Кони Мейсън
Господарят на драконите (9)

8

„Ароматът винаги остава в ръката, която дава розата.“

Хада Бежар

Доминик намери Роуз в приемната. Тя стоеше пред огнището, взирайки се разсеяно в танцуващите пламъци. Изглеждаше разстроена и той не можеше да я обвинява. Вуйчо й се беше показал недостоен за обичта и уважението й, а съпругът й я беше разочаровал. Тя се обърна, за да го погледне, когато той влезе в стаята, и покрусеното й лице едва не го накара да падне на колене. Предпочиташе свирепата си жена-воин пред смачканата роза, стояща пред него.

— Не повярвах на вуйчо ти — изрече Доминик. Това беше почти извинение, но не съвсем. — Нито пък мисля, че си искала Гън.

Смачканата роза внезапно разцъфна в гняв.

— Разбира се, че не съм го искала. Не видя ли как изглеждаше вуйчо ми, когато планът му да ме опозори рухна? Беше решен на всяка цена да ме вземе със себе си оттатък границата, в Шотландия, без да подбира средствата. Щеше да остави Гън да ме изнасили и нямаше да почувства никаква вина, стига това да послужи на целите му.

— Слава богу, че Рахман беше там, за да те защити — въздъхна Доминик. Посегна към ръката й и я привлече в обятията си. — Гън нарани ли те?

Очевидно Роуз не беше в настроение да бъде успокоявана.

— Не ме е наранил — изрече тя троснато. — Бъди така добър, моля те, да ми обясниш защо Рахман ме шпионираше. Наистина ли си мислил, че ще избягам или ще те предам?

— Рахман беше там, за да те защитава. Не вярвах нито на вуйчо ти, нито на Гън и имах право.

Роуз се опита да се измъкне от ръцете на Доминик, но той просто я стисна по-здраво. Не можеше да я пусне; прекалено хубаво му беше да я държи в ръцете си.

— Призна си, на мене не си вярвал — упорстваше Роуз. — Радвам се, че Рахман се намеси, но не мога да ти простя, че ми нямаш капка доверие, та се налага да ме шпионираш.

— Безпокоях се за безопасността ти — отговори Доминик, изненадвайки самия себе си с това признание. Взря се в изразителните й очи и не можа да отмести поглед. — Ти си красива жена, Роуз. Гневът ти отива. Не мога да повярвам, че бях те сбъркал със Старла. Човек само трябва да погледне в очите ти, за да види разликата помежду ви.

— Не се опитвай да ме залъгваш, Доминик, защото ласкателствата ти не ми действат.

— Да видим ли дали си възприемчива към целувките ми?

Протестиращото мърморене на Роуз завърши със стон, когато Доминик плени устата й. Вкусът й беше на гняв и амброзия, на огнен темперамент и разтапяща горещина. Може никога да не успееше да опитоми своята Роуз, но беше решен да мине покрай бодлите и да вкуси сладостта под трънливата й външност. Вече беше вкусил страстта й и искаше, не, имаше нужда отново да пие дълбоко от нея.

Тъмните му очи блестяха от желание, когато я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята.

 

 

Роуз знаеше какво възнамерява да прави Дракона и се опита да се самоубеди, че тя не го иска. Пламъците, горящи в дълбините на очите му, я предупреждаваха, че няма начин да му попречи. Тя можеше да протестира до второ пришествие, но в края на краищата щеше да загуби не само контрол над тялото си, но и част от себе си.

Той започна да я съблича. Тя стоеше неподвижна, нито му помагаше, нито протестираше, неспособна да гледа другаде, освен в очите на Дракона. Те бяха тъмни, властно привличащи. Очи, които я завладяваха, сгряваха кожата й и разпалваха кръвта й.

Хладният въздух погали кожата й и Роуз осъзна, че я е съблякъл, докато е тънела в хипнотичните дълбини на погледа му. Той я притисна към себе си; стресната, Роуз видя, че е свалил и собствените си дрехи. Горещина се събираше между телата им и я изпълваше.

— Добре ни е заедно, Роуз — прошепна пресипнало Доминик. Докосна гърдите й. — Тялото ти вече се изпълва с желание.

Хвана дясната й ръка, постави я на лявата й гръд и я задържа там под собствената си длан.

Очите й се разшириха и тя потръпна, когато той раздвижи пръстите си над нейните, водейки ги към гърдите й. Сподавен вик се надигна в гърлото й. Никога не се беше докосвала по този начин.

— Усещаш ли как зърната набъбват? — запита Дракона.

Пръстите й се плъзнаха по втвърдените връхчета. Бяха издути и чувствителни към докосването й.

Той рязко отмести ръката й и я замени с устата си. Неописуемо усещане я заля цялата, когато той започна да облизва и да засмуква зърната, първо едното, после другото, а зъбите му нежно захапваха набъбналите розови пъпки, докато горещият му, пулсиращ член навлизаше между бедрата й. Един стон се изплъзна от устните й.

— Харесва ти, нали? — запита той, вдигайки глава от разкошното изобилие на гърдите й.

Пак хвана треперещата й ръка и обви пръстите й около пулсиращия си член.

— Докосни ме — изстена той. — Чувстваш ли колко те искам?

Ръката й се стегна около него. Рязкото поемане на дъх й показа колко много му харесва докосването й. Той беше голям и набъбваше още. Ръката й се плъзна по дължината му, опитвайки гранитната му твърдост, после натежалите торбички отдолу. Ако трябваше да бъде честна, би признала, че неговата мъжественост я изкушава. Разликата в телата им я омая и я разтрепери. Роуз не искаше да харесва този мъж, но тялото му й говореше по начини, които разбиваха съпротивата й.

Тя се приближи към него, допирайки гърдите си до неговите, като съжаляваше за палавостта си, но така искаше да вкуси страстта.

Устата й потърси неговата. Удовлетворено мърморене прозвуча дълбоко в гърлото му, когато той отвърна на целувката й, прониквайки с език дълбоко в устата й. Целувката нямаше край, двамата потънаха в свят на чувствена наслада. Тя почти не забеляза кога Дракона я е вдигнал на ръце, отнесъл я е на леглото и е легнал до нея.

Тъмният му, чувствен поглед беше властен, ръцете му я възбуждаха, когато започнаха да галят тръпнещото й, изгарящо от жажда тяло. Тя се напрегна под него, докато той галеше гърдите й, а пръстите му пръскаха жива наслада във втвърдените й зърна.

Искаше го, осъзна тя. Искаше да го почувства вътре в себе си, да я изпълва, да я изважда от кожата й и да отвежда към един свят, където звездите експлодираха и царуваше насладата.

Мислите й се пръснаха, когато почувства изгарящата горещина на устата и езика му да се движат полека надолу по тялото й, очертавайки огнена пътека между гърдите и корема й. Дъхът й замря, когато устата му навлезе в забранена територия.

— Доминик! Какво правиш?

— Давам ти удоволствие, надявам се — измърмори той в мускусния аромат на възбудата й. — Отпусни се, Роуз. Искам да се наслаждаваш на онова, което правя с тебе.

Той се върна към пищното си пиршество, езикът му се зарови сред къдравите светли косъмчета между бедрата й и раздели влажните листчета на нейния скут, за да открие росната перла на нейната женственост.

Шокирана от дръзките му ласки, Роуз хвана кичур тъмна коса и дръпна.

— Драконе! Недей! Греховно е. Със сигурност ще горим в ада.

Дракона вдигна глава; усмивката му беше така дяволски неотстъпчива, че Роуз се побоя за душата си и за неговата.

— Вече съм в ада, любов моя. Но съм сигурен, че адът никога не е имал такъв разкошен вкус.

Беше я нарекъл своя любов! Знаеше ли какво изрича?

Преди тя да успее да реагира, той зарови глава между краката й и използва езика и устата си, за да я докара до ръба на лудостта. Наистина беше лудост. Никога, дори в най-дивите си мечти Роуз не си беше представяла, че е възможна или дори, че е желателна такава интимност между мъж и жена. Но Дракона доказваше, че е грешала… ужасно е грешала.

Роуз потръпна, после се вцепени, когато езикът му раздели зрялата сладост на нейните скрити гънки. Зачервена от смущение, тя искаше да умре, когато го чу да вдъхва дълбоко от аромата й, но когато езикът му се пъхна дълбоко в нея, тя не можа да направи нищо друго, освен да забие пръсти в раменете му и да се притисне здраво о него.

Главата й с пилееща се по възглавницата златиста коса се мяташе насам-натам, докато Дракона изследваше най-интимните й тайни с бавни и дръзки ласки. Тя стенеше и се извиваше под измъчващата я уста, сигурна, че ще умре, ако той престане, боейки се, че ще гори в ада, ако той продължи. Това беше изтезание. Беше екстаз. Беше рай и ад. Огън течеше по вените й, смесваше се с кръвта й, докосваше всяка нейна фибра.

Вцепенена от растящо напрежение, Роуз се вкопчи във върха, после се разпадна на хиляди парченца, докато остра наслада разтърсваше тялото й.

Пое си дъх едва-едва и изстена безпомощно, когато Дракона се плъзна нагоре, разтвори влажната й женственост и навлезе вътре, докато тялото й още вибрираше. Тя изви ханша си под него, притискайки се отчаяно, когато той започна дивия си ритъм, отнасяйки я още по-високо. Това, което чувстваше тя, беше примитивно, сурово, животинско. Тялото й отвръщаше с подновена страст, когато Дракона отприщи нещо диво и буреносно вътре в нея.

Доминик усети как Роуз се устремява към върха и нарочно забави ритъма си. Изчака я да набере сила, докато тя не се озова на една крачка от ръба, после навлезе дълбоко в нея и замря.

Ханшът й подскочи към него.

— Доминик! Моля те!

— Не мърдай.

Друга приливна вълна я прати в море от спазми. Топъл мед обля члена му, а предизвикателният аромат на любенето им го пришпори към върха, докато мускулите й се стягаха плътно около него. Той искаше да удължи кулминацията й, но собственият му връх идваше прекалено бързо.

Тя се разтопи в ръцете му.

След това той загуби връзка с действителността. Жената под него беше неговият свят; той не си спомняше вече за друг. Тя беше всичко чувствено и сладко на този свят. Той потъна в нея, отново и отново, забивайки се толкова дълбоко, че се уплаши, че щом падне отново на земята, това ще го унищожи.

И донякъде стана така. Разтърсен и разбит, Доминик се върна към действителността с тревожното впечатление, че никога повече нямаше да бъде същият.

Отдели се от Роуз и се отпусна до нея. Още чувстваше как сърцето му бумти в ребрата и се опита да осмисли току-що случилото се. Беше сигурен, че страстта, която споделяха с Вероника, е изключителна, но се оказа, че е грешал. Любенето с Роуз далеч надхвърляше най-паметните му моменти с Вероника. Нямаше да му бъде лесно да се самоубеди, че Роуз не е по-различна от която и да било друга жена, с която е спал. Господ да му е на помощ, ако Роуз заподозре как се чувства. Знаеше от опит, че някои жени стават свадливи и взискателни, щом спечелят сексуална власт над мъжа, а у Доминик имаше прекалено много гордост, за да остави страстите му да го управляват.

Роуз осъзна, че току-що се е случило нещо извънредно важно. Искаше да го отрече, но да намали значението на това, което току-що бяха преживели с Дракона, би означавало да се самоопредели като блудница. Сърцето и умът й казваха, че никой мъж, освен него, не би могъл да изтръгне същия отклик от нея. Мисълта да целува друг мъж и да прави с него нещата, които правеха двамата с Дракона, беше отблъскваща.

Ридание се надигна в гърлото й и тя го сподави. Не искаше да харесва Дракона, бореше се срещу това, но волята й я беше предала и плътта й беше слаба. Дракона пораждаше огън в кръвта й, който я караше да го желае, караше я да забрави, че той служи на краля, който беше убил баща й.

Обръщайки се с гръб към него, тя се насили да се отпусне. Когато той се приближи към нея, тя се дръпна към ръба на леглото. Не искаше повече да я докосва, да разпалва нов огън в нея.

Роуз затвори очи и потърси съня. Не го намери, докато не чу равното дишане на Дракона и осъзна, че той няма да опита нова атака срещу сетивата й тази нощ.

 

 

Него го нямаше, когато Роуз се събуди на сутринта. Имаше огън в огнището, уютна топлина изпълваше стаята. Тя се изми, облече се и побърза към залата, за да закуси. Дракона вече бе там и похапваше с наслада. Както винаги, Рахман стоеше зад него, тъмният му поглед оглеждаше залата за потенциална опасност.

— Вярвам, спала си добре — изрече Дракона, когато тя се плъзна в стола до него.

Звучеше някак отдалеч, като че ли умът му беше зает с друго. Нима беше забравил страстта, която бяха споделили снощи? Надяваше се, че не е, защото тя възнамеряваше да направи същото. Самочувствието на Дракона беше достатъчно раздуто; нямаше нужда да знае, че тази любовна нощ беше променила живота й.

— Спах добре, благодаря — отвърна Роуз със същата хладна резервираност.

— Излязох рано, за да се убедя, че вуйчо ти и съплеменниците му са отпрашили за Шотландия — каза Дракона. — Видях мястото, където са лагерували, но ги нямаше, когато пристигнах там. Мислиш ли, че ще се върнат?

Роуз си сипа ядене, преди да отговори.

— Вуйчо Мърдок е упорит човек. Няма да се спре, докато не получи каквото иска, а той иска Драгоник. Може да ти създава неприятности и в бъдеще. Не мисля, че изпъждането му от Драгоник беше благоразумно. Гневът му може да бъде страшен.

Тъмните вежди на Дракона се вдигнаха.

— Мислиш ли, че бих позволил да остане и да злоупотреби с тебе?

Роуз се изчерви.

— Щях да се справя с него.

Дракона изсумтя.

— Както се справи с Гън ли? Съжалявам, любов моя, но отказвам да предложа гостоприемството си на клана Мактавиш в близко или в по-далечно бъдеще.

Роуз беше изумена от нежното обръщение на Дракона, макар да знаеше, че това не означава нищо за него. Беше я нарекъл своя „любов“ снощи, но хладният му поздрав тази сутрин опровергаваше думите му.

Роуз задъвка внимателно, докато обмисляше останалите думи на Дракона. Той имаше право, реши тя. Вуйчо Мърдок я искаше за Гън, въпреки че тя не понасяше доведения му син. Фактът, че тя вече беше омъжена, изобщо не притесняваше Мърдок, защото той беше решен да предяви претенции към Драгоник.

— Хич няма да тъгувам за вуйчо Мърдок, ако му забраниш да стъпва в Драгоник — призна Роуз.

— Тогава сме на едно мнение — заключи Дракона, докато се надигаше. — Днес ще изляза с хората си на лов. Гостите ни трябва да заварят хубава храна на банкетните ни трапези.

— Колко време няма да те има? — запита Роуз.

Той вдигна рамене.

— Три или четири дни.

— Готови ли са поканите? Трябва да бъдат пратени колкото се може по-скоро.

— В момента куриерите пътуват към бароните. — С изненадващо движение той се наведе и я целуна леко по устните. — Опитай се да не тъгуваш прекалено много по мене — добави с ниско изръмжаване.

Зашеметена, Роуз докосна устните си. Не й се наложи да отговаря, защото Рахман пристъпи напред и се обърна към Дракона.

— Ще дойда с вас, господарю — каза телохранителят.

— Предпочитам да останеш, Рахман — отвърна Доминик. — Ти и Ерик Карлайл сте двамината, на които поверявам защитата на Драгоник в мое отсъствие.

Рахман се намръщи.

— Това не ми харесва.

— Въпреки това изпълни заповедта ми. Остани и защитавай съпругата ми.

Роуз усети, че Рахман никак не иска Дракона да го остави тук. Надявайки се да разсее напрежението между двамата мъже, тя каза:

— Вземи Рахман със себе си, милорд. Нищо няма да ми се случи в собствения ми дом.

— Аз решавам от какво имаш нужда — отвърна Доминик. — Рахман остава.

Роуз изфуча сърдито. Беше напълно способна да се защитава. След нападението на Гън беше решила да ходи въоръжена. Дори сега носеше нож, много по-смъртоносен от онзи за ядене, скрит в дрехите. Но когато отвори уста, за да среже с язвителен отговор Дракона, той вече беше прекалено далече, за да я чуе.

Мъже, помисли тя раздразнена. Всички ли са така арогантни и непоносими като нейния? Всички ли вярват, че жените са низши създания, способни само да гледат домакинство и да раждат деца? Един ден, закле се тя, щеше да накара Дракона да промени мнението си за нежния пол.

Емили и Блайт се присъединиха към Роуз след бързото заминаване на Дракона. Трите обсъдиха предстоящите празници и дамите дадоха много предложения. Те бяха повече от нетърпеливи да вземат участие.

— Едва ще дочакам! — каза Блайт, плясвайки с ръце. — Какво мога да направя, за да помогна?

— Представете си само — цели дванадесет дни празници — каза Емили с блеснали очи. — О, има толкова работа и толкова малко време.

— Точно така — съгласи се Роуз. Въздъхна замислено. — Иска ми се мама и Старла да бяха тук. Никога не съм устройвала такива празненства сама.

— Ще се справиш чудесно — каза насърчително Емили. — С какво можем да помогнем?

— Ако ти харесва, Емили, можеш да наглеждаш прислужниците при чистенето на кулата. Всеки гоблен трябва да бъде свален, изтупан и проветрен. Трябва да се сложат нови факли в свещниците, да се варосат стените в залата. Сигурна съм, че знаеш по-добре от мене какво е нужно да се направи.

— Да се изтърка подът, да се лъсне и стените да се украсят със зеленика и борови венци — каза Емили, кимвайки охотно. — Имаме ли достатъчно хора за подобно начинание?

— Ще трябва да повикаме хора от селото, за да помогнат.

— Ами аз? — запита Блайт.

— Можеш да се заемеш с настаняването. Всяка спалня в кулата ще бъде заета от гостите — каза Роуз. — Някои не са ползвани години наред. Трябва да се постелят още легла и други мебели да се донесат от килера. Помоли сър Брейдън за списъка на гостите. Това трябва да ти подскаже от колко спални ще имаме нужда.

Роуз спря, за да си поеме дъх.

— Аз ще се заема с кухнята и приготвянето на храната. Две седмици не са много време, но съм сигурна, че ще смогна докато пристигнат първите гости.

От този момент кулата закипя от дейност. През четирите дни, когато Дракона го нямаше, Роуз се убеди колко незаменима е помощта на Рахман. Огромната му сила беше подложена на изпитание неведнъж, когато той вдигаше, носеше и дърпаше тежести, където беше необходимо.

Макар Рахман да беше неуморим, Роуз усещаше, че мислите на гиганта са другаде. Дали се тревожеше за Дракона? Роуз реши да го попита, когато се озове насаме с него.

— Тревожиш ли се за лорд Дракон, Рахман? Изглеждаш разсеян.

— Господарят ми мисли, че може да се защитава, но никой мъж не е непобедим. Той е силен човек с точни инстинкти, но не може да си пази гърба както трябва.

— В опасност ли е Дракона? — запита остро Роуз. — Кой може да му навреди?

— Казах прекалено много, милейди. Нямах намерение да ви тревожа.

— Разкажи ми за Дракона — настоя Роуз. Тя знаеше толкова малко за мъжа, за когото се беше омъжила. — Има ли семейство? Знам, че има любовница. Колко време са били заедно, преди кралят да му заповяда да се ожени за мене?

— Бащата, майката и братът на лорд Дракон живеят в Пендрагон в Южна Англия. Аз го придружих дотам след кръстоносния поход, веднага щом пристигнахме в Англия. Брат му, наследникът на Пендрагон, се е оженил за богата наследница и е създал двама синове.

— Дракона имал ли е щастливо детство?

— Не мога да кажа, защото той рядко говори за детството си. Семейството му изглежда задружно. Не усетих никаква враждебност. Но лорд Дракон е мъж, който живее по собствени правила. Каза ми веднъж, че се е отделил от семейството си и е потърсил независимост още съвсем млад. Тъй като не е наследникът, не виждал причина да живее според семейните ограничения. Присъединил се към кръстоносния поход и станал рицар на краля.

Роуз осмисли всичко това, после попита:

— Ами любовницата му? Откога я обича?

Лицето на Рахман стана неразгадаемо.

— Не мога да чета мислите на господаря си. Любовта има много лица. Вашето влияние над лорд Дракон не е за пренебрегване.

Роуз му отправи развеселен поглед.

— Знам си мястото в живота на Дракона и това няма нищо общо с любовта.

— Това са ваши думи, не мои — възрази Рахман.

— Но ти не ми каза нищо за любовницата му — оплака се Роуз. — Много ли е красива? Обича ли Дракона?

— Простете, милейди, но не мога да ви отговоря — отвърна Рахман, отдръпвайки се тактично. — Питайте лорд Дракон. Само той може да ви каже какво има в сърцето му.

Роуз знаеше какво има в сърцето на Дракона и това не беше съпругата му. Той явно се наслаждаваше на тялото й, но Роуз искаше повече от мъжа, за когото се беше омъжила. Тя искаше нейният съпруг, онзи, който споделяше леглото й, да мисли само за нея, да мечтае за бъдеще с нея, да я търси заради самата нея, вместо да мисли за нея само като за едно топло тяло, което да го задоволява, докато вехне по любовницата си. Роуз знаеше, че очаква прекалено много от един брак по сметка и че животът рядко е справедлив към жените, но не можеше да не мечтае за любов. Знаеше, че любовта съществува, защото майка й и баща й се бяха обичали въпреки уредения си брак.

Роуз въздъхна и се върна към работата си. Дракона го нямаше вече четири дни и тревогата по лицето на Рахман не беше никак успокояваща.

 

 

Доминик и дружината му се радваха на добра слука през тези дни. Бяха наловили всякакъв дивеч, включително диви зайци, катерици и глигани. Още една-две ловни експедиции трябваше да им осигурят кухнята с достатъчно прясно месо за дванадесетте дни празненства заедно с рибата и змиорките, хванати в реката, и с агнешкото и говеждото, доставени от собствените им стада. Доминик смяташе четирите дни за добре прекарани, но беше щастлив от завръщането си в Драгоник.

Дракона и ловците яздеха спокойно, смееха се и разговаряха, когато дойде нападението. Без никакво предупреждение захвърчаха стрели — някъде иззад група дебели дървета в подножието на хълмовете. Доминик и хората му веднага се прикриха зад близките скали, извадиха арбалетите си и започнаха да се целят сред дърветата във врагове, които никой не виждаше. Никой, освен Седрик, който яздеше до Доминик в този момент, не разбра, че господарят е улучен.

Доминик се отпусна на седлото, борейки се с болката, която препускаше из тялото му. Стрелата беше влязла в лявото му рамо и беше заседнала в костта.

— Какво да сторя? — запита Седрик, помагайки на Доминик да слезе от седлото.

— Извади стрелата — изрече Доминик през здраво стиснати зъби.

Седрик пребледня.

— Сигурен ли сте, милорд?

— Направи го, Седрик. Не се тревожи, че ще ме заболи. Издържам на болка.

Седрик хвана стрелата и дръпна. Тя излезе, последвана от фонтан кръв. Доминик въздъхна и пребледня, но продължи да владее сетивата си.

— Трябва да спрем кръвта — каза той.

Седрик веднага свали жакета и ризата си. Смачка ризата на топка, после откопча дрехата на Доминик и я притисна към раната. След това свали колана си и го притегна над превръзката, за да я задържи на място.

Доминик стоеше обтегнат на камъка, докато ловците изсипваха дъжд от стрели срещу дърветата. Битката беше кратка. Минути по-късно нападателите подвиха опашки и побягнаха.

— Колко мъртви и ранени имаме? — запита Доминик, когато Джеймс Бедфорд дойде при него малко след това.

Джеймс изглеждаше изненадан, когато видя, че Доминик е ранен.

— Двама ранени, нито един мъртъв — каза той. — Добре ли сте, милорд? Ще издържите ли пътя до Драгоник?

— Не се тревожи за мене, Джеймс. Нека хората да претърсят наоколо. Искам да знам кои са онези, които се осмелиха да ни атакуват на наша земя.

Джеймс се отдалечи веднага, за да предаде заповедите на Доминик. Върна се след малко с разочароваща вест. Не бяха намерили нищо, освен собствените си стрели.

— Всичките им мъртви и ранени са отнесени — каза Джеймс. — Имаше кървави петна по снега, затова знам, че стрелите ни са улучили някои от тях.

— Трябва бързо да се върнем в кулата — каза Доминик, изправяйки се уморено на крака. — Ранените трябва да бъдат превързани. — Положи ръка на рамото на Седрик. — Помогни ми да се кача на коня.

Небесата се прихлупиха и започна да вали сняг, преди да бяха стигнали до кулата. Студен вятър духаше снежинките право в лицата на рицарите и ги заслепяваше. Примамени от обещанието за топли ясли и храна, конете им безпогрешно ги доведоха в Драгоник.

 

 

Роуз чу вика, преди да види конниците да влизат във вътрешния двор.

— Господарят се връща! Господарят се връща!

Сграбчвайки едно наметало, тя изхвръкна от предната врата, за да посрещне Дракона. Рахман побърза след нея. Роуз се вгледа в ездачите и разбра, че нещо не е наред. Никак не е наред. Рахман трябва да беше прочел мислите й, защото пристъпи напред.

— Той не биваше да ми нарежда да оставам тук — изрече мрачно гигантът.

Роуз се вглеждаше в лицата на рицарите, търсейки Дракона. Вик се изтръгна от устата й, когато го видя приведен на гърба на коня. Тя изтича към него, но Рахман пристигна пръв.

Рахман вече вдигаше Дракона от коня му, когато тя стигна до него.

— Какво е станало? Тежка ли е раната?

— Стрела, милейди — обясни Седрик, докато слизаше от коня си. — Не мисля, че раната е животозастрашаваща. Бяхме нападнати, когато се връщахме от лова. На нашата собствена земя.

— Отнесете го в приемната — нареди рязко Роуз.

— Мога и сам да ходя — настоя Доминик. Махна пренебрежително с ръка. — Бил съм раняван и преди, това не е сериозна рана. Пусни ме долу, Рахман.

Рахман изглеждаше скептичен, но се подчини. Доминик направи две крачки и се свлече. За щастие Рахман беше до него и успя да го подхване.