Кони Мейсън
Господарят на драконите (10)

9

„Някой каза, че бог ни е дал памет,

за да имаме рози през декември.“

Сър Джеймс Матю Бари

— Кой ти причини това? — запита Роуз, докато мажеше с лечебен мехлем раната на Доминик.

Засрамен, че е припаднал пред хората си, той не можеше да я погледне в очите. Силните мъже не бива да проявяват слабост.

— Не ги видяхме. Криеха се зад дърветата, нападнаха без предупреждение и се оттеглиха също толкова бързо, колкото и се появиха. Може да са били разбойници.

Роуз мълча дълго, докато превързваше рамото на Доминик.

— Може ли да е бил вуйчо Мърдок?

— Възможно е. Вуйчо ти е отмъстителен мъж. Моята смърт би била удобна за него. — Доминик трепна, когато Роуз стегна бинта малко повече. — Много добре го направи. Кой те е учил да лекуваш?

— Малкото, което знам, го научих от мама. Тя е много веща в билките и лекуването. Ако получиш треска, мога да сваря чай, за да я излекувам.

— Пак ме учудваш — каза Доминик.

Не можеше да си представи Вероника да погледне раната му, какво остава да я лекува. Гледката на кръв я караше да прималява. Често беше я хващал да оглежда белега на ханша му с отвращение или да отвръща лице, за да не го гледа.

— Господарката на кулата трябва да може да лекува дребните рани и болести на васалите си — обясни Роуз. — Тъй като съм наследницата на татко, мама ме научи на някои лечителски умения.

Когато Доминик се унесе, Роуз се приготви да излезе от стаята. Внезапно той отвори очи и хвана ръката й.

— Благодаря ти. След като си почина малко, ще сляза в залата за вечеря.

— Нищо такова няма да правиш — изрече строго Роуз. — Изгубил си много кръв и трябва да лежиш един-два дни, преди да започнеш да ставаш.

Доминик я изгледа мрачно.

— Не съм малко детенце, Роуз.

Брадичката й се вирна решително.

— Ще направиш каквото ти казвам. Ако се опиташ да станеш от леглото, Рахман ще ти попречи.

— Той е мой телохранител. Ще прави каквото му казвам.

— Не и сега. Наистина, Доминик, защо така упорстваш?

— Защото не обичам да ми казват какво да правя.

Роуз му отправи ослепителна усмивка.

— Това много ми допада. — Обърна се. — Ще те оставя да си почиваш.

— Кога ще се върнеш? — запита Доминик раздразнително.

— Ще дойда да проверя раната ти, преди да си легна.

Очите му се присвиха.

— Да нямаш намерение да спиш другаде?

Роуз вдигна рамене.

— Помислих, че ще бъде най-добре да си намеря друго легло, докато ти се възстановяваш.

— Как ли пък не! — изрева Доминик. — Това е нашето легло и ти ще спиш в него с мене. Ясен ли съм?

— Съвършено — изрече тя сладко… прекалено сладко, помисли си Доминик. Тя се обърна, за да излезе. — Ще ти пратя поднос с храна.

Той се вгледа недоволно в отдалечаващия се гръб на Роуз. Това, че му беше наредила да остане на легло, дразнеше гордостта му. Разпорежданията на Роуз го караха да се чувства слаб. Той предизвикателно спусна крака от леглото и се изправи. Някаква си нищожна рана нямаше да му попречи да прави това, което му се прави, и дяволите да го вземат, ако позволи една жена да му казва какво може и какво не може да прави.

Дотук добре, помисли той, навличайки панталоните и туниката си. Макар че главата му беше замаяна, а рамото и ръката го боляха, той се заклатушка към вратата. Вдигна резето и я отвори. Сега всичко, което трябваше да направи, беше да успее да слезе по стълбите.

— Къде отивате, господарю?

Стреснат, Доминик вдигна поглед към строгото лице на Рахман.

— Дръпни се, Рахман. Възнамерявам да вечерям със съпругата си в залата.

— Простете ми, господарю, но господарката каза, че трябва да останете в леглото.

Доминик не можеше да повярва на ушите си. За първи път, доколкото си спомняше, Рахман не се подчини на негова заповед.

— Забравяш кой е господарят тук.

— Не, господарю, но в този случай трябва да се преклоня пред мъдростта на лейди Роуз. Ще се върнете ли в леглото, или трябва да ви отнеса там?

Доминик разбираше кога е победен и това беше един от тези редки случаи, когато не владееше положението. Мърморейки недоволно, той се пъхна пак в леглото. След минути вече беше заспал. Събуди се чак на следващата сутрин и намери Роуз до себе си. Усмивка изви ъгълчето на устата му. Поне за едно нещо не му се беше противопоставила.

Треската, която разви през нощта, не трая дълго. Роуз използва познанията си за билките, за да го приспи, и от този момент нататък възстановяването му тръгна бързо.

След два дни Доминик стана от леглото и се потопи в подготовката за предстоящите празненства. Отговорите на разпратените покани бяха започнали да пристигат и той очакваше да дойдат всичките десет погранични барони. Кулата щеше да се пренасели, но Роуз го беше уверила, че Драгоник е в състояние да подслони гостите и придружителите им.

Доминик изпрати отново хората си на лов и беше облекчен, когато не последваха никакви срещи с разбойници. Той искаше да тръгне с тях, но и Рахман, и Роуз настояха, че не бива да си нанася непоправима вреда, като се опита да язди, преди да се е възстановил напълно. Послуша ги, но това не му харесваше.

Дните отминаваха необикновено бързо. Възбуда цареше в цялата кула. Залата блестеше от чистота, факлите ухаеха на босилек; аромат на бор, зеленика и дафинов лист изпълваше въздуха. Имел и борови венци висяха навсякъде, празничният коледен дънер беше отсечен и докаран пред вратата. Готвачката и помощниците й работеха трескаво, подготвяйки ястия и деликатеси, които караха устата на Доминик да се пълни със слюнка.

На двадесет и четвърти декември, празника на Адам и Ева, беше отсечено дърво, което после внесоха в кулата и украсиха с ябълки в памет на първото семейство и техния грях. Двама барони пристигнаха същата вечер — Джон Шелдън и Блейн Дреймор. Доминик беше чувал за тях, но още не ги познаваше. И двамата бяха силни погранични феодали, което се противопоставяха на краля. Шелдън доведе съпругата си Мери и двамата си малки синове, а Дреймор — булката си Алета. Големи свити съпровождаха двете семейства.

Доминик не беше изненадан да научи, че Роуз познава гостите. Явно почти всички погранични барони са били гости на баща й по едно или друго време и че тя ги е видяла за последно, когато са дошли да се съвещават с баща й по повод неразумните закони на крал Джон.

Седмина барони заедно със семействата си пристигнаха на Коледа. Последният от тях, Хенри Ашфорд, трябваше да дойде всеки момент. Стаите бяха пълни догоре с гости и с техните рицари, оръженосци, прислужници и бавачки, детските смехове огласяха залите. Керван цигани, запътили се на юг за през зимата, бяха чули за празненствата в Драгоник и се отбиха. Предложиха да забавляват гостите срещу правото да лагеруват вътре в стените на крепостта. Доминик прие с готовност и ги покани да установят лагера си във вътрешния двор.

 

 

Роуз не можеше да реши какво да облече за първата вечер на празненствата. Официално беше още в траур, но не го спомена пред Дракона, когато той беше предложил да устроят празненствата. Знаеше, че баща й би искал тя да се радва на живота, а не да отдава почит на смъртта.

След дълги размишления избра тъмнозелена туника от фина вълна с дълги прилепнали ръкави. Дългата карминена наметка се влачеше по земята, но тя прибра гънките и ги притегна с колан на талията. Острото деколте на изправената яка беше поръбено в златисто и зелено и беше достатъчно голямо, за да мине главата й през него. Ръкавите на наметката стигаха до лакътя и свършваха с умерено широк отвор.

Роуз носеше косата си сплетена на две свободни плитки и покрита с ленен воал, придържан от златен обръч, инкрустиран със зелени камъни. Дракона влезе в спалнята точно когато тя нагласяваше плитките си под воала.

— Предпочитам косата ти пусната — каза той, дръпвайки весело плитката й.

Тя я издърпа от ръката му.

— Аз я предпочитам сплетена. Сега съм омъжена жена и трябва да спазвам приличие.

— Приличието да върви по дяволите. Знам какво харесвам и то е косата ти да е пусната. — Тъмните му очи се плъзнаха оценяващо по тялото й. — Изглеждаш прекрасно, Роуз. Ще ти завидят всички жени тази вечер.

— Нямам нужда от комплиментите ти, Доминик — изрече тя. Изгледа го изпод гъстите си златисти мигли. — И ти изглеждаш доста красив, милорд.

Истина беше, помисли си Роуз. Препасаната с колан туника на Доминик от пурпурна вълна, поръбена със сребърен кант, завършваше при коленете му и беше елегантна в простотата си. Късото му кадифено наметало се закопчаваше с украсена със скъпоценни камъни катарама и беше в същия дързък карминен цвят като туниката. Погледът на Роуз се плъзна по-надолу. Никога не беше виждала по-красиви мъжки крака. Той й отправи самоуверена усмивка.

— Достатъчно красив ли съм, за да заслепя всички дами?

— Ако това е намерението ти, би трябвало да постигнеш невероятен успех — изрече подигравателно Роуз. — Сигурна съм, че всички дами ще изпоприпадат при вида ти.

— Ти ще припаднеш ли, Роуз?

Тя изсумтя възмутено.

— Никога в живота си не съм припадала.

Той пристъпи към нея. Топлината на кожата му я опари. Погледът на очите му беше толкова интензивен, така властен, че Роуз усети как пръстите на краката й се свиват вътре в обувките.

— Не си ли, любов моя? Ако си спомняш, аз те накарах да припадаш от удоволствие и то неведнъж. Знам, че те пренебрегвах напоследък, подготовката за празненствата отнемаше времето ми, но обещавам да се справям по-добре в бъдеще. — Започна да си играе с края на плитката й. — Довечера, когато останем сами, ще пуснеш косата си за мене и аз ще те накарам да припаднеш.

— Не съм се чувствала пренебрегната — отвърна Роуз. — Ти се възстановяваше от раната, а аз имах много работа.

Искаше й се да избяга някъде, където настоятелният поглед на Дракона да не я намери, но тъмното му желание я държеше в напрежение, привличаше я към него като пеперуда към пламък.

Той се засмя и й подаде ръка.

— Ще приветстваме ли гостите си, любов моя? Колкото по-скоро отмине вечерта, толкова по-скоро ще се оттеглим в спалнята си и ще се забавляваме.

Роуз положи ръка над лакътя му.

— Страхувам се, че ще стане много късно, милорд.

— Говорят, че очакването възбужда.

— Хм! Сякаш имаш нужда от такова нещо.

— Оплакваш ли се, Роуз?

— Това не е приличен разговор, Доминик — смъмри го тя. — Гостите ни очакват, а ние закъсняваме.

Чуха смеха и гласовете, докато слизаха по стълбите. Когато влязоха в залата, ги посрещнаха аплодисменти. Доминик отведе Роуз до подиума и я настани церемониално на мястото й. Тогава вдигна ръка за тишина и макар че всички бяха поздравени лично при пристигането си, той произнесе топла приветствена реч и им разказа за лова с хрътки и соколи, който беше планирал за следващите дванадесет дни.

Отец Нийл благослови храната и празненството започна. Масите блестяха, застлани с бели покривки, подредени стоманени ножове, сребърни лъжици, чинийки за сол, сребърни чаши и големи посребрени дървени купи. Пред всеки стол имаше по един дебел резен стар хляб, който служеше вместо чиния за печените меса.

Поднесоха най-напред хляб с масло, наредиха го по масите, а след него дойдоха бирата и виното, внесено от управлявания от англичаните континентален град Бордо. Първото ястие беше вкусна гъста супа. Зеленчуците в нея се ядяха с лъжица, а бульонът се изсърбваше от купата. Оръженосците, опитни в прислужване на маса, стояха зад своите господари и се грижеха за нуждите им.

Едно изсвирване с рог обяви пристигането на месното ястие и прислужниците влязоха в редица един след друг в залата, понесли подноси с печено еленско, което цял ден се беше въртяло на шишовете, а веднага след него дойдоха блюда с варено говеждо, печено глиганско и токачки.

Доминик постави крехки парчета месо на общия им поднос и ги наряза на малки парченца. Тя ги вземаше с пръсти. След печеното бяха поднесени змиорки и рибни блюда, придружени от разнообразни кореноплодни зеленчуци, плуващи в масло и сметанов сос. Докато сътрапезниците се хранеха, цигани музиканти свиреха тихо в дъното на залата.

Преди да поднесат плодове, ядки, сирене и подправено вино, пристигнаха последният барон и свитата му. Хенри Ашфорд се извини, обяснявайки на Доминик причината за закъснението си.

— Прости ми, лорд Дракон, че пристигам по средата на храненето. Едната от каруците ни се счупи и това ни забави. Благодаря на Бога, че не доведох децата. Аз съм Хенри Ашфорд. Запознахме се в Лондон преди няколко месеца.

— Няма нужда да се извиняваш, Ашфорд — каза Доминик. — Ние със съпругата ми сме щастливи, че пристигнахте благополучно. Спомням си запознанството ни в Лондон и се надявам пребиваването ви в Драгоник да бъде приятно. Доведохте ли съпругата си, милорд?

— Да, както и една наша гостенка. Съпругата ми беше поканила братовчедка си за коледните празници, преди да получим вашата покана. Споменах, че ще доведа гостенка, когато отговорих на поканата, нали?

— Да — потвърди Доминик. — Настаняването на още един гост няма да бъде проблем.

Доминик погледна покрай Ашфорд към двете дами, които точно влизаха в залата. Тишината, която ги сподири, трябваше да му даде сигнал, но едва когато Рахман се наведе над рамото му и му прошепна остро предупреждение, той позна едната от дамите, които се приближаваха към подиума. Драгоник беше последното място, където би очаквал да види лейди Вероника.

— Казаха ми, че лейди Вероника е твоя позната, Драконе — каза Ашфорд. — Другата дама е съпругата ми лейди Камбра.

Доминик се взираше неприлично дълго време във Вероника. Беше толкова красива, колкото си я спомняше. Спомените за удоволствието, което бяха споделяли, го връхлетяха изведнъж. Едва когато Роуз го смушка в ребрата, той си възвърна дар слово и я представи на новодошлите.

— Вече познавам лорд и лейди Ашфорд — изрече Роуз, нарочно пренебрегвайки Вероника. — Добре дошли в Драгоник. Надявам се престоят ви да бъде приятен.

— Сигурна съм, че ще бъде — измърка Вероника, гледайки право в Доминик. — Ние със съпруга ви сме стари и близки приятели. Очаквам с нетърпение да възобновя познанството ни.

Кратката реч на Вероника й спечели намръщване от лейди Камбра, но дръзката красавица като че ли не я беше грижа. Доминик обаче се ядоса. Странното съвпадение не му хареса. Любовницата и съпругата под един покрив за дванадесет дни — това щеше да бъде неловко. И ако киселото изражение на Роуз беше някакъв знак, щеше да е ужасно.

— Трябва да сте изтощени, Ашфорд — каза Доминик. — Икономът ми ще ви покаже стаите ви и ще се погрижи за нуждите ви. Може би бихте предпочели да вечеряте в стаите си след тежкото пътуване — предложи той тактично.

— Аз изобщо не съм уморена — изчурулика Вероника.

— Страхувам се, че нямам здравото телосложение на моята братовчедка — каза лейди Камбра. — Вечеря в стаята ми звучи прекрасно. — Тя се усмихна отпаднало. — Имахме тежък ден.

— Ще ида с жена си — каза Ашфорд. — Искам да бъда свеж за утрешния лов. Предполагам, че ще има такъв.

— С хрътки и със соколи, през всеки от дванадесетте дни — отвърна Доминик.

Повика иконома с поглед и сър Брейдън дойде веднага.

— Покажете на лорд и лейди Ашфорд стаите им и осигурете каквото им е нужно, за да се почувстват удобно. Те пожелаха да вечерят в стаите си тази вечер.

— Разбира се, милорд, веднага. Лейди Вероника ще желае ли да се оттегли в стаята си?

— Не — каза Вероника, махвайки с ръка. — Вярвам, че ще намеря място на някоя от тези маси и ще се присъединя към забавата.

Тя обърна ослепителната си усмивка към Доминик, докато сър Брейдън извеждаше семейство Ашфорд от залата.

— Изглеждаш чудесно, Драконе. Провинциалният въздух ти се отразява добре.

— И вие, милейди, сте прекрасна както винаги — изрече любезно Доминик.

— Може да си припомним старите времена по-късно тази вечер — намекна игриво Вероника. Очите й блеснаха дяволито. — Насаме, разбира се.

За облекчение на Доминик Джеймс Бедфорд, един от рицарите, които знаеха за връзката му с Вероника, се приближи и й предложи да я настани на празното място до себе си. С царствено отмятане на тъмнокосата си глава Вероника позволи на Джеймс да я отведе, но не преди да хвърли на Доминик поглед, изпълнен с обещание за чувствени наслади.

 

 

Роуз кипеше от гняв, докато наблюдаваше размяната на реплики между Дракона и любовницата му. Вероника беше изразила с крещяща яснота намерението си да съживи интимната си връзка с Дракона. Роуз беше усетила неприятностите още в момента, когато тази жена влезе в залата, и беше забелязала смутената тишина, последвала пристигането й. Дотогава не беше виждала любовницата на Дракона, но когато чу името на дамата и видя изражението по лицето на Доминик, стигна до мъчителното заключение, че появата на Вероника не е нито случайна, нито плод на съвпадение.

Дракона бе пратил да повикат любовницата му! Нямаше друго обяснение. Причината той да устрои коледни празненства в Драгоник сега ставаше съвършено ясна. Мъчно му беше за Вероника и си търсеше извинение да я докара в Драгоник.

— Не съм го планирал, Роуз — каза Доминик, сякаш четеше мислите й. — Нямах представа, че Вероника е гостенката, която ще доведат семейство Ашфорд.

Роуз вдигна рамене.

— Няма значение, милорд. Любовницата ти като че ли няма търпение да възобновите познанството си. Би било неучтиво да я пренебрегнеш.

— Вероника е моята бивша любовница, Роуз. Сега съм женен мъж.

— Можеш ли да отречеш, че си искал да се ожениш за нея? Че тя е жената, която обичаш?

Доминик отвори уста да каже нещо, но внезапно я затвори.

— Какво? — подразни го Роуз. — Лорд Дракон няма какво да каже в своя защита? Колко забавно.

— Мисли каквото си искаш, Роуз, но не съм канил Вероника в Драгоник, нито съм бил във връзка с нея, след като се оженихме с тебе.

На Роуз й се прииска да плюе в лицето му. Дракона лъжеше. Дразнеше я с любовта си към Вероника и нерешителността си да се ожени за друга жена в деня, когато пристигна, за да завземе дома й. Като знаеше това, тя нямаше защо да се усеща предадена, но не можеше да се противопостави на това чувство.

— Ще се оттегля рано, за да можеш да се забавляваш до насита с любовницата си — изрече Роуз със спокойствие, което изобщо не чувстваше. — Не се опитвай обаче да я водиш в приемната, защото няма да ти позволя да я натикаш в леглото ми.

Дракона остана ням, което според Роуз беше благоразумно от негова страна. Ситуацията отговаряше на нейните цели. Не биваше да става плячка на неговата страст. За известно време беше вярвала, че той се е привързал към нея. Не очакваше любов от него, но пък любовта би ги научила да живеят в хармония.

— Не възнамерявам да подновявам връзката си с Вероника — настоя Доминик. — Когато напуснах Лондон, тя знаеше, че няма връщане назад.

— Щом казваш, милорд. — Роуз отмести стола си назад. — Моля да ме извиниш, ако не остана на забавлението. Предай извиненията ми на гостите. Кажи им каквото искаш, на мене ми е все едно.

Вдигнала високо глава, с изправен гръб, Роуз напусна залата. Чу шепот, предположения, но отказа да превие глава пред любовницата на съпруга си.

 

 

Доминик прокле съдбата, която беше довела Вероника в Драгоник. Най-накрая беше започнал да я забравя и да се примирява с живота, който му бе отредил кралят. Питаше се дали още обича Вероника. Не беше сигурен, че знае какво е любовта, но това, което имаше между него и нея, беше толкова бурно, че му беше много трудно да се откаже от него.

Сега имаше Роуз, огнената жена-воин, с която беше намерил страст и още нещо — нещо, което надхвърляше обикновената похот. Роуз и Вероника бяха две различни жени, но имаше на какво да се възхищава и у едната, и у другата.

Изгледа Вероника през полузатворени очи. Тя като че ли се забавляваше, смееше се и флиртуваше възмутително. От време на време мяташе чувствени погледи към него, а когато го направеше, Доминик не можеше да не се запита дали предишната магия помежду им е жива. Погледна към приемната, емоциите му бяха сурови и несигурни. Искаше да последва Роуз, но знаеше, че няма да бъде учтиво да остави гостите си посред развлечението.

Цигани акробати се премятаха насред разчистеното място в центъра на залата, а бардът Синрик щеше след това да разказва приказките си за любов и приключения. Ако се оттеглеше сега, това щеше да породи прекалено много клюки.

Историите на Синрик не задържаха вниманието на Доминик така, както обикновено, и това не беше чудно. Най-накрая вечерта завърши и гостите започнаха да се разотиват по спалните си. Докато пожелаваше лека нощ на всеки гост, Доминик напомняше на хората си за лова, насрочен за следващата сутрин. Джон Шелдън си тръгна последен и Доминик скоро научи, че е имал причина да изчака.

— Всички знаят, че си близък до Джон Безземния — изрече Шелдън с приглушен глас. — Бях избран от другите барони да говоря с тебе за несправедливостите и ограниченията, които ни налага кралят. Той не показва никакво уважение към бароните си. Приготвили сме документ, който нарекохме „Параграфите на бароните“, и искаме да се присъединиш към каузата ни.

Доминик не беше изненадан да научи, че пограничните лордове са дошли с план за действие, защото беше замислил празненствата точно с такава цел. Крал Джон го беше предупредил за недоволството сред пограничните феодали и го беше помолил да му предава всяка подобна информация. Кралят се беше надявал, че екзекуцията на Едуин Еърдейл ще сложи край на заговорите, но очевидно след нея бароните бяха укрепили решимостта си да търсят справедливост.

— Ще се срещна с бароните, но не мога да обещая нищо — каза Доминик. — Кажи им, че ще изслушам оплакванията им след утрешния лов.

— Знаех, че ще проявиш разум. Значи до утре, лорд Дракон. Очакваме с нетърпение да те спечелим за съюзник. Крал Джон злоупотребява с властта си и това не ни харесва.

 

 

Доминик седя замислен пред камината дълго след като Шелдън си тръгна.

— Изглеждате ми разтревожен, господарю — заговори го Рахман.

— Пограничните барони искат да се присъединя към каузата им. Те смятат, че крал Джон злоупотребява с властта си.

— Сега вие сте един от тях. Те очакват да се съюзите с тях, за да пресечете беззаконията на краля.

Доминик въздъхна.

— Да, но и двамата знаем, че не мога. — Махна с ръка. — Виж какво ми даде кралят. Той очаква да го осведомявам, ако разбера за нелоялност сред бароните му.

— Сигурен съм, че съвестта ви ще ви ръководи, господарю.

— Надявам се да си прав, Рахман. — Доминик стана и се протегна. — Време е да си лягаме.

Запита се дали Роуз още му се сърди. Беше напуснала залата нацупена и той не можеше да я обвинява. У Вероника нямаше капка деликатност. Знаеше, без да му се казва, че следващите дванадесет дни ще бъдат изпитание в повече от едно отношение.

— Няма нужда да пазиш вратата тази нощ, Рахман — каза Доминик, когато гигантът понечи да го последва нагоре по стълбите. — Иди да си легнеш. Ще се видим утре сутринта.

— Сигурен ли сте, господарю?

— Напълно. Лека нощ, Рахман.

Доминик се качи по стъпалата, уморен от това, че цял ден беше развличал гостите си. Очакваше с нетърпение да се пъхне в леглото с Роуз и да се люби с нея. Само се питаше дали тя ще го посрещне с желание.

Усмивка разтегна устните му. Очакването го накара да се втвърди под панталоните и той забърза по коридора към приемната. Вратата се отвори под натиска на ръката му и той влезе в помещението за гости. Вратата на спалнята беше затворена, но той не се разтревожи. Вратата обаче беше заключена.

— Роуз, отвори.

Никакъв отговор.

Гняв замени разочарованието.

— Роуз, не ме ядосвай. Отвори вратата или ще я разбия.

— Иди си при любовницата, милорд. Може би тя ще те приеме с отворени обятия.

— Не се дръж като дете, Роуз. Ако исках да бъда с Вероника тази вечер, нямаше да съм тук сега.

— А, значи сега се държа като дете! Върви си, Доминик.

— Искаш гостите ни да узнаят каква си свадливка, така ли?

— Не ме е грижа какво си мислят.

— Отказвам да стоя тук и да моля да ме пуснат в собствената ми спалня — изръмжа той. — Права си за Вероника. Тя наистина би приела моето внимание. Благодаря, че ми предложи да отида при нея. Лека нощ, съпруго. Приятни сънища в студеното ти легло.

Начумерен, Доминик се върна в залата. Изобщо не смяташе да търси Вероника, но Роуз нямаше защо да знае това. Не, нека си мисли каквото иска.

Той дръпна стола си по-близо до камината и се приготви да прекара там нощта. Тъкмо беше задрямал, когато някакъв лек звук зад него го събуди. Посегна към меча си и си спомни, че днес не го беше взел. Но имаше у себе си нож. Посегна да го извади от канията, когато усети полъх на парфюм, който помнеше.

— Надявах се да те намеря тук сам — измърка Вероника, влизайки в полезрението му. Погали го по лицето. — Хубаво е да те видя, Драконе. Ужасно ми липсваше.

Доминик хвана ръката й, когато тя се заспуска свойски надолу по тялото му.

— Не бива да ни виждат така, Вероника.

Преди да разбере какво е намислила, тя се настани на скута му.

— Защо не? Връзката ни не е тайна. Всички знаят, че бяхме любовници в Лондон.

— Тук не е Лондон.

Доминик почувства члена си да се раздвижва и задуши един стон. Някога жената в ръцете му беше означавала всичко за него и очевидно още имаше властта да го вълнува. Той беше мъж, в края на краищата, но дали все още искаше Вероника толкова, колкото преди кралят да му беше дал Роуз и Драгоник?

— Очевидно не се разбираш със съпругата си, Драконе, и бракът не ти понася. Ще стоя в Драгоник, докато ти харесва, и можем пак да се обичаме. Ти не си първият мъж, който довежда любовницата си да живее в дома му.

Доминик почти се засмя на глас при предложението на Вероника. Роуз никога нямаше да приеме любовница в дома си. Доминик не беше във възторг от идеята Вероника да се набърка в живота му с Роуз. Имаше незабележима промяна в живота му след Лондон и името й беше Роуз. Трудно му беше да повярва, че някога се е интересувал от Вероника толкова, че да иска да се ожени за нея. Още я харесваше, но му хрумна, че привлекателността й е чисто плътска и вероятно щеше да намалее с времето.

Внезапно му дойде една мисъл и той се усмихна.

— Роуз ще те прониже с меча си, ако ти позволя да останеш в Драгоник. Върви да си лягаш, Вероника.

Очите й се присвиха.

— Променил си се, Драконе. Какво ти е направила онази вещица? Никоя дама, която познавам, няма да нападне друга с меч. Сигурно се шегуваш.

— Повярвай ми, не се шегувам. Роуз не само лае, но и хапе. Предлагам да не правиш нищо, което да предизвика темперамента й докато си тук, иначе ще съжаляваш. Сега вече можеш да станеш от скута ми.

Вероника притисна седалището си в слабините на Доминик и се завъртя.

— Искаш ме, Драконе. Чувствам те. Целуни ме, Драконе. Нека ти покажа колко ми липсваше.

На Доминик не му беше известен никакъв учтив начин да обезсърчи Вероника, освен да я изтърси от скута си, но понеже някога тя беше означавала много за него, не можеше да го направи.

 

 

Роуз започна да съжалява за острите си думи още в мига, когато Дракона излезе от приемната. Докато се мяташе в леглото си, се питаше дали той е последвал съвета й и е отишъл да търси утеха в обятията на Вероника. Подтиквана от любопитство, тя надяна пеньоара си и излезе от приемната. Факлите по стените даваха достатъчно светлина, докато слизаше тихо по стълбите към залата.

Сенките в огромната зала бяха мрачни и тя напомняше на пещера. Роуз спря до вратата и бродещият й поглед внезапно се натъкна на едва двойка, настанена уютно в креслото на лорда.

Дракона и Вероника.

Ръцете му прегръщаха жената и те се целуваха. Роуз остро си пое дъх и звукът проряза тишината. Двамата на креслото се отделиха един от друг и се взряха в нея.

— Проклет да си, Драконе! — извика Роуз, треперейки от ярост. — Ако носех меча си, щях да ви пронижа двамата наведнъж.

Доминик скочи от стола, изтърсвайки Вероника на пода, докато Роуз се обръщаше и излизаше тичешком от залата.

— По дяволите, Вероника. Сега вече го направи. Само не казвай, че не съм те предупредил.