Кони Мейсън
Господарят на драконите (1)

Пролог

Лондон, октомври 1214 г.

— По-силно, Драконе! О, господи, да. Не спирай.

Разположен удобно върху тъмнокосата хубавица, Доминик от Пендрагон се трудеше яростно между облите бели бедра на любовницата си. Той се повдигна на лакти и се загледа в лицето на жената, която стенеше и мяташе глава в пълна самозабрава.

Доминик бе взел младата вдовица за своя любовница след завръщането си от кръстоносните походи преди две години. Лейди Вероника бе красива, образована и страстна и Доминик вярваше, че тя е жената, за която иска да се ожени.

Доминик поведе рицарите на Пендрагон до победата над сарацините по време на Четвъртия кръстоносен поход и спечели благодарността на краля и цялата страна. Наричаха го лорд Дракон заради смелостта му и заради яростната му воля да надвие врага. Доминик се бе превърнал във фаворит в двора на крал Джон и личен любимец на краля.

Мислите на рицаря се разпиляха, когато Вероника обви краката си около хълбоците му и изви гръб, за да го поеме по-надълбоко. Той я прониза до края; беше твърд и едър, но тя го пое целия и замоли за още.

— Невероятен си, мой яростен Драконе — поощри го дамата. — Почти стигам върха. Още само мъничко… ахххх… — Тя изкрещя името му, привлече устните му към своите и заби език в устата му.

Доминик завъртя хълбоците си и проникна надълбоко; усещаше, как оргазмът се надига чак до пръстите на краката му. Той отметна глава, отвори уста и изрева. След това се изплъзна от хлъзгавата влага и разпиля семето си върху девствено чистите чаршафи. Би предпочел да го излее във Вероника, но в дългата и бележита история на Драконовия род нямаше копелета и той не възнамеряваше да става първият, който ще опетни кристалното име на семейството си.

Дишайки тежко, Доминик рухна до Вероника. Искаше му се да може да остане в мекото легло и още по-меките й обятия, вместо тази вечер да пътува до Уестминстър, за да се срещне с крал Джон.

— Колкото и да ми е мъчно, сладка моя, трябва да вървя — каза той и спусна краката си от леглото.

Вероника обви с крехката си ръка гърба му и го дръпна обратно при себе си.

— Трябва ли наистина? — Устните й се присвиха в очарователна муцунка и тя се наведе над него така, че щедрата й гръд се залюля изкусително над лицето му. — Защо не останеш още мъничко?

Тя хвърли лукав поглед към члена му, навлажни пръста си и докосна връхчето.

— Дракона отново се събужда за живот — измърка жената.

Неспособен да й устои, Доминик облиза настръхналите й зърна, но после нежно я отблъсна.

— Кралят ме повика в двореца си в Уестминстър и вече закъснявам.

— Какво иска пък сега Джон Безземни? Докога ще търпят бароните му тази наглост?

Доминик се откопчи от настойчивата прегръдка на Вероника и затърси дрехите си. Назъбеният белег, който прорязваше крака му от хълбока до коляното — спомен от една почти фатална рана, изпъкваше бледо върху кожата му. Заради това той се извърна леко от дамата в желанието си да й предложи по-приятна гледка. Усети, че тя го гледа, но се направи, че не забелязва лъсналия й, почти хищнически поглед. Не възнамеряваше да й позволи да го прикотка обратно в леглото.

Вероника се протегна сластно и се усмихна с котешко задоволство, докато наблюдаваше голата фигура на любовника си. Белегът му й се виждаше отвратителен, но останалото бе тъй съвършено, че успяваше да го забрави. Тялото му беше нечовешки мускулесто; раменете и торсът му пращяха от корава сила, натрупана от размахването на меча и копието на арената, а изваяният корем бе плосък и стегнат. Очите й се плъзнаха надолу и се насладиха на здравите мускули на бедрата и задника му, докато той навличаше гащите и тесните си панталони.

Тя въздъхна, когато рицарят нахлузи дългата до коляно туника през главата си и вдигна поглед към лицето й. Челюстта му бе квадратна и силна и напомняше за упорития му характер. Високите му скули, смелата извивка на носа му и пълните, чувствени устни го допълваха възхитително. Очите му бяха тъмни като черна нощ и тъй заплашителни, че повечето хора се чувстваха принудени да отвърнат поглед, когато пронизващите му зеници се впиеха в тях.

— Не знам за бароните на Безземния, но аз си мисля, че жестокостта на краля и неговите несправедливи закони не могат да се понасят повече — каза Доминик. — Бароните са на нож с Джон още откак войските на крал Филип го изтласкаха от Франция и го принудиха да им отстъпи по-голямата част от Нормандия. Според слуховете той е убил племенника си, принц Артур, когото мнозина считаха за истинския наследник на трона.

Вероника се протегна и започна да позира с надеждата да се хареса на Дракона.

— Нехая за делата на краля. Ще се завърнеш ли при мен тази нощ?

Доминик замълча за малко, мислейки.

— Вероятно не. Не зная колко дълго ще ме задържи той, нито какво иска от мен, но съм сигурен, че ще ме покани да прекарам нощта в двореца, ако времето напредне.

— Жалко — оплака се Вероника. — Тогава утре вечер?

— Може би. — Той се замисли. — Току-виж крал Джон е решил да се върне в Нормандия, за да сложи отново ръка на земята, която изгуби. Тогава ще се нуждае от рицари, които да го придружат.

— Как не — махна подигравателно Вероника. — Чудно е, че могъщите барони на Безземния не са го принудили вече да абдикира. Защо продължаваш да му служиш?

— Аз съм негов васал. Мой дълг е да му служа където и когато съм необходим. — Той се облегна на меча си и се приведе над леглото. — Целуни ме за сбогом, мила.

Настроението на Доминик рязко се промени, когато напусна дома на Вероника. Любезните му маниери изчезнаха в мига, в който вратата се затвори зад него и той отново се превърна в мрачния и опасен рицар, чието име само караше враговете му да треперят, а приятелите му — да ходят на пръсти около него.

Пред портите на новопостроеното каменно имение на Вероника го посрещна Рахман — огромен арабин, който бе станал сянка на Доминик, след като той го бе освободил от сарацинско робство. Когато Доминик се завърна от кръстоносния поход, Рахман го придружи до Англия като оръженосец, верен приятел и страж.

— Къде отиваме, господарю? — запита арабинът и улови юздите на лудия боен жребец на Доминик, докато той се качваше на седлото.

— Към Уестминстър, Рахман. Закъснявам.

Рахман скочи на коня си, разгъна знамето с герба на Дракона и потегли безмълвно до своя господар през лондонските улици. Преминаха покрай катедралата „Сейнт Пол“ и пресякоха Темза по новия каменен мост. После продължиха по тесните, павирани улици, обсадени от търговци на дребно, зарзаватчии и джебчии. Градът и населението му бяха нараснали, помисли си Доминик, докато минаваха покрай кейовете, отрупани със стока, дошла чак от Константинопол. Градът започваше да бърка в тежката си кесия, за да откупи свободата си от кралската власт. Скоро Лондон щеше да е в състояние да избира собствен кмет и шерифи.

Доминик и Рахман наближиха Лъдгейт — югоизточната порта на столицата. Двамата се вляха в потока от хора, бързащи да излязат, преди портите да хлопнат за през нощта. Изведнъж човешкият парад забави ход и спря. Доминик дръпна юздите, а погледът му проследи посоката на насочените им показалци. Лицето му се сгърчи при вида на ужасната гледка, която го посрещна. Още един пример за жестокостта на крал Джон, помисли си рицарят, докато наблюдаваше човешката глава, набучена на копие върху римската стена. Лесно можеше да си представи какви страдания е понесъл нещастникът, преди смъртта да го погълне.

— Познаваш ли го? — попита Рахман.

— Изглежда ми познат, да — отвърна замислено Доминик. — Не мога обаче да се сетя откъде. Вероятно кралят ще ми отвори очите.

Преминаха през Лъдгейт и оставиха града и гъмжилото му зад гърба си. Столицата вече се простираше далеч извън високите римски стени. Опасваше го пръстен от имения на богаташи и палати на епископи, разположени покрай селския път, който водеше от Лъдгейт към Уестминстър. Преди няколко години тези земи пустееха. А сега новите постройки се възправяха надменно с красивите си стени, заобиколени от просторни градини и зелени дървета.

Отличителното знаме на Доминик бе разпознато, щом конниците наближиха главната порта на Уестминстър. Двамата преминаха през моста и кулата на пазача, без никой да ги спре. Доминик дръпна юздите пред обкованата дъбова порта и скочи на земята.

— Да те чакам ли тук, господарю? — запита го Рахман и пое юздите на жребеца му.

— Не. Погрижи се за конете и си потърси вечеря и легло — посъветва го рицарят. — Срещата ми с краля сигурно ще се проточи. Ще те викна, когато съм готов за тръгване.

— Както наредиш, господарю — отвърна Рахман. — Не ще се отдалечавам, та да съм наблизо, ако ти потрябвам.

Арабинът отведе конете и Доминик се заизкачва по каменните стъпала, които водеха към входа на замъка. Стражът отвори вратите и рицарят пристъпи вътре.

— Негово Величество те очаква, лорд Дракон — обяви стражът. — Последвай ме.

Въведоха Доминик в личните покои на краля. На пръв поглед там сякаш нямаше никого.

— Не обичам да ме карат да чакам — чу се гласът на крал Джон, който изплува от сенките на прозоречната ниша. — Закъсня, Драконе.

Доминик силно се изненада, че намира краля сам.

— Бях непреодолимо задържан, сир — отвърна той и се преклони пред монарха.

— Бих желал всички да бяхме непреодолимо задържани от дами, прекрасни като лейди Вероника — каза многозначително кралят. — Как е здравето на баща ти и наследника му?

Доминик не обърна внимание на намека за Вероника.

— Татко е добре, Ваше Величество. Добре е и брат ми, бъдещият барон на Пендрагон. Съпругата на Фредерик отново е трудна. Това ще е третото й отроче, така че наследници на Пендрагон не липсват.

— А майка ти?

Доминик го погледна объркан:

— Майка ми е добре, но едва ли ме повикахте тук, за да ме разпитвате за здравето на семейството ми. Както добре знаете, прекарах много малко време в Пендрагон, след като получих рицарско звание.

— Какви са плановете ти за бъдещето, Драконе?

— Неопределени. Участвам в турнирите и се справям добре — отвърна Доминик. — Натрупах и малко злато по време на пътешествията си зад граница. Рицарят без земя трябва да се грижи сам за себе си, но имах сполука и съумявам да живея удобно. След време може и да се завърна в Пендрагон и да служа на баща си и брат си.

Джон кръстоса ръце зад гърба си и закрачи из стаята. Внезапно спря и се обърна към Доминик.

— Трябва да се ожениш.

По чувствените устни на рицаря бавно припълзя усмивка. Беше си мислил точно за същото. Може би кралят щеше да възнагради верността му със земи и имение. В края на краищата бе се отзовал, когато Франция заплаши да нахлуе в Англия. Атаката обаче така и не се състоя, тъй като Джон се закле да стане васал на папата и да му плаща годишен данък от 1000 марки. Така сложи край на отлъчването си от църквата и на необходимостта от война.

— Бракът би ми дошъл добре — призна Доминик и помисли за Вероника и за споделената им страст.

— Отлично — отвърна кралят и потри ръце. — Ще заминеш незабавно.

Доминик още мислеше с нежност за Вероника, когато значението на кралската заповед достигна до ума му. Той рязко вдигна глава.

— Да замина ли, сир? Къде?

— Да поискаш ръката на невестата си. Ще те зарадвам — съпругата ти притежава баронство, Драконе: богати земи, крепостни селяни, слуги и свободни хора, които да работят полята ти и да се грижат за добитъка ти. Огромно е това баронство и има процъфтяващ град и няколко феодални владения. Не ще срещнеш трудности да плащаш данъка, с който облагам големите владения като Еърдейл.

Еърдейл. Къде беше чувал това име? Нямаше значение. Доминик не желаеше да се жени за друга жена, освен за Вероника.

— Оказвате ми голяма чест, сир — отвърна той с досада. От опит знаеше, че Джон не дава нищо ей така, без да вземе друго в замяна.

— Нуждая се от човек на север, комуто мога да вярвам, Драконе — каза Джон. — Еърдейл се простира покрай шотландската граница, близо да Шевиот Хилс. Крепостта е била построена от Вилхелм Завоевателя и е била дадена за вечно ползване на рода Феърчайлд. Тя е изиграла важна роля за поддържането на мира по границата през цялата ни история. Досегашният й собственик, Едуин Еърдейл, бе един от доверените ми барони.

— Как така досегашен собственик? — прекъсна го Доминик.

— Е, да. Научих, че Едуин насъсква бароните ми да тръгнат към Лондон и да ме принудят да подпиша документ, с който да им гарантирам известни права и привилегии. Параграфите на бароните, да, така ги наричаха май. Заповядах да го екзекутират, за да спра бунта.

Внезапно Доминик си спомни отсечената глава, набучена на копие върху римската стена.

— Дали случайно главата, която видях на минаване през Лъдгейт, не е била на лорд Феърчайлд?

— Точно така. Той беше затворен за няколко месеца в Тауър, но смъртта му беше неизбежна — отвърна Джон. — Тя ще служи като предупреждение за онези, които съзаклятничат против короната. Сега, когато Феърчайлд го няма, а верността на бароните ми е под съмнение, се нуждая от васал, комуто мога да вярвам. Особено много ме тревожат шотландските предводители на север, които копнеят да разширят земите си за сметка на Англия. Ще спечелиш благоволението ми, ако извоюваш дружбата на неверните ми барони и ми докладваш за делата им. Имам причини да вярвам, че отново кроят нещо против мен.

— Благодарен съм за доверието, сир, но защо е нужно да се женя?

Джон се намръщи.

— Лорд Феърчайл остави вдовица и дъщеря и не желая да се представям като жесток и безсърдечен към тях. Ако намеря стопанин и защитник на Еърдейл, вместо да давам баронството на женен мъж, това ще ме издигне в очите на хората. Не искам да говорят, че съм изпъдил скърбяща вдовица и бедно сираче от дома им.

Доминик едва не се изсмя в лицето на Джон. Всички знаеха, че кралят е кръвожаден, алчен и лукав, така че какъв смисъл имаше от тази престорена доброта?

— Баронството ме изкушава — призна той, — но не и бракът с жена, която дори не съм виждал.

— Мнозина го правят — махна с ръка кралят. — Пък и ще можеш да избереш, която ти харесва — майката или дъщерята. Казаха ми, че лейди Нелда, вдовицата на Феърчайлд, е родила щерка си на тринадесетгодишна възраст и още е достатъчно млада, за да ражда. Нищо не зная за дъщерята, освен че е мома за женене. Ако лейди Нелда ти хареса, твоя е. Ако бях на твое място обаче, щях да взема дъщерята.

— Не искам нито майката, нито дъщерята — обяви Доминик.

— Няма място за спорове, Драконе. Ще направиш тъй, както желая аз. Задръж лейди Вероника като своя държанка, ако искаш, но ще се ожениш за една от дамите на Еърдейл. Бракът ти ми е необходим, за да си спечеля верността на местните васали.

— Както заповядате, сир — отвърна Доминик, но в душата си кипеше. Да спечели баронство, бе подарък от съдбата, на който не се беше надявал, но бракът с жена, която не е Вероника, не му се хареса. Неприятно му бе да избира между майка и дъщеря, които със сигурност още оплакваха загубата на съпруга и бащата.

— Колцина рицари служат под знамето на Еърдейл? — попита той.

— Двайсетина или даже повече — сви рамене Джон. — Ерик от Карлайл е капитан на стражата. Добър човек е и е верен, ако успееш да го спечелиш, след като чуе за обезглавяването на господаря си.

Доминик впери ужасено очи в краля.

— Нима семейството на Феърчайлд още не знае за смъртта му?

За миг лицето на Джон изрази смущение, но той бързо възвърна спокойния си вид.

— Ти ще отнесеш в Еърдейл вестта за гибелта на господаря им. Когато напуснеш Лондон, ще носиш кралския ми печат върху документа, който ще позволи брака ти за една от дамите на баронството. Разбрах, че в домакинството има свещеник, който ще изпълни церемонията. Ще можеш ли да се приготвиш и да тръгнеш след два дни, считано от днес?

Два дни, помисли си Доминик с гняв. Твърде малко време, за да може да подготви пътуване, което щеше да трае поне седмица. Имаше ли избор обаче?

— Да, ще бъда готов.

— О, и още нещо, Драконе — сети се Джон. — Лейди Нелда е шотландка. Сестра е на Мърдок Мактавиш — могъщ предводител от граничните земи, който отдавна е хвърлил око на Еърдейл. Това е и една от причините да побързаме. Венчай се и легни с жена си още в деня на пристигането си. Ако Мактавиш научи за смъртта на Феърчайлд, преди да стигнеш до имението, той неминуемо ще се опита да сложи сам ръка на земите му.

— Ако стражите на Еърдейл са верни на покойния си господар, те може да направят опит да ме спрат да вляза в крепостта — рече Доминик. — Да се приготвя ли за обсада?

— Съмнявам се, че ще има нужда. Щом обявиш, че носиш вести от господаря им, портите ще се отворят пред теб. И друго — името и славата ти ще събудят доверието и уважението на хората вътре. Затуй избрах теб за тази чест, лорд Дракон. Наслаждавай се на Еърдейл и на булката си.

— Възнамерявам да прекръстя баронството си на Драгоник — реши внезапно Доминик. — Лорд Дракон от Драгоник. — Той се усмихна. — Харесва ми как звучи.