Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (56)

XXVII

Над хълмовете падаше уханен здрач, ароматизиран от евкалиптовите и лимоновите дървета. Ани мина по крайбрежната магистрала и зави към Малибу. Топлият бриз галеше лицето й, а соленият мирис на океана изпълни колата.

Нощта бе омайна, наситена със свое собствено въодушевление. Беше си взела чанта с най-необходимото за пренощуване и възнамеряваше, когато Ерик се върне, да го посрещне в леглото му. Детинският възторг пред изненадата се смесваше с по-дълбокото сияние вътре в нея и помисли за новия живот, който зрееше в утробата й.

Струваше й се, че чак сега започва да се възстановява от смъртта на Ник. Приближаването на великолепното бъдеще затъмняваше скръбта й и я изпълваше с нови надежди.

Тази вечер Ани се чувстваше като никога досега.

Когато за първи път погледна студения и безжизнен Ник, мисълта й още не се бе откъснала от образите на Тина Мерил и нейното честно извоювано щастие, беше изпитала отвратителното усещане, че всички решения, които е взела за собствения си живот, носят клеймото на провала и слабостта.

Не трябваше. Не трябваше. Най-неоспоримата истина във вселената, олицетворена от хубавото бебе на Тина Мерил и преждевременната ужасна смърт на Ник, приличаха на предупреждения, че бесният й устрем към успеха е грешка и погубва живота й.

Но сега имаше нова цел.

Сега я водеше нещо повече от унижението и лудешката амбиция. Беше на път към своя любим, най-красивия мъж в света, а в себе си носеше създанието на тяхната любов, нов живот със своя собствена съдба.

 

 

Както очакваше, къщата беше тъмна.

Паркира колата на алеята и докато гасеше двигателя, слушаше приглушения грохот на прибоя зад дърветата.

В един от задните прозорци проблесна светлина, но знаеше, че Ерик още не се е върнал, и реши, че е отражение от пътя.

Отключи входната врата със своя ключ. Дневната беше тъмна, но от кухнята се процеждаше слаба светлина. Срещу крадци, предположи тя.

На кухненската маса имаше празни бутилки от алкохол. Ани се закова на място. Къщата някак нямаше мирис на необитавана.

Разтревожи се, че някой е нахълтал вътре. След това й хрумна, че може би Ерик е разрешил на свои приятели да живеят в къщата.

И защо не? Това, което вършеше, си беше негова работа. В живота му имаше огромни територии, които оставаха бели петна за нея. Може би със своя набег бе налетяла на едно от тях.

Прокле се, че не бе почукала или извикала, когато влезе. Във всеки случай трябваше веднага да обяви присъствието си и да се увери, че всичко е наред.

Тръгна неуверено по коридора. Вратата на голямата спалня беше открехната. На пода падаше ивица светлина.

Чу от стаята шепот на гласове. Отвътре излизаше някакъв познат мирис. Да, там имаше хора.

Направи още една крачка към вратата. Не искаше да безпокои никого. Помисли за секунда и леко почука по стената на коридора.

— Извинете… има ли някой?

Според закона за реализирането на най-неприятната вероятност отворената врата й даде възможност за идеална панорамна гледка към леглото. Сякаш гледаше през телескоп.

На леглото имаше три голи тела. Едното стана при звука на гласа й.

Вратата се отвори по-широко. Пред нея застана голо момиче. Зад него на леглото беше Ерик. До него лежеше млад мъж, също гол.

Момичето изглеждаше раздразнено и смутено. Но Ани виждаше само Ерик.

В очите му имаше изражение, което не беше виждала никога — чуждо, като на извънземен. Лицето беше на Ерик, но под него живееше друг човек.

За десета от секундата това изражение се разпадна и се промени като метаморфоза на маска. Ани прочете тревога, съжаление, гняв и нещо повече от състрадание в познатите очи. Още докато го наблюдаваше, всичко това изчезна и очите потънаха в тъпо, безизразно безразличие, празнота, дължаща се на наркотици или на нещо по-сериозно.

— Извинете — рече Ани, без да се обръща конкретно към някого, и върна поглед на голото момиче. — Не исках да… Извинете.

Обърна се и си тръгна. В стаята никой не продума.