Нанси Мартин
Магията на островния камък (10)

Десета глава

Саманта се опита да запази самообладание, надигна се на лакът и рече:

— Ейбъл, трябва да поговорим.

— Ами, говори. Можеш да започнеш с това защо си тук?

— Не е ли очевидно? Защото исках да бъда с теб.

— Това е лъжа. Не дойде ли, за да ме спасиш?

— Ни най-малко!

— Моята мъжка гордост ще го понесе. Няма нужда да се държиш с мен така, сякаш съм от стъкло.

— Добре де… Наистина се разтревожих за теб. Оливър ми каза, че тук е опасно.

— Е, както виждаш, аз съм в пълна безопасност.

— Да, но…

— Никакво „но“! Стига сме говорили за мен. Не е било нужно да идваш чак дотук, за да провериш как съм със здравето. Можела си да се обадиш по телефона, а не да летиш. Не си падаш много по самолетите, нали?

Саманта преглътна.

— Не много, но исках да се убедя, че си добре. Вчера ти наговорих разни грубости…

— Какви грубости?

— Ами, че не искам повече да те виждам, докато не се отървеш от камъка.

— Разбирам защо се боиш от него — рече й Ейбъл.

— Но аз вече не се боя. Защо и как ме обичаш е без значение сега. Аз съм готова.

Ейбъл замръзна на мястото си и се взря в лицето й.

— Наистина ли?

Саманта безмълвно кимна, после добави:

— Когато се появи в клуб „Персефона“ също като Индиана Джоунс, трябваше да разбера колко много ме обичаш. А сега, щом видях как рискуваш живота си…

— Обичам те, Саманта! С цялото си сърце!

Той я целуна по устните, нежно притискайки тялото й до своето. Саманта мечтателно затвори очи. Когато отново ги отвори, Ейбъл се усмихваше.

— Дошла си чак дотук не само да ми спасиш кожата.

— Така е. Дойдох да ти кажа, че не ме е грижа за камъка.

— Имаш предвид…

— Че не ме интересува откъде идва магията, стига да остане там, където й е мястото — в нашите сърца. Обичам те, Ейбъл.

Той започна лудо да я целува по лицето и врата.

— И вече не ме мислиш за луд?

— Това бъдещето ще покаже.

— Саманта, какво правиш…

Тя лесно разкопча ризата му.

— Тук съм, за да те предпазя от всякакви опасности. Да не искаш да простинеш? Всички на Кими Лау седят пред телевизора, за да гледат сериала. Имаме на разположение цял час.

— И какво предлагаш? Не мога да си представя, че… — Ейбъл не успя да довърши изречението си.

Саманта прокара ръце по мокрите му джинси, после ги свали до долу.

— Като си ходил толкова по света, правил ли си някога любов в езеро с топла вода? — попита го тя.

— За всяко нещо си има първи път.

— Е, нека го направим тогава — прошепна в ухото му Саманта.

Той свали дрехите й една по една. Езерото с изумрудената искряща вода ги приканваше. Беше още топла и това допълнително разпалваше желанието им. Ейбъл влезе и протегна ръце към нея. Придърпа я във водата и двамата се понесоха, прегърнати. Ако земята се бе отворила в този момент, за да ги погълне нито той, нито тя щяха да забележат. Ейбъл знаеше, че с радост би се удавил в зелените дълбини на очите й. Усмивката й бе опияняваща.

— Правил ли си го някога преди? — попита го Саманта.

— Да, веднъж. С една много съблазнителна жена. А ти?

— Аз също веднъж и то с най-сексапилния мъж на земята. Правихме и други неща, за които никога не се бях сещала преди.

— Какви например? — ухили се дяволито Ейбъл.

— Например да размазваме шоколадов пудинг по телата си и да го ближем.

Той се разсмя.

— Какво друго никога не ти е хрумвало преди?

Саманта се освободи от прегръдките му и с плавни движения гъвкавото й тяло се гмурна в топлата вода.

— Ето това. Готов ли си? — попита го тя.

— Готов и изпълнен с желание.

— С голямо желание, както забелязвам.

Тя го галеше с устни и с върховете на пръстите си. Ейбъл стенеше от удоволствие и се смееше. Движеше се, притиснат до нея, неспособен да устои на нейната изкусителност. Двамата заедно, залепени един за друг, пореха призрачнозелената вода и това ги възбуждаше повече от всякога. Ейбъл гледаше голите крака и ръце на Саманта — лъщящи от водата, косата й — полепнала по раменете, устните й — влажни и полуотворени и усещаше как светът около него се завърта в луд бяг. Тя го докосваше, галеше, възбуждаше… и малко преди Ейбъл да изпита върховното удоволствие, Саманта се отдръпваше само за да започне отново. С езика си непрестанно поддържаше възбудата му, а с пръстите го успокояваше.

Най-сетне Ейбъл я притисна до скалите. Със затворени очи, за да се наслади изцяло на мига, той намери с устни гърдите й, а с езика си започна да обхожда връхчетата им. Саманта придържаше главата му над водата, а самата тя се бе извила назад като тетивата на лък. Ейбъл покри цялото й тяло с целувки… Галеше я, докосваше я, гъделичкаше я само за да чуе отново този неин дълбок и звучен глас в кънтящата пещера. Той обхвана с длани малкото й заоблено задниче и разтвори бедрата й. Там намери най-съкровеното кътче за своите милувки. Докосваше я с пръстите си, целуваше трапчинката на шията й, където се усещаше лудият бяг на сърцето й. Саманта се извиваше в ръцете му. Възбудата й нарастваше неудържимо. Най-сетне тялото й се изпъна, изви се подобно на дъга и тя изпита върховна наслада. Едва тогава той проникна в нея. Топлата вода галеше телата им, а Ейбъл се движеше, проникнал дълбоко в тялото на Саманта… отново и отново, отново и отново… Водата тихо се плискаше, смехът им ехтеше.

Тя се извърна, както бе в ръцете му, а лицето й сияеше от удоволствие.

— Иска ми се да сме все така завинаги.

— Можем и ще го направим.

— Заради камъка ли?

— Аз го изхвърлих.

Саманта трепна в прегръдките му, после се взря в лицето му.

— Защо?

— Защото това беше важно за тебе, а и аз, хм… Аз вече нямах нужда от него.

Тя се замисли, сгуши се на гърдите му и двамата отново се отпуснаха в топлата вода.

— Ти наистина ли вярваш в магии, Ейбъл? — попита го Саманта.

— Вярвам в теб и мен. Ако това е магия, тогава значи съм глупак.

— А ако утре…

— Утрешният ден ще дойде, но всичко между нас ще бъде, както е сега и няма да се промени, освен ако ние не го искаме. Няма да се откажа от теб Саманта. Не мога!

И сякаш, за да я убеди, Ейбъл достигна до прага на болезнено сладостното удоволствие, потъвайки бавно в нея.

— Аз съм част от тебе, Саманта, и то завинаги — прошепна й той, прониквайки в нея отново и отново…

И ако първия път любовта им бе бурна и задъхана, сега бе по-нежна, по-спокойна… и безкрайно по-еротична. Точно когато Ейбъл жадуваше да чуе гласа й, Саманта надаваше вик. От устните й се отронваше неговото име, когато тя се понасяше в един свят на фантазия и реалност. Ейбъл обожаваше лицето й, когато Саманта се отдаваше така пламенно и цялостно на върховната наслада. Тя надаваше вик след вик и всеки път гласът й ставаше все по-сипкав от желание и възбуда. Най-накрая нейният и неговият вик се сляха в едно. Телата им се съединиха, душите им се съединиха. Те бяха един дух, една плът…

— Любов моя — прошепна й той след малко, — как се чувстваш? Да не се удавиш?

— Няма. Чувствам се отлично — изпълнена съм с доволство и покой. Едва ли ще имаме втора такава възможност.

— Мога да наема пещерата за медения ни месец.

— Ейбъл!

— Защо? Да не би да си против медения месец? Предлагам да се оженим. Ще изтърпиш ли съпруг като мен?

— Дори не знам какви общи вкусове имаме. Обичаш ли китайската кухня? Къде предпочиташ да летуваш — на море или на планина? За кого гласуваш — за демократите или за републиканците?

— За последен път гласувах, когато Никсън бе кандидат за… вицепрезидент.

— О, господи! Как мога да се омъжа за човек, който дори не гласува?!

— Ами аз как мога да се оженя за жена, която навярно никак не харесва парашутизма.

— Парашутизма ли?!

— Любимият ми спорт! Е, ще станеш ли моя съпруга?

— Да. Смятам, че е истинско предизвикателство да те опитоми човек.

— А ти обичаш предизвикателствата.

Двамата се целунаха, а после поиграха още малко във водата. Неусетно слънцето залезе и в пещерата настъпи пълен мрак. Не след дълго изгря луната. Ейбъл се облече и излезе навън, за да се уговори с лодкаря. Саманта също се облече, но когато се наведе да вземе обувките си, съзря малък лъщящ предмет на пода на пещерата. Взе го и на слабата лунна светлина се вгледа в него. Беше магическият камък.

— Какво прави това нещо тук?!

Тъкмо се канеше да го хвърли, когато някаква друга идея я осени. Саманта се усмихна тайнствено и прибра камъка в джоба си.

В единствения хотел на острова, в който беше отседнала Саманта, нямаше климатична инсталация и сервираха само оризена каша и бира след девет часа вечерта. Поради липса на други по-романтични развлечения, Саманта покани Ейбъл в стаята си и двамата веднага се пъхнаха в леглото. Любиха се почти през цялата нощ.

На сутринта Ейбъл я склони да се върнат в цивилизования свят или да отидат на друг остров с повече удобства. Саманта се обади на говорителя.

— Къде си?! — възкликна той, щом чу гласа й.

— Не казвам. Няма да позволя политиката да провали това мое пътуване.

— Саманта, тук има много работа! Трябваш ми!

— А аз имам нужда от малко отпуска.

— Сама ли си? — попита сърдито говорителят Глендънинг.

— Не съвсем — отвърна тя, но не можа да сдържи усмивката си.

— Какво?! Кой е с теб? Да не би юнакът Флечър?! Дявол да го вземе, знаех си, че има хъс в това момче!

— И много други неща… Довиждане, сър. Ще се върна някой ден.

Когато Саманта затвори телефона, Ейбъл се усмихна и я хвана за ръката.

— Искаш ли да се поразходим, преди да отидем на летището за твоя първи урок по щастливо летене?

— Чудесна идея!

Беше ярък слънчев ден. Във въздуха се усещаше полъхът на океанския бриз. Двамата вървяха по главната улица на остров Кими Лау — кална пътека с каруци от двете й страни, пълни с плодове, миди и друга стока от острова, както и с различни предмети и сувенири, изработени от туземното население.

Изведнъж на пътя на Ейбъл се изпречи дребно човече, което стреснато го изгледа и извика:

— Бож’ госпуди!

— Кой е този човек? — попита Саманта.

— Това е… крал Кимимунго — човекът, който ми даде вълшебния камък — отвърна Ейбъл и изгледа дребосъка с презрение.

Щом зърна Саманта, кралят хитро се усмихна и извика:

— Аха! Любовна муска подействала и донесла късмет на голям американец!

Ейбъл го изгледа кръвнишки.

— Да знаеш само колко си прав! Само че аз нямах нужда от него!

Саманта пристъпи напред и подаде ръката си:

— Ваше Височество, очарована съм да се запозная с вас.

Крал Кимимунго се ухили и стисна ръката на Саманта.

— Хареса ли любовна муска, хубавице? — попита я той.

— Трябва да кажа, че беше доста вълнуващо…

— Иска още? За повече късмет? Или за по-хубав мъж?

Саманта се разсмя.

— Не, благодаря. Имам си достатъчно и от двете.

Кимимунго отстъпи назад и откри каруцата си, пълна с всякакви дрънкулки.

— Има муски за всяко нещо, що е под небето! Харесаш нещо, давам го без пари. Аз подарява много муски. Добър бизнес.

Ейбъл се втренчи в каруцата и зацъка с език при вида на стотиците любовни муски, също като онази, която бе получил той самият.

Крал Кимимунго грабна един камък, сложи го в ръката на Саманта и рече:

— Ето! Взимай тоз, хубавице! Без пари! Много силна магия. Ще имаш дванадесет сина.

Саманта веднага пусна камъка като опарена.

— Не, не искам!

Кралят се засмя и сложи ръце върху раменете на Саманта и Ейбъл.

— Късно, късно! Магия става, щом пипне камък! Много щастливо семейство, нали така?

Ейбъл избухна в смях.

— Точно така! Много щастливо — съгласи се той.