Кони Мейсън
Господарят на драконите (11)

10

„Има просто роза — тя е съвършена

в момент от съществуването си.“

Ралф Уолдо Емерсън

Роуз чу как Доминик трополи нагоре по стълбите след нея. Беше само на няколко стъпала зад нея, когато тя стигна до приемната. Ако се опиташе да я докосне, след като е целувал Вероника, щеше да го убие. Тя отвори вратата и се втурна вътре. Той беше точно зад нея. Треперейки от ярост, тя посегна към меча му, който висеше на стената до огнището. Хвана дръжката с две ръце и се извърна, за да застане с лице към него.

— Не се приближавай — предупреди го тя.

Доминик се приближи дотолкова, че острието опря в гърдите му.

— Остави меча, Роуз.

Решимостта и гордостта задържаха меча в ръцете й.

— Ти ме унизи непоносимо — нападна го тя.

— Мога да обясня.

Роуз го изгледа свирепо.

— Какво има да се обяснява? Не е тайна, че искаш Вероника. Не мога да ти попреча да имаш жената, която искаш, но мога да ти попречи да ме правиш на глупачка в собствения ми дом.

— Няма да ме нараниш, Роуз. Остави меча.

Тя не помръдна. Нямаше да му позволи да я докосне.

С изненадващо движение Дракона хвана острието с лявата си ръка. Роуз реагира инстинктивно, дръпвайки меча, преди да има време да обмисли последиците. Острието излезе от ръката му окървавено. Цветът се оттече от лицето й, когато очите й се взряха в кръвта, капеща от меча. Тогава тя вдигна поглед към ръката на Дракона.

— Какво направи? Боже господи, Доминик, какво направи?

Челото на Доминик се набразди, когато очите му се вгледаха в ръката му.

Мечът падна от ръцете на Роуз с гръмко изтракване, когато тя се втурна и хвана китката на Доминик. Изправи пръстите му и попи кръвта с ръба на роклята си, взирайки се с ужас в дълбокия прорез в дланта му и в по-малките по пръстите.

— Не исках… съжалявам… — Гласът й секна, когато практичната й страна взе връх. — Ръката ти трябва да се зашие. Седни на скамейката, докато донеса каквото ми трябва.

Тя взе кошничката с медицински принадлежности от шкафа и коленичи пред краката на Доминик. Притисна чисто парче плат към дланта му и каза:

— Дръж така, докато вдяна конеца.

— Ти ме поряза — изрече вдървено Доминик.

— Беше случайно. Не биваше да хващаш острието. Ако исках да те нараня, щях да те пронижа. — Попи кръвта. — Можеше да бъде и по-зле. Имаш късмет, че не си загуби пръстите. Стой мирно, докато зашивам раните.

 

 

Доминик не можеше да повярва колко е бил глупав да смята, че Роуз няма да го нарани. Знаеше, че тя е опасна, когато се разгневи, но беше отхвърлил всякаква предпазливост.

Доминик затвори ума си за болката, докато тя зашиваше раните по ръката му. Ревността ли беше подхранила гнева й, питаше се той. Дали е била оскърбена от появата на Вероника в Драгоник? Вероятно по малко и от двете, реши той. Нито беше насърчавал посещението на Вероника, нито беше очаквал да я види в Драгоник, но, разбира се, Роуз не вярваше на това. Беше решена да мисли най-лошото за него, независимо какво ще каже той.

Мислите му се обърнаха към Вероника. Наскоро се беше питал дали тя още е толкова привлекателна за него, както беше някога. Сега имаше отговора. Не беше. Не беше изпитвал същите чувства към Вероника, откакто Роуз нахлу в живота му, размахвайки меч в изтънчената си ръка.

— Готово — каза Роуз, връзвайки конеца. Подхвана ръката му в дланта си, за да намаже мехлем на раната. — Стой мирно, докато сложа превръзката.

Доминик не каза нищо, само гледаше ръката си, не можейки да повярва на това, което току-що се беше случило. Когато Роуз свърши, му хвърли предпазлив поглед и отстъпи назад.

— Ти вземи леглото днес. Аз ще си намеря друго — каза тя.

— Нищо такова няма да правиш. Не разбираш ли? Не желая Вероника. Тебе желая, Роуз.

— Не ме лъжи, Доминик. Знам какво видях.

— Видяла си това, което си искала да видиш. Не съм поканил Вероника да ми седне в скута. Казах й, че не се интересувам, но тя като всички жени си има собствено мнение.

— Целуваше я.

— Тя ме целуваше.

— Не се опитвай да се оправдаваш, милорд, защото това обижда моята интелигентност.

Тя направи широк кръг около него.

— Къде отиваш?

— Да намеря свободно легло при прислужничките.

— Няма да спиш при прислугата — изсъска Доминик през здраво стиснати зъби.

Роуз не му обърна внимание. Доминик реагира бързо. Две големи крачки го отведоха при нея. Негодуващият й вик не го разколеба, той я взе на ръце и я отнесе в спалнята, затръшвайки вратата с крак.

— Пусни ме!

— След малко. Най-напред ще ме изслушаш.

Тя заудря по гърдите му с юмруци, но той не усещаше нищо, освен незначителната тежина на тялото й. Ароматът на рози замайваше главата му, сетивата му бяха упоени.

— Пусни ме, Доминик.

Той я пусна да стъпи долу, но я задържа здраво.

— Пусни ме.

— Още не. Ако си честна със себе си, ще признаеш, че искаш това, което и аз.

— Ласкаеш се, милорд. — Тя отметна глава. — Ти ли покани любовницата си в Драгоник?

Той я притисна към себе си, карайки я да се вкопчи в него, за да запази равновесие. Задържа я, притиснал едната си ръка към тила й, а пръстите му се заплетоха в косата й, за да я накара да стои мирно, докато устата му пленяваше нейната.

— Смятам — измърмори той срещу устните й — да се любя страстно със съпругата си.

— Не и ако аз имам каквото и да било да кажа за това — изрече Роуз точно преди той да я целуне.

Защо да се труди да се бори, запита се Роуз. Стопи се в ръцете му, сякаш нямаше собствена воля. Затвори очи, откъсвайки се от гледката на решителното му лице, от онези безмилостни тъмни очи и решително присвитата му уста. Здравата му ръка се плъзна по гърдите й в дръзка ласка.

Обзе я отчаяние. Знаеше, че не може да го спре, че тялото й ще реагира въпреки гнева й, затова не се възпротиви на опустошителната му целувка, която я възбуди за нетърсена страст.

— Проклет да си, не го искам — изпъшка тя накрая.

Той й отправи тъжна усмивка.

— Страхувам се, че и двамата сме проклети.

Тя се освободи и се дръпна назад, докато стената не опря в гърба й.

— Ти си луд!

Той се приближи към нея, притискайки я срещу стената с твърдото си тяло. Тя почувства втвърдената издутина на секса му да се притиска между бедрата й и се вцепени.

— Да, луд съм по тебе. Не мога да направя нищо.

Тя потръпна, когато той пъхна дясната си ръка под подгъва на роклята й и тя се плъзна по крака й. Роклята и фустата се вдигнаха нагоре и се нагърчиха около талията й.

Тогава той я докосна и здравата му ръка се плъзна по бледата й кожа, галейки плоския й корем и златистите къдрици там, където се съединяваха бедрата. Тя замря, дъхът заседна в гърлото й и гърдите й се разшириха, когато си пое въздух.

Искаше да протестира, да настоява той да стои далече от нея, докато не отпрати любовницата си, но не можеше нито да мисли, нито да говори, когато ръцете и устата му владееха тялото й. Езикът му се пъхна дълбоко, унищожавайки съпротивата й, опустошавайки сетивата й, изгонвайки всяка нейна мисъл, освен надигащата се жажда да го почувства в себе си.

Докато той развързваше връзките и раздърпваше дрехите, Роуз смътно усети, че я докосва с нещо повече от ръката си. Кадифеният връх на члена му се притискаше между бедрата й. Упоителните му целувки я държаха в плен, докато той я вдигаше и увиваше бедрата й около кръста си. Роуз нямаше представа, че може да се прави любов по този начин.

Въпреки наранената си ръка Дракона не показваше признаци, че го боли. На лицето му имаше отнесено изражение, хлътнатините по него тънеха в сянка. Докосна я отново, пръстите му потънаха в тайните й гънки. Усмихна се, сякаш това, което намери, го удовлетворяваше.

— Готова си, любов моя. Дръж се.

Не можеше и дума да става за съпротива, защото Роуз внезапно осъзна, че го иска също толкова, колкото и Доминик. Усещаше тялото си натежало и летаргично, докато обвиваше ръце около врата му и се държеше здраво. Тогава той навлезе в нея с бързи, диви тласъци, което накараха дъха й да спре. Тя викаше името му, докато той навлизаше неудържимо в нея, създавайки огън, прогонвайки съмненията и подозренията, прогонвайки всичко друго, освен Дракона.

Винаги става така. Изгубена съм, когато той ме докосне.

Ръцете й сграбчиха раменете му. Мускулите бяха стегнати и напрегнати. Очите й се затвориха; тя искаше да гледа в неговите очи, но не можеше да понесе да види страстта, отразена в тъмните им зеници. Сърцето й биеше в такт със забързващите се негови тласъци. Тогава тя полетя, тялото й се зарея в пулсиращ екстаз, което извираше някъде дълбоко в нея. Цялата се разтърси. Стените на ножницата й здраво стегнаха твърдата му, обемна дължина, докато той изливаше семето си в нея.

След момент на дълбока тишина Доминик я отдели от стената. Понесе я, все още обвила крака около кръста му, към леглото и я положи на пухения дюшек. После бързо съблече и нея, и себе си.

— Ще си нараниш ръката — каза тя, когато най-накрая си възвърна дъха.

Доминик вдигна рамене.

— Няма значение.

Роуз го изгледа през завесата на гъстите си мигли. Имаше толкова много неща, които тя не знаеше за Дракона. Знаеше силните му места, но не и слабостите му и искаше да узнае повече за Вероника, отколкото той беше склонен да сподели.

Запита любопитно:

— Защо не отиде при любовницата си тази вечер? Защо ме пожела, когато можеше да имаш Вероника? Не те разбирам, Доминик.

— Мисля, че го казах ясно. Не искам Вероника.

— Защо? Помислих си…

— Сгрешила си. Вероника е моето минало. Ние с тебе сме женени. Направеното не може да се отмени. Ще бъде глупаво да вехна по жена, която никога не може да бъде законно моя. Повярвай ми, Роуз. Не бих се забавлявал с друга жена в дома ти.

Роуз се раздвижи смутено.

— Да разбирам ли, че си се примирил с брака ни? Трябва ли да бъда благодарна? Ще се върнеш ли отново при Вероника, когато се умориш от мене?

Доминик въздъхна.

— Силно ме изкушаваш, Роуз. Защо отказваш да ми повярваш, когато ти казвам, че не искам Вероника?

— Човек с твоята репутация има нужда от малко предизвикателство, за да се люби с някоя жена. Защо да вярвам, че съм различна от безбройните други жени, след които си тичал?

Той докосна връхчето на гърдата й с пръст, явно омагьосан от набъбващата розова пъпка. Когато сведе глава и близна стегнатото зърно, Роуз изстена и изви гръб.

— Страстта може да бъде хубаво нещо — отбеляза Доминик. — Трябва да се наслаждаваме на единственото нещо, което правим добре заедно.

Изправи се рязко, тялото му беше образец на мъжка сила и привлекателност; тръгна към ниския скрин и намокри една кърпа в купата с вода. Роуз не можеше да не се взира в него, възхищавайки се на начина, по който се движеше той, на пулсиращите мускули на ръцете и торса и дългите му крака. Белезите от битките бяха мълчаливи свидетелства за неговата смелост и с нищо не намаляваха красотата на тялото му.

Доминик отнесе мократа кърпа към леглото.

— Защо ме гледаш така? Отвращават ли те белезите ми?

Роуз премига, осъзнавайки, че го е зяпала.

— Казах ти вече, не е така.

Той се усмихна.

— Трябва ли да вярвам, че намираш нещо у мене, от което да се възхищаваш?

— Тялото ти е… — Тя се изчерви и отвърна поглед. — Искам да кажа, ти си привлекателен мъж.

Той коленичи на леглото и разтвори краката й.

— Какво правиш?

— Измивам семето си от тебе.

Роуз стисна зъби и остана да лежи извънредно спокойно, докато Дракона прокарваше мократа кърпа между бедрата й. Изпусна облекчена въздишка, когато той се дръпна и сам се изтри с мократа кърпа. Роуз предположи, че той ще си легне да спи, но разбра колко е сгрешила, когато Дракона се наведе над нея и притисна устни към зърното й.

— Уморена съм — възпротиви се тя.

— Аз не съм — отвърна Доминик. — Този път възнамерявам да те любя както трябва. Любенето срещу стената оставя много какво да се желае.

Роуз искаше да се съгласи, но не намери дори мъничък недостатък в уменията на Дракона, докато я любеше, притисната към стената. Удоволствието не би могло да бъде по-интензивно в която и да било друга поза.

Мислите й се разпиляха, когато той прокара уста по дължината на тялото й към онова място, което още тръпнеше от предишното му любене. Езикът му мина над втвърдената пъпка на нейната женственост и тя замря.

— Харесва ли ти това, любов моя?

Тя не можа да намери глас. Той като че ли взе мълчанието й за съгласие, защото езикът му прояви още повече енергичност, търсейки деликатната плът, която пламтеше и пулсираше от интимното му докосване. Тогава той вмъкна показалеца си в чувствителния й център и тя се разпадна. Но той беше далече от края. Тя все още се олюляваше на ръба, когато той се надигна над нея и навлезе дълбоко, разпалвайки отново пламъците, които я поглъщаха, докато той влизаше и излизаше с дълги, мощни тласъци.

Последното, което чу Роуз, преди да загуби контакт с действителността, бе гласът на Дракона, който крещеше името й.

Доминик извика името на Роуз на върха на страстта си и изля семето си. По някакъв начин, когато чу името й на устните си в мига на кулминацията, това му се стори редно. Когато бурята премина, той излезе и се стовари изтощен до Роуз. Никак не му се искаше да остави сладката топлина на тялото й, но беше прекалено уморен за още един сеанс. След кратка почивка може би…

 

 

Доминик се събуди на разсъмване. Снощи обяви лов със соколи, ето защо стана веднага, макар че би искал да поостане в леглото и да събуди съпругата си с целувки. Въздъхвайки със съжаление, се облече бързо и излезе в приемната.

Гостите вече се бяха събрали в залата, нямайки търпение да започнат дейностите, предвидени за деня. Днес щяха да закусят с хляб и бира, после щяха да се върнат в кулата за по-засищащ обяд, последван от игри и танци. Ловът със соколи беше спорт, харесван и от двата пола, дамите нямаха търпение да тръгнат не по-малко от мъжете.

Тъй като Доминик беше закъснял, грабна комат хляб от масата, за да го вземе със себе си, и изгълта халба бира. После поведе гостите към соколарните, където соколарят и помощниците му вече ги очакваха.

— Какво е станало с ръката ти? — запита Вероника, бързайки да настигне Доминик.

— Малка рана. Нищо сериозно — каза той нетърпеливо.

Вероника хвана ръката му с две ръце.

— Тя ти го е направила! Не отричай, Драконе. Жената, за която се си оженил, е опасна. Трябва да я отдалечиш, за да не може да нарани никого. Ще свидетелствам, ако ти потрябва доказателство за лудостта й. Има места за такива жени.

— Ще помисля — изрече разсеяно Доминик.

Предположението, че Роуз е побъркана, беше нелепо, но по-лесно му беше да се съгласи, отколкото да спори с Вероника.

Роуз побърза да настигне Дракона. Беше станала минути след като той беше излязъл и сега го следваше. Обичаше лова със соколи и нямаше намерение да пропусне утринния спорт. Когато видя Вероника да настига Дракона, забави ход, но остана достатъчно близо, за да чуе разговора им.

Това, което чу, я накара да пожелае да изкрещи оскърбено. Как можеше Дракона да я мисли за луда? Наистина го беше заплашвала в повече от един случай, но раната му беше по негова вина точно толкова, колкото и по нейна. Не понасяше мисълта, че почти беше повярвала, че той възнамерява да отстрани любовницата си и да уважава брачните им обети. Той лъжеше така енергично, както се и любеше.

Вниманието й се изостри, когато чу Вероника да казва:

— Ако убедиш краля, че съпругата ти е луда, може би той ще разтрогне брака ви, така че да можеш да се ожениш за друга. Ще си запазиш Драгоник, без да бъдеш обременен със съпруга, която не желаеш.

Роуз трепна, когато Вероника положи деликатната си ръка на гърдите на Дракона.

— Казваше, че ме обичаш, че аз съм жената, за която искаш да се ожениш. Нищо не се е променило между нас, Драконе.

Роуз реши, че е чула достатъчно. Побърза, за да се присъедини към любовниците.

— Защо не ме събуди, Доминик? — запита тя сладко. — Успах се. — Потърка се о него и сподави една прозявка. — Изтощи ме снощи.

„Това трябва да й послужи за урок“, помисли самодоволно Роуз. Когато се осмели да хвърли поглед към Вероника, отбеляза с удовлетворение, че жената беше занемяла от смайване. Но погледът, който Дракона й отправи, беше изпълнен с възхищение и това я изненада. Не й ли беше сърдит, задето е подразнила любовницата му?

Стигнаха до соколарните, преди да успеят да продължат разговора. Соколарят донесе любимата соколица на Роуз и тя си сложи ръкавицата. Соколарят постави птицата със закачулена главичка на протегнатата ръка на Роуз и тя се настани там; понеже не виждаше нищо, нямаше опасност да отлети.

— Соколите на баща ти са сред най-добрите, които някога съм виждал — коментира Доминик. — Инспектирах соколарните малко след като пристигнах в Драгоник и не намерих нищо не в ред, нито при соколите, нито при соколаря. Гостите ни ще бъдат доволни.

— Гостите ни са ловували тук и преди — напомни му Роуз. — Когато баща ми беше жив.

— Роуз, нямам нищо общо със смъртта на баща ти — повтори Доминик. — Не можем ли да бъдем приятели? Вече сме любовници.

— Искаш да бъдем приятели?

— Защо не?

Защото искам нещо повече от приятелство от тебе.

— Ще се опитам.

— Конете ни чакат. Ела. Днес е хубав ден за лов със соколи. Небето е чисто, не се очаква сняг, въздухът е свеж и ободряващ.

— Денят наистина е много добър — призна Роуз. — Дори щеше да бъде още по-хубав, ако Вероника беше другаде.

— Няма защо да се страхуваш от нея. Ти си моята съпруга и господарката на Драгоник.

— Твоята нежелана съпруга — подметна Роуз през рамо.

Доминик я настани на седлото и тя се отдалечи, оставяйки го зад себе си. Смехът му се носеше след нея в кристалния въздух.

 

 

Денят беше толкова приятен, колкото Доминик беше предсказал. Всички изглеждаха доволни от соколите и от изпълненията им. Когато се върнаха в кулата, уловът беше предаден на готвачката, за да бъде превърнат в пайове и други деликатеси за банкета на следващия ден. Всички бяха в добро настроение и много гладни. Масите бяха подредени и прислужниците стояха в очакване да понесат ястията. След като гостите измиха ръцете и лицата си в легени с вода, те заеха местата си по масите и банкетът започна. Едно след друго от кухнята прииждаха ястия — от супа и месни пайове до печени меса, риба, зеленчуци, пресен хляб и сладкиши.

По време на продължителния обяд Роуз не можеше да не забележи отровните погледи, които отправяше Вероника към нея. Дяволчето у нея я накара да се наведе към Дракона и да положи ръка на гърдите му. Можеше да е заблудила Вероника, но не успя да заблуди Доминик.

— Опитваш се да накараш Вероника да ревнува ли, любов моя? — запита той. Развеселеност танцуваше в очите му. — Моля те, продължавай.

— Любовницата ти е прекалено уверена в себе си и просто искам да…

— Да я поставиш на мястото й — довърши Доминик.

— Сърдиш ли ми се заради това?

— А трябва ли? — Изражението му стана замислено. — Някога може би бих се разсърдил, но както вече ти казах, Вероника е моето минало. Но стига за нея; постоянното натякване за нея разстройва храносмилането ми.

Роуз изпадна в намусено мълчание. Натякването можеше да престане, но Вероника щеше все още да си бъде тук.

Когато продължителният обяд свърши, жените се присъединиха към Роуз в приемната, докато залата беше опразнена за игри и танци. Доминик отведе мъжете в частната си приемна, за да изслуша списъка с техните искания, които възнамеряваха да предявят пред крал Джон. Макар да беше съгласен с бароните, той се страхуваше, че няма нищо, което да може да направи, за да помогне на каузата им, без да предаде краля си и страната си.

След като бароните се настаниха удобно или останаха прави, в зависимост от предпочитанията си, заговори Хенри Ашфорд.

— Имаме нужда от подкрепата ти за похода ни срещу несправедливите закони на краля, Драконе — започна той. — Бароните от цяла Англия се обединиха, за да съставят параграфите, които искаме да представим на краля. Някои, които мислят иначе, искат да тръгнат към Лондон и да накарат насила краля да сложи печата си под параграфите, но други се страхуват от гражданска война.

— Преди да прочета параграфите, не мога да се ангажирам с нищо.

Джон Шелдън излезе напред и сложи няколко листа от дебел пергамент в ръцете на Доминик. Той ги отдели един от друг и започна да чете. Първият параграф настояваше да се позволи на църквата да прави свободни избори. Друг се занимаваше с наследството, опекунството, жененето на наследници и финансовата помощ, дължима на короната.

Той продължи да чете, откривайки клауза, която би позволила на търговците да продават стоките си в чужди страни, без да трябва да плащат неразумни такси и данъци, освен във военно време. Друго изречение искаше да реформира съдебната система, трето пък контролираше поведението на кралските чиновници, особено от местното управление, които се опитваха да злоупотребяват с властта си.

Доминик беше зашеметен от дързостта на документа и се съмняваше, че кралят ще го подпише доброволно. По негово мнение единственият начин кралят да приеме исканията на бароните беше да го направи, за да избегне гражданска война. Въпреки това обаче Доминик се съмняваше, че горд мъж като Джон Безземния ще се съгласи с последното изречение, което всъщност даваше право на поданиците му да обявят война на своя крал.

— Какво мислиш, Драконе? — запита Ашфорд, когато Доминик прочете хартата. — Стивън Лангтън беше един от тези, които написаха параграфите. Негова идея беше да се назначат двадесет и пет барони за пазители на хартата.

Доминик се замисли. Знаеше, че Лангтън, мощният Кентърбърийски архиепископ, проповядваше против абсолютната монархия, и виждаше неговата ръка в редакцията на последния параграф.

След дълга, напрегната тишина Ашфорд повтори въпроса си.

— Съгласен съм с повечето от вашите искания — призна Доминик, — но крал Джон няма да подпише нищо, което отнема толкова много от властта му.

— Може би имаш право — съгласи се Блейн Дреймор. — Но ние вярваме, че кралят осъзнава какви ще бъдат последиците, ако изгуби подкрепата на бароните. Откакто църквата миналата година отмени отлъчването му, Стивън Лангтън ни направлява и ни ръководи. Нашето търсене на свободи се основава върху коронационната харта на прадядото на Джон, крал Хенри Първи.

— Ще се присъединиш ли към нашата кауза? — запита Ашфорд.

— Нека да помисля върху това — каза Доминик.

— Разбира се — съгласи се неохотно Ашфорд. — Нищо не може да се направи, защото зимата настъпва, освен да планираме поход към Лондон и Уестминстър, ако се наложи. Може да имаме полза от тебе и твоите рицари, Драконе.

— Ще ви съобщя — каза Доминик.

Бароните продължиха да разискват различни параграфи от хартата, докато умът на Доминик блуждаеше. На теория той беше съгласен с всичките параграфи, но лоялността към неговия крал беше силно средство за сдържане. Той беше рицар на краля, мъж, който приемаше сериозно клетвите си. Джон му беше дал Драгоник, а в замяна искаше лоялността му. Дори беше предложил на Доминик да шпионира неговите барони.

Да, щеше да размисли, но трябваше да се случи нещо драстично, преди да предаде краля, независимо колко несправедливи са законите му.

 

 

Докато мъжете обсъждаха сериозни неща, Роуз и дамите си бъбреха приятелски в приемната, разменяха новини за семействата си и за важни събития.

— Чухме за брака ти с лорд Дракон — каза лейди Камбра Ашфорд, когато разговорът позамря. — Много ли си нещастна, скъпа? Ужасно е, че Дракона изгони майка ти и сестра ти от дома им.

Роуз замря. Беше се опитвала да поддържа разговора, без да засяга личния си живот.

— Мама и Старла отидоха в манастира по своя воля. Татко беше обещал на Старла, че ще може да стане монахиня, преди да замине за Лондон, а Дракона даде позволение. Мама придружи Старла, защото имаше нужда от тихо място и време, за да оплаче татко в мирна обстановка.

— Лорд Дракон наистина ли е демон? — запита Камбра. — Репутацията му като безстрашен воин и неуморим любовник заслужена ли е?

— Не бих възразила да бъда омъжена за такъв мъж — въздъхна Алета Дреймор. — Не можех да повярвам на очите си, когато видях лейди Вероника сред гостите ти — призна тя. — Знаеш ли, че е любовница на съпруга ти?

— Той не я е поканил в Драгоник — обясни Роуз, опитвайки се да защити Дракона.

— Аз съм виновна — обясни Камбра. — Вероника ми е братовчедка. Поканих я да ни гостува по време на коледните празници, без да подозирам, че ще бъдем поканени на празненства в Драгоник. Предложих да откажем поканата на лорд Дракон, но съпругът ми не искаше и да чуе. Бароните възнамеряват да го помолят да се присъедини към борбата им против краля.

Роуз пребледня.

— Да не би да говориш за Параграфите на бароните, за които допринесе и баща ми?

— Да — отвърна Камбра.

— Баща ми беше екзекутиран заради тази харта. Предположих, че смъртта му е сложила край на това.

— Ни най-малко — възрази Мери Шелдън. — Смъртта на баща ти накара бароните още повече да желаят да наложат волята си на краля. Ако се откажат от каузата си, смъртта на баща ти ще е била напразна.

— Защо бароните искат Дракона да се присъедини към каузата им? Той е рицар на краля. Не се ли страхуват, че ще ги предаде?

— Съпругът ми познава лорд Дракон и вярва, че той няма да предаде доверието им — обясни Камбра.

— Съпругът ви не би трябвало да бъде толкова доверчив — изрече рязко Роуз.

Тя не каза нищо повече, но беше сигурна, че крал Джон е дал на Дракона владението на баща й поради някаква причина. И тази причина беше задължението да следи размирническата дейност на пограничните барони.

Страх я обзе. Съмняваше се, че Дракона ще се присъедини към бароните, но ако го направи?

Не би могла да понесе, ако и той загуби живота си като баща й.