Кони Мейсън
Господарят на драконите (21)

Епилог

„И най-вече трябва да имам рози,

винаги, винаги.“

Клод Моне

Март 1216 г.

В един студен мартенски ден, натежал от обещания за пролет, господарят и господарката на Драгоник топлеха пръстите на краката си пред камината в залата, планирайки кръщенето на осемседмичното си бебе. Лейди Нелда седеше при тях, прегърнала новото попълнение на семейството, и гукаше нищо незначещи нежни думички в розовото ушенце.

— Мисля, че малкият лорд Уилям е гладен — забеляза лейди Нелда.

— Винаги е гладен — изрече Роуз с многострадална въздишка.

— Синът ми расте — каза гордо Доминик.

— И расте като лакомник — добави Роуз. — Храних го само преди един час.

— Чакам с нетърпение кръщенето на Уил — каза Нелда. — Мислите ли, че всичките гости ще дойдат?

— Да, стига времето да се задържи — отвърна Доминик.

Роуз протегна ръце.

— Ще взема малкия, ако си се уморила, мамо.

— Не мисля. Уил не е тежък, не ме уморява — отвърна Нелда, — но ако ти…

Думите й замряха, когато Рахман влезе в залата и се отправи към тях. Доминик би могъл да отсъди по изражението му, че е станало нещо необикновено.

— Какво има, Рахман?

— Мърдок Мактавиш и съпругата му са пред подвижната решетка, господарю. Молят да им разрешите да влязат.

Роуз се изправи.

— Вуйчо Мърдок е тук? И Робина е с него? Моля те, Доминик, пусни ги да влязат. Толкова искам да се видя с Робина. Не мога да повярвам, че вуйчо си я е върнал.

— Да, пуснете ги — настоя Нелда. — Искам да кажа на брат си какво мисля за онова, което е направил на Роуз. Беше долно от негова страна.

— Колко мъже го придружават? — запита остро Доминик.

Беше направил грешка някога, пускайки Мърдок и съплеменниците му в кулата, но нямаше да допусне повторно същата грешка.

— Сам е, ако не се брои мъжът, който кара каручката със съпругата му.

— Много добре, вдигнете решетката — нареди Доминик. Когато Роуз тръгна да излиза след Рахман, той я спря. — Нека те дойдат при нас. Заклех се, че вуйчо ти никога повече няма да стъпи в кулата ми, но се прекланям пред желанието ти по този въпрос. Не му вярвам обаче.

След малко Мърдок и Робина влязоха в залата. Роуз се втурна да прегърне Робина, но беше по-сдържана с вуйчо си.

— Какво те води в Драгоник, Мърдок? — запита Нелда. — Бих помислила, че ще те е срам да си покажеш лицето тук след онази отвратителна твоя постъпка. Никога не би ми хрумнало, че собственият ми брат ще поиска да навреди на някой свой роднина.

— Аз помолих Мърдок да ме доведе — обясни Робина.

— Дадох обещание на Дракона и смятам да го удържа — закле се Мърдок. — Робина искаше да дойде и не можех да й откажа. Знаех, че няма да я отпратите, дори ако на мене не ми бъде позволено да мина през портата.

— Не мога да повярвам, че си се върнала при вуйчо Мърдок — каза Роуз, отвеждайки Робина по-близо до огъня. — Трябва да ми разкажеш всичко.

— Сгреших, племеннице — каза Мърдок, когато Робина не изрече нито дума. — Не разбирах колко много ми липсва Робина, докато тя не ме напусна. Тя е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Отидох в Стърлинг и я помолих да се върне.

— Не очаквах Мърдок да се появи в имението на баща ми — каза Робина, продължавайки оттам, докъдето беше стигнал Мърдок. — Още по-малко пък очаквах той да си признае, че му липсвам и има нужда от мене. Отказа да си тръгне без мене. — Отправи изпълнен с любов поглед към Мърдок. — Той се е променил. Не ме обвинява, че освободих тебе и васалите ти, Роуз. Осъзнава грешката си и съжалява за нея.

— Всичко това е зад нас — изрече сурово Мърдок. — Доволен съм, че Робина пожела да дойде в Драгоник, защото това ми дава възможност да се извиня на Нелда. Роуз ми прости, сестро. Ти ще можеш ли? Бях полудял от алчност за нещо, което не можех никога да имам. Това е единственият начин, по който мога да обясня нещата, които направих.

— Ще си помисля — изрече хладно Нелда.

— Благодаря ти, сестро, и за това. — Погледът му се премести към вързопчето в ръцете на Нелда. — Това ли е, което си мисля, че е?

Доминик зае защитна поза до сина си.

— Това е моят наследник, Уилям.

— А, малкият Уили? Много хубаво име за такова яко момченце. — Усмихна се на съпругата си. — Ти ли ще им кажеш, или аз, Робина?

Веждите на Роуз се вдигнаха.

— Какво да ни каже?

Робина се усмихна срамежливо и свали наметалото си, разкривайки закръгления си корем.

— Знаеш ли, че нося детето на Мърдок. Изобщо не мога да повярвам! След всичките тези години дете расте в мене.

— Така е — каза гордо Мърдок. — Дали ще бъде момче или момиче, няма значение, детето ще бъде моят наследник.

— Ами Гън? — запита Доминик. — Виждам, че не е с вас.

— Намерих му наследничка от планинците, доволен е от момичето и от зестрата й.

— Надявам се, не се сърдите, че дойдох в Драгоник — каза тревожно Робина, — но исках да знаете за детето ми и да ви кажа как бащинството е променило Мърдок. Надявах се вие с Нелда да му простите, Роуз. Ако искате той да си иде, няма да ви се сърдя.

Роуз погледна към Доминик с молба в очите.

— Може ли да останат? Ще бъде хубаво Робина да бъде тук за кръщенето на Уилям.

— На нея това ще й хареса — призна Мърдок, — но няма да моля за себе си, защото не заслужавам благородството ви.

Макар на Доминик да не му се искаше да предлага гостоприемството си на шотландеца, не би могъл да откаже нищо на Роуз.

— Да, Мърдок и Робина могат да останат за кръщенето, ако пожелаят.

Малкият лорд Уилям се размърда и Роуз протегна ръце.

— Време е Уил да се нахрани.

— Ще ви го донеса, господарке — каза Рахман и взе внимателно детето от ръцете на Нелда.

Доминик прикри една усмивка. Рахман никога не пропускаше възможността да подържи бебето и Доминик нямаше никакво съмнение, че добродушният гигант ще защитава Уил с цената на живота си, ако се наложи. Погледът му последва Роуз, докато излизаше от залата, и слабините му се стегнаха при вида на нейния полюшващ се ханш. Не беше любил съпругата си отпреди раждането на Уил и се пръскаше от желание.

— Настанете Мърдок и Робина, лейди Нелда — викна той през рамо, — ние с Роуз ще се видим с всички ви на вечеря.

И без да чака отговор, побърза нагоре по стълбите след Роуз.

Рахман се размина с него по коридора, след като беше оставил Уил в ръцете на Роуз. Доминик не знаеше какво си мисли Рахман за бързането му да стигне в приемната, но го чу да се подхилва, слизайки надолу по стъпалата. Доминик поклати глава. Всички в кулата ли знаят колко е омаян от съпругата си?

Влезе в приемната и спря на място. Гледката на Роуз, кърмеща детето им, винаги го вълнуваше. Буца се надигна в гърлото му и той преглътна конвулсивно.

— Влез и затвори вратата, Доминик — каза Роуз.

Той затвори вратата и седна на скамейката до нея, наблюдавайки с жаден интерес как Уил дърпа лакомо зърното й.

— Благодаря ти, че позволи на Робина и вуйчо Мърдок да останат с нас, любов моя. Имаш щедра душа.

— Бих направил каквото и да било за тебе, Роуз. И вярвам, че Мърдок искрено съжалява, че те отвлече. Странно как любовта на една добра жена може да промени мъжа.

— Любовта е странна, нали?

— Да — съгласи се Доминик. — Когато лакомото ни синче се нахрани, ще ти покажа колко странна може да бъде любовта.

— Гостите ни…

— … могат да се погрижат за себе си. Осем седмици минаха от раждането на Уил и те искам. Безопасно ли е да се любим, Роуз?

Розовата устица на Уил отпусна зърното на Роуз. Тя се усмихна на тъмнокосата му главичка и го сложи в люлката му. После бавно влезе в прегръдките на Дракона.