Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dragon Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 91гласа)

Информация

Сканиране
viki-kati(2012)
Разпознаване и корекция
Еми(2013)

Издание:

Кони Мейсън. Господарят на драконите

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 2010

ISBN: 978-954-455-071-4

История

  1. —Добавяне

15

„Събирай розите на любовта, докато още има време.“

Едмънд Спенсър

Доминик си спомняше абсолютно ясно деня, в който кралят му беше заповядал да се ожени за Роуз, и колко недоволен беше останал. Искаше Вероника, не Роуз. Но след като се беше любил с Роуз онзи първи път, всички мисли за Вероника бяха изчезнали от ума му. Всеки път, когато се любеше с Роуз, беше откровение, отварящо очите му за това, колко съвместими са с двамата с нея.

Сега, когато голото тяло на Роуз се притискаше така сладко към неговото, всичко напускаше ума му, оставаше само необходимостта отново да вкуси страстта й, да я възбуди с уста, език и ръце и да я вземе по всички начини, по които един мъж може да вземе една жена. Обхващайки лицето й в дланите си, той я целуна.

Роуз въздъхна и се отдаде на палещите целувки на Дракона. Осъзнаваше с абсолютна сигурност, че са изследвали само върха на нещо необятно и разкошно. Дракона притежаваше сърцето й. Бъдещето им таеше светли обещания и Роуз запечата тези обещания, влагайки сърцето и душата си в целувката.

Устните му бяха горещи, твърди и настоятелни, не като на мъж, който доскоро е бил на прага на смъртта. Не беше нежно изследване, а изискване. Тя се изви нагоре, за да посрещне целувката му, вдишвайки неговия дъх, вкусвайки аромата и сладостта му.

Поставяйки показалец под брадичката й, той повдигна лицето й и започна да я целува така, че дъхът й спря. Сърцата им биеха в унисон. Тя искаше още и се изви повече към него. Той откликна, ръцете му се движеха по гърдите и ханша й, между бедрата й.

Той погали зърната й. Тръпки пробягаха по гръбнака й, докато неспокойните му ръце се придвижваха надолу, плъзвайки се отново между бедрата й, изследвайки влажния й център. Вик се изтръгна от устните й и той го заглуши със своите. Тя се опита да бъде внимателна с раната му, но той явно не чувстваше никаква болка, защото притисна голото й тяло към своето. Тя започна да се гърчи и да се извива, страстта й се надигаше в трескав ритъм, докато той я целуваше, докосваше и галеше.

Тя прехапа долната си устна, за да не извика, когато той се настани между краката й и проникна в нея, навлизайки дълбоко, невероятно дълбоко. Прекрасно, пулсиращо удоволствие я завладя. Ханшът й се изви нагоре, за да посрещне тласъците му, и тя обви ръце около врата му, нагаждайки движенията си към неговите.

Колко странно, помисли Роуз в кратък миг на просветление, че до неотдавна Дракона не съществуваше за нея, нито пък тя съзнаваше, че е възможно да има такова удоволствие. Тогава мислите й се разпиляха, когато Дракона започна да шепне нежни думи на ухото й, наричайки я своя любима, своя единствена любов.

Пъшкайки и стенейки, тя се почувства обладана от усещания, които бяха прекалено хубави, за да ги понесе. Гърлото й пулсираше от любов и тя се запита как е съществувала без Дракона.

Посегна и докосна очертаната му челюст.

— Не мога да понеса, че този миг ще свърши.

— И аз — изпъшка Доминик. — Подлудяваш ме.

Но в края на краищата това трябваше да свърши. Дракона я беше отвел до ръба и нямаше връщане назад. Тя стигна до върха, докосна приканващото я великолепие и се вкопчи в него за няколко мига, които спряха дъха й. Тогава се сгромоляса, разпадайки се. Бурята в Доминик избухна в същия миг и той се разля в собствената си кулминация, присъединявайки се към нея във водовъртежната бездна на насладата.

Много, много по-късно, уютно сгушена до здравата страна на Дракона, Роуз бе учудена, че е достигнала онзи непостижим връх за втори път, но той се беше любил с нея отново и тя беше реагирала. Щеше да я люби пак на следващата сутрин, ако не беше изскочила от леглото точно когато той посегна към нея. Сивата утринна светлина разкриваше изтощените очертания на лицето му и Роуз се уплаши, че е надценил силите си.

Съпругът й, помисли тя нежно, не признаваше никакви ограничения, когато станеше дума да подхранва страстта си. Не че тя имаше нещо против. Имаше достатъчно страст и у самата нея, за да му я даде, само че не тя беше избегнала на косъм смъртта преди толкова малко време. Изми се бързо под бледата светлина и навлече дрехите си.

— Къде отиваш, жено?

— Кулата не се управлява сама. Още е рано. Спи.

— Ела си легни.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не. Ти не си сдържан човек и се страхувам, че ще си навредиш, ако пак се любим. Още си слаб.

Дяволита усмивка разтегна устните му.

— Слаб ли ти изглеждах снощи?

— Знаеш, че не, но може треската да те повтори.

Той понечи да се надигне, но се отпусна отново на възглавницата, въздъхвайки.

— Много добре, но не очаквай да остана в леглото. Ще дойда при тебе в залата. Мисля днес да си опитам силите в упражнения с меч.

— Мъже — измърмори Роуз, докато излизаше от спалнята. — Мислят ли за нещо друго, освен за война и секс?

 

 

Прозявайки се, Доминик се отпусна на възглавницата и си припомни всеки блажен момент от изминалата нощ. Беше отприщил нещо диво у Роуз, което го изпълваше с ненаситен глад. Усмихна се, като си спомни стряскащото откровение, което го беше споходило снощи. Беше ли казал на Роуз, че я обича? Беше й шепнал много любовни думи, докато се любеха, че не можеше да си спомни точно какво й беше казал. Но знаеше, че тя не беше отвърнала на чувствата му. Преднамерен ли беше този пропуск? Възможно ли беше Роуз да се люби с него така всеотдайно, ако не го обича? Не мислеше така.

Той стана от леглото, протегна се и трепна. Роуз беше права за едно: макар че раната му заздравяваше и той отиваше към пълно възстановяване, все още беше слаб. Но не му беше в характера да се глези. Нямаше намерение да ограничава упражненията си заради една дребна рана.

 

 

Роуз се тревожеше за Старла. След като съпругът й вече не беше на прага на смъртта, тя усещаше, че е време да се върне в Уестминстър. Изложи опасенията си пред Дракона, когато той се появи в залата, за да закуси.

— Мислех си за Старла — осмели се Роуз. — Време е да се върна в Уестминстър.

Доминик замря, лъжицата с овесена каша остана на половината път до устата му. Остави я внимателно и каза:

— Не можеш да заминеш, докато не бъда достатъчно добре, за да те придружа.

— Доминик, не искаш да кажеш това — изрече тя укорително. — Може да минат седмици, преди да можеш да пътуваш, а Старла не си е на мястото в двора. Не мога да я изоставя.

— Въпреки това няма да отидеш в Лондон без мене. Ако нещо не е наред, Рахман щеше да ни извести. Няма за какво да се безпокоиш, Роуз. Ще заминем заедно от Драгоник, когато бъда в състояние да пътувам. Кралят знае, че съм жив, защото пратих човек в Уестминстър с известие, че се възстановявам — напомни й той. — Сега, когато Джон знае, че съм жив и съм добре, сестра ти няма защо да се страхува от него.

— Не мога да овладея чувствата си. Със Старла сме толкова близки, че понякога взаимно усещаме страховете и болката си. Трябва да се върна при нея.

— Не, Роуз. Забранявам. С всеки изминал ден се чувствам по-здрав. Много скоро ще мога да пътувам.

Роуз стисна устни. „Много скоро“ не беше достатъчно скоро. Тя трябваше да се върне в Уестминстър веднага. Но да отиде там без разрешението на Дракона беше проблем.

Тя знаеше, че васалите на баща й са й верни, и помисли, че може би би могла да убеди някой коняр да я придружи. Да, това беше мисъл, на която си струваше да се спре по-подробно.

— Ако замисляш нещо, Роуз, забрави го — предупреди я Доминик. — Имаш вид на човек, който замисля нещо нередно.

Роуз го изгледа невинно.

— Не замислям нищо нередно, Доминик.

Макар да я изгледа с подозрение, Дракона изостави тази тема. Роуз въздъхна облекчено и се съсредоточи върху овесената си каша. Не искаше да го лъже, но той беше невероятно упорит. Тя отказваше да изложи живота на Старла на риск по-дълго от необходимото.

Роуз повече не спомена Старла или желанието си да се върне в Лондон, но не се отказа. Противно на желанията на Дракона посети конюшните скоро след този разговор, надявайки се да убеди някой коняр да я придружи. За съжаление, конярите бяха или твърде стари, или твърде млади за нейните цели. Необходим й беше мъж, който да бъде способен да я защити, ако се наложи. Обезсърчена, тя излезе от конюшните, за да обмисли отново плана си.

— Милейди, помните ли ме?

Роуз вдигна очи, изненадана да види Пиърс, мъжа, за когото се беше застъпила в съда на замъка.

— Разбира се, помня те. Какво правиш в конюшните, Пиърс?

— Сега е времето ми да работя за лорд Дракон. Всеки васал дължи на суверена си отработка всяка година и сър Брейдън ми дава работа в конюшните. — Той вдигна рамене. — Нямам нищо против. Дължа на вас и на Негова Светлост повече, отколкото ще мога да ви се отплатя.

Роуз се усмихна.

— Как е съпругата ти? Разбираш ли се с тъста си?

Лицето на Пиърс светна.

— Вела е добре. Моли се всеки ден за вас, милейди. Без вашата намеса щеше да бъде принудена да се омъжи за мъжа, когото й беше избрал баща и. С Алгар не сме приятели, но той ме приема.

Докато Роуз гледаше Пиърс, осъзна, че пред нея стои мъжът, когото е търсила. Макар да очакваше, че пътуването й до Лондон ще мине без произшествия, нуждата от защитник беше ефикасен аргумент, за да помоли Пиърс да я придружи.

Но това, че трябваше да го помоли да направи нещо, което щеше да разгневи Дракона, я накара да се поколебае.

— Изглеждате разтревожена, лейди Роуз. Нещо не е наред ли?

След дълга пауза, по време на която Роуз се колебаеше дали да разкрие дилемата си, или да замълчи, тя реши да се довери на Пиърс.

— Можеш ли да пазиш тайна, Пиърс?

— За вас винаги, милейди.

— Непременно трябва да се върна в Лондон и имам нужда от страж. Мислех да помоля някой коняр, но не видях никого, който да отговаря на изискванията ми.

Лицето на Пиърс доби смаяно изражение.

— Лорд Дракон има много рицари на разположение, милейди. Всеки от тях може да ви служи по-добре от мене.

— Не е така, Пиърс. Виждаш ли — довери му се тя, — лорд Дракон ми забрани да се връщам в Лондон, докато не бъде в състояние да ме придружи. Видял си го. Той още се възстановява и може да минат седмици, преди да бъде в състояние да пътува.

— Не можете ли да почакате? Не искам да оспорвам причините ви да пътувате до Лондон, преди лорд Дракон да е готов, но той няма ли да се разсърди, ако заминете без негово разрешение?

Роуз въздъхна тежко.

— Ще разбереш, когато ти обясня защо не мога да чакам.

Тогава тя му разказа как са си разменили местата със Старла и защо не може да чака Дракона.

— Ще ме придружиш ли до Уестминстър и ще пазиш ли Старла по обратния път към манастира, Пиърс? Ще кажа на главния коняр, че съм те помолила да прекараш оставащото време, което трябва да работиш за лорд Дракон, в работа в замъка, така че той няма да помисли, че си напуснал поста си. Няма да ти заповядвам, Пиърс; това трябва да бъде твое решение. Няма защо да се страхуваш от лорд Дракон, защото аз ще поема вината. Какво ще кажеш?

Пиърс мълча толкова дълго, че Роуз се уплаши, че ще откаже. Но той беше последната й надежда и тя нямаше да се откаже.

— Няма да те обвинявам, ако откажеш, но каквото и да решиш, няма да променя намерението си да се върна в Лондон.

— Не мога да ви откажа нищо, милейди. Ще ви придружа в пътуването ви.

Облекчение се разля из нея.

— Можеш ли да въртиш меч, Пиърс?

— Когато баща ви беше лордът тук, учеше всичките си васали да въртят меч, в случай че някой нападне Еърдейл. Не съм толкова опитен като рицарите, но мога да се справям.

— Имаш ли оръжие?

— Уви, милейди, нямам оръжие, дори тояга.

— Ще взема колана и меча на баща ми. Можеш ли да се приготвиш до довечера?

— Тази вечер ли, милейди?

— Да. Докарай кобилата ми при задната врата по предутрення. Не мога да тръгна, преди лорд Дракон да е заспал. Всичко, което искам от тебе, е да ме чакаш при вратата до зазоряване. Ако не успея, ела пак на следващата вечер и на по-следващата, докато не дойда.

Тревога набръчка челото на Пиърс.

— Какво те притеснява Пиърс?

— Не бива да пътувате без прислужница, която да се грижи за вас. Аз съм само прост крепостен, но езиците ще плямпат и без това. Може ли да ми позволите да си кажа думата, милейди?

— Какво има, Пиърс? Да не се разколеба?

— Не, но може ли да ви предложа Вела да ни придружи? Ако не искате нея, тогава може би една от вашите камериерки ще ви свърши работа.

Роуз обмисли предложението на Пиърс и го прецени като добро.

— Ще се съгласи ли Вела?

— Да, ще се съгласи — изрече убедено Пиърс. — Тя ви е задължена, също като мене. Ще ви чакаме при задната врата тази нощ по предутрення.

Пиърс се сбогува, а Роуз поговори с главния коняр за момъка, преди да се върне в кулата, доволна, че всичко е наред за заминаването й. Дракона щеше да й се ядоса и тя съжаляваше за това, но се надяваше той да разбере причините й да не му се подчини. Чувството, че Старла има нужда от нея, беше твърде силно, за да не му обърне внимание.

Тази вечер Дракона прекара повече време от обичайното със своите рицари в залата. Докато часовете се изнизваха, Роуз загуби търпение и игриво предложи да се оттеглят. Дракона изглеждаше развеселен, когато се извини и излезе заедно с нея от залата.

— Харесва ми да те виждам толкова зажадняла за вниманието ми, съпруго — пошегува се той. — Може да си го казала по-завоалирано, но съм сигурен, че моите рицари ми завиждат за любящото ти внимание.

— Денят ти беше напрегнат — каза Роуз. — Тревожа се за здравето ти.

Очите му блеснаха дяволито.

— Няма нужда да ме убеждаваш в намеренията си, скъпа моя. Извънредно щастлив съм да ти откликна.

Потупа я отзад, докато се качваха по стълбите, и Роуз усети остра болка заради това, което щеше да направи. Единствената й утеха заради това, че мами Дракона, беше фактът, че е поради основателна причина. Но той щеше ли да й прости? Този въпрос я безпокоеше много след като той я съблече и я възбуди бавно, и се люби с нея толкова сладко, че сълзи избиха на очите й.

Дракона заспа почти веднага, след като се любиха. Роуз изчака кулата да се успокои за през нощта, преди да се измъкне от леглото и да навлече дрехите си. Вече си беше приготвила малък вързоп с дрехи и някои необходими неща и го извади от сандъка си заедно с меча и колана на баща си, преди да се промъкне по стълбите за прислугата. Стигна до кухнята без произшествия и спря, за да нападне килера. Сложи малко сирене, хляб, резени печено месо, останали от вечерята, ябълки и бутилка вино в една кошница, която намери на лавицата, затъкна най-отгоре вързопчето с дрехите си и излезе от задната врата.

Движейки се предпазливо, тя намери пътя си към задната порта на кулата и спря внезапно, когато видя един рицар да стои на стража пред нея. Той я забеляза, преди тя да успее да се гмурне в сенките, и й махна с ръка. Духът й се ободри, когато позна един от васалите на баща си.

— Лейди Роуз, аз съм, сър Джерард. Пиърс и Вела ви чакат от другата страна на вратата.

Роуз пребледня.

— Знаете за тях? За мене?

— Да. Те ми обясниха мисията ви и аз ги пуснах да минат през вратата. Знам, че няма да навредите на Драгоник, затова няма да кажа на никого, че съм ви видял да излизате.

— Благодаря ви. Запазете тайната ми и се заклевам, че няма да пострадате заради това, сър Джерард.

Сър Джерард отвори вратата и Роуз излезе.

— Тук, милейди — повика я един безплътен глас.

Роуз беше избрала момента добре, защото нощта беше безлунна и черна като бездна. Когато очите й посвикнаха с тъмнината, тя видя две фигури да се отделят от сенките под стената. Облекчена, Роуз побърза да приветства Пиърс и Вела.

— Слава богу, че ме изчакахте. Доведохте ли коне?

— Да, вашата кобила Калинка и още два.

— Трябва да побързаме, милейди — настоя Вела, — преди стражите на стената да ни забележат и да повикат лорд Дракон.

Пиърс и Вела изведоха конете изпод сянката на стената. Роуз подаде меча на Пиърс, закачи кошницата на седлото на кобилата си и се качи с помощта на Пиърс. Той после помогна и на Вела, възседна собствения си кон и бързо ги поведе далече от кулата.

Роуз непрекъснато се озърташе през рамо, докато се отдалечаваха. Не й харесваше мисълта да се изправи пред гнева на Дракона, ако бъдат настигнати и върнати в Драгоник.

Полека навлизаха в тъмнината, но Роуз се окуражи, когато никой не тръгна да ги преследва. Зазори се, когато тя каза да спрат, за да си починат конете им, а те да закусят. Тъкмо се приготвяше да слезе от седлото, когато усети земята да се тресе под нея и чу мъже да викат. Поглеждайки към хълмовете, тя извика предупредително. Видя мъже да се насочват към тях и след няколко мига тримата се видяха обкръжени.

Пиърс скочи от коня си и извади меча, готов да защитава господарката си. Роуз позна шотландските поли на клана Мактавиш, които носеха нападателите им, и разбра, че мъжете са сънародници на вуйчо й.

— Свали меча, Пиърс — заповяда тя. — Тези мъже са роднини на майка ми.

Пиърс се подчини, но не се отпусна, докато Гън и Мърдок се приближаваха към тях.

— Здравей, племеннице. Да смея ли да се надявам, че си търсила мене? Чухме, че лорд Дракон бил тежко ранен и на прага на смъртта. Прекалено ли ще бъде да се надявам, че е отстъпил пред раните си?

— Здравей, вуйчо Мърдок. Съпругът ми е жив и много добре, благодаря. Ние с васалите ми пътуваме за Лондон — отвърна тя. — Какво правите толкова навътре в Англия?

— Може би си търсила мене — каза Гън, придвижвайки коня си по-близо до Калинка. — Лорд Дракон умори ли се вече от тебе? — Погледна към Пиърс и Вела и повече не им обърна внимание. — Не можа ли съпругът ти да ти даде подходящ ескорт? Какво си направила, че да е недоволен от тебе?

— Няма значение — прекъсна го Мърдок. — Роуз е моя племенница и аз ще й помогна в часа на нуждата й.

Взе юздите от ръцете на Роуз и понечи да поведе кобилата й.

— Не, почакай! Не мога да тръгна с вас. Старла има нужда от мене в Лондон.

Мърдок почеса брадата си.

— Какво прави Старла в Лондон? И защо съпругът ти не е с тебе? Това е история, която ще ми хареса да чуя. Ще бъдеш моя гостенка, докато любопитството ми не бъде задоволено.

 

 

Доминик се събуди с усмивка на лицето, припомняйки си страстта на Роуз от предната нощ, и си пожела да не беше напускала леглото, преди той да успее още веднъж да се люби с нея. Чувстваше се заситен и освежен, нямаше търпение да продължи да се упражнява с хората си. Знаеше, че отказът му да позволи на Роуз да отпътува за Лондон без него я е разгневил, но не можеше с чиста съвест да изложи живота й на опасност. Надяваше се тя да му прости и се молеше дано крал Джон да не е навредил с нещо на близначката й.

След като се изми и се обръсна, Доминик се изненада, че слънцето е толкова високо. В такива моменти му липсваше сигурната ръка на Рахман с бръснача, но упорито изстърга еднодневната брада с ножа си. След като брадичката му остана гладка, навлече дрехите си и излезе от стаята.

Не се обезпокои прекалено много, когато не намери Роуз в залата. Беше спал повече от обикновено, а тя вероятно се занимаваше с някое от многобройните си задължения. Нямаше значение, щеше да я види, след като се върнеше в кулата за обяд. Напъха малко хляб в устата си, преглътна го с бира и побърза към полето за упражнения.

Сутринта мина почти както очакваше. Наранената му страна беше слаба и щяха да минат още много дни, изпълнени с упражнения, преди да може да върти меча с предишната си сръчност.

Часът на третата утрення почти беше отминал, наближаваше следобеднята, когато Доминик се върна в кулата. Веднага отиде в приемната, надявайки се да намери Роуз там, понеже тя не беше в залата. Беше разочарован, но не и извънредно притеснен, когато не я видя. Но когато се върна в залата, лейди Емили побърза към него.

— Роуз болна ли е, милорд?

— Да е болна ли? Защо мислите така?

— Не е излязла от покоите си, а обикновено е на крака от разсъмване.

Доминик почувства внезапен студ.

— Да не би да ми казвате, че не сте видели Роуз днес, а сега е време за следобедня? Не е ли била на сутрешната литургия?

— Не беше на литургия и никой не я е виждал от снощи. Всички помислиха, че е болна. — Емили закърши ръце. — Не е ли в покоите си?

— Не е — изрече натъртено Доминик, докато излизаше, за да поговори с капитана на охраната си.

Искаше да намерят Роуз, дори това да означаваше да претърсят всеки ъгъл и процеп в кулата и във всяка пристройка.

Три часа по-късно Роуз още не беше намерена и Доминик започна да подозира, че нарочно не му се е подчинила и е заминала за Лондон. Обзе го гняв, когато си представи опасността, свързана с подобно глупаво начинание. Не я ли беше грижа за собствената й безопасност? Не му се беше подчинявала и преди, но това надминаваше всичко, което някога беше правила. Щом си я върнеше, щеше да й извие хубавичкото вратле или да й отнеме дъха с целувки.

Отиде в конюшните да разпита конярите. Това, което научи, предизвика ужасна паника у него. Кобилата на Роуз, Калинка, я нямаше, а след като конярите провериха, се оказа, че липсват още два коня. Тайната се задълбочи. Макар да беше облекчен, че Роуз не е сама, Доминик нямаше представа кой би я придружил без негово знание или позволение. Всичките му хора бяха отговорни.

— Моля за извинение, милорд — обади се главният коняр, — но мисля, че знам кой е тръгнал с нея.

— Можеш да говориш свободно, човече. Знаеш ли нещо за липсващата ми съпруга?

— Единствената причина, поради която ви казвам това, милорд, е защото не искам да се обвинявам, ако се случи нещо лошо на лейди Роуз.

— Няма да те обвинявам в нищо, ако ми кажеш истината.

— Не знам нищо за плановете на лейди Роуз да замине без ваше позволение, но я видях вчера да говори с Пиърс. След като говориха, вашата дама ми каза, че има нужда от Пиърс в кулата.

— Пиърс. Не беше ли крепостникът, който се ожени за дъщерята на свободен?

— Да, точно така, Ваша Светлост.

— Липсват три коня. Имаш ли представа кой придружава Роуз и Пиърс?

На лицето на коняря се изписа замислено изражение.

— Може би Пиърс е взел съпругата си, за да бъде компания на лейди Роуз в пътуването.

— Да, в това има смисъл — съгласи се Доминик. — Благодаря ти, че ми каза. Бъди сигурен, че Роуз ще си бъде у дома, преди да й се е случило нещо лошо.

Страх се загнезди дълбоко у Доминик, докато вървеше полека обратно към кулата. Ами ако Роуз има голяма преднина? Ами ако неговите рицари не успеят да я намерят, преди да й се е случило нещо лошо? Пиърс беше крепостен и не би могъл да й осигури достатъчна защита, ако бъдат нападнати от крадци или хищници. Гневът го разяждаше. Щеше да получи главата на Пиърс на поднос, щом се върне в Драгоник, ако изобщо се върнеше.

Доминик разпита всеки от рицарите си, но никой не призна да е виждал Роуз да напуска кулата. Тайната си оставаше неразгадана, затова той прати десетима рицари да върнат липсващата му съпруга.

 

 

Роуз се разхождаше пред огнището в залата на вуйчо си, а гневът й беше осезаем. Беше подло от страна на Мърдок, човек от нейната кръв, да я държи пленена. Как смееше! Какво се надяваше да спечели?

— Седни, момиче — подкани я Мърдок. — Изнервяш ме.

— Вече ти обясних защо пътувам за Лондон. Защо ме държиш против волята ми?

— Казах ти, когато напуснах Драгоник, че пак ще чуете за мене. Късмет беше, че попаднахме на вас днес.

— Не бива да си на английска земя.

Той вдигна рамене.

— Минахме границата, за да крадем говеда, може и някоя и друга овца — призна той без капка свян.

Роуз знаеше, че краденето на добитък от английските барони беше начин на живот за лордовете по шотландската граница, а вуйчо й не беше изключение.

— Сега обаче сме на шотландска земя и само това има значение.

— Няма да бъда тук дълго време, вуйчо. Ние с васалите ми трябва скоро да потеглим на път.

Мърдок вдигна очи.

— Ето, идва Гън. Може би има да каже нещо за това.

— Няма нищо, което той би могъл да каже, за да промени намеренията ми.

— Васалите на Роуз са на сигурно място — каза Гън, когато се присъедини към тях.

— Добро момче. Роуз иска да продължи пътя си към Лондон, но й казах, че имаш да кажеш нещо по този въпрос.

Гън се ухили злобно на Роуз.

— Да, имам. Шотландският съд обяви брака ти с лорд Дракон за невалиден поради по-раншна уговорка между Мърдок и баща ти. Ще се омъжиш за мене, точно както баща ти възнамеряваше.

На Роуз й се дощя да се разсмее, но благоразумието надделя. Какво ги кара да мислят, че тя ще се съгласи да се омъжи за Гън? Дори ако беше свободна да се омъжи, никога нямаше да избере него.

— И двамата сте полудели — нападна ги тя. — Аз съм англичанка; вашите закони не означават нищо за мене.

— Ти си шотландка по майка — настоя Мърдок. — Понеже съм твой единствен сродник мъж, мой дълг е да те омъжа за човек, когото одобрявам. Съдът се съгласи. Сватбата ще бъде веднага щом може да бъде повикан свещеник. Ако просто се съберете, това може да бъде по-доброто решение, но не искам никой, най-малкото пък лорд Дракон, да поставя под съмнение законността на този съюз.

— Вече съм омъжена — възрази Роуз. — Шотландски съд няма власт над мене. Остави това, вуйчо. Нищо, което можеш да кажеш или да направиш, няма да промени намеренията ми. Къде са моите васали? Потегляме веднага.

Мърдок въздъхна.

— Правиш нещата трудни, момиче. Може би един-два дни размисъл ще променят намеренията ти.

— Твоя затворничка ли съм?

— Не, момиче, ти си моята любима племенница и моя скъпа гостенка. Сигурно си уморена. Робина ще те отведе в стаята ти.

Мърдок извика третата си съпруга, за която се беше оженил след смъртта на майката на Гън, и след няколко минути Роуз видя една жена с изпито лице и тревожни очи да влиза забързано в залата, изтривайки ръце в престилката си.

— Викаш ли ме, съпруже?

— Да, какво те забави толкова? Имаме гостенка. Помниш Роуз, детето на сестра ми, нали?

Робина се усмихна плахо на Роуз.

— Добре дошла, Роуз. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да кажа да ти приготвят стаята. Как са майка ти и сестра ти?

— Много добре са, Робина, но не си прави труда да ми приготвяш стая. Не мога да остана. Тръгвам си веднага щом вуйчо Мърдок ми каже къде да намеря васалите си.

— Гън — каза Мърдок, — нашата Роуз е малко плаха. Може би трябва да я придружиш до стаята й.

Роуз протестира енергично, когато Гън я метна на рамо като чувал с картофи и се запъти нагоре по стълбите, следван плътно от смаяната Робина.