбинации… Всичко бе както всеки друг път. Говорителят я накара да премине през иглени уши и горящи обръчи. Привечер Саманта се почувства като пребита и щом се прибра вкъщи, веднага си легна. Колко приятно миришеха розите! Само една стигаше, за да я потопи в дълбок и безпаметен сън.

Ейбъл Флечър не й се обади, за да я безпокои и както се унасяше, Саманта се запита дали това не е затишие пред буря…

В неделя сутринта, свежа и отпочинала, Саманта облече дългата си ленена пола в розови цветове и памучен жакет в яркорозово. Когато ходеше на работа, тя предпочиташе други нюанси. Смяташе, че розовото е доста фриволно за работа. Облечена в цветовете на захарния памук, Саманта изглеждаше доста женствена и точно като за градинско тържество. Всяка втора неделя от месеца тя по правило посещаваше градинските увеселения, които се организираха в дома на господин и госпожа Глендънинг. Саманта обу ниски обувки, за да може да поиграе крокет на поляната около къщата. Сложи на главата си и широкопола сламена шапка, за да предпази лицето си от появата на лунички.

Месечните градински увеселения бяха за нея приятно задължение. Тя спря едно такси и не след дълго се озова пред елегантната къща на семейство Глендънинг. Тръгна нагоре по алеята, оградена от двете страни с цветя, и с удоволствие вдъхна аромата им. Говорителят Глендънинг знаеше как да организира тържества… или по-скоро Марджори Глендънинг знаеше как. Тя се бе погрижила предварително и за най-малките подробности, за да може говорителят да ръководи тържеството, величествен и победоносен като самия Цезар. Тези тържества се бяха превърнали във Вашингтонска институция и всички с нетърпение бързаха да получат покани.

Градинските увеселения винаги протичаха спокойно. През зимните месеци храната се сервираше по съвсем обикновен начин в кухнята на Глендънингови, а от време на време и самата Марджори слагаше престилка и готвеше особено, когато почетен гост биваше някой чужд дипломат или високопоставена политическа фигура. Понякога канеха и известни музиканти, но не за да свирят, а просто за да се забавляват.

През топлите месеци в широкия заден двор опъваха огромен брезентов навес на жълти и бели ивици. Приготвяха студен бюфет и разполагаха всички лакомства върху една дълга маса с ленена покривка, украсена с цветя от градината на говорителя. Известни лица от политическия живот във Вашингтон често играеха федербал на тези увеселения заедно с начеващи конгресмени; известни журналисти нападаха конкурентите си, похапвайки от прочутите палачинки на госпожа Глендънинг; случваше се и по някой американски президент да посръбва разхладителен коктейл; водачите на най-великите нации в света често играеха крокет върху игрището на семейство Глендънинг.

Обаче и говорителят, и Саманта знаеха, че за тях тези тържества не бяха само забавление. Те бяха част от съвместната им работа. Все пак и двамата се стараеха да изглеждат и да се държат като останалите гости.

— Толкова се радвам да те видя, Саманта! — възкликна говорителят така, сякаш не бяха прекарали заедно цялата събота.

Гласът му бе басов, а той самият беше едър ирландец с малко месесто, но иначе мъжествено лице, увенчано със снежнобяла коса.

Саманта прие целувката по бузата, знаейки, че тази емоционална изява ставаше единствено и само тук, при това в присъствието на сърдечно усмихнатата Марджори.

— Здравейте, сър. Добро утро, Марджори! Тази година лалетата ви са станали превъзходни!

— Ще отделя няколко луковички и за теб, скъпа Саманта. Време е вече и ти да си имаш хоби.

Саманта се усмихна.

— Но за лалетата ще ми трябват и вашите напътствия.

— Аз сама ще ти ги донеса и ще ти покажа всичко, което е нужно да знаеш — рече Марджори, взе ръцете й в своите и я целуна и по двете бузи.

— Но няма да ми се сърдите, ако съм несръчна! — засмя се Саманта.

— Не си несръчна, скъпа. Аз никога не греша в преценките си. В теб има силен майчин инстинкт, Саманта… Просто трябва да му отдадеш нужното внимание.

— Майчиният й инстинкт няма нужда от внимание, скъпа моя. Саманта сама ще разбере, когато му дойде времето. Разходи се, Саманта, и хапни нещо. Поканих и онзи млад мъж… репортера от „Поуст“. Смятам, че той иска да те види.

Саманта тръгна през тълпата, за да търси Робърт Шъруд. Той беше седнал в един от шезлонгите и похапваше бекон с яйца. Двата английски сетера на говорителя го гледаха в очите с надежда, легнали в краката му… или по-скоро до единия му крак, защото другият бе в гипсова превръзка.

— Карах ски и си счупих крака — обясни той на Саманта.

— Така ли?!

— Не. Всъщност паднах от стълбите, когато играех на гоненица с моето тригодишно синче… Да ти кажа право, страхувах се да ти призная — додаде простодушно Шъруд.

Саманта се сепна.

— Страхуваш се от мен?!

— Ами да! Драконовата лейди на говорителя Глендънинг е известна в цял свят… ъъъ… хм, впрочем това не е моя работа. Ще започваме ли?

Саманта се намръщи, седна до Робърт, но реши да не обръща внимание на думите му. Тя знаеше, че на увеселението от нея се очакваше да „подшушне“ някои важни неща на един от присъстващите журналисти. За тази цел говорителят беше избрал Робърт Шъруд. Глендънинг възнамеряваше да осуети увеличаването на военния бюджет и публикуването на „дочута“ история беше първата стъпка в плана му за набиране на свои поддръжници. Робърт извади бележника си и надраска няколко неща, докато говореше със Саманта.

— Благодаря ти, Уайът — рече той, когато приключиха.

— Само не споменавай името ми.

— Естествено, че няма! Без друго нямам право да публикувам тази информация, тоест не така, както ти ми я предаде. Ти си стара кримка.

Обикновено Саманта смяташе такива изрази за комплименти, но сега се подразни.

— Моля те, засега нека да не използваме думата „стара“ — каза тя.

Робърт се разсмя и помоли за извинение. После се наведе и даде остатъците от бекона на прехласнатите в него кучета. Те лакомо ги изгълтаха и въодушевено се метнаха отгоре му. Започнаха да го ближат по лицето, а той безпомощно размаха ръце и завика с всичка сила:

— Помощ! Помощ!

Саманта се опита да го освободи, но без успех. Изведнъж зад нея се чу строг глас, който заповяда на кучетата да мируват и изненаданите животни се подчиниха. Саманта, също изненадана, бързо се обърна.

— Ти! — възкликна тя.

Беше Ейбъл Флечър — висок, загорял от слънцето, изглеждащ доста небрежен в памучните си кафяво-зелени панталони и неизменното кожено яке. Поне беше се избръснал. Това бе постижение, разбира се, ала не му помагаше много и той продължаваше да прилича на пират.

Флечър се усмихна хладно и рече:

— Добро утро, Саманта. Ще ме представиш ли на твоя приятел?

Ейбъл съзря изненада върху красивото й лице и кръвта кипна в жилите му, стомахът му се сви, а сърцето му едва не се пръсна от тревога. Тя бе по-красива, отколкото той си мислеше… Елегантна, изискана жена, с очи като смарагди и с глас, който можеше да накара и най-коравият мъж да се разтрепери! Глезените й бяха тънки и изящни; хълбоците й, съблазнително заоблени, личаха дори под дългата пола. Пухкавият розов жакет обвиваше плътно тялото й и все пак беше напълно приличен. Тя бе олицетворение на съвършената английска лейди, но Ейбъл знаеше, че под тази хладна фасада се крие пламенна личност. Просто й трябваше подходящ партньор, който да й покаже насладата от привличането между мъжа и жената. Той едва не я сграби в прегръдките си.

Беше я наблюдавал как говори с човека в гипса. Гледката направо го подлуди. Идеше му да прекоси с два скока вътрешния двор и да удуши този омразен журналист. Никой от простосмъртните нямаше право да я докосва или да се радва на усмивката й!

Журналистът мъжествено се пребори с гипса и криво-ляво се изправи. Без да подозира, че е обект на дива омраза, той сърдечно протегна ръка.

— Здравейте! Аз съм Робърт Шъруд от „Поуст“.

Ейбъл пое десницата на Робърт и се здрависа, припомняйки си, че поведението му би било съвсем непростимо, ако хвърлеше и без друго контузен човек на земята. Сухо и сдържано Ейбъл измърмори:

— Аз съм Ейбъл Флечър. Ще имате ли нещо против да отвлека Саманта за една игра на крокет?

Шъруд дружелюбно се усмихна.

— Моля ви, разбира се, че нямам! Обаче ви съветвам да не я подценявате… Казват, че госпожица Уайът била страхотно добра на крокет.

Ейбъл се усмихна едва-едва. Той вече беше хванал ръката й и се взираше в красивото й разярено лице.

— Говорителят знае ли, че спестяваш от тренировките си, като използваш неговото игрище, Саманта?

Робърт се изкиска.

— О, тя не е използвачка! Но просто за всеки случай бъдете предпазлив!

— Благодаря, за съвета — рече Ейбъл и поведе Саманта, отдалечавайки я от Робърт Шъруд. Тя се опъна малко в началото, но той майсторски я побутна към другия край на платното.

— К-как смееш?! — заекна вбесена Саманта.

— Не викай! Хората ще си помислят, че те отвличам.

— А ти не ме ли отвличаш?!

— Мисля по въпроса… Кой беше този? Приятел ли ти е?

Тя бе зашеметяваща — зелените й очи хвърляха мълнии, устните й потреперваха в краищата, цялото й тяло бе стегнато в обръча на гнева. Косата й бе пригладена и изкусно сплетена отзад на тила. Ейбъл изпитваше лудо желание да зарови пръсти и да я разпусне. Както полата, така и жакетът имаха безброй копчета… които трябваше да се разкопчават едно по едно. Сякаш отгатвайки мислите му, Саманта се дръпна и рече строго:

— С Робърт сме в делови отношения. Не беше нужно да се държиш като… като някакъв ревнив варварин!

— Но аз наистина те ревнувам! С него ли беше в петък вечерта? И вчера също?!

Саманта успя да отскубне ръката си.

— А ти какво правиш тук?! Това е частно парти!

— Бях поканен.

Тя го изгледа гневно.

— Без номера, Флечър! Аз лично изготвих списъка с имената на гостите.

— Е, значи не си забелязала името ми. Сигурно е добавено по-късно.

— Какво означава това? Ти официално ли си поканен или не?

— Разбира се, че официално! Госпожа Глендънинг ме покани.

— Госпожа Глендънинг?! Как ли пък не?!

— Тя е член на управителния съвет на музея. Попитах я дали мога да дойда.

Саманта го изгледа, втрещена.

— И тя ти позволи?! Просто ей така?!

— Когато поискам, съм много убедителен — усмихна се Ейбъл.

Саманта кипеше от яд. Флечър виждаше това, но се надяваше, че след време тя ще се успокои.

Беше намислил нещо и възнамеряваше да го осъществи. Заради камъка той желаеше тази жена до умопомрачение… никого не бе искал така, както нея. А Ейбъл никога не пренебрегваше желанията си.

Двата английски сетера стояха от двете страни на Флечър и само чакаха командата му. Само с една дума той ги бе направил свои роби. Тази способност Ейбъл имаше по рождение и добре знаеше, че гледката на двете кучета, легнали послушно в краката му, вбесяваше Саманта.

Тя ги изгледа кръвнишки и им кресна, като размаха шапката си:

— Махайте се! Чиба!

Кучетата не помръднаха.

— Виждаш ли колко съм магнетичен? — каза Ейбъл и се ухили.

— Виждам, че си магнетичен за животните, обаче аз…

— И ти ще свикнеш. Днес си много апетитна, Саманта. Нямаш представа колко ми се иска да те целуна.

Обхваната от паника, тя заотстъпва назад, докато най-накрая опря гръб в едно дърво.

— Господин Флечър, от сега нататък аз няма да ти позволя да ме манипулираш! Разбираш ли?! Нито ще ме дърпаш, нито ще ме целуваш, нито ще ме стискаш така! За малко да ми счупиш ръката…

— Напълно си права. Държах се безобразно и би трябвало да се срамувам, обаче не се срамувам! Виж, всички ни гледат и започват да се чудят за какво спорим… Хайде да играем крокет, за да не безпокоим гостите на говорителя.

Саманта бързо се огледа и разбра веднага, че Флечър е прав. Хората обръщаха глави към тях, но Ейбъл забеляза, че никой не й се притичва на помощ. По-скоро някои се усмихваха на Саманта.

— Мислят си, че сме любовници — прошепна Ейбъл в ухото й.

Тя рязко се обърна към него и също прошепна:

— Не съм ти никаква любовница! И нямам такива намерения! За бога, та аз дори не те харесвам! Кой си ти?!

Саманта бе опияняваща. Под хладната й външност на изискана дама прозираше страстта. Завладян от нейната близост Ейбъл промълви:

— Никога, не съм виждал толкова красиви очи като твоите. А отблясъците в косите ти ме карат да…

— Престани! — извика Саманта съкрушена, отдалечавайки се от него.

— Не мога! Ти си най-прекрасната жена, която някога съм виждал — отвърна Ейбъл и я последва.

— Но ние дори не се познаваме! Аз не зная нищо за теб! Ти си луд!

Той хвана ръката й, като този път гледаше да е много нежен и внимателен. Най-важното сега беше да я убеди, че е напълно свестен и различен мъж.

— Добре, добре… Докато играем, ще ти разкажа всичко за себе си. Не съм престъпник… Честно!

Саманта рязко дръпна ръката си.

— Безпокои ме повече фактът, че си по-скоро секс-маниак!

— Нима това е толкова лошо? — усмихна се Ейбъл Флечър.

Саманта широко разтвори очи.

— Махай се оттук! — извика възмутено тя.

— Не мога! Омагьосан съм… Искам да те следвам навсякъде… Чак до края на света. Моля те, играй крокет с мен, Саманта! С тези хора наоколо нищо не може да ти се случи.

Флечър се наведе да вземе един от стиковете за крокет и застана на едното си коляно. Лицето й поруменя.

— За бога, стани! — прошепна тя.

Полугласната им караница привлече вниманието на гостите, което много смути Саманта. Тя бързо прецени ситуацията. Ако го оставеше да стои коленичил така и му обърнеше гръб, щеше да се наложи да дава хиляди обяснения. Ето защо Саманта се насили да се усмихне, ала очите й бяха все тъй студени и гневни.

— Ще играя с теб, но при едно условие — да ми кажеш кой точно си ти и как си се вмъкнал на това парти! — процеди през зъби тя.

— Не съм се вмъквал — уточни Ейбъл и се изправи на крака. — Вчера цял ден се опитвах да науча нещо за теб. Моят шеф ми спомена за това парти. Предложи ми поканата си… Да, той е доста щедър човек. И аз я взех. Поне така изтълкувах положението. Беше оставил поканата на видно място върху бюрото си и то така, че да може всеки да я вземе! Нали разбираш?

— Ти си откраднал…

— Както и да е, обадих се на госпожа Глендънинг, за да съм сигурен, че няма да има нищо против, ако аз дойда вместо шефа си. Тя беше очарована.

— Разбирам защо си предпочел да говориш с нея по телефона. Сигурна съм, че само ако те беше видяла, Марджори веднага щеше да промени решението си.

— Защо?! Какво ми е на външният вид?

Саманта изгледа с презрение якето и панталоните му.

— Та ти изобщо не си облечен като за парти! Всички те гледат!

— Щом и ти ме гледаш, аз съм щастлив.

— Виж какво…

— Не обичам да ходя с ризи и вратовръзки, Саманта. Но това няма значение. Готова ли си за промяна?

Тя не му отговори, а вместо това вирна високомерно брадичка, сложи шапката си, бавно и педантично завърза панделката и със строг и леден тон заобяснява правилата на играта.

Ейбъл не я слушаше. Беше изпаднал в транс, наслаждавайки се на гласа й, на гневно святкащите й очи, на грацията и лекотата, с които удари топката. Той жадно поглъщаше с очи заоблените й хълбоци. Обожаваше свободата и грацията в движенията й, начина, по който се съсредоточаваше… Забеляза колко изкусно беше начервила устните си и колко добре отиваше червилото на цвета на жакета й. Жадуваше да размаже червилото й, да зарови пръсти в изрядно пригладената й коса.

Саманта за втори път удари топката, но този път тя се спря на доста неудобно място и това много я ядоса. Как му се искаше да целуне малката бръчица, появила се между изящните й вежди. Ейбъл едва се удържа да не я целуне. Вместо това каза:

— Предлагам да се споразумеем приятелски за изхода на играта.

— Не се главозамайвай от първия ми неуспешен удар. Много съм добра на крокет — предупреди го Саманта.

— Тогава няма да имаш нищо против да се обзаложим, нали?

Тя премига и изведнъж доби предизвикателно невинен вид — самата Скарлет О’Хара! В този момент Ейбъл се попита дали всъщност Саманта не е хладнокръвна любителка на хазарта, печелеща редовно на покер.

— Нямам достатъчно пари в себе си. Взела съм толкова, колкото да се върна вкъщи с такси — отвърна тя.

Ейбъл Флечър се усмихна, подозирайки, че Саманта просто блъфира.

— Е, нека не бъдем толкова закоравели, драга ми госпожице Уайът! Непременно ли трябва да заложим пари? Може да е нещо по-спортсменско.

Саманта го изгледа подозрително.

— Колко спортсменско?

Ейбъл удари топката и отговори:

— Предполагам, че и дума не може да става за целувки.

— Не може!

Какво ще кажеш за една вечеря. Знам един ресторант, където приготвят чудесни хамбургери.

— Невъзможно! Имам заседание.

— Хайде сега, Саманта! Нима Драконовата лейди на говорителя Глендънинг наистина работи толкова много?!

Саманта рязко се изправи.

— Кой ме нарича с това отвратително име?! — възмути се тя.

— Всички! Ти тероризираш и целия Тайдъл Бейсин! Даваш ли си сметка, че тероризираш цял Вашингтон?

— Просто си върша работата — отговори заядливо тя. — Както и да е, аз не съм заплаха за никого. Ти, например, изглеждащ доста спокоен.

— Защото знам какво се крие зад педантичното ти и префърцунено поведение, Саманта…

Лицето й веднага се скова в ледена гримаса.

— Ще ти бъда много благодарна, ако запазиш преценките си за себе си, Флечър. Ако съм си спечелила славата на строга и неотстъпчива жена, то аз се гордея с нея и смятам да я поддържам такава още дълго време:

— Но само работа, без никаква игра…

Саманта удари топката и тя успешно премина през следващата вратичка.

— О, играя! При това понякога съм доста добра! — отвърна Саманта с ослепителна усмивка.

— И други игри ли играеш така добре? — попита Ейбъл, доволен, че гневът и страхът й бяха изчезнали.

— Не ме предизвиквай, Флечър, освен ако не си готов да загубиш — предупреди го незлобиво тя.

Нямаше време за отговор. Изведнъж наблизо се чу басовият глас на говорителят Глендънинг.

— Саманта, запознай ме с приятеля си!

— Не ми е приятел. Той е онзи луд човек, за когото ви разказвах вчера, сър. Господин Ейбъл Флечър — отвърна невъзмутимо тя.

— Флечър! Да не би да преследвате нашата хубавица, Саманта? — избоботи говорителят, енергично стисна ръката на Ейбъл и гръмогласно се разсмя.

— Опитвам се, сър.

— А тя благодари ли ти за розите?

— Не, сър, но предполагам, че ги е хвърлила.

— Е, млада госпожице?

Саманта се смути, но бързо се съвзе.

— Не съм ги хвърлила. Благодаря за цветята, господин Флечър. Чудесни са — отвърна прилежно Саманта.

Пламъчето в погледа й обаче му показа, че тя беше разбрала хитрината му. Ейбъл се закле в себе си повече да не подценява нейната интелигентност, като внимава повече в бъдеще?

— Красиви рози за красива дама — успя да каже той.

Говорителят избухна в гръмогласен смях.

— Нищо няма да постигнеш, ако само се въртиш като котарак около нея, Флечър! Виж сега! Чух, че си човек на действието. Вземи нещата в свои ръце!

— Разчитайте на това, сър — отвърна Ейбъл.

Говорителят се усмихна и рече:

— Добре. Да знаеш, че всички сме за тебе, момчето ми. Време е Саманта да престане да се мъкне с разни мухльовци.

Ейбъл се засмя, като видя ужасеното изражение на Саманта.

— Благодаря ви, сър. Очарован съм от одобрението ви.

— Марджори ми каза, че работиш в музей — продължи да разпитва говорителят с басовия си глас.

— По-точно в музея по самолетостроене и космическа техника. Аз съм щатен уредник на музея.

— О?! Какво означава това?

— Пътувам и издирвам стари катастрофирали самолети. Изравям ги, после ги докарвам в нашата реставрационна лаборатория в Сютленд, Мериланд, като ръководя реставрирането.

— Значи си и пилот?

— Разбира се.

— Ами тогава може би ще излекуваш госпожица Уайът от страха й.

Ейбъл изгледа Саманта с весело учудване. Тя не обичаше да излагат на показ тази нейна слабост и побърза да каже:

— Сър, не е необходимо…

Но Глендънинг махна с ръка, прекъсвайки протестите й.

— Саманта е отлична служителка във всяко отношение, освен в едно-единствено — трябва да я качваме на самолет със самосвал. Иначе е първа класа! Чувам, че и теб те бива в работата, Флечър. Твоят шеф казва, че си най-добрият…

Ейбъл се помъчи да изглежда скромен и отвърна:

— Колегите ми твърдят, че най-после съм успял да си намеря работа, чрез която да мога да събирам най-големите играчки на света.

Говорителят отново гръмогласно се разсмя на шегата му.

— Вероятно ще имаш възможност да ме разведеш из музея някой ден. Обичам да разглеждам играчки.

— За мен ще е чест, сър.

Говорителят се обърна към Саманта.

— Е, скъпа моя, смятам, че няма защо да се страхуваш от Ейбъл. Той има препоръки от най-високо място, както чувам от Марджори. Тя го е проверила от всички страни. Сравнително почтен мъж, макар и малко нестандартен. А и аз го харесвам. В него има… — Тук говорителят замълча, търсейки дума, която да е достатъчно прилична за пред дама и изтърси: — В него има хъс!

— Но някак това не ме кара да се чувствам по-добре — отвърна спокойно Саманта.

Глендънинг се засмя и заговори за друго. През това време Ейбъл реши, че говорителят е политик от старата класа, посветил живота си на служба за добруването на човечеството, който се наслаждаваше на всеки миг от своята работа. Беше широко скроен човек, общителен и експанзивен, но също така забелязваше и най-малките подробности.

Ейбъл подозираше, че зад привидно неангажирания разговор говорителят всъщност го разпитваше и преценяваше, а това означаваше загриженост за доброто на Саманта. Флечър се почувства като бъдещ зет, разпитван от бащата на годеницата, но въпреки това бе разсеян. Единственото същество, за което можеше да мисли, бе красавицата Саманта.

Глендънинг усети настроението му и в очите му лумна закачливо пламъче. Той потупа Ейбъл по рамото и рече:

— Е, моето момче, скоро ще ти се обадя, за да ме разведеш из музея. Няма да забравя, така да знаеш…

Ейбъл бе сигурен, че говорителят никога не забравя обещанията си.

— Ще ви очаквам, сър.

— Саманта, не пренебрегвай този млад мъж! Той може да обърне живота ти с главата надолу — рече назидателно Глендънинг, обръщайки се към Саманта.

— Но аз предпочитам живота ми да е с главата нагоре — отвърна тя.

— Животът без изненади е скучен — не се стърпя Ейбъл.

— Скучен понякога означава приятен — отвърна рязко Саманта и му хвърли такъв поглед, че би могла да разтопи цял айсберг.

— Как може интелигентна жена като тебе да смята, че сексът е скучен?! — запита я през смях говорителят.

Вместо нея отговори Ейбъл.

— Може би тя го прави не както трябва.

Глендънинг се смя, докато очите му се насълзиха. Сетне свирна на кучетата си и се отдалечи, оставяйки Саманта и Ейбъл сами.

— Как смееш да ме унижаваш така?! — просъска яростно тя.

— Да те унижавам ли?! Саманта, шефът ти те познава много по-добре, отколкото си мислиш. Нищо от онова, което казах, не го изненада.

— Но аз трябва да пазя репутацията си!

— Репутацията ти, ако питаш мен, е адски досадна. Обаче можем да джазираме малко нещата… Хайде да продължим играта!

Ейбъл забеляза, че тълпата беше започнала да редее. Гостите се разотиваха. Трябваше само да я отвлича с разговори и скоро, без тя да се усети, щяха да останат сами.

— Глендънинг изглежда много привързан към теб — каза той.

— Стари приятели сме. Баща ми беше негов партньор-юрист дълго преди Глендънинг да бъде избран за говорител на долната камара на Конгреса. Когато завърших колежа, започнах работа в офиса му като машинописка.

— И оттогава си работила все при него?

— Да, цели шестнадесет години. Не бих могла да мечтая за по-вълнуваща работа.

— Повечето хора намират вълненията си извън сферата на своята работа.

— Но не и аз.

Ейбъл вътрешно признаваше, че и той самият много харесва своята работа, ала за съжаление в момента можеше да мисли само за външно уверената, но очевидно стеснителна и съблазнителна жена, която стоеше до него.

— Значи ти работиш по двадесет и четири часа в денонощието? — попита той с небрежен тон.

— Разбира се, че не! Имам и други интереси.

— Какви например?

— Ама не трябваше ли ти да ми разказваш за себе си, докато играем?

Ейбъл се облегна на стика си и попита:

— Какво искаш да знаеш?

За миг той помисли, че Саманта ще се откаже да го пита каквото и да било, но тя го изгледа с присвити очи, сякаш го преценяваше и каза:

— Предполагам, че се мислиш за първичния, силен и неотразим мъж, нали?

— Ами, да! — усмихна се Ейбъл.

— И изобщо не подозираш, че си изостанал с цели десет години.

— Какво имаш предвид?

— Суровите мъже с облекло на пътешественици отдавна не са на мода, Флечър. Обикновената жена в наши дни харесва съвсем други неща.

— Но ти не си обикновена жена, нали?

Саманта невъзмутимо удари топката си и тя безпрепятствено премина през следващата вратичка.

— Не, не съм. За мъжете съм научила всичко, което ми е необходимо да знам, господин Флечър. Може да не изглежда така, но и аз, както всички други жени, съм имала връзки с мъже. И нищо от онова, което ще кажеш или направиш, не може да ме накара да нагазя в тези опасни води.

Докато Саманта наблюдаваше съсредоточено топката си, Ейбъл побутна своята с крак в по-удобна позиция и попита с невинен глас:

— Защо? Какво толкова лошо ти се е случило?

— Нищо лошо, но сега отдавам първостепенно значение на други неща, за разлика от повечето жени. Днешното ми добро положение не се дължи на това, че съм гъделичкала суетата на някой мъж, позволявайки му той да ми дава тон в живота.

— Някои хора наричат такива жени с доста грубовати имена.

Без да обръща внимание на забележката му, Саманта махна няколко стръка трева, полепнали по стика й и невъзмутимо отвърна:

— В началото спомена думата „игри“. Е, аз вече не участвам в такива глуповати игрички. Не позволявам на никой мъж да спечели, за да го накарам да ме харесва. Играя, за да победя.

— Нямаше да съм тук, ако не търсех честно съревнование.

— Бедата е там, че в тази надпревара, в която се мъчиш да ме въвлечеш, жените никога не печелят.

— Никога ли?!

— Почти никога.

— Значи избягваш риска, като не се оставяш да бъдеш в положението на уязвимата страна?

— Именно.

— Искаш ти да управляваш всичко, нали? Дори в любовта?!

— Аз нямам любовен живот — каза Саманта, но веднага съжали за думите си. — Представи си, Флечър, разбрала съм, че в любовта хората напълно оглупяват!

— Но глупостта означава и свобода — засмя се той. Отново бе негов ред. Ейбъл пресметна добре удара си. Прицели се, удари топката си и тя се чукна в нейната, която на свой ред се търкулна, скривайки се под близкия храст.

Усмивката на Саманта изведнъж угасна:

— Ах, ти, мошеник такъв!

— Ударът беше чист!

— Не беше! Как така твоята топка се озова там?!

Доволен, че тя не беше видяла маневрата му, Ейбъл си позволи да я подразни:

— Трябваше да внимаваш в играта, Саманта!

— Внимавах! А ти си измамник!

Ейбъл бе готов по-скоро да го пекат на шиш, отколкото да се остави да го победи жена, и то в такава игра като крокета. Затова и излъга. Обаче направи истински спектакъл, като се престори на обиден.

— Значи ти ме обвиняваш в измама?!

— Точно в твоя стил е. Само такъв като тебе би извършил нещо подло от този род!

— Ти просто беше разсеяна! Какво ти е, Саманта?

— Виж какво…

— Виждам! Виждам една красива жена, която така дълбоко е затънала в работата си, че вече дори не забелязва какво пропуска.

— Ако смяташ да ми говориш, че ти си моето „спасение“, може да си спестиш труда — рече подигравателно тя.

Ейбъл се ухили.

— Защо? Защо да не съм аз, Саманта. И на двама ни ще бъде страшно хубаво.

Тя поклати глава и съвсем леко се усмихна.

— О, не! Благодаря. Не ми трябва такава беля на главата! Приличаш на пират и се държиш като луд…

— Нима е лудост да изпратиш цветя на жена?!

— Мотивът ти, Флечър, беше да обслужиш собствените си интереси. Ако наистина ме познаваше, нямаше да използваш такъв прозрачен трик.

Гостите бяха влезли в къщата и двамата бяха сами под клоните на дърветата! Той се приближи към нея и я погали по ръкава на пухкавия жакет.

— Познавам те! Зная за тебе всичко, което ми е нужно, Саманта. Намирам те за извънредно съблазнителна, въпреки опитите ти да го скриеш.

— Нищо не скривам! — тросна се тя.

— Скриваш сексапилността си под тези прилични и префърцунени дрешки. Време е да приемеш факта, че си изпуснала главното — едно момиче по бикини изглежда много по-секси, но жена като тебе, с това внимателно подбрано и педантично облекло, с тези прилични обноски… Ти си подлудяващо еротична!

— Значи ти ме възприемаш просто като едно предизвикателство?!

— Не, ти си жената на моите мечти!

Саманта се изсмя на думите му.

— Сега вече твоята игра ми е ясна! Избрал си точно мен, защото ти е приятно да половуваш малко. Известно е, че аз не съм лесна плячка, нали? Решил си, че това изживяване си струва труда, но дълбоко в себе си знаеш, че аз няма да се дам да ме хванеш.

— Какво искаш да кажеш, доктор Фройд?

— Мъжете от твоя тип харесват точно жени като мене. Преследваш ме само, защото смяташ, че такива жени не се оставят да бъдат хванати. За тези няколко седмици, които предвиждаш, ти си сигурен, че няма да ти говоря за женитби, деца и други подобни, защото и без друго животът ми е достатъчно запълнен. Така че ти си вън от опасност и познатият женски капан е далече от теб. Е, трябва да знаеш, че нямам време да си играя на мишка и котка точно сега и ти можеш спокойно…

Ейбъл я прекъсна.

— Грешиш, Саманта! Изобщо не си ме разбрала! Аз имам намерение да ти говоря точно за това… за женитба, за сватба…

— Какво искаш да кажеш?

— Голяма сватба и дълъг меден месец, много деца и тъй нататък… както си му е редът.

Тя съвсем се смути и дори леко се уплаши.

— Какви ги приказваш?!

— Аз съм човекът, за когото ще се омъжиш, Саманта Уайът.

Търпението й се изчерпи.

— Ама, че си нахален! — възкликна тя.

— И още как! При това аз съм мъжът, който ще направи животът ти цялостен и завършен.

Той я придърпа към себе си й единствената преграда между тях беше стикът за крокет.

— Чакай! — извика Саманта и опря ръце в гърдите му, но беше твърде късно. Флечър хвърли стика и сграбчи с една ръка тънката й талия. Сетне чевръсто развърза панделката под брадичката й и хвърли сламената шапка на земята. В следващия миг той плътно я притисна до себе си. Усети гърдите й, учестения ритъм на сърцето й. В очите й се четяха най-противоречиви чувства и сред тях прозираше… готовност. Саманта се опита да се отскубне от ръцете му, но не много охотно. Освен това не го направи веднага. Трябваха й миг-два, за да осъзнае случилото се. Сигурно и тя усещаше пулса му и подутината от нарасналата му възбуда. Саманта разтвори широко очи — ясни и яркозелени на светлината на слънцето.

— Това е лудост! — рече тя, разтреперана.

— И ти го усещаш, нали? — прошепна възбудено Ейбъл.

— Но аз не те познавам!

— Обаче въпреки това искаш да ме целунеш.

Саманта се бореше със самата себе си, със собствената си воля…

— Господин Флечър…

— Името ми е Ейбъл. Кажи го!

— Ейбъл… Аз… — прошепна тя.

— Искаш да те целуна, нали?

— О, дявол да го вземе! По дяволите всичко! Хайде да свършваме с това! — възкликна тя и затвори очи.

— Да свършваме ли?!

Саманта отново отвори прекрасните си очи.

— Да го направим! Хайде, давай и нека забравим всичко това!

Ейбъл Флечър се разсмя.

— Моя красива Саманта, тази целувка ти никога няма да можеш да забравиш.

Той искаше да я целува дълго, но планът му напълно се провали. Още щом докосна топлите й и покорни устни, той алчно ги притисна към своите. Усети с езика си влагата и топлината им отвътре. Бяха сладки и с дъх на мед. Ейбъл не можа да се сдържи и изстена. Той я целуваше и докосваше, докато най-накрая цялото й тяло трепна, разтопи се в ръцете му и оживя… Тя не се отдръпна, но потрепери и дъхът й се учести. Ейбъл искаше да я погълне, да бъде в нея, да бъде част от нея… Отскубна се и жадно пое въздух, опитвайки се да дойде на себе си.

— Спри! Това е абсурдно! — каза Саманта с треперещ глас.

— Не, чудесно е!

Той отново намери устните й, но този път в главата му нахлуха еротични представи за тях двамата. Искаше да я докосне навсякъде, искаше и тя да го докосва и да го докара до полуда… Саманта трептеше, оживяваше в ръцете му и в същото време бе така уязвима. Владееща се и все пак дръзка и безразсъдна. Ейбъл усещаше, че тя трепери, но знаеше, че е от възбуда, а не от страх.

— Искам да те заведа вкъщи и да се любим в моето легло, Саманта. Искам да си загубиш ума по мен!

Тя срещна устните му за трети път и не оказа никаква съпротива. Ейбъл я целува дълго, настойчиво и страстно, изучавайки я, докосвайки я с език, с пръсти, с длани… Изследваше всяка малка подробност от нейната чувственост, като в същото време се стараеше да запази собственото си самообладание. Ейбъл плъзна ръка по гърба й и в следващия миг усети как я повдига и притиска към себе си. Още малко и щеше да започне да разкопчава жакета и полата й, за да я повали на тревата. Посегна към горното копче на жакета й, но тя го спря. Лицето й бе поруменяло, прическата й вече не беше така безупречна.

— Чакай! Аз сигурно съм си загубила ума!

— Обаче усещането е вълшебно, нали? Мога да те накарам да се чувстваш още по-добре, Саманта.

Тя се отскубна от ръцете му и в гласа й прозвуча категоричност.

— Стига вече! Някой ще ни види и…

— В двора няма никой. Ела с мен у дома, Саманта! — настоя Ейбъл Флечър.

Саманта се обърна към него и с неохота го погледна в очите.

— Не! Няма да зарежа всичко заради един следобед на сексуална наслада с мъж, когато едва…

— Боже мой! Нека не започваме отново!

Тя се засмя… малко занесено може би, но все пак беше смях.

— Но аз наистина изобщо не те познавам. О, във въздуха сигурно има нещо, което подлудява и двама ни. Съжалявам, че ти позволих да ме целунеш и че отвърнах на целувката ти, но…

— Ще отречеш ли сега, че между тебе и мене има силно сексуално привличане?

— В този град при такива случаи казваме „без коментар“. Моля те, Флечър, искам да уважиш желанията ми по този въпрос.

— И какви са твоите желания? Само преди миг си мислех, че искаш това, което искам и аз. Ти беше готова и ме желаеше! Усетих го много добре! Хайде, рискувай!

— Не поемам такива рискове! Пусни ме, моля те!

Ейбъл освободи ръката й и каза:

— Добре, но не съм свършил с теб. Ти също не си. Тази нощ ще ме сънуваш.

И тогава дойде изненадата за него.

— Сънувах те снощи — усмихна се криво Саманта.